КУЛТУРАТА НА ДОНОСНИЦИТЕ

Веселин Веселинов

web

Пак се „разкриха“ доносници. На година по лъжичка, най-паче като наближат някакви избори. Ужасно ми е писнало от тези жълти „разкрития“ - от тях няма никаква полза. Днес няма. Имаше през 1990-та, тоест, можеше да има. Ако тогава бе направено, ако имаше комисия от достойни хора, ако имаше лустрация, ако имаше обществен дебат, осмисляне, премисляне, налагане на отговорност, и може би опрощаване. Тогава, а сега - малко гъделичкане, отклоняване на вниманието от други проблеми, и може би някакви политически дивиденти. Кьор фишеци. И по-лошо - учените глави днес прекрасно знаят, че истински обществен катарзис не настъпи никъде, където се правиха опити да се изчисти престъпно минало. Нито в Южна Африка, нито в Аржентина, нито в Германия. И на базата на минималния в най-добрия случай успех възникнаха „ощетени“. Примерно доказаният доносник и някогашен треньор на националния футболен отбор на ГДР, Бернд Щанге, никога не пропуска да изрази огромното си възмущение, че е черна овца, която в Германия никой не иска да наема. „Жертвата“ не само, че не е безработен, ами и като се погледне посткомунистическата му кариера, спокойно може да се направи извод за твърдата му същност - треньор на Ирак по времето на Садам Хюсеин и напоследък на Белорус. Разкаяние няма, извинение няма... има „жертва“. И той не е единичен пример в страните, където се направиха опити да се реши миналото, а в България, където въобще не е правено подобно нещо, избирателните „разкрития“ почти автоматично карат не само виновните, ами повечето граждани да се цупят - това ли са най-важните свине? Едва ли, може би са мартири? Май да... едни били патриоти, други президенти, трети видни журналисти, специалисти, учени, мутраци, пожарникари, всякакви. Даже вече не се пее песента „такива бяха времената“, ами почти веднага след нови разкрития разкритите стават герои. Съответно, обществената реакция от години е около нулата. Ето, появиха се най-пресните доносници измежду „видните учени“ - реакцията е нула. Тук-там ще се обади самотен глас, който обикновено разглежда конкретната последна група и само нея. Тази раздробеност, на година „по лъжичка“, и не предполага друга реакция, дори да не говорим, че „темата е уморена“. И така не се забелязва именно страшното - че става дума за стара, развита култура на доносночеството, която се възпроизвежда. Която си е жива и здрава и вероятно скоро ще й се сърба попарата (ако изобщо сърбането е преставало).

Лично мен не ме радват мимолетни „разкрития“ именно заради дълбоките корени на тази култура в която най-естественото нещо е да си доносник. Тия изроди се влекат като свински черва и краят им се не вижда - те присъстват във всички сфери на обществена дейност и интимен живот. Така се съществуваше някога, така се правеше кариера - така очевидно е и днес, като погледнем кой седи в президенсткото кресло. По-скоро това е норма за българина и истински любопитният въпрос е кои са нищожествата, които не са били доносници. За да се разкрият те, вече наистина трябва да се прегледат досиетата, да се измъкнат на бял свят непрокопсаниците и тежко да се накажат. Най-добре с разстрел, щото явно са непоправими. Нейсе, корените на доносничеството започват със светлата дата 9 септември 1944, развиват се, налагат се, стават обществена норма на поведение. Не случайно доносническата сган нито се срамува, нито се извинява, нито се съгласява да е виновна в нещо - тя друго не знае. Не са отделни социални групи, не са слабовати индивиди, не са духовно сакати изключения, не са принудени жертви - цялото общество е възпитано да приема точно такова поведение за нормално. Съответно, днес разкритията не влияят на разкритите. В първия момент се снишават и замълчават, а след седмица-две вече надават мощен глас. Примерно, в постоянната си рубрика във вестник „Сега“ Димитри Иванов заяви черно на бяло, че никому за нищо няма да се извинява. Черно на бяло, но и мимоходом, в статия за нещо друго вмъкнато, ей тъй, да се знае, че е под неговото „достойнство“ да се хаби с глупости. А от другата страна седи самотната болка и възмущение на Дияна Иванова: „Министър Младенов отзова посланиците „разузнавачи“. А аз какво да направя със своите учители?/ Дължите ми извинение./ Всички сте в списъка.“ (Дияна Иванова, „Легитимна ли е науката ни?“, Електронно списание LiterNet, 18.06.2011, № 6 (139). Тези редове очертават тежка обществена травма, за която е безнадеждно късно да се започва лечение. За съжаление, имам неприятното усещане, че тия от списъците ще сложат Д. Иванова в техните си списъци. И горко й.

