Наближавайки гарата, Господинът погледна часовниковите стрелки и разбра, че има 40 минути до пристигането на влака. Достатъчно време за вечеря след успешен ден. Господинът бе пристигнал сутринта да инспектира документите на филиала, очаквайки да преспи в малкия град, но инспекцията бе приключила изненадващо бързо и той бе доволен, че не бе наел хотелска стая. Работата му бе привършила в 6 часа и следващия влак бе в 8 и 20. Господинът бе телефонирал на жена си, кратък разговор, колкото да я извести, че е приключил по-рано от очакваното и се прибира още същата вечер. След това, в добро настроение, той се бе сбогувал с директора и счетоводителя на филиала и без да бърза, бе поел към гарата, разположена в края на града.

Господинът бе вървял, без да бърза, поглеждайки провинциалните витрини, във все по-добро настроение, понеже видимо градът не предлагаше разнообразие и мисълта за една вечер дори, прекарана тук, означаваше скука и вероятно не особено приветлива и може би дори мръсничка хотелска стая. Но топлата есенна вечер, мека и тиха, празните улици с редки минувачи, тишината, нарушавана единствено от потракване на домашна посуда и приглушен смях, долитащи тук-там от къщите, го бе накарала да се чувства още по-добре. Той бе съблякъл шлифера и вървеше само по сако, понесъл в едната ръка шлифера, а в другата малкото куфарче с грижливо поставени документи от инспекцията и няколко тоалетни принадлежности. Сега към тях бяха прибавени внимателно опаковани баклави - бе минал покрай малка пекарна и бе влязъл ей тъй, без да се замисли, без никакво намерение, но баклавите му бяха харесали и бе купил няколко за децата си. Вярно, те щяха да са отдавна заспали, когато той ще е най-сетне у дома, но той си представяше радостната им изненада утре сутринта на закуска. Беше се усмихнал на тази мисъл и бе помолил продавачката да ги увие грижливо не само с хартия, но и да ги постави в найлонов плик, за да не пуснат захарен сироп и повредят документите.

Градът не бе голям и Господинът го бе прекосил, без да убие достатъчно време до пристигането на влака. На гарата, както и в града, нямаше какво да се прави. Трима запуснати на вид младежи, груби и провинциялно облечени, лениво пушеха на пейка на перона. Не се виждаха други хора. Господинът си купи билет и от нямане какво да прави реши да вечеря набързо в гаровия ресторант. Не очакваше ястията да са разнообразни или поне добре сготвени, но реши, че ще е по-разумно да вечеря тук, понеже щеше да пристигне късно у дома. Трябваше да мине покрай пейката с младежите, за да влезе в ресторанта и усети как те го оглеждат от глава до пети. Един от тях се изплю шумно зад гърба му и каза нещо, на което другарите му избухнаха в смях. Господинът не чу отронените думи и не бе сигурен дали се отнасят за него. Най-вероятно не се отнасяха, реши той, влизайки в ресторанта.

Ресторантът бе малък и не вдъхваше доверие. Масите бяха без покривки и изглеждаха мазни. Само една бе заета от група работници, навярно железничари, които пиеха бира и не му обърнаха внимание. Господинът се спря за миг в несигурност - ресторантът изглеждаше по-зле от очакванията му, но в същото време не му се искаше да мине отново покрай младежите на пейката. Вместо да излезе, Господинът избра по-чиста на вид маса и седна. "Провинция!", помисли той, "Как живеят тия хора в такава дива скука?" Келнерът, досега седящ на масата със железничарите, пъргаво дойде за поръчката.

- Какво ще е, шефе? - делово запита той, без да влага учтивост.

Господинът поръча пържола и след бърза консултация с ръчния си часовник - оставаха му 35 минути - една бирa.

- Само по-бързичко, ако може, че да не изпусна влака - помоли той.

- Минутка, шефе - автоматично отвърна келнерът.

