ЗА ЕДНА СЯНКА

Веселин Веселинов

web

Да се пише върху не само непубликувани ръкописи, но и незавършени на това отгоре, не е прието - далеч по-весело е да се изчака дадена книга да получи годишна награда и тогава да се разкъса безпощадно с ченета, маскирани като компютърна клавиатура. Аз смятам да наруша традицията. В лапите си държа ръкопис с работно заглавие “101-а истории”, който ровя с наслаждение. Също така ме гъделичка да преведа Dimitre Zlatinov на български. Последното е крайно наложително, понеже писателят е напълно непознат на четящата общественост: наистина, издавани са негови творби, но из далечни места - романът “Души за изтръгване” (Издателска къща Труд, София, 1994) и “Пиеси” (Врата, София, 1997). Воден от лакомия, Zlatinov си позволява да участва в юбилейният конкурс по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов, където е отличен с поощрение наред с още неколцина. Споменавам този конкурс, понеже го намерих за едно изключително достойно събитие - първа, втора, и трета награди не са давани. Наглата поощрена пиеса “Където улиците нямат имена” е играна към сто пъти (както разбирам, но се въздържам да цитирам източника на информация, дори и парафразирано) от Пазарджишкия театър (и отново не зная географската му принадлежност, ще прощавате). Не е много наличната ми информация и ще трябва да се преглътне оскъдността. В крайна сметка става дума за една сянка, описвана от друга сянка.

Златинов е роден в Пазарджик през 1960 г. (за доказателство привеждам една изпита бутилка вишнева ракия някъде из миналото) и след известно отрастване се появява в града София, маскиран като студент по право. Бяхме - така се оказа - състуденти от един и същ випуск, без да подозираме. Като погледна назад, ми е много чудно, че той и аз сме мижитуркали в един от главните бастиони на комунистическо промиване на мозъци, но тъй било. Златинов даже се изхитрил да е отличник - и ако още се чудите как така комунизмът паднал, то е просто: от недоглеждането врагове на народа да стават отличници (това Златинов, аз не бях такъв и даже не завърших. И въпреки това, и въпреки това...) Открихме присъствието си около 1997 благодарение на Норис Балабанян - фигура все по-митична. Не се познавахме добре и едва ли се приехме някога докрай, подгонени от егоцентричните си паранои на бегълци. С тази цел отличникът на юридическия факултет постъпи във всеядния Софстрой (следвайки успешния подход на споменатия вече Норис, за разлика от мен, укрил се в дивната строителна организация “100 години Софийски университет”) и след разнообразни хитрини и подлости заграби билет за екскурзия, предназначена за честни социалистически труженици през 1988 година, изпреварвайки ме с няколко месеца. Последната му вечер в София е последната ни физическа среща, от която си спомням, че в дома на Чавдар Петков Златинов получи нелепо зимно палто, каквото той не притежаваше, но му се налагаше да носи на гърба си не толкова за камуфлаж, колкото да е годен да посрещне мраза в Хелзинки. След тази вечер следват митарства без особено значение сега, отвели го в крайна сметка в антиподите, където е и в момента - Австралия. От 1988-а насам връзката е сенчеста - писма, електронна поща по-късно, и бегли телефонни разговори. В тази ни нереалност биографиите изчезват, заменени от съмнителността на писмените знаци, фиктивност, която може да се измисля по много начини.

Сенките ни обикновено си разменят ръкописи и се гризат една друга. Реални хора силно се чумерят на критики, сенките са малко по-толерантни и в резултат разни писания остават дълбоко заровени, а други се променят. В началото Златинов започна с романи, после се извъртя изцяло в драматургия - всичкото на езика български (вижте къде приляга на географската карта). Аз скърцах със зъби главно за изказност - диалозите ми се виждаха нереални, с риска да изпадат в мелодрама, но идеите... идеите бяха толкова богати. Особено пиесите - ще отбележа “Воайорите” и “Обувките”. Хората, бягащи от обувките, канещи се да им отхапят краката. Странно, но “Където улиците нямат имена”, пиесата, дето не е пиеса и според Златинов, а по-скоро обширен колаж от диалози и спомени, бе забелязана и поставена. Проблемът с фиктивни диалози - също и мой такъв - предъвкван с години, изглежда извъртя Златинов още веднъж - в преминаване на английски, в къси разкази с микроскопичен или никакъв диалог. Последното е ръкописът който споменах в началото.

