ДЕСЕТ АРЖЕНТИНСКИ ФИЛМА

Веселин Веселинов

web

Позволявам си да препоръчам аржентинско кино по две причини. Първата е непознатостта, а втората - високото качество в духа на силното европейско кино от 1950-те-80-те години. Доколкото ми е известно, не е отбелязвана "аржентинска вълна" за разлика от "румънска", "южнокорейска", "китайска" в последните 30 години. Най-вероятната причина според мен е това, че аржентинската кинематография е "заровена" в потока испано-южноамериканско кино, а в същото време аржентински творци често и отдавна работят в чужбина. Например (Х)ектор Бабенко е свързван основно с бразилското кино, Уго Сантиаго даже не и с киното, а с френската телевизия. Разбира се, силната връзка с европейската и североамеранската култури още от 19-ти век оказва силно влияние върху аржентинските творци и интелектуалци, което на свой ред води до високо качество и професионализъм. Като цяло, съвременното аржентинско кино е интелектуално, в позагубената в последните 30 години европейска традиция, кино, което липсва на много любители.

Но аржентинското кино не е просто копие на европейско кино, а има свой принос, понякога дори по-дълбок поглед върху настоящето. Ако повечето филми третират аржентински проблеми - политически, социални, морални, екзистенциални - то те често не са представени директно, дори не са поместени в обичайния за тематиката жанр, а универсално и многопластово. Липсва фиксиране в екзотиката на локалността, от една страна, а от друга, тези, които познават Аржентина, могат да видят и конкретния проблем. Това ги прави достъпни не само за чуждестранен зрител, а и за различни видове зрители. Специфичният аржентински поглед добавя нещо силно липсващо в други кинематографии - жестокостта като част от човешкото. Персонажите никога не са едноизмерни и много рядко зрителят може да ги намери наистина симпатични. Често добротата е скрита в чепати, най-малкото, проявления, а в същото време "отрицателните" герои проявяват "симпатични" качества. Резултатите са различни от тези в европейското и североамериканско кино - някак по-дълбоки, без да са натрапчиви, и особено в "чувствителни" съвременни теми. В девиативната сексуалност например напълно липсва розовата и умилна пропагандност, заляла западните кинематографии. Разбира се, периодът на военната хунта от 1970-те и първата половина на 80-те е силна обществена травма и централна тема на аржентинската кинематография, но проблематиката е представена алегорично тънко, под сурдинка, като един от филмовите пластове. Буенос Айрес, град-лабиринт, е превъзходно място от кинематографична гледна точка, по-рядко сниманата "друга" Аржентина е също благодатна за филмиране не само като природни дадености, но и като културни. Професионализмът е на много високо ниво - от сценаристите до режисьорите. Всъщност тази кинематография не ни представя толкова Аржентина, колкото самите нас и проблемите ни с отчуждението, с Другия, със секса и девиациите му, с миналото и травмите му, с изкривяванията на днешния свят, в който ни е все по-трудно не толкова да съществуваме, колкото да осъзнаваме човешката си същност.

В селекцията ми няма нарочна подредба, класация, или претенция за "най-доброто от", даже не и на филми, които на мен ми харесват повече от други - само запознавателна извадка, лесно заменима с други заглавия.

"Човек, гледащ на югоизток" (Hombre mirando al sudeste), режисьор Елисео Субиела, 1985. Хронологично, това е първият ми досег с аржентинското кино в началото на 1990-те. В основата си - политически филм-протест срещу военната хунта, чието кърваво управление тъкмо е приключило. Алегоричният подход позволява филмът да се види и оцени по съвсем друг начин от зрител, непознаващ историко-политическата ситуация в Аржентина. За съжаление, никога не съм попадал на свестно копие на този мъчително-елегантен филм, в който така и няма да стане ясно кой е главният герой - луд, извънземен, политически затворник, и дали той е главният герой, а не лекарят-разказвач. Цялото творчество на Елисео Субиела си заслужава внимание, най-малкото заради великолепното инкорпориране на Марио Бенедети и, ако не ме лъже паметта, на Маседонио Фернандес и други латиноамерикански поети във филмовата структура.

