ГАД

Веселин Веселинов

web

Внимателно намазва трите филийки с масло, тънко, но достатъчно, слага няколко маслини отгоре им, поставя филийките една върху друга, увива ги първо в найлонов плик, после в парче вестник и пъха пакета в джоба на старото сако. В другия джоб празна бутилка, ще напълни на чучура в Княжево. Последно - сгъната носна кърпа до бутилката, ако му стане твърде горещо да я върже на главата. Бавно обува старите маратонки, трудно се сгъва вече, какво да се прави. Проверява дали портмонето е във вътрешния джоб, няколко лева за всеки случай, лична карта, карта за транспорт, и е готов. Хвърля око на часовника върху хладилника, седем и половина, тъкмо навреме, и тръгва.

С петицата до Княжево, трамваят е празен, той винаги сяда в посока на движението и гледа вдясно. Там гледката му е позната, а вляво... вляво е нещо ново, чуждо, при все че не помни как е изглеждало някога. И макар да не може да постави дата на промяна, нито вече да възстанови в паметта какво е било преди, новото не му харесва, дразни го. Друг свят, друг град, чужд... дразни го, че някак не може да намери място в този нов свят, че колкото и да разбира неизбежността на промените, не може да ги приеме, те само откъсват частици от него, от живота му и го оставят все по-пуст. Дори Княжево - там видими промени почти няма, но има глутници бездомни кучета, които току-виж му налетели. Само налива вода на трамвайната спирка и колкото се може по-бързо се изнизва в планината.

Нагоре по пътеката няма защо да бърза, той и не може. Бавно, полека, колкото - толкова, без крайна цел, с почивки. Никога не е бил страстен планинар, даже никакъв, но след смъртта на жена му... и с годинките... времето се превръща в тежко бреме. Буди се рано, после безкраен ден, който не може да запълни. За това през лятото тръгва по Витоша, вече три години, поне два пъти седмично, все от Княжево, не толкова наслаждавайки се на природата, а да избяга от жегата и запълни деня. Тук е в познатото, пътеката е все същата, изровена и запусната, както си я знае. Хора няма, още е рано, но през седмицата изобщо е пусто, малцина ще срещне и всичките ще го подминат бързо. Към обяд ще спре и ще похапне сандвич, вече яде малко, често връща единия обратно. Само непоклатимите навици... в планината винаги носи храна и дреха. Старото сако и загънатите сандвичи в джоба, това е. За всеки случай. Вода отпива по-често, някъде ще налее отново, внимава шишето никога да не остане празно, за всеки случай... а от горски зверове не го е страх, пак по навик. Не очаква да срещне такива, най-много да мерне катерица или от дъжд на вятър сърна. По-добре тук, отколкото в задушния градски пек, където времето сякаш е спряло да тече... за него.

Неговият ритъм е съвсем бавен, даже по-бавен отколкото годините му позволяват, само и само да минава време. В средата на лятото планината не е свежа, прашно е, сухо, тревите са вече прегорели, но все пак се диша по-леко и мислите му са заети повече с пътеката, къде да стъпи, че да не загуби равновесие и да не влезе камъче в обувката. Често спира, половин почивка, половин протакане, оглежда се, продължава. Какво друго да прави?

