Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНГЪС ЙЪНГ В КУЛТУРА(ТА)

Веселин Веселинов

web

Просто се натрупа - първо, сестра ми и племенницата ми по телефона, след това две статии в "Култура". Резултатът е 3:1 в полза на Ангъс Йънг - три възторжени мнения срещу едно отрицателно. Аз съм в учудено недоумение... сестра ми рядко ходи на рок концерти, хлапето го знам слушащо Rihanna, а "Култура" не отразява рок музика поради самата си насока (поне такова ми е впечатлението, поправете ме, ако греша). Изведнъж "AC/DC" е културно събитие от "долу" до "горе". Странно някак... не мога да достигна до някакъв извод, но мога да "помъдрувам". Определено смятам, че рокът никога не е бил значителна тръпка в България - доказателството е повече от очевадно: триумфът на т.нар. поп фолк. И може би затова ме гъделичка концертът на "AC/DC" и съответните мнения около него.

Навярно е най-добре да започна със себе си - аз съм рокаджия (може би вече бивш рокаджия), но австралийската банда винаги е била периферна за вкуса ми. Никога не съм обичал хеви метъл, най-вече са ми скучни и досадни металиците, много шум за нищо, но обичам предшественика им - т.нар. твърд рок. "AC/DC" са общо взето на границата на музикалната ми толерантност: понякога съм склонен да ги слушам, особено ако чрез тях може да се избегне "Metallica" да речем. Никога не съм си купувал албум на "AC/DC" и никога не съм ходил на техен концерт - просто през ум не ми минава, а във Ванкувър те идват често и като правило публиката е толкова многобройна, че се добавя втори концерт. Но във Ванкувър имам голям избор и мога да угаждам на вкуса си. По-надолу обаче ще спомена защо отдавна вече не си угаждам, тоест не ходя на концерти. Вкусовете не могат да бъдат еднакви и да се натрапват, но ще отбележа, че на времето имаше огромна разлика между това, което слушахме в обичайното ми обкръжение (имало е купони с Johnny Winter, а с "AC/DC" - никога) и студентското ми такова - не близки приятели, а просто състуденти, смятам, че се събирахме единствено от куртоазия. Там вече се бичеше метъл... и "AC/DC" беше компромисно решение, вмъкнато между или срещу "Judas Priest", Van Hallen и пр. Доколкото все още се слуша рок в България, то - странно за мен - е именно метъл. Музикално, кажи-речи най-безсмисленият и примитивен рок. Също най-шумният и най-позьорският. По тая наклонена плоскост виждам как следващата стъпка е поп фолк... истинската "родна" музика. А що се отнася до малцинството, предпочитащо все пак рок - е, любимата ми банда, "The Rollingstones" (Мараба, Бари! Здрасти, Ките! Бог да те прощава, Мони! Риндо, копеле! Бойке, до ден-днешен помня какво ми каза в коридора на университета - и понеже го направих, съответно не съм имал възможност да ти кажа, че те послушах... Другите сте в Америка.), никога не е била популярна в България, докато мизерията "Uriah Heep" (прощавай, Кире, ама нали ме помниш в 1975-та, когато завъртя новата "тава"? Люси, какво стана с доброволния отряд? Как точно го връзваше с "Джулая"? Мите, докога на палатка, бре? Уф, грешка... твоето беше "White Snake". Другите, честно казано, не ви помня...) е светая светих.

В обективен - или най-малкото външен - план "AC/DC" имат чешитска репутация: успешна, но хапльовска група. Оценките са амбивалентни - няма спор, че са добри музиканти. Няма спор, че музиката им се харесва 35 години. Но винаги има и известна насмешка - това е "дебилска" банда, дори за мътните води на забавната музика. Инфантилна група. Сценичният образ на Ангъс Йънг е общо взето цялото послание - бунтът на двойкаря от гимназията. И това е моето собствено впечатление още само на слушане някога, преди да съм видял Ангъс в патентната му ученическа униформа. То тук възниква и основното съмнение спрямо днешна дата: докога ще бяга от час вече 55-годишният Йънг? Нима това е всичкият кахър? Освен ако човек не го види като шега - както и се коментира групата от критиката в Северна Америка. Тези момчета просто не може и не трябва да се приемат сериозно. Те не са бунтът на двойкаря, който може, но не иска (протест и контра-култура), а на двойкаря, който и да иска, не може. Който си чопли носа на последния чин и голямата му радост е да се изхлузи от даскалото, тоест от тегобата на надхвърлящото го интелектуално. Затова и искрената му радост, дори невинна радост, когато успее с хитра усмивка да отпуши биричката - отървал се е от непостижимото. От първо чуване на "AC/DC" до ден-днешен образите на съученици все изникват пред очите ми... добри души със скромни мераци и лесно постижимо щастие. Вечният хлапак. Дали наистина са тъпи музикантите, дали наистина са замръзнали в момчето от последния чин, или това е само сценична стратегия, дори не е важно вече - важното е, че предлагат просто и чисто щастие в кратко измъкване от реалността. Един вид скоба. Тя се затваря, когато концертът свърши - никой не предлага и не иска повече от това. Според мен затова концертите им са пълни, но пък не ми се вижда да заслужават интереса на "Култура".

