Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИБРЯМА

Веселин Веселинов

web

Хенк, тартор на Western Front Lodge и организатор на концерта, е привършил телефонните разговори. Групата е тръгнала от Сиатъл и се очаква да пристигне по обяд. Музикантите не знаят, че освен концерта трябва да дадат двучасов урок по българска музика в ранния следобед. Хенк говори с агенцията им в Санта Фе. Там също не знаят. Въпросът остава висящ.

Тримата с Чочо и Хенк отиваме да наемем барабани и усилватели. Резервиран е хотел. Хенк от сутринта готви гулаш. “Предполагам, че ще им е приятно да хапнат домашна храна вместо съмнителни сандвичи”, обяснява той.

Ибряма спечели наградата на публиката на BBC тази година. Голямо чудо, голямо нещо, скинаха се да пишат по вестниците. Преди да го посочат между номинираните, не го пишеха по вестниците. А сега - ехе-е-е, насъбрах си статии. И че бил ловец, и каква му била пушката, и какво му било гончето, и къде живеел, и къде не живеел, и как с Мария никога не сключили официален брак, пък големият им син чаткал здраво на английски по компютъра. Прочее суета и суетня. За кларинета му нямаше статия, добре, че знам какъв е. С години не се чуваше почти нищо. Сегашната лавина ми се видя плоска, без мярка и без да казва нещо. А аз имам едни стари бележки и реших към тях да прибавя пресни редове. Ибряма какъвто го знам или какъвто не го знам. Черните редове са от концерта във Ванкувър, 1992. Червените са сегашни. Лично приключение...

Уестърн Фрънт Лодж е сграда от миналия век (19. век). В нея живеят Хенк, жена му, още две-три семейства и две котки. Концертната зала побира 120 човека, колкото селско читалище. На долния етаж има малка картинна галерия. Въпреки скромния капацитет Уестърн Фрънт е много известен във Ванкувър и издава месечно списание-програма. Техниците спокойно и методично разместват декори, свързват кабели, нагласяват осветлението и проверяват звука.

В един по обяд пристигат жените от “Хора за български песни”. Канадки, запалени по българска музика. По собствена инициатива носят храна от вкъщи. Хенк окончателно се отказва от резервация на ресторант. Кафето е готово, очакваме.

Някога, някога... в началото на 1980-те. До софийските ми уши се прокрадва името “Ибряма”, голям цар бил, по сватбите свирел. Чалга... реши софийския ми снобизъм, навикнал на Мик Джагър, Пинк Флойд, Боб Дилън, джаз и класическа музика. Но най-вече рок, и най-вече на английски и по изключение на унгарски, и изобщо никакви соц музики и никакви селянии, понеже там, дето гърми чалгата, е паднала комунистическата бомба и е изпепелила последните остатъци от мозък в селяшките чутури. К’ъв тъкъв Ибрям. Сватби! Дето се окачват пешкири по вратовете.

Към два пристига менажерът на групата. Оказва се, концертът е “вмъкнат” между два други в последния момент. “Групата е много изморена”, казва той. Всички му задават въпроси. “Те са много скромни хора”, обяснява менажерът. “Въпреки че са изморени, едва ли ще откажат урока. Не протестират срещу магнетофонни записи и фотокамери.” На концерта на Yes публиката бе претърсена от горе дo долу за всичко, напомнящо нелегални снимки или звукозапис.

Афиш от концерт на Иво Папазов и групата му, 1992, с автограф за В. ВеселиновЕто ги! Посрещачите сме се наредили в шпалир по стълбището. Те се ръкуват с плаха усмивка наред. “Добре дошли във Ванкувър”, казваме с Чочо. Иво се ухилва до уши: “Здравейте, бе момчета!” Иво Папазов с групата си има концерт в града за втори път, след участието си във Ванкувърския фолк фестивал през 1990 г.