Какво друго да прави останал съвсем сам? Докато Минка бе жива, макар и Минка да прекара доста години в чужбина с децата, денят някак се запълваше. Но тя си отиде, един по един старите приятели си отидоха, почти никой няма вече жив, а който е жив, е или сенилен, или болен и немощен, прикован у дома си. Познатите от махалата го дразнят с безкрайните спорове и оплаквания. Които са едни и същи. Той продължава да спира на кафе с тях, а после го е яд. Яд го е, щото каквото чува и сам казва е хем тъй, хем не е... да, политиците са до един маскари и скапаха държавата. Да, пенсиите са жестоко малки и не стигат за нищо, пък като дойде сметката за парното направо умираш. И той така се чувства, даже е съгласен, че при социализма бе по-добре, но после, у дома не му изглежда точно така... Защо се събират в мижавото кафене с маси за правостоящи вместо в по-уютното на другия ъгъл? Защото скъпо... но не толкова скъпо, че да не могат да платят дребната си консумация. Ама всички са наплашени от разлика в цената с двайсет стотинки, стари навици да се стискат и пестят, той сам е такъв... но пенсията поне на него му стига. Не защото е голяма, а защото нуждите са му все по-малки. От политика не се е интересувал никога, но често го хваща срам, когато е пригласял, че при бай Тошо е било много по-добре - ами децата му се ометоха от България при първа възможност, и двете не обичат комунизма и той напълно ги разбира. Впрочем децата на любителите на Бай-Тошово време също са в чужбина. За другите не знае със сигурност, но неговите се обаждат често и му пращат пари. Които стоят в пощенски плик в гардероба, няма за какво да ги похарчи, нищо не му трябва.

Нищо не му трябва вече... и често спори със сина и дъщерята, когато дойдат в София. Бе, вземи си един нов телевизор, добре, аз ще ти купя, подарък... и така нататък, дразнещи спорове, понеже той така си знае - каквото работи, няма защо да сменяш, а всичко си работи. Нови тенджери? Нови мебели? Че какво им е на старите? Всичко е запазено, здраво, даже от ново боядисване няма нужда. Не само няма нужда от ново, ами старото му е в повече... и е изхвърлял. То и това го дразни, че трябва да изхвърля - понеже никой вече не иска старо, дай му да купува чистак ново и да се оплаква колко са го одрали.

Но апартаментът му е вече прекалено голям. Двустаен апартамент, ама за сам човек... Едната стая е заключена, отваря се само когато дойде някой от чужбина. На него не му трябва... и пак му е много. Да не беше проклетата безкрайност на деня, би се събрал в спалнята си, достатъчно му е. Щура се между кухнята, спалнята, хола, балкона и тоалетната, за да убива минути, това е то... за това спазва правилата, храни се в кухнята, мие чиниите, отива да гледа телевизия в хола, почти всеки ден мете и чисти по малко тук и там, време да минава... И нищо от това не му е действително нужно. Дори телевизорът, който е включен от събуждане до лягане, но си стои на една програма, при все че плаща за пакет със стотина канала. А радио не слуша изобщо... това е единствената му нова покупка, направена преди 7-8 години, когато старият ВЕФ умря. Купи нов транзистор, за да има радио, нарочно търси, зяпа, обмисля... и го е пускал няколко пъти в началото, ей така си стои на масата в кухнята, само му бърше прахта веднъж седмично. Счупеният крак на кухненския стол просто закова грубо и паянтово - няма кой да седне на него, само да си останат два стола на масата, по навик... Доизносва дрехи, бельо, чаршафи, покривки... избелели, някои започващи да се прокъсват, но вършат работа и други не му трябват, той тези няма да успее да износи. Сакото, което влачи на Витоша? Някога го купи този костюм, за награждаването за някаква рационализация, но след това едва ли го е обличал повече от три -четири пъти. Чак сега... и едва ли ще го скъса. Според дъщеря му изглеждал като клошар... сякаш като си дърт трябва да следваш модата. Още пет сака висят в гардероба, тях какво да прави, та нови да купува... Но не може всичко да изхвърли, при все че ясно осъзнава колко излишни вещи има в апартамента...

