Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДОНОСНИКЪТ

Веселин Веселинов

web

А когато оповестиха, че се откриват досиетата, дори не се замислих. Аз искам да видя моето - толкова просто. Дремещо вътрешно решение, намерило официален израз най-сетне. Наредих се на опашката, дойде ми реда и нищо не излезе. Съображения, бюрокрация, кой знае какво... не стана, отказаха ми някак, без да ми отказват. И се обадих на Пацо, за помощ да го моля. Седим в ресторанта, кажи го единствените клиенти, Пацо мези с наслаждение, както си го помня. Отдавна не сме се виждали, а сме съученици от началното училище. Сега се сещам, че му викахме Корназа, не се сещам защо. После заедно следвахме... Пацо не стана химик - Пацо стана някакъв комсомолец, секретар на нещо си. Но докато следвахме, си му викахме Пацо и така си остана. После дойде промяната, Пацо излезе на трибуните и се превърна в един от гласовете на демокрацията. Важна клечка, но не от най-важните, не от най-големите политици. Пацо се зарадва, като ме чу по телефона, и сега похапваме и попийваме и си говорим разни стари работи. Не върви някак си от първата минута да му искам услуга. Пацо отпива от бялото си винце, поглежда ме през очилата внимателно.

- Казвай какво има, то е ясно, че искаш услуга... - казва някак лениво и се сещам защо му викахме Корназа - щото от малък все направо... докато порасна и се отучи.

Отпивам и аз, за смелост, и без да го усуквам, гледайки го право в очите...

- Искам да си видя досието. По редовния път не става...

Пацо се обляга назад, начумерва се.

- Защо?

- Не знам защо, но не дават.

- Аз не за това - тежко и мрачно пояснява Пацо. - Защо ти е да си виждаш досието?

Защо?... Защото...

- Искам да го видя. Това е - тихо казвам.

Пацо ме гледа с неудоволствие. Запалва цигара.

- Ще ти дам един съвет - бавно казва. - Прекрасен съвет... Забрави.

Мълчим известно време.

- Искам да го видя... - промърморвам.

Пацо превърта цигарата между пръстите си, все тъй начумерен, все тъй облегнат назад на стола си, гледащ ме криво. От не май къде бодвам краставичка.

- Всеки си мисли днес, че има досие - казва Пацо. - Повечето хора обаче нямат. Най-вероятно и ти нямаш...

- Имам - тихичко отронвам.

- Ти пък за какво? - с искрена изненада пита Пацо и изпразва бутилката в чашите ни. - Право да ти кажа, ти точно...

- Абе имам - махвам с ръка. - Сигурен съм... доноси разни.

Пацо мълчи, видът му показва, че очаква да продължа, да му кажа нещо по-убедително.

- Знам от ченгетата - казвам спокойно, с нормален глас. - На два пъти ме прибираха, разпитваха, папка подмятаха.

- А, разбирам - сега и Пацо се връща в нормалното си състояние. - Дреболии... нали не са те съдили, не си лежал по затворите, какво толкова?

- Не е само това - опонирам с раздразнение.

- Стига си се офлянквал - търпеливо казва Пацо. - Казвай!

Прав е Пацо... трябва да му кажа подробности. Мълчаливо събирам мислите си. Пацо отпива глътка.

- Ти не знаеш - започвам. - След като завършихме, аз исках да правя аспирантура. Кандидатствах и ме отхвърлиха. Вече ме бяха викали веднъж преди това. Ровичкаха... баща ми, дядо ми, вуйчо ми... Както и да е... Аз исках да се занимавам с наука, но си останах в завода. Технолог. Изобщо не помръднах... Другите мърдаха, малко по малко, но напред... Не и аз. Закован. После пак ме викаха... Гадости някакви... антидържавни пропаганди, плашиха ме. И така... Неблагонадежден, нали така му викаха? Гадости... Сега искам да знам кой ме е клепал. Кой ми опропасти живота...

Пацо въздъхва и оглежда празния ресторант. На бара момичетата от персонала хихикат на нещо свое си, поглеждайки от време на време към двете маси с клиенти.

- Знаеш ли - казва Пацо замислено, - само до преди няколко години ти и аз не бихме водили този разговор тук. И не защото аз бях в системата, а защото и през ум нямаше да ни мине да говорим за досиета в ресторант... изобщо да говорим за досиета, всъщност. Не ти ли стига, че можем да говорим? Без страх... Огледай се - никой не го е грижа какво си говорим. И нас не ни е грижа кой ще ни чуе... Не ти ли стига?

- Не ми стига - настървено казвам.