За пръв път чувам Ибряма по радио София. Запис от джазовия фестивал в Русе. Чалга. Енергична, необуздана чалга, за която нямам мнение, а водещият - или Рупчев, или Данчо Стълбицата - коментира с насмешка: абе, не е баш джаз. Не е. Във всеки случай не съм особено негативен към датата на това слушане. Не помня датата. Отбелязвам Ибряма като нещо самобитно, не точно моя вкус, но определено извън социалистическото цигумигане, филипкутевщина, бодряшки “народни” песни от съвременни автори, дето трябва да ентусиазират текезесарите за предстоящата среща с къра, и тем подобни. А според слуховете сватбите с Ибряма се гонят от ченгетата и на музикантите им се забранява да свирят. Топло, топло.

Пият кафе, преводачът им Владо (шушумига, интересуваща се единствено от няколко долара повече, доколкото си спомням) обяснява новата ситуация - урока. Музикантите са изненадани. Вмъквам, че така е разгласено и жените мечтаят този урок от седмици. “Ти какво ще кажеш?”, пита ме Иво. Ами то зависи от вас. “Не можем да върнем хората, да почваме ли?”, казва той. Взема се компромисно решение - групата да почине до 5 часа, после - до 7, докато нагласяват инструментите, ще вечерят и в такава атмосфера ще дадат и урока. Въпреки че за това трябва да им се плати, те отказват. Понеже хората ще ги чакат цял следобед! “Никой не е на наш’то дередже”, оправдава се Иво. “Всеки ден концерт, няма почивка - от хотела на самолета, хотел, концерт, хотел, самолет. Нищо не сме видели, няма време.” В Щатите са от две седмици, тръгнали са от Ню Йорк до Западния бряг, концерт - всяка вечер. Времето им се е объркало, питат ме колко е часът. Утре сутринта заминават за Виктория. Вдруги ден - самолета и пак на изток. За следващия концерт.

Иво ли? Никога не съм го наричал “Иво” в разговор. Но това е официалното му име и през 1992 драсках бележки с намерение да ги пратя за публикация в България. Интерес обаче нямаше... А у дома слушах Orpheus Ascending, после някой зае тавата и не я върна никога, пък на пазара я няма. Продължавам да търся.

За пръв път слушах на живо Ибряма в софийския Летен театър. Норис, митичният Норис, ме заведе. “Хайде, бате, да чуем Ибряма. Ибряма бе!” Троен концерт на най-добрите сватбарски банди - някаква полу-официална форма. Две южни и една северна група, последната дивна скука. Чалгата си беше тракийска история. Всяка банда със заглавие - “Тракия”, “Орфей”, липсваха само “Канарите”. Ибряма с Петър Ралчев, “Тракия” ли, “Орфей” ли, не помня. Малко съклет: София не беше чалгаджийска по това време (и БИАД другояче седеше на терена) или поне не моята София, която и преобладаваше на концерта. Съответно, музикантите още не бяха навикнали на мярката “концерт” и без обичайната сватбарска реакция, притиснати от лимитирано време, май не можаха да се отпуснат. “Сватбарщината” им си личи в Orpheus Ascending: няма мярка. Всичките парчета са изрязани от тон-режисьора, за да завършат, щото то иначе няма край. Аз затова кльопам този албум - понеже е див и суров. Но връщайки се в софийския концерт - бях доволен, големи майстори. А Норис, с хасковската си душа, бе на седмото небе. Поне на думи.

Точно в пет, взели по един душ и уж дремнали, са пак в залата. Започва настройването на звука. Залата е малка, няма микрофони на барабаните и пак са много силни. Сашко слага лепенки да убие силата. “Няма да се отпускаш”, нарежда Иво. Останалите са също много силни, намаляват. “Да свира без микрофон, а?”, пита Юри. Поне 40 минути се нагласява звукът. “Не е ли силно?”, с тревога пита Иво. “Да не проглушим хората?” А канадките са готови да записват още от сега, щото се чуват едни звуци...