А моментът на яснота настъпи в самотната борба с безкрайните минути на деня. Добре, ще сложи ред, ще прегледа и опише всичко, ще го подреди. Ще изхвърли излишното, това, което е очевидно в повече или дублирано. Наистина, помогна му в първите месеци като вдовец, но завършекът бе горчив... Книгите например. Никога не са били големи четци у дома, няма голяма библиотека, но все пак стотина книги. Повечето научно-популярни, издания на библиотека "Нептун", българска класика, останала от ученичеството на децата, няколко подаръка за рождени дни... повечето дори не е чел. И въпреки че се кани, не успява да ги прочете и досега - очите му вече се уморяват много бързо, мозъкът не е пъргав, хваща се, че стои на една и съща страница, и включва телевизора, не е било за него четеното преди, сега хептен. Грамофонните плочи - според него, тук вече има ценни неща, макар и да не е голям любител на музика и пълен лаик. Редки записи, мисли си, предимно класика. Съветски и български, запазени, смята, че представляват интерес, прави опис и ги подрежда. И тук вече настъпва крах... Неговите ценности не интересуват никого - синът му слуша с насмешливо безразличие гордия разказ. А внуците проявяват интерес за минута единствено зачудени от странния уред грамофон. И отново слагат мъничките слушалки в ушите и включват миниатюрните си машинки в шепите. Неговите вещи, било практически, било духовни, са ненужни другиму... трупаното с години, това, което е мислил да остави в наследство, е ненужно... и той самият - ненужен.

Което си е точно така... синът му си има собствен живот в холандския Маастрихт, дъщерята - в Лисабон. Внуците не говорят български, помежду си общуват на английски. България, София, дядо им са непозната тъмна Индия, която не ги привлича особено и нямат ищах да посещават. Когато се окажат все пак заедно, не могат да разговарят изобщо - цари досадно и нетърпеливо мълчание. Неговите книги са им абсолютно ненужни... дядо им също е ненужен. Чужди един на друг... с децата е повече по телефон, дъщеря му редовно, поне два пъти в месеца, синът - по-рядко, оправдавайки се с невероятна заетост. И двамата не идват често в България, предпочитайки да прекарват отпуските си другаде. Той е по-склонен да разбере дъщеря си - омъжена за португалец все пак, но синът му е женен за българка... не обича да идва в София, казвал го е сто пъти, че страната, както върви, го дразни и предпочита да почива в цивилизовано място. Но и двамата са му предлагали да го вземат при тях... което пък той не може. Ходил е, даже се е опитвал да стои по-дълго... но не. Минка, Бог да я прости, прекара няколко години в Лисабон и Холандия, тогава синът живееше в Ротердам, да гледа съвсем малките внуци - това я крепеше там, заета по цял ден с дечурлигата, но той нямаше никакви занимавки... чужд свят, чужд език, чужди хора, няма какво да прави, и назад, не е за него. И не, че някой се е държал лошо или му е дал знак, че е бреме, напротив, особено сърдечния му португалски зет, но... не става, младите си тичат цял ден по работа, вечер си имат семейните задължения и отношения, той няма какво да прави... Не може там, излишен и самотен в чужд свят...

Но е излишен и самотен и тук, където също е вече в някакъв чужд свят. Той трудно разбира езика на младите, езика по телевизора, езика във вестниците. Не разбира нравите. Дори се обърква из града, когато му се наложи да напусне махалата - всичко е друго и непознато, не това, което стои в паметта му. Излиза, на Витоша ходи, за да стигне до познатото... към обяд, когато е вече по-високо и се открива панорамна гледка към София... тогава всичко е както си го знае, непроменено, същото... сивата мараня, захлупила града, който смътно се мержелее отдолу, размазан силует, същия, както си го помни, минало и настояще се покриват... а когато веднъж споменава това на сина си, чува, че синът му точно тази сива мараня отвращава, тази българска сивота, както казва, го кара да стои далеч. Той не разбира мотива на сина си, само установява с тъга, че нямат общи допирни точки... и той е излишен.