Науката е върхът на айсберга - „моралът“ е темел на всички науки, и какво да очаква човек от учени с доноснически „морал“, но голямата беля е обхватът. И времево, и обществено. Затова и ще дам примери, така да се каже, „от низините“. Примери с „щастлив завършек“. Давам ги, защото имам документи под ръка - за да се противопоставя на собствената си прозявка, като чуя за последните „разкрити“ доносници. Тази прозявка иде от следното: нищо ново. На времето така си и приемахме в моя кръг - че журналя, научни работници, общественици, творци са до един „уши“ на ченгеджийска копаня. А за „идеологическите професии“ нямаше нужда да се хабят думи. „Документи“ нямахме, та излиза на ангро... е, сега всеки списък просто повтаря старото назнайване, за което и ми е скучно да ги чета. Нищо ново, нищо инцидентно...

Авторите на този ранен донос имат меко казано забавни познания в писмения език, но да не им придиряме сега - селяни хора. Доста други неща има тук, без интерпретация обаче не може да се мине. Първото са датите: „конфликт“ възниква още на 11 септември 1944, „донесен“ на 26 декември същата година. Формално, България не е комунистическа държава до 1948-а година - на тази формалност силно наблягат съвременните български историци. И като не е, кому „донасят“ засегнатите „кумунисти“? И за какъв точно конфликт става дума? Тук ще направя няколко уточнения, без които читателят ще е в мъгла. Възмутените и Владимир Керемидски са от Етрополе и се познават отлично. Керемидски е подчинен на Ботевградската горска управа с участък, обхващащ село Разлив, между Ботевград и Правец. Старото шосе за прохода Витиня минава през Разлив и съответно оттам минават съветските „освободителни“ войски. За това и конфликтът настъпва там, докато доносът вече е по местожителство.

11 септември 1944-а е вторник. В този ден четворица отиват да посрещат любопитната комбинация от „нашия партизанин“ и Съветската армия. Скромна сингуларност някак си за района на легендарния отряд „Чавдар“... и освен това излиза, че партизанинът се явява на бял свят, подкрепен от войските. А посрещачите ще да са ятаци... малко странна масовост, себеотрицателна смелост и пълно отсъствие на революция. Най-вероятно „засегнатите“ отиват на ядене и пиене - основание за това е не само въпросът на Керемидски, но и датата на писане на доноса: Коледа, време за ядене и пиене. С пиячката иде и смелостта... А въпросът на Керемидски вероятно иде от простия факт, че е вторник, през есента, времето за прибиране на реколтата. Работен ден, не за пиячка... вероятно затова е споменато дървото. „Пцуванета“ под нос вероятно е измишльотина за тежест - на село ни най-малко не се „пцува“ под нос - но и дори тази „тежест“ не е убедителна: всъщност от писанието не излиза, че Керемидски е против Съветската армия, нито псува нея, нито Комунистическата партия. Това, което излиза, по-скоро е недоволство от конкретните „засегнати“ за това, че безделничат. Във всеки случай няма в доноса и намек за осуетяване на празненството им - има само критика, макар и не изразена изящно, спрямо поведението на тези лица в това време. А впрочем, ако се поведем по хорото на българската историография, то и идеологическото несъгласие си е напълно в реда на нещата - все още демокрация, плурализъм, нали така? Ама да беше, нямаше да има донос...

Който е адресиран към „неправилен“ орган - би трябвало да е към горската служба, а е към председателя на ОФ. Интересен орган в „демократична“ държава... обясним само в диктатура. Към 26 декември 1944 очевидно е диктатура - поне авторите на доноса са абсолютно наясно с това. И засегнатите им чувства на майка и партия изискват немедленна компенсация - „оволнение“, нищо друго. Изрично се споменава, че решението е едно - „не преместване“. Уволнение в най-скоро време. Защо? Защото от „горното се вижда на кого е служил той“. Идеологическа причина, а не професионална некомпетентност примерно. Горският - враг на народа! Всъщност личен интерес е извисен в идеологическа бдителност. Да, така се върви напред... още от 9 септември. Просто, ясно, логично - пишеш донос.

На който се реагира усърдно, не е просто едното писане...