Хенк и останалите нареждат препълнена маса. С Чочо сме донесли вино. Хенк хвали канадската бира. Малко е неловко. Каним ги на софрата. Канадците не смеят да се приближат, но лека-полека започва разговор. И за България, и за Америка. Уайона знае малко сръбски и украински. Присяда до Мария и двете жени се заговарят. За музика е, разбира се. Ради пита Линда как разучават песни. По слух, от записи. Ради е впечатлен, одобрява. Юри пита дали може да се обади у дома, в Хасково. Само че там е след полунощ, ще се обади, но по-късно. Всички много пушат, ядат малко и почти не пият. Бъбрим. “Хапни нещо и ти”, подканя ме Иво. “Вие сте ми вечерята тая вечер”, отвръщам. Линда плахо моли нейните момичета да изпеят една българска песен в чест на групата. Изпяват три. Всички ги слушат внимателно, ръкопляскат. Уважението към всеки, който се опитва да свири, да пее. Това уважение, дето само те го имат.

Слуховете от ония години: за свирене нон-стоп с денонощия, за хора, следващи Ибряма от сватба на сватба, такива, дето само да разберат, че Ибряма ще свири някъде и тръгват, та ако ще да е на мечката у козината. Апокрифните записи... легенди... Впрочем аз имам апокрифен запис - придобит в Канада и с ужасно качество. Нито го знам откога е, нито откъде е, но ми се чини, че е от циганска сватба. Не бих казал, че е особено постижение - вулгарно малко звучи, на гюбеци го избива, и ми напомня всичките селски сватби, на които съм бил и за които хич нямам добро мнение.

А в Нюфаундленд, гледайки телевизия между отминаващ и пристигащ ураган, се появява Ибряма в шоуто на Дейвид Сенборн. Нямаше късмет това шоу, в което големият джазмен събираше ценни музиканти от всякакви стилове - всеки представяше своята музика и накрая завършваха с джем сешън, импровизирайки заедно. Ибряма бе поканен и падна свирня. Сенборн бе ентусиазиран, а Ибряма на български обяснява, че “се смутихме и бяхме малко груби на сцената”. Ибряма приличащ на мечка... не такава грубост имаше предвид, но в тази ранна фаза на появяване на международна сцена някак не се връзваше неговия звук при обща импровизация с рокаджии и блусари. Но си беше купон. А шоуто умря поради липса на зрителски интерес... Едно от малкото свестни предавания по “нормална” телевизия.

Става седем и половина. Концертът е от девет. Някой пита какво интересно има във Ванкувър. Чочо предлага да отскочим до брега, няма време за повече. Прекосили са цяла Америка, без да могат да я погледнат. Няма време! Отиваме на брега на Инглиш бей по залез. Мария иска да поседне на спокойствие, сядаме с нея на пейка в крайбрежния парк. Останалите сядат в близкото кафене. Спокойно е, хората се разхождат. Океанът е тих и залезът прекрасен. Мария ми разправя как иска да си е на село, как не могат с Иво и Сашко да свикнат с храната и ядат колкото да не обидят хората. Как й се подули краката и трябвало в първите концерти да заема мъжки обувки от Ради, докато намери време да си купи гуменки за пет долара. “За пръв път сядам на спокойствие от две седмици”, казва Мария. “Хубаво е тук, спокойно. Да можехме да отидем до планината.” Няма време.

Обратно към залата. В микробуса питат за всичко, за живота тук, какво се прави и какво не. Обясняваме с Чочо. Българинът все не е съгласен, все оспорва и не вярва. Те обаче слушат внимателно. “Абе, дай да чуем какво казва човекът”, подхвърля Сашко. Очите им навън, през прозореца, колкото може да видят. Няма въпроси за магазини и покупки. Само един - колко струват музикалните инструменти и кога са отворени тези магазини. Те вече са затворени, а утре заранта ще се тръгва преди отварянето им. Няма време. За пръв път срещам българин, който не започва разговор с “Айде сега да ме водиш на най-евтиния пазар.” Пихме кафе и гледахме залеза. Питаха ме колко хора живеят във Ванкувър, не откъде да си купят фанелки на сметка.