- Паи'сееее - чува зад себе си някак безцеремонен и просташки вик, даже команда, зад него бързо се катерят по пътеката трима младежи, момиче и две момчета, които изобщо нямат намерение да намалят темпото или да се подредят в колона поне докато го задминат. Дръпва се встрани, внимавайки да не се подхлъзне по склона, и ги изчаква да минат и да се отдалечат. Някак от самосебе си му се набиват в очи обувките на младежите - високи, тежки, военни на вид, с дебели подметки. Остригани до кожа глави. Момичето е с прекалено къса поличка, косите ѝ сплетени в някаква африканска прическа. Всичките татуирани. И отново чувствата му са смесени... понеже тези младежи силно му напомнят внуците. Внучката носи такава прическа, нарича я с име, което той не може да запомни, както и внука му, остриган като новобранец, с такива обувки, които също не нарича обувки, а нещо друго. Така че... какво да мисли? Неприятна му е гледката, тия мязат на опасни и разпуснати хулигани, но пък внуците му са съвсем нормални и разбрани, усърдни студенти в днешно време, така че... видът сигурно лъже, друго време, други нрави, други моди... и все пак тези военни на вид обуща... създадени за улични боеве, за мрачно кънтящи стъпки на патрул, следящ вечерен час и тежко му томува, сгащен в тъмния ъгъл от такъв патрул... или банда... на самотната пътека е досущ като в тъмния ъгъл... но младите вече са се загубили нагоре, няма нищо освен от грубия им, безпардонен вик, нищо друго... Най-вероятно са на невинна разходка в планината, бандитите не се мотаят по баири. И по-добре в планината отколкото да висят в кафенетата, приковани към противните си компютри и мобилни телефони... което го дразни и в неговите внуци, които, дори като са един до друг, общуват предимно чрез тези играчки.

Този нов свят не му си струва нормален. И опърничаво отказва всяко предложение на децата да му вземат компютър. Поне телефонът е безплатен, увещава го дъщеря му, и е като телевизор - не само говорим, но се и виждаме. Но той не ще да се учи на стари години, макар съмахленците всичките са с мобилки и някои дори ползват компютри. Синът му се мръщи повече, вземи поне един телефон, ако ти стане нещо из чукарите, да можеш да се обадиш за помощ. Поне да знаем какво става с теб. Помощ? Тук? Дори и да дойде, ще е късно. Ако получи удар и пукне точно сега, голям праз дали има, или няма телефон със себе си. Горе-долу това отговаря винаги на сина си... който, естествено, не харесва, каквото чува, макар да няма с какво да възрази. Приумиците на смъртта... Минка почина, когато той бе на пазар и след него се отби да навести все още с акъла си приятел, и така не само не бе с нея при смъртта ѝ, но я намери часове по-късно. А синът му не можа да дойде на погребението, понеже имаше да предава обект... тогава се беше ядосал, като си в чужбина, така става, а после осъзна, че дори в София при тези житейски обстоятелства... нуждите на живота никак не се покриват с нуждите на смъртта... и самотата му не е породена единствено от това, че деца и внуци са далеч - какво като на Пешо от втория етаж семейството му е в България? Пешо умря на село и смъртта му се научи чак след седмица. Какво? Да не ходи на Витоша? Сякаш, ако умре в леглото, някой ще научи по-скоро... А като научи, какво? Няма да възкръсне... само ще се отърве от тегобата на часовете, това безкрайно празно време... И защо все до такива мисли стига?

Защото е вече излишен, за това. Животът върви без него, от отдавна. Тотално непотребен - не само той, но и всички останки, с които е заобиколен, останките от активния му живот, така различен и несъвместим с настоящия. Никому ненужно наследство... той в гробището и всичко останало на боклука, това е положението. Ще го погребат, а вещите са им ненужни, на боклука, и циганите ще ги отнесат. Както и да го мисли... телевизорът му е напълно непотребен на хора, които гледат телевизия от компютър. Кому трябват стари тенджери, чинии и вилици? Износеното му сако? Нескопосано поправения стол в кухнята? Той знае, уви... след като наследници продадоха съседния апартамент, новите собственици докараха строителна бригада за цялостен ремонт. Дори мазилката на стените изстъргаха и поставиха нова. Абсолютно ненужно минало, явно, непригодно за настоящето, заличавано изцяло. Защо е така, дали трябва да е така... той не знае и не може да си обясни смислено, важното е, че е така. От него няма да остане никаква следа, факт. Може би няколко снимки ще запазят децата, нищо повече... Може би заради тази осъзната ненужност все му предлагат неприемливи за него решения - да отиде при тях, а напоследък - да продаде апартамента и да му намерят подходящ старчески дом. Поне ще се грижат за теб, поне ще си заобиколен с хора като теб, компания и занимавка, хей, даже и приятелка може да си намериш, не се смей, като си стар, още не значи, че за нищо не те бива. Важното е да ти е комфортна старостта, пък сам в апартамента - едни грижи само. Синът му е силно настойчив в последно време, вероятно заради трудности с бачкането, не изкарва колкото до преди няколко години... но не е опрял до кокал и фатално зле едва ли ще стане, тъй че... няма истинска причина да жертва апартамента и себе си заради децата. Самата мисъл да продаде апартамента и да иде в старчески дом му е дива, обидна... той е навикнал да се задоволява с малко, да пести, но да си е негово, да си е у дома.