"Шефе, шефе, що за маниери!", раздразнено помисли Господинът, "Ще ме мотат... провинция, дяволите да я вземат", и извади вестника си от джоба на шлифера. Беше го купил сутринта преди тръгване, но още не бе го поглеждал. В това време келнерът донесе бирата, панерка хляб, и халба. Бирата бе ледено студена и приятното настроение на Господина се възвърна още след първата глътка. Само след няколко минути пристигна и пържолата, отлично изпечена и съпроводена от семпла доматена салата за гарнитура. Доматите бяха далеч по- вкусни от тези, които Господинът бе свикнал да купува. Пържолата също нямаше кусури. Келнерът се бе върнал на масата при железничарите. Господинът започна вкусно да вечеря, зачетен в статия, която намери интересна и добре написана. В ресторанта влязоха младежите от пейката и още няколко души след тях, но Господинът не ги забеляза, унесен в статията и вечерята си.

Привърши едновременно пържолата и статията. До пристигане на влака оставаха 4 минути. Гаврътна остатъка от бирата си и механично се огледа за келнера. Забеляза, че сега има хора на още пет маси и келнерът тъкмо носи ракии и салати на една от тях. Господинът изчака келнера да остави ракиите и салатите на масата и тихо го повика.

- Сметката, ако може! - оставаха му 3 минути.

- Веднага, шефе! - отзова се келнерът.

"Абе, не е толкова зле, нищо, че е провинция", доволно помисли Господинът. В това време келнерът донесе сметката, но в същия миг го повикаха младежите от тяхната маса и той само я остави пред Господина. Господинът погледна сметката, учудващо малка, и бръкна за пари. "Вкусно и евтино, това е чарът на провинцията", помисли той, преценявайки колко бакшиш да остави. Реши да е щедър. Отвън се чу свирката на локомотива, влакът тъкмо влизаше в гарата. Господинът механично погледна часовника си. "Тъкмо навреме", удовлетворено си каза той, "След два часа съм у дома. Много успешен ден!"

Келнерът продължаваше да обслужва другите маси, когато влакът спря на гарата. Господинът чу да се отварят врати на вагони и гласовете на слизащите.

- Плаща, моля! - провикна се той с някакъв чужд, писклив гласец. Келнерът само махна с ръка отдалеч. Младежите избухнаха в смях, явно си разказваха вицове. Господинът тревожно се обърна да погледне влака - вече никой не слизаше и не се качваше, перонът бе опустял. Келнерът още не бе дошъл, беше се надвесил над друга маса с гръб към Господина. "Най-много половин минута да имам", тревожно помисли Господинът. Навън началник гарата наду свирката си и Господинът се реши. Хвърли банкнота на масата, грабна шлифера и куфарчето и се втурна навън. Влаковите колелета бавно се завъртяха. "Ей, ей!", дочу вик след себе си, но прикован в заминаващия влак, Господинът не обърна внимание.

Здрави мъжки ръце го сграбчиха тъкмо когато бе готов да се метне във вагона. Паникьосан, че не ще успее да се качи, Господинът се дръпна с все сила, но не успя да се отскубне. Някой съскаше в ухото му, но Господинът само се дърпаше с очи, вперени в изнизващия се влак. "Край", безпомощно помисли той, когато отмина и последният вагон. Едва сега чу гласа на държащите го.

- Ти къде, бе? - питаше някой.

- Изпуснах влака - сърдито каза Господинът, загледан в клатещите се светлини на последния вагон. Есенната вечер се бе спуснала бързо и навън бе съвсем тъмно.

Повлякоха го обратно към ресторанта. Бяха трима мъже, келнерът и двама непознати. Господинът несъзнателно се дърпаше, все още искайки да гони влака, от който вече нямаше следа. Тримата грубо го лашнаха през вратата и той болезнено удари рамото си в рамката.

- Изпуснах влака - отчаяно каза Господинът, примижавайки от болка.

- Влакът изпуснал! - гневно изрева мъжки глас в ухото му. - А кой ще плаща?

Господинът отвори очи и огледа объркано ресторанта. От притихналите маси го гледаха любопитни очи. Келнерът препречваше вратата. Други двама бяха застанали до него. На масата я нямаше оставената банкнота.

- Аз платих! - изкрещя Господинът с неподозирана ярост и посочи с ръка към масата си. - Ето там оставих...

И уплашен от избухването си, тихо добави: "Изпуснах си влака... сега какво да правя?"

