РЕДОВЕ ЗА СТОЯН ВЪЛЕВ

Веселин Веселинов

web

По една или друга причина рядко чета съвременна българска литература. Поради откъснатостта си се въздържам и сега да се впусна в тежки размишления: отправната ми точка е читателска, а не теоретична. В настоящия случай предпочитам да се обърна по-скоро към читателите, отколкото към литературните изследователи.

Изчетох 40-те разказа събрани във "Време за изневери". Харесаха ми. Тематичното единство, представянето на един човешки проблем от различни ъгли, гледни точки и ситуативност доведе наум Бокачо, Чосър и Маргарита Наварска. Грижовно организирана и подредена, сравнително стегната проза. Живо действие и диалог. Авторът не морализира, не казва кое е добро и кое - лошо, оставя героите си да водят действието, а читателя - да направи заключението. Като се посмее в добавка, и то не толкова над фиктивните характери и ситуациите им, а над самия себе си (трудна работа за българина, дето предпочита да се посмее на комшиите, но Вълев умело го подтиква в непривичната посока). Оздравителен смях, бих казал, щото като смъртни, нищо човешко не ни е чуждо, изкушаваме се от "греха", поддаваме му се, но именно чрез смеха над себе си имаме шанса да надраснем омразата и отмъщението, да простим на околните и себе си и да заживеем в мир (не в хармония, тя е идеал) със себе си. Такива сме и не можем да бъдем други. Човеци. От настоящето. Никакви абстракции. Няма да се променим, въпросът е да се приемем именно като хора. Струва ми се, това е важното послание на сборника разкази.

"Време за изневери" се родее с "декамеронската" ренесансова традиция. Поне доколкото на мен ми е известно, български образци в този дух няма. Струва ми се, че Вълев умело връзва българската литература с Европейската традиция - книгата му напомня на филмите, главно френски, от 60-те и 70-те години (на Луи Мал, Ерих Ромер, Януш Майевски) от цикъла "Неморални приказки", посветени на сексуалността и с директни референции към ренесансовите образци. Приликата, умишлено търсена или не, е в два аспекта: първият е в "грапавоста". Някои от разказите на Вълев могат да се оспорват, да се желае подобрение, или да се приемат за неудача - такъв поглед би имал основание, ако се пренебрегне традицията. "Декамеронската" традиция е неравна - отделни части не стоят добре, но са си част от "каноническия" текст и си имат своята функция, най-малкото заради досадата която предизвикват. "Декамеронската" традиция е цялост, а не раздробяване на "парчета" за човъркане - именно заради тематичното единство. Вълев вярно следва традицията и не ми се вижда удачно да се впускам в мерене на недостатъци и достойнства в отделни разкази. Ще отбележа само човещината и добронамереността на автора към литературните си герои: не ги мрази и разпъва на кръст (както Сартр например), а ги разбира и приема (подобно на Елин Пелин и Йовков). Доколкото Вълев избягва "натъртена" локалност, текстът е разположен по-скоро времево (в "сега"), а не географски ("тук, в България"), правещо го достъпно за чуждестранен читател, подобно на ренесансовите такива.

Вторият аспект е тематичен: сексуалността и физическата й същност рядко и свенливо присъстват в българската литература. Николай Райнов например предпочита епичен подход. Други се задоволяват с мъгляви намеци. Липсата на "откровени" майстори, подобни на Анаис Нин, Хенри Милър, Марио Варгас Льоса, води до залитането в просташката порнография, бълвана от настоящата чалга. Вакуумът между двете крайности прави опитите да се запълни празнината трудни: обикновеният читател може би би приел да чете за подвизите на комшията, закачащ бикини по полюлеите, но едва ли би се зарадвал да открие, че става дума за бикините на жена му (а за килотите на майка му? Де-де...) Провокативността на темата оправдава "декамеронския" избор на Вълев, но ми се струва, че си заслужава и поемането на по-голям риск: в книга, посветена на сексуалността, отсъстват хомосексуални, кръвосмесителни, и бестиални епизоди. "Декамеронската" форма е достатъчно гъвкава (благодарение на хумора) и позволява да се разчупват табута, без да се изпада в порнография. Но отсъствието на "крайности" едва ли е недостатък - едното отваряне на хетеросексуалната кутия на Пандора е достатъчно.

"Време за изневери" си заслужава прочитането. Смехът има терапевтично свойство - особено в днешното трудно и озлобено време. И особено когато в приключенията на хартиени герои открием себе си, собствените си мизерни недостатъци и опущения и осъзнаем колко "просто човешки" са те.

© Веселин Веселинов, 2003
© Издателство LiterNet, 31. 12. 2003
=============================
Първо издание, електронно.