Да пести... ето, отново се очертава като напълно излишен. Пестиш за да помогнеш на децата, после - за да помогнеш на внуците. Гледаш да осигуриш дом, че да го оставиш на тях. Но децата си имат дом, не им трябва твоят. А за внуците е нормално да вземат студентски заем за следването си, не да чакат на родители и дядо, те нищо не искат - навършват пълнолетие и се изнасят да живеят другаде, да се справят сами, това е нормалното за тях. Той не го разбира, те пък не разбират неговото. Приемат поколенческите му чудатости с дружелюбна, отвлечена усмивка, приемат думите му само като думи. Налага се и той така с техните... защо да си продава апартамента? Ами да живееш старините си по-спокойно и по-добре. Че какво му е сега? Какво повече или друго му трябва именно сега - сам и дърт. Два сандвича, намазани с масло, от които ще изяде един, и бутилка вода, която бутилка може да използва отново, и отново, и отново... по-нагоре, помни, има чешма, ще налее пак. А това сако ще го надживее... Вече нищо не му трябва. Дъщеря му се ужасява от празния, според нея, хладилник и щом дойде, моментално го пълни с какво ли не - а не него не му трябва, някакво френско сирене така си стои вътре вече пет месеца... когато Вили пристигне през август, пак ще се възмути, ще изхвърли "закислеците" и ще натъпче хладилника въпреки протестите му... Излишно, ненужно... което на тях им трябва, на него му е непотребно, а потребното за него е ненужно на тях... когато умре, ще продадат апартамента, който ще е вече само кахър и излишен разход. Последния път синът му отиде на хотел... уж да не му създава грижи, пък дали бе искрен, или не... толкова е различен вече начинът им на живот, че той сам изпита облекчение, че сина му спи другаде и се храни навън.

Лошото е, че като се замисли, намира децата си прави за доста неща. За какво ги събираш тия торбички, недоволства Вили. Наистина, за какво? Един хляб да купи и получава торбичка, която пъха върху другите в нарочна голяма торба в кухнята. В тях изхвърля боклука, който е една торбичка седмично... другите се трупат и трупат, да има, ако му потрябват за нещо, но не му трябват... събира ги по навик, от онова време, когато точно такива торбички бяха ценни и се пазеха. Пестеливост, може да потрябва, за черни дни... излишни, непотребни камари. Но не може да промени навиците си... почти пряко сили изхвърля през няколко месеца купчината стари вестници, обаче не веднага след като ги е прочел... може да потрябват, да завие нещо. Какво да завие, колко ще завие... двата сандвича... няма и една страница, докато чудото е 32 страници, без да се броят рекламните диплянки... И заради такива дреболии дори някак не иска вече децата да идват... понеже мълком, без да обсъждат и коментират, изхвърлят... и донасят.

И той дори не може да стигне до някаква чистота в главата си - остава си едновременно признание, че са постъпили правилно, и недоволство, че са направили така. Още го е яд, че помоли сина си преди три години да сложи маджун на прозорците - оня викна фирма и ги смени с нови, изцяло! Яд го е, че бе скъпо. Но как да го е яд, след като новите прозорци с тяхната хитра направа да се отварят така, инак, и още по-инак, са му по-удобни... И как да го е яд, след като на протестите му сина му извади калема и му сметна колко биха стрували поправките на старите прозорци и парите излязоха същите като за ново... Но си и остана яда... толкова пари накуп, можеше с един маджун да се мине, пък после, малко по-малко, най-необходимото... едно такова никакво... понеже стоят на съвършено различни позиции и не могат да се разберат как да се справят с житейски проблем... излиза, че някой от двамата трябва да бъде изцяло пренебрегнат, да не участва изобщо.... естествено, че го дразни незачитането му, за това го и плаши идването на сина му в София и някак дълбоко предпочита да си стои в Маастрихт, облекчението, че така няма да се направи нещо без негово участие и поне няма да има напрежение и яд.