"Съседът" (El hombre de al lado), 2009, продукция на дуета Мариано Кон - Гастон Дупрат (Mariano Cohn - Gaston Duprat - където липсва приета българска транслитерация, давам оригиналните имена). В основата на филма е специфичен буеносайрески проблем без аналог другаде - жилищата без прозорци, наричани популярно "кутия за обувки". Модерната отчужденост и конфликтност на градския живот - съседите са диаметрално различни хора: рафиниран световно известен архитект и абсолютен простак, вероятно бандит. "Двата свята" се оказват опасно близо чрез опита на простака да си направи - незаконно - прозорец и с това възможността за визуално проникване в света на "Другия". Конфликтът идва от рафинирания съвременен човек, а не от простака, който съвсем искрено желае и предлага приятелство. Бидейки простак, то опитите му са просташки - великолепно пресъздаване на танца с хлебчета на Чарли Чаплин, в случая изключително вулгарно. Филмът постепенно открива същинския въпрос - търсене на човешкото помежду ни, и то е изразено от съседа. Рафинираният представител на обществото ще достигне до осъзнаване на човека в "Другия", когато е непоправимо късно - когато съседът загива в опит да спаси дома на архитекта от въоръжен грабеж. Филмът е сниман изцяло в Ла Плата - не Буенос Айрес - в единствената сграда, проектирана от Льо Корбюзие в страната, и една от двете в Латинска Америка. Ла Плата е в духа на филмовия проблем поради историята на възникването си - изкуствен град, създаден изцяло като "идеален град", утопията на "града-слънце", което извън всичко друго го прави днес важен за любителите на конспиративни теории, една от "точките", на които спада и България, на масонска, рептилна или каквато иде там тайна организация, управляваща света - пропадането на утопии е по-интересно наблюдение, но всекиму своето. Връзката между модерната архитектура и отчуждаването на човека от обществото е най-същественото в избора на режисьорите да снимат филма именно в този град и в тази сграда.

"Акациите" (Las acacias), 2011, режисьор Пабло Джорджели. Направен като "road movie", филмът е горе-долу пълен антипод на този общо взето второстепенен жанр - почти напълно липсват диалог и "приключения по пътя". Адресиран е болезнен съвременен проблем: нелегалната емиграция. Този проблем е минимално представен чрез две сцени и развитието му е в откриване на човещината и приемането на "другия" по пътя от Парагвай до Буенос Айрес в кабината на камион, каращ дърва от сечище в Парагвай до Буенос Айрес, като шофьорът е помолен от работодателя си да прекара нелегална парагвайка с бебето ѝ до заселените в Буенос Айрес нейни роднини. Самотен шофьор, отвикнал да контактува с хора, още по-малко нелегални, към които се отнася с нескрита неприязън и прави всичко възможно да се отърве от тях. Бебето - едно от най-великолепните бебета във филм - е катализатор за откриване на човешкото в другия, катализатор на сближавеното. Филмът е пример също за високия интелектуален професионализъм на аржентинските творци: почти целият филм е снимам в кабината на камиона от две гледни точки - на мъжа и на жената. За да постигне "женски" поглед и чувствителност, Джорджели е ползвал съпругата си като оператор от женския ъгъл на кабината. Интересно е, че в откриване на човешкото в себе си и другия миналото е загърбено - не научаваме нищо за миналото на парагвайката и почти нищо за това на шофьора. Двамата откриват хуманността си в настоящето, сякаш животът им започва сега, а бъдещето остава отворено - близостта им е на път да се развие в любов, но дали това ще стане, остава открит въпрос. Дори етничността на жената остава неизяснена, като цялото минало - тя силно прилича на индианка, но роднините ѝ не. Това, че говори гуарани освен испански, не е доказателство за етничност - в Парагвай гуарани е официален език, изучаван от всички в училище (официалната мотивация за задължително владеене на гуарани не е високият процент индианско население, а изграждане на национална идентичност - "за да сме различни от другите"). Що се отнася до конфликтния проблем с незаконната емиграция, то изборът на превоз на дървен материал е блестящ - доколкото мога да съдя на вид, дървеният материал не е индустриален, а е предназначен за тази свещена част от националната аржентинска идентичност - скарата. Изключително елегантно, според мен, е стъпено в сърцевината на проблема с другите - без тях не можем да сме ние, без парагвайско дърво няма аржентинска скара. Наред с това иде мъчителното преодоляване на самотата, с която сме свикнали и която ни е сграбчила - едновременно в личен и обществен аспект. Филм, който може да се гледа в два плана еднакво добре, а ако те са прекалено тежки и трудни за зрителя... остава чаровността на бебето, което самò може да задържи интереса до край.