Не зная какви ще са финалният резултат и организация на текстовото тяло - кои разкази ще останат, кои ще бъдат отхвърлени, как ще се организира структурно бъдещата книга - или книги - но аз съм очарован от суровата цялост въпреки техническите проблеми на подредбата. Става дума за един цял измислен свят, в който абсурд, сънища, фантастика, лудост, конфликти, ирония, физическо и метафизическо са уплетени едно с друго, следват едно друго, унищожават се едно друго. Изключително пестелив език - Златинов не навлиза в описателни подробности, те са оскъдни. “Островът”, неговият антипод на “реалния” свят - подозирам, подстрекан донякъде поне от неговата собствена антиподичност на островен обитател под Южния кръст - е очертан скъпернически: много бързо се научава какво представлява този свят като място, като география. Като в криво огледало, този свят е изображение на нещо, но не копие едно към едно (в антиподите хората са надолу с главите и ходят на ръцете си. Загадката е защо наблюдателите не се “обръщат”, щом минат екватора - веднъж застанали на ръце, едва ли ще им е чудно, че и туземците така се разхождат). Понякога невидени преди детайли се “открехват”, понякога огледалото е празно, понякога даден елемент е силно увеличен и дори единствен. Човекът е в центъра - и то човекът в голотата на собствената му мизерна човечност, терзан от невъзможността да живее нито с другите, нито единствено със себе си. Терзан от собствената си отвратителност, от която се мъчи да избяга, ръководен от спомена, че е можел да бъде нещо друго, по-достойно. Скован от уродливата си безпомощност да се върне назад и да промени грешките си. Човекът, от когото дори собствената му сянка иска да избяга от срам - и бяга, оставяйки “собственика” още по-объркан, безпомощен и самомразещ се. Човекът, без извинение... Робинзон. Робинзон е основният персонаж на острова, където е захвърлен от съдбата (дори и когато е мечтал за точно такъв остров и се е стремял към него). Аз не мога тук - а и не бива - да преразкажа всичките истории, те трябва да се дъвчат или миришат колебливо, бавно и една по една, като трюфели. Само ще спомена абсурдността на Робинзон, притиснат от липса на пространство - в самотата си, той заселва острова си с измислено копие на света, който си спомня: в него само той не успява да си купи имот и скоро целият остров е частна собственост, в която е забранено да се пристъпва. В него само той остава без работа - докато най-после е “назначен” за пощаджия и трябва да си построи лодка, за да разнася писмата, защото островът е тъй претрупан с частни имоти, че не са останали пътища. Но когато най-сетне пристига кораб и екипажът предлага на Робинзон да го отведе обратно в Англия, той отказва, желаейки да продължи да бъде пощальон - за всеобща изненада, доколкото островът - през погледа на моряците - е абсолютно необитаем (ако не броим Р. и лодката).

Това, което особено ме задържа в суровата засега Робинзониада, са дребните промени, нюансите на случки и състояния, техните вариации, които понякога са толкова близки като изказност, като физическо обкръжение, като конкретни думи, че граничат с натрапчива повторяемост. Разликата, лъжливо микроскопична на пръв поглед, отваря обаче съвсем други възможности и решения, променящи ситуацията коренно. Ако се погледне поредицата разкази като поредица от дни на един банален живот, се забелязва не само лъжливостта на баналността, но и цялостната човешка трагедия - хем да живее скучно или безсмислено, хем да упорства в незабележими за самия себе си промени, които може да оцени само ретроспективно и след самообвинително вглеждане в себе си. Вероятно аз ще остана единственият читател на ръкописа в този му вид и в това му богатство и затова бързам да избълвам нелепото си възхищение. Кривите огледала на живота ни... в които виждаме святкащи отблясъци от време на време и намираме смъртта като най-добро решение, докато сме живи, но крайно неудачно, когато сме мъртви. Но как да знаем кои сме и кои са сенките ни, когато сме заложили на зара на самозалъгването? Когато сме излъгали себе си толкова добре, с най-добрата лъжа - тази на рационалния компромис, че правим нещо против себе си само временно, за “по-доброто бъдеще”, само и само да установим един ден, че фалшивостта на компромиса е станала нашата същност, нашата личност, нашият затвор, защото кривото огледало е станало аз-а.

Завързани са тези разкази, в които човек търси себе си, и ми напомнят силно Кафка, Борхес, Йонеско, Анри Мишо, Борис Виан, Камю, Бекет, Дино Будзати, Томазо Ландолфи, Хармс, Гомбрович, но най-вече Адолфо Биой Касарес и Марио де Са-Карнейро (фантастиката, дето не е фантастика, проблемите със сянката и огледалата). Еклектична колекция, вярно, убягваща класификации и трудна за съвкупно боравене, но това е компанията... нетрадиционната традиция. И за подправка ще добавя гаргантюанския злодей, по-голям от света, сержант Жетулио (или Гетулио) на Жоао Убалдо Рибейро - чийто антипод е Златиновият Робинзон. Двоицата наистина са под звездите на Южния кръст, нашето небе... Знам, че гореспоменатите са стари познайници и любимци на Златинов, но ще разочаровам бързащите да ме обвинят в помпозна грандомания - Златинов не е дори чувал за Биой Касарес и Са-Карнейро. От сплеснатата си позиция на сянка мога само да изобразя цъкане на език - какво завидно обкръжение. Никак не зле за сянка, никак не зле. Златинов или Zlatinov може и да е едно и също лице, но сянката му пише все по-яко. Моята сянка може да ви прошепне само дотук. А сянката му ми/ви/си шепне “фантазията е винаги престъпна”.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2005, № 7 (68)