- Разбирам... - казва Пацо. - Разбирам... обаче помисли разумно. Помисли рационално.

Мисля. Мълчим.

- Виж - съчувствено казва Пацо. - Не си мисли, че омаловажавам каквото ми казваш... но... Отхвърлили са кандидатурата ти... не е ли възможно да си е по чисто научни причини?

Гаврътвам виното наведнъж.

- Това е официалната версия - с истински яд избухвам. - Но изобретенията ми приложиха. Официално не ги признаха, но ги приложиха. И досега ги прилагат. А те си бяха практическата страна на теоретичната идея, върху която исках да работя. Възможно е да са преценили в университета, че не са бог знае какви идеи... Възможно е... но аз видях проектите на приетите... и не ти говоря за връзкарските аспирантури. Абе, вятър и мъгла си бяха... от пусто в празно. Може да не е бил кой знае какво моят проект, ама в сравнение с другите работи си беше много читав.

- Конюнктура - уморено махва с ръка Пацо. - Не казвам, че си измисляш нещо - напротив, вярвам на всяка дума... Но помисли - кой ще ти признае проекта днес? Хората си бранят кариерата, натрупали са публикации, академична история. И днес ще ти кажат, че проектът е без значение... остарял... и най-важното - по академичните правила не съществува.

- Не ми е за това - прекъсвам го. - Това го разбирам.

- Ами какво друго? - тъжно отвръща Пацо.

- Другото е, че злополучната ми кандидатура ми я споменаха ченгетата втория път. Искал съм да се промъкна в университета и да го разложа отвътре, това съм бил искал. Саботаж съм бил искал. Идеологическа диверсия. Много опасна змия съм бил. Точка. Провалиха ми живота... Аз исках само да си човъркам научни проблемчета... А сега и завод вече няма...

Последното казвам с неочаквана и за мен самия злост. Пацо се начумерва пак и пак се обляга назад. Другата маса плаща и си тръгва. Сами сме в ресторанта.

- На всички им е провален животът - тежко казва Пацо. - Ами да си избягал, бе!

- Мен до една Чехия не ме пускаха - срязвам го и аз.

Пацо махва с ръка към момичето на бара. Край, мисля си. Тъпанарски край. Момичето идва и се усмихва приветливо.

- Какво уиски имате? - пита Пацо, аз мълча ядовито и не слушам. Край!

- Две двойни - поръчва Пацо. - Ледът отделно, ако обичате.

Мълчим. Момичето донася уиски.

- Наздраве! - свирепо казва Пацо. Чукаме чашите си.

- Помниш ли като не те приеха в Партията? - ни в клин, ни в ръкав пита Пацо.

- Е, та кво? - реагирам с неудоволствие - комсомолец сега ще ме разнищва. Пак разпити, пак вина, пак да се оправдавам.

- Такова - тросва се Пацо. - Аз гласувах против приемането ти.

- Е, и? - ръмжа. - Такова решение ви е било спуснато, така си гласувал. С вълците трябва да се вие, нали така?

- Стига си фучал - разсмива се гръмогласно Пацо. - Ти си мислиш, че аз съм бил един хитряга, слагач, и кариерист, ама само донякъде си прав.

Той отпива, аз го поглеждам с любопитство. Айде-е... дисидентските легенди...

- Пий де - подканва ме той. - Тая нощ ще се отковем... както едно време.

Мълча... отпивам...

- Истината е - бавно казва Пацо, усещам, че е искрен. - Истината е, че аз нищо не вдявам от химия. Ей толкоз не вдявам. И се направих на голям активист, изхитрях. На хляба мекото... Ти искаше да ставаш комунист, аз станах комсомолец - и двамата хитреехме... както всеки, кой колкото може. Това е... аз успях, ти не успя... Ти в заводчето, аз в комитетчето. Пиячка, курви и премятане на отчети. В партията обаче не съм кандидатствал... ей тъй мислех да си кротувам и да си живуркам. Тъпо... ама от днешно време погледнато.

Дрънканици, мисля си.

- Пий си питието и не ме прекъсвай - строго нарежда Пацо. - За какво реши да се правиш на партиец не знам и не ме интересува. Ти си знаеш... аз не ща да знам. Че имаше спуснато решение да не те приемаме - имаше, но аз гласувах против теб не заради вълците... как да ти кажа... яд ме беше и на теб, и на мене си... повече на себе си... и аз подлец, и ти подлец. Реших веднъж да не съм подлец... поне теб да спася от подлост... затова.

- Благодаря! - иронично подхвърлям.

Пацо свива рамене.