"Тайната в очите им" (El secreto de sus ojos A.I.E.), 2009, режисьор Хуан Хосе Кампанела, по едноименния роман на Едуардо Сачери (издаден на български от "Сиела"). На пръв поглед - криминале, в действителност политически филм, скрит като типично разследване на тежко престъпление. С обичайните за този жанр елементи - трудно разкриваем престъпник, некомпетентно началство, затваряне на разследване, следовател-алкохолик и циник, корупция, и следовател сам срещу "системата". Плюс нереализиран любовен роман. Тук отново ще наблегна на аржентинския висок професионализъм - компютърно e възпроизведен футболен мач от 1973-a година между "Расинг" и "Уракан". Другаде това би било избягнато изцяло или биха използвали по-лесен или евтин начин, но в Аржентина футболът е много съществен елемент от културната тъкан - съответно, престъпникът е разкрит и заловен именно чрез футболa. За българския футболен любител възпроизводството е интересно - това е този отбор на "Уракан", с който Сезар Меноти става известен и поради което по-късно ще води Аржентина до световна титла. Кинематографично, по-интересен е стадионът на "Уракан" - "Томасо Дуко" - бетонен лабиринт под трибуните, напълно подходящ за драматично преследване и залавяне на престъпник. Завършекът на тази сцена силно напомня залавянето на престъпника от Клинт Ийстуд в "Мръсният Хари" (чиято музика е дело на аржентинския джазов музикант Лало Шифрин). Политическият контекст във филма е представен на пръв поглед традиционно - престъпникът се оказва нужен за мръсни политически цели и освободен. Незапознатият с аржентинската история зрител спокойно може да види този филм като стандартно криминале, поставящо въпроса за справедливостта и отмъщението. За познаващия поне малко трагичната история на страната филмът отива в политическото - ескалацията на тероризъм от ляво и дясно, но подстрекаван и финансиран от правителството (куриозно отстрани, но левите и десни терористи са основно различни крила на Перонистката партия), с нарастващо въвличане на криминални елементи. Така е през 1973-а година, а ескалирането довежда до взимането на властта от военните през 1976-а година, когато чашата прелива с особено брутален и безсмислен ляв терористичен акт. Криминалният герой е привлечен именно към такава дейност първо от "нормалните" власти, а по-късно военните го "наследяват". Впрочем, дали работи за военните, не е съвсем ясно, защото вече е възникнал въпрос от още по-голяма значимост: този за справедливостта и наказанието на престъплението. Аржентина няма смъртно наказание и максимумът за извършеното зверско убийство е доживотна присъда - нещо, с което съпругът на убитата е напълно съгласен, а следователят приема за чудата според обстоятелствата човечност. Докато не се усети, че съпругът на жертвата има предвид адекватно жестоко отмъщение - изолиран от човешки контакт затворник, който до последния си ден може само да мисли за престъплението си. Къде са границите на справедливостта, какво е адекватното наказание за престъплението, не е ли отмъщението по-голяма жестокост от престъплението, довело до него, колко дълго може да се наказва смислено, не води ли отмъщението до унищожаване на отмъстителя заедно с престъпника, не се ли изравняват престъпник и жертва чрез отмъщение, не си ли разменят ролите? Филмът поставя остри въпроси изобщо, а в аржентински контекст те са конкретно спрямо военната хунта и какво да се прави с нея след падането ѝ - кому наказание, какво наказание, до кога наказание, никога удовлетворително наказание... В реалната действителност на Аржентина тези въпроси продължават да са отворена рана, силна обществена травма, която на моменти дори се разширява, вместо да заздравява. Но ако всичко това е твърде мрачно за зрителя, то филмът съвсем спокойно може да се гледа като психологическо криминале с прекрасни актьори - за мен бе първа среща с Рикардо Дарин, докато Соледад Виламил вече познавах, но като прекрасна танго-певица.

"Мьобиус" (Moebius), 1996. Още един политически филм, направен в необичаен жанр - в случая, научна фантастика. Всичко, свързано с този филм, е интересно и неочаквано... ако не давам веднага режисьор, то е, защото не съм сигурен кой трябва да се смята за такъв - филмът казва, че е създаден "под ръководството на професор Густаво Москера" във FUC (Fundacion Universidad del Cine), частен университет по кинематография, основан от Мануел Антин през 1991-а година в Сан Телмо, инцидентно, любимия ми квартал в Буенос Айрес. "Мьобиус" е първият филм, създаден от университета, до 2008-а година стават общо 6. Излиза - и това е изключителна рядко, ако не уникално, начинание, - че целта на FUC е създаване на пълнометражни игрални филми, готови за пазара от студенти. Само това е достойно за адмирация, понеже поне този филм изобщо не дава вид на студентски опит. Втори важен фактор е, че филмът постига желания фантастичен ефект при пълна липса на фантастика - тук няма роботи, нашествия на пришълци от други планети, космически полети и прочие "задължителни" фантастични и научно-фантастички елементи. Фантастичното е "лентата на Мьобиус", претворена в завършека на системата на буеносайреското метро. Тоест, фантастичното е изчезването на влак, който обаче продължава да се движи из системата - той е чуван, но невидим и неуправляем, жертва на парадокса на лентата на Мьобиус. Останалите нереални елементи във филма не са фантастика, а в рамките на обичайната фиктивност за филмово-наративни нужди: метро системата на града не съществува в представения във филма вид. Примерно, линия и спирка в Док Суд - това дори не е Буенос Айрес - няма и доколкото знам изобщо не се предвижда, най-малкото защото системата се развива в друга посока. Филмът е сниман почти изцяло в "машинната" част на метрото, доколкото мога да съдя, в най-старите му отсеци, което е достатъчно за напрегната атмосфера. Постигнат е достатъчен драматизъм, държащ в напрежение зрителския интерес до край, без да са ползвани някакви съвременни ефекти - приятно отклонение в истинска научна фантастика и сюжет след профанацията на жанра в плитки "междузвездни войни". Във филма участва актьорът Мартин Аджемян (Martin Adjemian), Пабло Джорджели ("Акациите") е един от монтажистите. А какъв е основният замисъл? Протестна алегория на "изчезнатите" от военната хунта.