Налитам на първия диск в алтернативния музикален магазин в махалата. Хич не му и мисля - купувам го, а собственикът одобрително кима - “Голяма работа”. Напоследък питах има ли нещо ново, същият отговори така: “Преди 15 години беше само Иво Папазов. Сега е пълно с нови работи откъде ли не. Той отвори вратите за световната музика.” “Световната музика” в случая е стил... смесици от фолклор и съвременно звучене, изток, запад, юг и север. Като гледам, повечето е африканска - особено популярна тук, а дали е така другаде не знам. Фадо. Арабски музиканти от Франция. Ирландски чудеса, които са ми досадни. Какво ли не. Модата се мени и ми е малко тъжно - Ибряма май го броят остарял. “Мина му времето”, един вид. Класик - абе, знаем го, ама има нови работи за слушане. Може и тъй да е. Но тъй ли е?

Залата е пълна. Най-отпред, на пода, са седнали куп невръстни дечица, доведени от родителите си. В залата не се пуши, но продажбата на бира върви добре. Българите? Освен двама ни с Чочо, има само един, наш стар приятел от София. В този момент ме е срам...

Горе, в апартамента на Хенк, седим около масата и посръбваме вино. Тихо е. Питам Иво какво му е най-терсене. “Завистта”, тихо ми отвръща. “Как ли не ни наричаха. И то музикантите. По света го няма това.” Сещам се за програмата на Дейвид Сенборн преди три години, излъчена в цяла Северна Америка, с участието на Ивовата група. Да, няма завист, само уважение. Иво ни показва рецензиите от турнето - страшни са. Сещам се как преди много години те участваха на джаз-фестивала в Русе и после в програмата на Владо Радулов по радио София някакъв критик говори с пренебрежение, ирония, и насмешка. “Милчо (Левиев) започна всичко”, с уважение говори Иво. “Сега свирим по цял свят и хората танцуват.” Иво мълчи, после казва с тъга “Вече не свирим по сватби... Всеки тръгнал да бяга, да се спасява сам. То тъй никой няма да остане... Ние решихме да останем.” Не му е мъчно за парите от сватбите, не се е възгордял, че свири по цял свят, че изнася лекции в консерваторията на Остин, Тексас. Мъчно му е, че в България не свири, на сватби не свири...

Отзив в пресата за Иво Папазов и групата муСпомените се губят с годините - сега “помня” едно, а през 1992 е било друго - ама и то май не е съвсем точно. Владо Радулов? Може би да, може би не, важно ли е толкова. Ибряма обаче помни - с добро помни, и с добро говори. С благодарност. Милчо Левиев. Людмил Георгиев. Кой ли не. Помня сълзите му в “Сънувам музика”... сълзите, че не е имало кой да го научи на джаз, да му пусне джаз, да му “покаже” джаз. Помня и човечността на Борис Христов и май на Радой Ралин. Спомените ми са овехтели. Уважението му обаче не мога да забравя.

Хенк казва, че е време. Допиваме чашите. Иво се изправя от стола и тихо, с един мек глас казва “Хайде да нахраним Весо.” И тръгват. Иде ми да се разплача.

Публиката реве. Те я грабват с първия звук. И не я пускат. Извиват ония ми ти звуци, дето с думи не се описват. Няма грешка, няма паузи, от едното парче в другото. По лицата им - усмивки. Гледат се в очите и сякаш страшната вътрешна енергия преминава от поглед в поглед и излиза навън в нечувани плетеници от звуци. Последният концерт, на който съм виждал тъй музиканти да се гледат в очите, бе преди година - Джон Маклафлин и Трилок Гурту. Не съм човекът да съдя кой концерт е по-добър. Хенк носи кърпи да бършат потта. Трябва да ги сменя кажи-речи през пет минути, стават вир вода. Нешко! Тоя акордеон, дето разпалва, не, нажежава Ивовия кларинет. Ради, смален под баса, превърнал се в част от инструмента си. Юри надува онова ми ти саксофонище! Сашко, опиянен, удря с палките по някакви предмети, които не са част от секцията барабани. Погледите ни се срещат случайно, той се ухилва още повече и... ми намига. Мария, в българска носия, кара още с появяването си публиката да ревне с двойна сила. Отзад танцуват в екстаз.