- Знам, че ти звучи ала-бала... Обаче си представи, че те бяхме приели. Само си представи - сега щеше да си какво?

Сега щях да съм като теб, злобно си мисля. Ни лук ял, ни лук мирисал.

- Знам какво мислиш - мрачно казва Пацо. - Приемам. Не оспорвам... Но ме търсиш за услуга, нали? Друг не може да я направи... освен ако не е същият като мен. Мълчи! Нека свърша... Не ти се правя на герой, не ти разправям басни. Само описвам. Ако искаш вярвай, ако искаш недей - твоя си работа. Същественото е друго... Като си видиш досието, какво ще направиш? Ще мъстиш?

Въпросът му ме изненадва... отпивам глътка. Мълчим. Пацо ме чака навъсено.

- Не - казвам със сигурност.

- То и да искаш, не можеш - безмилостно цеди Пацо.

Вярно... не мога... а защо да не мога? Може би трябва да мога...

- Не можеш... - отгатнал е отново мислите ми Пацо. - Дребна риба си... Да беше политик, щеше да размахваш дипломатическо куфарче по пресконференции... както всички... ти куфарче за тях, те куфарче за теб. Никой не показва какво има в куфарчето... може и нищо да няма - то е да държи страх. За което и досиета не се показват току-така на граждани, както си се убедил... но не си политик и куфарчето за теб не работи... не си журналист... какво ще направиш? Ще се съдиш ли, какво? И да имаш мангизи да се съдиш, какво от това? Никой няма да ти признае отхвърлената аспирантура... никой няма да ти върне похабените години... няма второ начало, връщане назад, то не е реституция... Или няма да се съдиш? Ще купиш пистолет на черно... и ще станеш престъпник. Това ли искаш? А имаш ли задник за пистолет? Е?

Пацо ме гледа сърдито... Пак пали цигара... в началото на вечерта казваше, че ги е намалил, че докторите нещо...

- Аз искам да знам, нищо повече... нито ще се съдя, нито ще купувам пистолет. Само искам да знам кой ме е клепал, какво е наклепал... искам да знам защо живота ми отиде в задънена улица...Заради кого...

- Момиче! - виква Пацо. - Още две двойни. Без лед. С огъня си играеш - поглежда ме почернял като градоносен облак.

- Нека!

Момичето донася чашите. Има още лед от преди, Пацо си слага бучица в чашата.

- Дървена глава... - тъжно някак ми казва. - Ох, как ще се наковем... Добре-е-е... Да речем, че си прочетеш досието... и какво мислиш, че има вътре? Може да си се съмнявал в познати, колеги, съседи... не може да не си се съмнявал... най-вероятно ще се потвърди съмнението ти.

- Поне няма да се съмнявам повече...

- Да де, ама ти най-вероятните си ги знаеш и без друго... Още тогава си мислил, не си спал, въртял си се в кревата... и накрая си ги отбил най-съмнителните. Прав ли съм?

Прав е...

- Мълчиш... - продължава Пацо. - Кекава ти е постановката, затова мълчиш... със съмнителните ти отдавна нямаш никакво вземане-даване. Тоя въпрос си го решил и сам знаеш, че той друго решение няма. Можеш ли днес да прибавиш нещо към това решение? Нищо! Какво, ще идеш при човек, дето го смяташ от сто години за отрепка и ще му кажеш, че е отрепка ли? Нима си струва труда? Времето? Нервите? И каква реакция очакваш? Извинения, разкаяния? Ами! Или ще ти посочат вратата, или ще отрекат. Ама и да си признаят... голяма работа... все същият ще си остане животът ти. Стореното-сторено.

Прав е...

- Мълчиш, а? - неприятно нарежда Пацо. - Дебела глава... А сега си помисли, че откриеш, че доносникът е бил някой от приятелите ти... ще се разочароваш, ще те е яд... понятно... ще скъсаш с него. Или мълчаливо, или със скандал... Един приятел по-малко... с кого ще го заместиш? Вече ставаме на годинки, купонджийството се оттече... с кого ще си пиеш ракията в съботата? А? А? Тиква! Като че ли злото е само в минало време... хич и не се надявай! То тепърва какво ще има! Плюй и забрави! Пий си ракията...

Не съм съгласен!

- По-добре истината, отколкото подозрителност и съмнения - свадливо казвам. - По-добре сам, отколкото с подлеци и мръсници.