На 4 февруари 1945-та Етрополе иска мнението ли, не знам какво е туй „поверително“ писмо, на Разлив. Кметският наместник отговаря пъргаво на 9 февруари. И тук някакъв, неприсъщ за демократична държава, разнобой - администрацията (кмет) се обяснява на политически функционер (председател на ОФ комитет). Всъщност комунист на по-високо разположен комунист... И става дума за разследване все пак - въпросният кметски наместник дава положителна идеологическа характеристика на Владимир Керемидски. Нещо повече - сведенията тук са напълно противоположни на твърденията на доносниците. Ама не съвсем докрай - максимумът е „приобщен към новата ОФ народна власт“. Приобщен, не убеден - така излиза, но здраве да е. Друго е по-важно: на доноса е даден ход и е извършено разследване единствено в рамките на идеологически инстанции, от комунисти. Прекият работодател на Керемидски изобщо не е ангажиран, при все че стриктно погледнато той е административно по-близко до кмета, отколкото кметът до политическата организация. Очевидно е, че изцяло Партията командва, игнорирайки всички други. И Партията би уволнила горския - а не работодателя му - да не се бе появило горното „поверително“.

В този документ има още интересни нещица: напълно е наложен терминът „фашистки“. Аз не знам като как наричат периода току преди 9 септември българските историци днес, но някак по инерция си върви фашистки, или най-малкото „фашиски“, който е просто безсмислица, свързвана с Германия. В Италия има фашизъм, в Германия - националсоциализъм. Нацизъм - бива, ама фашизъм? И какъв именно фашизъм, ако се съди по осветленото в „поверителното“? Нещо не се връзва със споменатата по-горе вяра в Съветската армия, черно на бяло описана в писма до политически затворници? Нещо не се връзва липсата на фашистки действия с бурното развиване на такива от комунистите... Но това „поверително“ приключва „щастливо“ историята - Керемидски е оценен невинен. Председателят на ОФ комитета му дава като знак на приключване горните два документа - благодарение на това аз се сдобих с тях. Мимоходом, този председател също се познава много добре с Керемидски и по приятелски или по комшийски не вярва особено на доноса. Но! Разследване провежда. Не приключва въпроса веднага като явна нелепица - разследва си човека. Приятелството му се проявява при удовлетворителен резултат - изразено е чрез необичайния акт на предаване на двата документа на разследвания. Чак тогава всичко действително приключва, поне на хартия. Поне на хартия, такива официални документи повече няма и съответно няма архив за досие. На тази фаза. Е, щастлив край - ни разстрел, ни концлагер, ни пандиз, ни уволнение. Пей, сърце!

Пей, пей! Доносите започват още преди комунистическата партия да е на власт de jure! И по тях веднага се действа! Как да не пишеш доноси? Какво му е лошото на доноса? Веднъж му дай тласък с идеологическо обвинение и се почва. Отдолу още, от социалните низини, та чак до върховете. Тия са доброволци, никой не ги е ръчкал... Ентусиазъм към доносите възниква моментално с установяване на комунистическата власт - вероятно така лесно, поради вечните вътрешни борби и клепане, и разследване, и „прочистване“ в самата комунистическа партия. Уникално нейно качество навсякъде по света, но при диктатура вече е наложено - дори някак спонтанно - върху цялото общество. Да се доносничи се изисква... докато стане естествено поведение. Но времето минава и съответно настъпва умора... не абсолютна, но все пак умора. Не срещу всеки се взимат „съответните“ мерки.

Лицето Иван Шабанов е привикано за предупреждение, че ако повтори „да разпространява клеветнически твърдения засягащи държавния и обществен строй“, ще отговаря по чл. 108 от Наказателния кодекс. Хм... престъпленията против държавата. Няма шега, но следващия път. Отдолу на бланката „предупреденият“ Иван Шабанов по закон трябва да прибави собствената си лепта - абсурдно изискване не за потвърждение, ами за обещание. Досущ като от малко дете, направило беля, от предупредения се иска да каже „аз няма да правя повече така.“ Като от малко дете, ама не точно - при следващо „контактуване“ тоя протокол ще се извади като веществено доказателство и за да се задейства чл. 108, и за пред съда да се докаже наличието на състав по чл. 108 и опасен рецидив за искане на висока присъда. Така казва дизайнът на бланката, но умората вече тежеше към 1983-та година: лицето Иван Шабанов бе посъбрало доста такива протоколи.