Година преди този концерт слушам Ибряма на открито в програмата на тукашния фолк-фестивал. Тогава не можах да се добера до бандата, а и обстановката бе друга. Малко по-студена, не толкова интимна. Премерено време. Няколко сцени. Публиката ги хареса и без съмнение същите любители са напълнили Уестърн Фрънт. Ибрямовата банда по това време се нарича - поне в Америка “Иво Папазов и неговата българска сватбарска група”. Доволно шантаво заглавие, което води до въпроси, но не се сещам отговорите да довеждаха до някаква яснота. Помежду си всички говорят турски. Не знам дали изобщо е важно, но те са роми, турски цигани - споменавам го само защото на днешната омраза е редно да се противопостави нещо. Нещо повече от беглите покани към Ибряма да свири на Аполония. Тъгата му по секналите сватби, добротата му, човещината му. И не само неговата - цялата група бе такава. Мисля, че от него са се научили. И го гледат в очите, и думата му на две не става. Уважението... взаимно такова. И скромност. И - може би най-странното - пътуваха без никакви “съоръжения”. Всеки си носи инструмента, а техниката и барабаните се наемат на място. Барабанистът си носи само палките. Не съм виждал нито една друга група да е толкова безразлична с какво ще свири.

Идва почивката. Времето лети неусетно. Сашко излиза навън, на чист въздух. Ради си е отворил една бира. Юри е погълнат от... детски саксофон. Опитва го оттук-оттам, прехласнал се е. Нешко пита с тревога как е звукът. Казвам му, че е добре навсякъде в залата. Той не е съгласен, нещо не е наред. Навярно акустиката не е добра, но все нещо може да се направи. Идва Хенк, негов е детският саксофон. Юри ме моли да го питам от къде го е купил. Хенк се обажда веднага в супермаркета, щанд “детски играчки”. Струва 29 долара, но са го изчерпали. “Кажи му, че му давам 50”, моли Юри. На Хенк играчката му трябва и очите на Юри стават тъжни. Не настоява, но не може да откъсне очи. Предлагам да му намеря и пратя в България. Той веднага бръква за пари. Какви пари, бе! Нека остане тая радост за мен.

Пауза от няколко години, в които слушам “Балканология”. В този албум групата се нарича “Иво Папазов и неговият оркестър”. Там има едно парче, дето е събрало цялата мистерия на Балканите. Вековната мистерия, лудост, тъга, необузданост, и... купон. Инцидентно научавам за сборни записи на различни по народност музиканти и Ибряма между тях. Но иначе - нищичко. Ни вест, ни кост. Къде е Ибряма? Нима е спрял да свири? В София търся напразно български записи - ядец. Само старите тави на Балкантон. Продавачките дори реагират с очудване на името - тоя пък кой е? А инак мазна чалга гърми и трещи отвсякъде. И вече не знам как да наричам музиката на Ибряма - неговата чалга не е настоящата чалга. Неговата чалга не е обидна дума. И ми се струва, че разбирам защо го “няма”. Не мога да си го представя в клип с Азис...

Една нощ пускам интернетното радио София и какъв късмет само: говорителката обявява, че ще потърси Ибряма. Набира телефонен номер. И се чува гласът му, всред кучешки лай. Ибряма се извинява за кучешката шумотевица и още преди говорителката да му е задала въпрос, я изпреварва “Тъкмо Юри ми е на гости”. И го вика на телефона. Това си е Ибряма... предпочита да говори за другите, на тях се радва повече. Юри, знам от преди, живее в Ню Йорк и паралелно с локалната си комерсиална кариера води смесена българо-американска група за български фолклор. В духа на Ибряма, когото Юри никога не пропуска да спомене. Аз тъкмо съм докопал първия диск, когато чувам интервюто и, ако не друго, поне разбирам, че Ибряма си е жив и здрав и е същият готин човек, какъвто го помня.

Втората част. Нешко моли да усилят акордеона му. Да, сега е добре. Мария запява. Песен след песен. Тригодишно хлапе, усмихнато, с вдигнати ръчички подскача на метър от групата. Иво го забелязва, усмихва се и той, сочи го с поглед на Мария. И тя се засмива. Бавна, тъжна песен, почти без съпровод. Публиката притихва. Само гласът на Мария. Езиковата бариера изчезва, толкова силно е въздействието на гласа й. Когато свършва, за няколко секунди цари пълна тишина. После залата избухва.