"4Х4", 2019, режисьор Мариано Кон. Гастон Дупрат присъства като продуцент и музика. Заглавието изглежда нелепо и често е замествано с "Капан". Проблемът е нарастващата престъпност и липсата на сигурност - голям аржентински проблем, но в настоящето не само аржентински: чувството на все по-голяма гражданска беззащитност, принуждаваща човека да се превърне в своего рода затворник, заобиколен от аларми, камери за наблюдение, високи огради, бодлива тел, непрекъснато оглеждане дали не дебне опастност, докато в същото време съдебната система изглежда, че служи на престъпниците, а не на жертвите. Абсолютно камерен филм - на практика един персонаж и телефонен глас, като героят през целия филм е затворен в автомобил - капан за престъпници, създаден от "телефонният глас", в който крадецът е попаднал и трябва да изстрада отмъщението, наблюдавайки улицата и живота, включая "братята си по призвание", без да има възможност да се измъкне или да поиска помощ. "Телефонният глас" - както постепенно научаваме, на лекар-акушер - не крие за какво става дума: ограбвали са го 28 пъти и му е писнало, за което с цел отмъщение е създал капана без значение кой ще попадне в него, защото само престъпник може да попадне. И ако отмъщението на лекаря изглежда садистично, то... нека видим обекта на този садизъм: у него няма нито за секунда разкаяние и се чувства жертва на несправедливостта да го заловят. Финалът на филма поставя болезнено въпросът за границите на законността - формално, за полицията виновен е лекарят, който тук се е появил, за да убие престъпника. Събралата се тълпа бързо променя мнението си от изцяло "за" убиването към пълна пощада. Финалът е неочакван, особено с прибавеното медийно представяне на случая. Общественият дебат продължава... престъпността се увеличава. Конкретно в Южна Америка, включително Аржентина, от години съществува категорията "мини-отвличания", в които човек е грабнат на улицата и под заплаха от смърт е принуден да изтегли от банкомат каквато сума е възможно - колкото, толкова. Цената на човешкия живот така достига до ниво от 100 песос, горе-долу кутия цигари и една бира, което от гледна точка на закона дори не се класифицира като престъпление и не си струва разхода по арестуване на извършителя. Читателят знае какво се случва в България по-добре от мен.

"Глухи стени" (Medianeras), 2011, режисьор Густаво Тарето. Както разбирам, филмът е прожектиран в София като част от културна програма, организирана от аржентинското посолство. Този филм се явява някак като продължение на "Съседът" - същият проблем, но от друг ъгъл. Ако "Съседът" разглежда проблема с "кутиите за обувки" от гледна точка на средната възраст и конфликтът е донякъде този между образованата средна класа и "натрапилите се" простаци, между високата и ниската култура, то в в този филм става дума за младото компютъризирано поколение, евентуално осъзнаващо, че съществува в изолация, в която виртуалната реалност не е в състояние да се превърне в истински заместител на живот. Проблемите на героите минават през пространна панорама на Буенос Айрес - изключително вярно вербално и визуално описание на града, за тези, които наистина искат да надникнат в него и да разберат колко адекватни са проблемите в аржентински контекст, но и на модерния мегаполис въобще, доколкото разривът между съвременната градска среда и човека е универсален проблем. Градът е станал нечовешки и под тиранията му непрестанно губим човешкото, даже по-скоро изобщо не можем да стигнем до него - единствено дълбока екзистенциална криза може да доведе до откриване на човешкото в самите нас, да престанем да бъдем слепци между глухи стени. Отново камерно представяне - само двама герои, неизвестни един на друг съседи, които евентуално ще се срещнат. И ще намерят любовта си.