Две неща за отбелязване по документа: едното е семантичната игра, която Ив. Шабанов използва, останала незабелязана от ченгето. Виновният обещава да спазва „законите и правилата на социалистическото общежитие“. Не общество - общежитие, като студентско общежитие, работническо общежитие, казарма, „комунално жилище“, панелка... непривлекателно място, в което човек е принуден да живее. И тук вече може дори да се спори какво е клеветническо в общежитие: че кранът капе? Че няма топла вода? Противодържавна клевета ли е, ако кажеш, че доматите в плод-зеленчик са скапани или зелени? Или че няма такива? Както и да е, евтин опит за лавиране, но поне оценката за наказващата държава е запазена в собствения й протокол. Това е екзотично, а истинският възникващ въпрос е „що за професионалист е това ченге? Къде гледа, какво чете, знае ли си изобщо работата?“

Ченгето изобщо е по-интересната фигура в този документ. Иван Шабанов е викнат в обикновено районно, не в ДС. По документ излиза, че обикновените ченгета се занимават с по същество сфера на ДС. И колко и какви бяха точно ченгетата, занимаващи се със степента на идеологическата ни чистота? Май повече отколкото сме смятали? Но... ДС ползваше и обикновени районни управления, дали при нужда, или постоянно - не знам. И не ти казваха те непременно „аз съм ДеСар“, тъй че кой го знае тоя старши лейтенант Асенов. Склонен съм да мисля, че си е „нормална“ кука, което вече вади най-любопитното: доноси се приемат и се работи с тях във всички видове ченгесарници. Избор богат... и за вербуване, и за доброволци.

В случая почти със 100% сигурност се знае доносникът, довел Ив. Шабанов до семантичните му упражнения в „аз повече няма да правя така“ - собствената му сестра. Това се знае индиректно: въпросната сестра обикаля по комшии да разказва какво именно е подслушала предишната вечер да се говори от Шабанов и приятелите му. Част от комшиите донасят обратно на Шабанов с предупредителна цел. Но най-сладкото е, когато някъде около времето на горния документ Шабанов е причакан от кварталния милиционер. И жално се примолил мильо - „Другарю Шабанов, вие сте образован човек, много ви моля, поговорете със сестра си. Ами до гуша ми дойде от нея, всеки ден идва с донесения за вас. Обяснявам й аз, че не е за мен, че си има ред, има си служби, ама тя не разбира. Та много ви моля, обяснете й къде трябва да отиде и какво да направи, тя вас ще ви послуша.“ Ей тъй на, в културата на доносите си е напълно естествено да поискаш от жертвата на доноси да упъти на доносника си правилния начин. Така, по човешки... Въпросната сестра доносничеше без задни мисли и безкористно - от скука. И тежко й било след падането на комунизма - останали едни съседи, на които да клепе. Което хич не е като пред куките... без последствия доносът някак си не е донос... абе, тъжна работа.

А ето и самият връх: доносничката е антикомунист по убеждения! Прекарала целият си съзнателен живот в комунизма, тя е така пронизана от културата му, че автоматично играе по правилата. Абсолютно доброволно. И до степен дори да принуди „органите“ да се мъчат да се избавят от нея.

Сестра, съседи... всички са в кюпа. Това бе най-страшното, извадено на бял свят в Източна Германия след падането на великата стена. Най-страшно за жертвите на доноси - за доносниците „страшното“ бе остракацията, която силно ги обиди. Като правило, те отказват да дават интервюта за „онова“ време, задоволявайки се да заклеймят днешното, което, искрено вярват те, ги е ощетило. Разкаяние няма, извинения няма... българските им „колеги“ прекрасно знаят това, поучили са се от немския опит от началото на 1990-те, няма от какво да им пука в 2011-а. Но няма от какво да им пука и в 1944-45-та... „засегнатите“ от Керемидски никак не са се примирили с негативния резултат от първия им донос, но за съжаление, липсват документи. Керемидски е „разкулачван“ обаче. А досието на Шабанов е започнато през 1945-та година и приключено по неволя в края на 1989-та (последното му „събеседване с органите“ е през лятото на 1989-та). Щастливи завършеци...

Дълбока и богата култура, засягаща абсолютно всеки. Приятели ме дърпаха настрана да ми шепнат да си затварям устището по купони още от гимназията, понеже там са други приятели, които чуват... още тогава си ги знаехме: поне половината от самите нас... И какво означава това да се мъдрува за степента на вина, кой бил натиснат, кой, щото му трябвало да напредва в кариера, кой за задгранична командировка, кой по принципни убеждения, кой за развлечение... в реалната обстановка се оглеждаш непрекъснато за „ушета“ и живееш в параноя.