Плакат от участие на Иво Папазов на ДжазфестМария напуска сцената. Започва нещо ново. Цялата черна музика на Америка. Блус и джаз, но не сляпото копиране, а с автентичния почерк на големия майстор. Къде е тоя доморасъл критик, който насмешливо твърдеше, че Иво Папазов, разбира се, не е джаз. Не спират тия момчета! Пътуват, слушат музика, пречупват я през себе си и навън излиза нещо неповторимо. Не случайно тяхната “Балканология” се продава тъй добре. А ето го и истинският джаз. Помня, преди години Иво беше казал с болка: “Нямаше кой да ми отвори очите за тая музика.” Днес очите са широко отворени и както не може да се сбърка Бени Гудман, тъй не може да се сбърка и Иво.

Всеки има солото си, един по един напускат сцената. Зад кулисите Нешко и Мария разменят приказки. Иво иска една бира. Нося му я. “Бягай да слушаш”, вика, “Сега започва нещо страшно.” Заставаме до барабаните с него, Нешко, и Юри. Отпред е само Ради с баса си. Какво соло! След смъртта на Джако Пасториъс не съм чувал подобно соло на бас. Явно е ново. Иво се усмихва. Ради го поглежда, Иво одобрително кимва с глава. Не можели да свирят джаз ли? Последен свършва солото си Сашко и ето ги всички на сцената отново в общ вихър от звуци и магия.

Това соло на бас още ми е в главата. Нищо българско няма в него - или почти нищо. Черно соло. Джаз и фънк. Доколкото си спомням, е възникнало по време на това им американско турне, развиващо се и увеличаващо се от вечер на вечер. Ибряма беше не само във възторг, но и изключително насърчителен. Не само към басиста - към всички. Само барабанистът трябваше да бъде озаптяван от време на време, най-младият музикант. Нешко по едно време свиреше на странен инструмент вместо на акордеона си, не знам дори как се нарича. Някаква електронна клавиатура, която той държеше малко като цигулка. А големият номер на Ибряма, който помня от софийския им някогашен концерт - постепенното разглобяване на кларинета, накрая на което Ибряма надува мъничък остатък с носа си - вече бе отпаднал. Музиката вместо шоуменството.

“Искате ли още музика?”, пита Иво (единствените му английски думи). Никой не пита така! За бис трябва дълго да крещи публиката обикновено. А тя иска ли, иска. Продължават. Както са се захласнали, могат да изкарат до заранта.

Най-после концертът свършва. Ради лежи по гръб на едно легло, изморен. “Стана ли?”, с тревога пита Нешко. И още пита! Сядаме около масата на Хенк. Той и жена му поднасят огромен краб. Бавно отпиваме глътки вино. Идва Линда с касетофона си. Благодари за изключителната вечер. Мария запява. Линда припряно слага нова касета. После моли за още една песен, после за още една. После запяват всички. Тракийски песни, странджански, македонски.

Става много късно. В девет сутринта трябва да са вече на път. Идва време за сбогуване. Хенк подарява детското саксофонче на Юри. “Кажи му”, казва Юри, изпълнен с благодарност, “че още утре ще свиря на концерта с него.”

Тръгват в нощта. Хенк сяда на пианото и започва буги. Не е надарен музикант, но Иво и останалите спират насред стълбището, връщат се в залата, слушат внимателно. Когато парчето свършва, започват да ръкопляскат и викат “Браво!”. Може да е късно, може да са уморени, може да е тяхното шоу, но не могат да оставят нито един звук пропуснат. Качват се в тъмния микробус. Ръкуваме се за довиждане, не за сбогом. Импулсивно се прегръщаме с Ибряма, разцелуваме се. Те заминават...

Иво Папазов и групата му пак направиха Америка луда. Сполай ви! Надяваме се да ни посетите пак. А дотогава - дано има сватби в България.