Спира за по-дълга почивка, оттук вече има изглед към града. Познатото, което също дразни... това сиво було от всякакви замърсители на въздуха, легнало върху града, скриващо го, при все че отдалеч повече от покриви не могат да се видят. Вечната сива мръсотия над София, как пък за толкова време, при различни политически системи, правителства, кметове, това сиво було все си стои... яд, но и облекчение... ето го познатото, непроменяемото, своето... Сяда на сянка, тук ще остане по-дълго, хем да събере сили, хем да е в позната среда, хем да убие време, ден дълъг. Не е гладен, но няма какво да прави... полека разопакова единия сандвич, бавно дъвче, колкото се може по-бавно... повече от половин сандвич обаче не може да изяде, отпива вода и се изтяга в тревата. Небето е синьо над сивия похлупак на града, но изглежда облачно... по някаква причина изхвърленото от самолетите не изчезва, а се рее и натрупва почти като облаци, даже оставя сенки на места. Махленските умници често спорят за тези кемтрейлс, някаква такава чужда и непонятна дума... едни са убедени, че това са нарочно пускани газове и отрови от американците, с които се влияе на мисленето на населението за да бъде държано в подчинение, други яростно освиркват такива измислици. Той няма мнение... голям самолетен трафик и един дявол знае какви горива се ползват днес, но от планината се вижда странно - сякаш един и същ самолет кръжи във висините, движещ се равномерно като трактор при оран, първо от тази страна, после от онази, ред по ред, после на кръст пак ред по ред, и белите му бразди постепенно запълват небето и то прилича на облачно... странно... но не намира някаква промяна в мисленето си, за да може да приеме приказките за кемтрейлс... ако е така, би трябвало критичното му мислене да е нарушено и да приема безропотно предложенията на сина си... да е покорен, естествено покорен... Но едно време нямаше такива небесни феномени, а сега има - и не му харесва настоящето, дори и да е съвсем невинно и обяснимо, друго е и не му харесва... може да е разумно да отиде в старчески дом, но му е чуждо и не ще... Може да е полезно и интересно да се храни с екзотики, но като му е достатъчна филийка с масло и маслини... Може да си купи ново сако, но като стоят пет съвсем запазени в гардероба... Може и да е много шик да се носят военни прически и обуща, но като носещите ги не са войници и самата мисъл за армейска служба ги възмущава... Прекалено много несъвместимости, в които той е губещият, излишният... И накрая му е ясно само защо не може да живее в чужбина, там няма конфузия - всичко му е чуждо, хората са му чужди и той им е, разбираемо, абсолютно чужд. Виж, у дома такава чуждост не е така ясна и убедителна, обясненията оставят горчилка, неудовлетвореност, яд... а проблемът с времето никъде няма решение, денят е безкрайно дълъг и празен, нощта - също, нали спи само по няколко часа... Няма с какво да запълни времето, дори и да зяпа тия кемтрейлс цял ден, мислите не изчезват, неудовлетворението седи като тежък камък, минутите се влачат като часове, празно... точно като същите кемтрейлс: висят и запълват небето, но мъчително бавно и фалшиво, хем ги има, хем ги няма, докато ти писне да ги зяпаш... а няма още 12 часа... обратно към махалата с надеждата махленците още да висят в баятото кафене... това си е като да зяпаш кемтрейлс, един и същ разговор и дърлене, болезнено неприятен, в крайна сметка... и остава единствено да дреме пред телевизора, тук, там, през деня, през нощта... колко пъти да чисти, след като не цапа... колко пъти да описва книги, знаейки, че са за боклука... може би да изпразни мазето, ако не са го разбили и окрали вече, че не е стъпвал отдавна. Мазето, пълно с вехтории, оставени там вече съвсем от жал, знаейки, още като ги е свалял долу, че никога няма да му потрябват... добре, ще го изпразни за два дни, нека са три, нека са седмица... и край. Пред него неумолимо стои времето, безпощадно бавно... седи и гледа телевизия, какво друго? Но вече и телевизията е станала част от тегобата на времето - сякаш от години гледа едно и също предаване, макар лица и имена да се сменят, безумната комбинация от фалш, престъпления, политици, празно плямпане не мърда наникъде, все едно и също... Насаме с времето, ужас... същото време, толкова забързано за околния свят, толкова променящо драстично всичко, че го оставя в капана на все по-голяма изолация и самота. Дори и да си намери занимавка, да речем, с боядисване на апартамента... ще му отнеме месеци, но как да се захване с чувството си за непотребност... добре, ще го боядиса, а като умре, синът му ще викне майстори, ще изчегъртат всичко до тухла, ще сменят дограмата, всичко ново... това е сигурно. За какво да прави каквото и да е, след като децата ще продадат апартамента, да се отърват от излишно бреме... Бреме... времето го е превърнало в бреме, и за себе си, и за всички останали... което създава чувство за виновност, за някакви грешки, които сега плаща - но не вижда в какво е грешил, че да изплаща грехове. Тогава новият свят, новите хора са грешни, жестоки, садисти... не може да го приеме и така, не вижда причина да намрази деца и внуци, понеже живеят различно от него; не вижда с какво те му вредят или искат да му навредят... за нищо не може да се хване... освен да продължи нагоре по пътеката и вече към два, когато и без часовник жегата ще му каже, че не бива повече, ще тръгне обратно към Княжево. Връзва носната кърпа на главата си да попива пот и да го пази поне малко от слънцето и тръгва.