Защо жертвите им да търсят извинения за поведението на доносниците, докато последните дори от кумова срама не се извиняват? Един се извини, макар и на китайския народ - всички останали са горди от „патриотизма“ си. Герои! Бойци на разни фронтове. И щом е така, то жертвите им и днес излиза, че са виновни. Както бяха виновни някога. Жалко, че Керемидски и Шабанов не са живи днес, че да ги накараме да се извинят...

Може би аз трябва да поднеса извиненията си на плеяда доносници... впрочем ще разкажа само за скромна извадка: казармената. Оказа се, че двама от тримата войници към ВКР в „родната“ ми казарма са стари познати. Как точно е решено точно те да бъдат прехвърлени към ВКР, е загадка, щото те нито доносничеха, нито бяха „верноподанни“. И по правилата на прословутата „секретност“ те формално си бяха зачислени към нормалните им роти от начало до край. И двамата съм питал в „цивилизацията“ кои бяха „ушите“ в моята рота. И двамата отказваха да издадат „военната тайна“, позовавайки се на подписана клетвена декларация, обвързваща ги с наказателна отговорност, но лека-полека, малко по малко, изплюти трохички се оформиха в малко скучна картинка - цели трима души от моя набор. В рота от 15 души, трима доносници. Двама си ги знаехме, третият бе възможен - така си смятахме в казармата, така излезе години след нея. Това в рота, известна с колективно неподчинение, в което участваха и въпросните доносници - примерно, цялата рота, водена под строй в ареста заради солидарност с индивидуален нарушител, на три пъти запяваше забранен марш, а при четвъртата команда отговори с пълно мълчание. Никакво идеологическо несъгласие нямаше в нашите „бунтове“, между другото - просто още от създаването на ротата първите войници стигнали до мъдрия извод, че солидарното поведение унищожава възможността да бъдат ефективно наказвани индивидуалните нарушители и традицията се предаваше от набор на набор. Може би и затова бяхме удостоени с честта да си имаме цели три „ушета“ при нормално едно в рота иначе. Но ние, оказа се, си ги бяхме изчислили овреме. С комичния елемент дори - едно от ушетата се оказа крайно неудачен доносник, поради невъзможност да запомни и възпроизведе кой какво е казал. Като човек на делото, а не на думите, „мъжкар отвсякъде“ и между другото, добра и лоялна душа, той преценил, че не ще да прави мръсно и за това избрал да доносничи за „немъжкарите“, за плямпалата. И точно тук разочаровал „контактите“ си - понеже именно от устатите не можел да възпроизведе абсолютно нищо. На него така и не му се разсърдихме и си останахме приятели след казармата. Той дори и не проумяваше, че е вършил нещо вредно, но все пак бе запомнил да мълчи страшно на тази тема... за него всичко си беше в реда на нещата до абсурда да смята, че доносничеството никак не пречи да сме искрени приятели. Но той беше примитив - другите двама не бяха и с тях спонтанно всички контакти приключиха точно в последния казармен ден. Те самите никога не потърсиха никого от „чистата“ рота.