Играчките на времето... умишлено съм наричал всеки с първото му име през 1992. Но сега ми се губи барабанистът и не мога да направя справка, след като са погуби първият им западен албум. Останалите са: Ибряма - Иво Папазов - кларинет, Юри Юнаков - саксофон, Нешко Нешев - акордеон, Ради Казаков - бас, Мария Карафезиева - вокал, Сашко ? - барабани. В “Балканология” барабанист е Стефан Ангелов. Сашко ли е или не - не знам. Благодарение на Линда (а коя беше Линда?) притежавам запис на касета и филм от този концерт. С Чавдар Петков - чрез негови приятели всъщност - бяхме поканени от Хенк, директор на комуналното артистично студио Уестърн Фрънт Лодж да асистираме като преводачи. На пристигане групата приличаше досущ на каубои от уестърн - брадати мъжаги със свирепи (на първо гледане) лица в огромни кожени шлифери, т.н. dusters. Тексаски мурафети... Независимо от напрежението около концерта, бая поговорихме. И по едно време Ибряма се обърна към бандата: “Е, какво, момчета? Оставаме ли?” Изглежда мисълта за емиграция им се е въртяла из главите - доколкото си спомням, насърчена от музикални продуценти в Тексас и Торонто.

Няколко години по-късно (1995, ако не греша) Юри Юнаков се преселва в Ню Йорк, където прави успешна кариера в турските ресторанти, свирещ турска музика. Прилика с обикновен ресторантски музикант в случая няма - Ню Йорк е друга обстановка. Много музиканти дори не намират за необходимо да правят турнета, някои дори не правят и студийни записи, при условие че имат успешна кариера в Ню Йоркските заведения. Става дума за много добри и често авангардни музиканти. Юри обаче не остава задоволен и си образува група, продължаваща традицията на оригиналната чалга и Ибряма. По собствените му думи той не иска да забрави откъде идва и желае да свири българска музика. В един от първите му албуми Нешко Нешев е гост акордеонист. В последно време - Иван Милев. Диалогът между Юри и акордеониста е напълно в духа на Ибряма.

С Юри се видяхме набързо преди две години, на концерта му във Ванкувър. Прегърнахме се. Виждали сме се веднъж преди - през 1992 - и разменените ни първи думи си заслужават споменаването: “Къде ти е косата?”, попита ме Юри, запомнил ме с дълга коса на плитка, а не с бръсната плешивина. “Къде ти е брадата?”, почти едновременно го попитах аз. Времето не е шега, но интересното е запомнянето. Неговото, не моето - все пак той среща толкова инцидентен народ всяка вечер. Какъв отпечатък е оставил Ибряма... същото гледане в очите по време на изпълненията, “разчитането” на идеите на колегите, за де се подхване и продължи импровизацията. Същата скромност и уважение към публиката... И израстването - вече няма “безкрайни” парчета, мярката е уцелена. Сватбарският период е отдавна отминал - както каза напоследък и Ибряма в интервю. На този концерт беше пълно с българи и се виха хора (не само от българи, между другото). Първите думи на Юри след концерта бяха “Ако знаех, че ще има толкова българи, щяхме да свирим други работи.” Все едно, че чух Ибряма - дали са доволни хората, май трябваше другояче, може би не успяхме да зарадваме напълно публиката. Понеже публиката е най-важното за него, за Юри, за Нешко. И няма как - върнахме се с Юри към Ибряма. С неудоволствие Юри ми разказва как си ходил на почивка в Хасково, та се видели. И Ибряма го помъкнал по свирни. Ибрямовите симулации, превъплътени в Юри: на почивка от музиката отишъл, не, ами избягал от Ню Йорк в Хасково. Знам, че е привидно оплакване, от скромност, та го питам: “А защо помъкна саксофона в Хасково тогава?” Юри се взира в мен, мълчи и ле...е...кичко се усмихва. Разбрали сме се и думи не са нужни. Не може да се ходи до Хасково, без да се има на ум свирня с Ибряма. Това му е била тънката почивка на Юри - да посвири с Баш Майстора. И неговият бездумен разказ е моята последна среща с Ибряма. Не ще да е последна.

11 май 1992-17 април 2005

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2005, № 4 (65)