Нагоре или надолу по склона му е еднакво трудно, уморява се бързо, но колкото и да не бърза, колкото и да спира на почивки, времето е против него. Знае, че ще се върне в града доста рано, а остават купища часове, в които ще прави какво? Апартаментът е като пещ през лятото и все пак за предпочитане пред зимата, когато, завали ли сняг, не може да излезе, за да не се подхлъзне и падне на улицата. През лятото поне може да убие известно време в планината. И пак остава много. Вероятно си струва все пак да помисли за старчески дом, там поне ще му уплътняват дните. Но не може да се примири със старчески дом... по цял ден с хора, уж като него, но не - там ще е като в кафенето със съмахленците, все същото опяване за болести, скъпотия, как е било по-добре, преди да дойде демокрацията... Добре де, сърдито го кастри дъщеря му, продай апартамента и купи къща на село. Там ще човкаш в двора, ще садиш репички, ще си зает с нещо. Не е за него... на село е още по-голяма пустош, две думи няма с кого да размениш и като посадиш репичките - какво? Все същото излиза, както и да го гледа - и у дома, и на село, и в старчески дом, и при децата в чужбина - по цял ден пред телевизора. И след него - нищо... Цял живот бъхтиш, пестиш, събираш, пазиш и трепериш, за децата, за внуците, да има на какво да стъпят, да не се на нула, а излиза, че е било напълно излишно и напразно, непотребно, значи, ти също... Кой ще се сеща за него, кой ще се отбива на гроба му? Със сигурност няма да са внуците... а можеше да е друго. Но за това друго трябваше да си остане комунизмът, няма шаване насам-натам, няма чужбина и старите вещи вършат работа на тези след теб... ето, тук се обърква и го обзема яд, щото така излиза, но не му се ще да е така, на децата пък хич. Какво им е сега? Здраво стъпили на крака, постигнали своето със свои сили, отгледали своите деца, всички вървят напред и се чувстват добре там, където са - в комунизма обаче не се чувстваха добре и както вървят нещата днес, добре, че не са в България. Обаче той си остава сам... и може би, дори да си бе останал комунизмът, пак би бил сам. Ни така, ни инак... старост, да му се не види, в някакъв чужд свят и изправен пред времето, което не ще да помръдне.