Но голямата веселба бе с третото войниче ВКР, един Здравец Янев. Този бе зачислен още отпреди казармата, щото още в първият ден бе положен в съответния сектор и дори не носеше униформа, а цивилни дрехи. Здравец не се и криеше, ами съвсем явно събираше непрестанно сведения - нали това му е службата. „Географията“ на поделението му предостави златна мина в лицето на близкия ми приятел още от махалата Ст. К. Стефанаки непрекъснато мелеше дълги речи пред аудитория, които си минаваха без уговорки в сферата „антидържавни“. Здравец Янев подслушваше през стената и един ден едно от „нашите“ ВКР-та дойде да предупреди Ст. - млъкни бе, човек, щото Здравец е изписал поне три тетрадки за теб. На това Ст. отговори с „нека пише“ и при следващата си реч отвори прозореца и сърдито се обърна към Здравец „абе, какво клечиш до стената, ела вътре при нас, да седнеш, да ти е по-удобно да си записваш.“ И оттогава си вървеше стандартна шега: „Ст., спри за малко, че Здравец не може да си запише всичко. Изчакай го да довърши досегашното.“ А Стефанаки се провикваше: „Здравец, свърши ли ти тетрадката? Да ти услужа с нова, казвай.“ Но след уволнение случайно налитам на Здравец Янев в една мрачна сутрин и той видимо се зарадва да види „стар познат“, и изплака болката си - никой от старите „приятели“ не му се обаждал. Беше му болно. Искаше да се срещаме, самотно му беше, търсеше приятели. Аз кипнах и му отговорих грубо и директно защо няма да се виждаме. А на ушето му бе наистина тъжно, болно и самотно... Това не го споменавам с цел да се пъча геройски как съм сложил доносника на място - ако му казах точно какво мисля за него, то беше просто защото бях в сигурност: Здравец Янев не можеше да ме намери, не можеше да се въвлече в живота ми, твърде далеч бяха пътищата ни, за да се пресекат. Повече никога не съм го виждал и чувал - какво ти геройство и трупане на актив днес? Споменавам за тази среща заради наистина умопомрачителната култура - Янев дори не можеше да си представи, че доносничеството му може да предизвика ако не неприязън, то поне предпазно нежелание у жертвите му да се срещат с него. Всички го избягваха, по собствените му думи - а той ги имал за приятели! На какво отгоре? Липсвахме му... за малко да ми стане жал дори, за самотата му... но накрая разумът надделя - жал, не жал, тоя както е доносничил досега, така и занапред. Що да се навира човек сам в устата на звяра? Янев го бяха изчислили за ВКР още отпреди казармата, как да си въобрази човек, че ще е нещо различно след нея? А за него си беше съвсем нормално да е това, което е - и не разбираше що „приятелите“ са такива зли. Вероятно никога не е разбрал - и съответно няма той за какво да се извинява на когото и да било. Вместо извинение тъжен упрек, че е изоставен от... жертвите си. За разлика от предишния споменат, този не беше примитив - как да му простиш?

Прошката изисква и разкаяние - при отсъствието на такова не може да се изисква прошка. „Прости на враговете си.“ Що? За да могат те отново да постъпят по същия начин с теб? Никой никога не показа нито разкаяние, нито нищо. Изваждат ги на бял свят след повече от 20 години и те дори при наличие на доказателства пукалски не обелват извинителна дума. Напротив, сърдят се и даже се превръщат в герои, в „защитници на нацията“, в обществена ценност. На своя глава никой не си призна и поиска прошка - времето бе преди 20 години, не днес - от което заключението е само едно: тия са толкова уродливи, така ги е съсипала тогавашната култура на доносничество, че няма начин в главите им да възникне дори и бегъл въпрос за моралността на поведението им. За тях то е било редно, правилно, нормално... и съответно възпитават следващите поколения в същите „ценности“, поне тези, които са в културната сфера на дейност. Как да приучиш нови поколения на морал и етика, щом примерът за успех е точно обратният? А и кой да ги научи, след като държавата започва с агент Гоце? Къде свършват обаче доносниците? Нямат край... от 9 септември 1944-та година досега доносник до доносника, мила моя майно льо. Горди, непоклатими, обидчиви. „Всичките сте в списъка“. Ама на власт. Не са се извинили, не подават оставки, нямат срам, но имат „законно възмущение“, че от дъжд на вятър някой се осмелява да каже, че са с кирливи ризи. Могъща ракова култура, поразила всичко живо по българските земи... от уродите не може да се чака извинение, но как се държат жертвите им? Някой някога някъде да е заплюл доносника си на улицата? Да го е уволнил от собствената си фирма? Да е отказал да му подаде ръка? Дори и жертвите са възпитани дълбоко в културата на доносничеството и намират за неприлично да се държат иначе освен снишено с доносниците. И да им търсят извинения... Вероятно и това е една от основните причини българското изкуство, в частност литературата, да е толкова жалко и мижаво. Желязна хватка има доводът: „ами ако извадим уродите, кой ще остане?“ Никой... Доводът се вади от недоносници... или най-малкото от непотвърдени такива. Българската нация е без достойнство... каквото е имало, е ампутирано, новите поколения са имунизирани срещу такова „заболяване“. Обществена травма няма... болни са тези, които настояват на достойнство... доносниците са легитимни.

Проклети да сте! Вие! Проклет да съм и аз, че съм се родил сред вас! Пука ви на вас, безкрайните, и точно затова, че не ви пука, надявам се да не ви „обиди“ трайното ми желание да плюя върху гробовете ви. Мрете по-обилно! Вие! А ми е скучно да ви чета имената по разни списъци - вашите имена чета всеки ден, откакто съм се родил, досега. Вашите имена! Отровните ви имена! Вашите! Отровната ви култура! Вашата! Срам ме е от себе си, че съм се родил българин. Сред вас, безсрамните! В безсрамната ви култура. Вашата!

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2011, № 7 (140)