- Дрънкаш си ти... Кажи ми, каква ти беше файдата, като ти разказах как не съм гласувал за теб? За Партията? Че не си ми повярвал е едно на ръка, но имаш ли някаква полза? Приятно ли ти е напомнянето, че си кандидатствал за партийно членство? Това ти го криеш и от себе си, искаш да го забравиш... човешко е... но ето ти равенството - ти ми казваш, че съм бил комсомолец, аз ти отвръщам, че си искал да ставаш партиец. Няма морално превъзходство и това си е. Кой знае какво може да излезе от ровене из кирливите ризи... не си мисли, че като научиш срамотиите на някого, той няма да ти тръсне твоите срамотии... Тия, дето и ти самият си забравил... Е?

- Нещо не мога да се съглася - студено казвам.

- Че кой те кара? Аз искам само да се замислиш за последствията от четене на досие. Файда никаква!

- Аз искам да знам... все пак моя живот замина на кино.

- Хубаво, приемам - някак примирено казва Пацо, уискито му вече на дъното. - Приемам... момиче! Още две... да, двойни... и лед... благодаря! Извинявам се, фъстъци, бадеми нещо? Чудесно, две порции... да, и фъстъци, и бадеми... Какво си мислиш ти, бе човек? Истината...

Поръчката иде. Благодарим. Момичето изглежда уморено, но по никой начин не дава знак, че иска да си ходим. В ресторанта влизат младежи, приятели на девойката и се разполагат на бара. Не бързат... нови хора. Други хора...

- Истината... бодливата крава.

- Да, истината! - репча се.

- А рогата? - подсмива се Пацо. - Представи си, че точно в този момент откриеш, че аз съм информирал за теб...

Откровение? Не че не ми е минавало през главата и все пак... чувствам жегване... неудобство...

- Хо-хо... Боц! Но това не е всичко. Знаеш ли колко е сметката ни?

Странен въпрос, не разбирам... накъде бие?

- Голяма - с недоумение отговарям.

- Голяма я! - смее се Пацо. - Та така значи... изведнъж разбираш, че аз съм бил доносникът. И с право си възмутен, и с мен повече няма да пиеш. Нещо повече, ти ще ми го кажеш в очите... понеже истината, нали? Но аз съм гадина както тъкмо си разбрал и не ми е да се занимавам с твоята истина... и аз си отивам... и ти оставаш насаме със сметката гигантска... и се отваря друга една истина. Можеш ли да я платиш?

- Може би. Не знам. Зависи - мърморя, но не схващам съвсем що за глупости ми говори Пацо.

- По гласа ти разбирам, че няма да можеш... - продължава да се смее той. - Истината на сметката! Истината на заведението! Актуалната истина. Заведението не го интересува твоята истина, твоето възмущение... то иска да му се плати, неговата си истина. И ти като не можеш, ей тия там приятели, дето сега дойдоха, ще те строшат от бой.

- Не го приемам този пример... - опонирам, но да пукна, ако се сещам защо... философски аргумент ще да е, а от философия не разбирам бъкел.

- А, ти си помисли, че ти пробутвам плитки релативистки номера... Не, не... по-просто е... просто сблъсък на две истини... от различно време... момичето е бъхтало цяла вечер и не й е платено срещу твоята истина. Ти за нея си мошеник от този момент и приятелите й са в правото си да те пребият... като гнида. В крайна сметка какво ги топли тях, че аз съм бил доносник? Това искам да ти кажа.

- А ти доносник ли си? - крадливо подпитвам.

Пацо се усмихва студено.

- Да? Не? Избери си отговор...

Досието ще каже... мисля си и се сещам, че преди време имаше нещо по телевизията - нещо за Пацовото досие... разбира се, Пацо не е Пацо по телевизията, а самият господин Петър Иванов.

- Кажи ми - питам го - а ти?

- Какво аз? - недоумяващо ме гледа той.

- Ти прочете ли си досието? Поне имаш достъп...

- Аз нямам досие - равнодушно обяснява Пацо. - Да, да, телевизия и тем подобни шашарми... Наивник си ми ти, ще ме прощаваш. Аз бях в системата, нали помниш... от де на де ще имам досие? А и да съм имал - отдавна ще съм го изчезнал. Много отдавна! Ама хич не слушаш какво ти говоря... политиката с дипломатическите куфарчета, забрави ли? Игра... според моментните задачи и реакцията - ако ми отърва, изглеждам разтревожен. Ако ми отърва другояче - заявявам, че съм чист и приканвам противника да отвори куфарчето и да покаже. Абе, игра... Но ако имах досие, не бих го чел. Бих го унищожил начаса, но не бих го прочел.

- И защо?