Младежите се изсмяха с все сила и Господинът бе напълно сигурен, че те са грабнали парите. Понечи да обясни, но в това време мъжът до него спокойно, даже с дружелюбна нотка каза: "Сега - нищо." Господинът за миг усети някой, навярно келнера, да го дръпва изненадващо за яката и загубил равновесие, той политна безпомощно назад. Темето му се удари грозно в настилката на перона, беше излетял извън вратата на ресторанта. Усети, че потича кръв и че го обзема ярост по-силна от болката, но в същия миг започнаха да го ритат и да го влачат за краката. Опита се да изкрещи за помощ и някой го ритна в зъбите. После всичко потъмня и изчезна.

Дойде в съзнание и всичко го болеше. Не можеше да се изправи на крака, опита се да изхлипа и не успя. Пред очите му танцуваха жълти кръгове. Не усещаше ръцете си, а главата го болеше неистово и той се отказа да се движи. Безмълвно заплака и плака, докато заспа.

На сутринта се събуди вдървен на някаква полянка. Мина време, докато проумее къде е и защо е тук. Цялото тяло го болеше, но успя да се надигне. Сакото му бе съдрано. На крачола на панталона имаше дупка и под нея коляното бе подуто и синьо. Откри шлифера си, захвърлен наблизо, целият омазан с машинно масло. По-далеч лежеше изтърбушено куфарчето му. Наоколо, изпотъпкани и пропити със сироп от баклава, се валяха документите му. Той прилази до лист хартия, вдигна го и го разгледа отблизо, опитвайки се да го изглади с ръце. Беше безсмислено и осъзнавайки това, Господинът болезнено се усмихна и захвърли листа на страна.

Успя да се изправи на крака, беше трудно в началото, но успя да се размърда. Болките бяха по-поносими сега. Огледа се - беше в цветната градинка до гарата. Слънцето приятно напичаше. Господинът направи няколко предпазливи крачки и се почувства по-уверен. Спомни си, че бе забелязал чешма на перона и се примъкна до нея. Студената вода го сгърчи от болка. Поизми кръвта от разбитото си лице, опипа грижливо подутите от боя очи. Забеляза кървави петна по дрехите си, мислейки, че те не могат да се поправят. Отпи глътка вода и примижавайки, погледна гарата. Часовникът показваше 10 и четвърт, а вратата на ресторанта бе отворена. "По дяволите!", каза си Господинът и след това, внезапно спомняйки си нещо съвсем друго, нещо, което бе гонил с години от мислите си, се усмихна мъчително и продума тихо: "Няма влак... няма влакове...". После уверено, макар и трудно, закрачи към ресторанта.

В ресторанта нямаше клиенти и готвачът и келнерът пиеха първото си кафе. Ожуленият мъж с раздрани дрехи и отекло лице ги приближи.

- Добър ден - каза мъжът, трудно движейки челюсти. - Аз бих искал да попитам дали нямате някаква работа за мен...

Готвачът и келнерът го оглеждаха дълго и мълчаливо от глава до пети, преди да се спогледат въпросително. Готвачът кимна с глава.

- Има работа - безразлично каза келнерът. - Ще помагаш в кухнята, ако ти уйдисва.

Готвачът протегна пакет цигари към мъжа, който поклати отрицателно глава.

- По-натам, като се пооправиш и ако те бива, може да започнеш да сервираш - бързо добави келнерът, докато готвачът палеше цигара.

Мъжът кимна, но уплашен, че може би не са забелязали кимването му, додаде на глас: "Приемам. Ще останете доволни..." Келнерът и готвачът се засмяха.

- Пий едно кафе, преди да е почнало бачкането - предложи му готвачът, наливайки от каничката в чиста чаша.

Мъжът отпи бавна, внимателна глътка.

- Турско кафе - одобрително каза той и отпи нова глътка.

- Тебе как ти е името? - попита келнерът и внезапно променил решението си, добави: - Няма значение, ние ще ти викаме Иван.

В ресторанта влезе ухилен началник гарата и келнерът стана да му донесе чаша за кафето, понеже бяха наляли на Иван в приготвената.

© Веселин Веселинов, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.