Надолу върви в най-голямата жега, но все пак се търпи поради дърветата, надвесени над пътеката. Учудващо малко хора днес са го подминали нагоре, надолу - никой. Друг път среща повече. В планината е тихо, което по принцип е добре след градската шумотевица, но също е някак зловещо за несвикналите му на тишина уши. Само насекоми жужат, няма вятър, всичко застинало, сухо, прашно. В града обаче е още по-горещо и задушно и както е тръгнало, в града ще е към три часа. Прекалено рано... Може би най-добре е, като слезе в Княжево, да дреме на някоя сенчеста пейка. Или да седне в кафене. За кафе или някаква лимонада има у себе си, има петолевка, достатъчно даже за бира, ако случайно му се прииска. Какво да му се прииска, всичко вече е насила, нищо не му се иска, единствената цел е да убие време... "Вардаааа!", викат с все сила зад гърба му и едва има време да се дръпне встрани. Тримата сутрешни младежи, потни и зачервени, го подминават, тичайки, и изчезват зад завоя. Младост, завижда той, имат сили, нищо не ги сдържа, хвърчат, за тях денят е кратък. Това е положението, въздъхва, техен е светът, настигат го, задминават го и го оставят сам назад в прахоляка, вдигнат от енергичните им стъпки. Продължава след тях и мислите му се отклоняват пак към внуците - така му се иска да седнат, да поговорят, а е невъзможно... те не знаят български, той не знае техните езици... а с тия хъшлаци, дето го задминаха, неговите внуци ще се разберат чрез младостта си, дори и да нямат общ език.

На завоя изведнъж се сепва и спира - пред него, на средата на пътеката, е клекнало момичето от тройката и пикае. Късно е да се върне назад и го обзема огромно смущение и срам. Той, без да ще, я е видял, голото дупе, струйката, проточена от... Конфузна случайност, неизбежна, но страхотно неприятно и срамно... за него, а момичето приключва, вдига миниатюрните си бикини, оправя поличката си, хвърля му дяволит поглед и се затичва надолу. От смущение той не може да помръдне, срам го е, че я е видял в такъв интимен момент, срам го е, че тя е чула идването му и прекрасно знае, че я е видял, срам го е от дяволитата ѝ усмивка, все едно, зяпай, зяпай, старчок, ще ти се, но не ти става, срам го е, щото все едно гледа внучката си, срам го е, защото може би внучката му постъпва по същия начин, стои като закован на място, струва му се, че ще е още по-срамно и възмутително, ако продължи и мине където момичето е клечало преди миг и урината още не е попила в земята. Няма как да заобиколи, друга пътека няма. Срамежливо гледа встрани, но е късно, вече е видял, чувства се омърсен, виновен, въпреки че няма никаква вина... И най-сетне събира сили, продължава, дори забързва крачка, за да отмине колкото се може по-бързо това проклето място, а няма начин да не погледне пак, защото трябва да избегне влажната земя, да не стъпи там, да не се мърси и срамува повече, и пред очите му отново се появява голото дупе и струйката и той безсилно процежда псувня под нос... изчервен от срам.

Зад следващия завой отново спира стъписан - отстрани са седнали двамата хъшлаци, по-надолу зад тях стои момичето и го гледа с все същата дяволита усмивка. Нещо му казва, че го чакат... конфузията продължава, отново го залива срам, не знае какво да направи, дали да каже нещо и какво. Двамата го гледат едновременно нагло и безразлично, единият е запалил цигара и той, сякаш е виновен, наказан, свежда очи... куми се, а просто трябва да продължи, да ги отмине... краката му не помръдват. И тогава този с цигарата поглежда другаря си, става, прави две крачки към него и го разглежда от глава до пети. Бавно, като цял летен ден. "Винаги съм казвал, че а скивам дърта гад да точи лиги и лепи очила по гадже и го трепя на място." И даже, без да замахва, го прасва в лицето. И продължава с ритници, и настъпва мрак.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2020, № 6 (247)