"XXY", 2007, режисьор Лусия Пуенцо (Lucia Puenzo). Още един филм с участието на Рикардо Дарин. Темата е "докачлива" в България и точно за това е добре да се изгледа: третирането на сексуални девиации е необичайно. Аржентинското кино често и не от вчера се занимава с хомосексуалност, но доста различно от американското представяне - като част от откровеното представяне на сексуалността с цялата проблематичност, включително бруталност. Отсъства пропагандата чрез представяне на страдащите жертви и заклеймяване на нетолерантното общество. Поради това не препоръчвам западни рецензии върху този филм - според мен, филмът е грешно "четен" през сълзливите пропагандни очила. Става дума за навлизане в сексуалността на тийнейджър-хермафродит. Момичето, което не е момиче, но иска да е - и медицината е безпомощна да промени биологичния инцидент. Трудността за всички - за родителите, за детето, за техните приятели. Отвореният въпрос е един: как млад и неопитен човек да свикне с "уродливостта" си и някак да заживее с нея. Труден въпрос, който няма чудотворен отговор. Изключително човешки филм с прекрасно изиграна роля от мексиканската актриса Валерия Бертучели (Valeria Bertuccelli). Добре е враговете на Истанбулската конвенция да видят този филм. Сниман е в Уругвай, което пък е подходящ намек за особеностите на тази част от света в светлината на българо-(северо)македонските търкания.

"El robo del siglio" (Аферата на века), 2020, режисьор Ариел Виноград (Ariel Winograd). Комедия. Или поне филм с комични елементи, базиран на истински случай - ограбване на банка. "Перфектното престъпление". Донякъде напомня "Ужилването" ("The Sting" с Пол Нюман и Робърт Редфорд, режисьор Джордж Рой Хил), "Кучешки следобед" ("Dog Day Afternoon", 1975, с Ал Пачино, режисьор Сидни Лъмет), "Бягството" ("The Getaway", 1972, със Стийв Маккуин и Али Макгроу, режисьор Сам Пекинпа) - но ако в "класиката" на жанра финалите са два вида: или трагичен, в който престъпниците са заловени, или щастлив - успяват да се измъкнат с ограбеното, то в аржентинският вариант е направена една друга и неочаквана стъпка: в планираното перфектно престъпление е включено също залавянето и наказанието. За филм, в който няма стрелба и преследване с автомобили, интригата и изненадите държат зрителския интерес до последния кадър. Ако в споменатите американски образци извършителите са или опитни професионални престъпници, или аматьори, то в аржентинския филм те са комбинация от двете категории. Филмът е наслада не само за любителите на криминалния жанр с неочакваните си обрати, но и с лежащата под повърхността социална критика. Последната е заложена в планирането на "операцията" - предвидено е, че присъдата ще е малка, защото нито банката, нито ограбените ѝ клиенти ще представят истинския размер на отнетото, понеже... а отговора вероятно вече отгатнахте. И с това въпроса кой е по-голям престъпник.

"Zama" (Зама), 2017, режисьор Лукресия Мартел (Lucrecia Martel) - вторият ѝ филм след впечатляващия дебют "La Cienaga" (Блатото), 2010. Изключително труден за разбиране и жесток филм - Мартел има особен поглед и филмира собствени сценарии, определено филмите ѝ не са за всеки. Но това е единственият исторически филм, на който съм попадал - рядък поглед върху колониалното минало на Аржентина. Действието се развива в определено примитивния север, на "границата", и в общи линии поставя въпросите за законността, справедливостта, вярността към дадена служебна клетва, съвестта и бюрокрацията - те непрекъснато са в конфликт поради кондицията на терена, така да се каже. Реалното и фантастичното се размиват, впечатлениято е за халюцинация и непрекъснато създаване на митове, заместващи и обясняващи реалността. "Зама" напомня Маркес в халюциногенната реалност, която може да се разгадае, но не е очевидна. В някакъв смисъл филмът хвърля светлина върху силното привличане на аржентинската чувствителност от жестокостта - откъде иде, как е породено. Забележителна режисьорка, но бих казал само за сериозни любители на интелектуално кино.

Тази десятка лесно може да се замени с друга, също толкова добра и интересна. Достигането до филмите в днешно време е сравнително лесно - интернет. Rutracker.org е добър източник. Минус - за мен - е руският уклон към дублиране вместо субтитри. Приятно гледане, приятно пътешествие.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2021, № 3 (256)