- Дървена глава... Остави го моето въобразено досие... Впрочем, все едно... само помисли какво може да видиш в досие... айде, остави комшиите. Остави приятелите. Кажи ми, какво ще направиш, ако се окаже, че доносите са идвали от жена ти? От сина ти? От баба ти? От леля ти? От майка ти? От брат ти? И ако на всичкото отгоре ти стане ясно, че зад тях стоят съвсем нелепи мотивировки? Че баба ти те е изпяла, щото неволно си я обидил като хлапе? Че леля ти е доносничела от скука? Не дори от желание да докопа апартамента, а защото е самотна, животът й е празен, скучен... ей така, да го разнообрази с нещо и без никакви други намерения. И дори без да осъзнава, че ти вреди? А ти за политическите игри... Е, какво ще направиш?

Мълча. Това не вярвам... не мога да си го представя...

- Истината искал - немилостиво надига чаша Пацо. - Абе ей! Повечето доноси са правени от точно най-близките. И много често без никаква причина, без повод, без злоба... Хайде, с жената ще се разведете. А с майка ти? Какво, ще я изхвърлиш на улицата? Или ще я удушиш? Нали каза, че няма да отмъщаваш? А какво ще правиш с истината тогава?

- Нищо няма да правя - бавно казвам.

- Откажи се! Забрави, не си слагай таралеж в гащите!

- Не искам - казвам. - Каквото и да ми струва.

- Ще ти струва повече, отколкото си платил досега - зловещо шепне Пацо. - Откажи се, ще си патиш иначе. Забрави за досиета и си живей живота. Мисли за днес и утре, не за вчера.

В съмнения? В отвратителната тъга на живот, пропилян по чужда неизвестна воля? Не мога. Аз съм решил... отдавна... инстинктивно... неотклонимо.

- Сигурно си прав - меко казвам. - Уважавам мнението ти. Разбирам съветите ти... логиката... Не искам да споря... вероятно и няма с какво да ти противостоя... но искам да си видя досието. Искам да знам.

- Искаш сигурност, не искаш съмнения... Истината, само истината, и цялата истина... Ако не беше паднал комунизма никога нямаше да я знаеш истината, нали? И щеше да живееш в съмнения, нали? И...

Прекъсвам го.

- Да но падна! Вече започнахме пиянските задявки и стига толкова разсъждения! Искам да си видя досието. Това е. Можеш ли или не можеш да ми помогнеш? Да или не?

- Смахнат човек! И се напихме като... казаци едва ли не. Утре ще е едно чудо... За последен път те моля... ако желаеш, и на колене ще падна... избий си вредните мераци от чутурата. За свое добро, откажи се!

- Не мога! - прошепвам.

Пацо се надига, уморено, пиянски... състарено. Довършва уискито си наведнъж. Бръква във вътрешния си джоб и вади пачка.

- Аз плащам - подмята. - И дяволите да те вземат... така добре можехме да си прекараме.

Аз не мога да допия питието... надигам се. Пацо се разплаща с момичето. Излизаме.

- Колко е сметката? - питам го.

Той ми я подава мълком - да, не бих могъл да я платя сам... дори и половината. Пацо спира такси и ме кани. Отказвам - искам да повървя.

- Е, това беше последния ми опит - казва той и подава ръка за сбогуване. Вижда, че пак не съм го разбрал и добавя. - Сметката. Примерът с двете истини в конфликт.

Поклащам глава отрицателно. Пацо свива рамене.

- В петък ще го имаш... дано ти приседне.

В петък получавам досието си, тежка папка. Пацо ме гледа с бездушни очи...

- Не съм го чел, ако това те тормози - казва с безразличие. - Ако имаш грам мозък, оцелял в главата, ще го запалиш, без да го отваряш. Това е единственото копие. Аз имам интервю след 10 минути, чао!

По тона му разбирам, че никога вече няма да се срещнем. Странно...

Отивам в Княжевската гора, сядам на сянка встрани от хорски очи... запалвам цигара... горчи ми в устата... някак си не ща да отворя папката... още не е късно... да я запаля... но истината... истината... искам да знам истината... и отварям папката, и започвам да чета... какви неща... чудовищни неща... нелепици... животът ми по часове буквално... баналности... коментари и интерпретации... доноси... доноси... доноси... някои дори смешни... ”бърсал си задника по време на студентска бригада в село Дренов с портрета на другарите Брежнев и Живков... отпечатан в Работническо дело... накъсан за тоалетна хартия, поради липса на друга”... да... всякакви неща, нещица... и най-сетне научавам името на доносника... Веселин Веселинов, аз... аз... с оперативен прякор Шматката...

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2004, № 9 (58)