Да, така се присъединявам към Андрей Иванов (""AC/DC": Корона, търкаляща се по паважа", Култура, бр. 19, 21 май 2010). Негативното мнение. Към мнението, но не към необходимостта... защо изобщо "Култура" се занимава с "AC/DC"? Както А. Иванов отбелязва, Ангъс Йънг е в стотицата на най-добрите рок китаристи според списание "Rollingstone" - хубаво, ама на 96-то място (не на 4-то, както излиза според А. Иванов)... Класации много обаче и съответно не особено интересни като някаква обективна измеримост на качество. Китаристи също много... как се решава кой е културно събитие? Карлос Сантана е велик китарист отпреди Йънг и някак си се съмнявам, че ще напълни зала в България. И се съмнявам, че биха се родили статии в "Култура". Друга бира, както остана от рокаджийския "сленг"... и чуденето ми е защо се предпочита тази с австралийска марка.

Преди няколко месеца племенницата ми категорично, като че ли е ясно и без да се споменава, щото винаги е било така, ми тръсва "аз съм метълка". Понеже е тийнейджър, оправдано е да не помни вече, че до скоро музикалният й хоризонт се очертаваше от Rihanna. Е, викам си, това е огромна стъпка напред - ами я ако си останеше в кристално чистите форми на чалгата... прогрес все пак. Младият абориген е склонен да ми "отвори очите" по телефона и респективно е инициатор на похождението към концерта на "AC/DC". Слушайки не особено смисления порой от хвалебствия, използвам миг на задъхване и подмятам: "Кажи на баща си да ти извади "Geordie". В отговор се чува възмутен вик: "К'во?" "Брайън Джонсън", обяснявам, "Преди да отиде в "AC/DC". (Ако изобщо слушам австралийците, то е заради Джонсън. "Geordie" никога не са били звезди, периферийна група от Нюкасъл - поради което и името им - но беше една от любимите банди в моята гимназия.) Реакцията на съвета ми е: "К"ви глупости ми говориш!?"

Събеседването накрая ме оставя в мъгла... зет ми е меломан открай време и притежава огромна колекция на всякакви носители, предимно рок. Една от най-големите колекции в България. Музика се слуша непрекъснато и по мои наблюдения дечурлигата се отнасят към нея безразлично или негативно. Горната разбойница е стигнала до хеви метъл по собствен път, не поради домашно влияние - вкъщи само "глупости" могат да се чуят, информация, автоматично игнорирана, и съответно да се слуша Брайън Джонсън е разграничено ясно - този, който е "открит" самостоятелно, е страшен, а предложеният от вуйчо е дивотия за боклука. Пенсионерски отживелици. Обаче... любимите металици са на пенсионерска възраст днес и съответно оставам с някакво нездраво усещане: тия хлапетия са в някаква фантастична ситуация за разлика от моята генерация, която общо взето слушаше връстници и остаряваше с тях. А сега откритието са дядовци и баби... с което се достига до тъжната констатация на Андрей Иванов: младите нямат "говорител", собствен бунт, собствено послание. В резултат те не ме отричат - те ме зачеркват, присвоявайки си гласа на моето поколение. Който глас очевидно е и "глупост" в същото време, след като безапелационно се прекратява наченка на диалог. Брайьн Джонсън е благополучно разделен на две противоположни фигури - абсолютно положителна, когато е "открит" самостоятелно, и абсолютно отрицателна, когато е предложена от "старчета". Става дума за плешивият дъртак Брайън Джонсън... и нищичко не разбирам.

Разривът между поколенията не е нещо ново, но долавям чудно разместване при сравнение - някога разликата във вкусовете с майка ми бе радикална, съответно рокът бе поле на битки. "Спри този ужасен шум". Но майка ми ме водеше на театър и на класически концерти. Ще излъжа, ако кажа, че поради това съм слушал класика на своя глава някога, но поне не я смятах за отживяла безсмислица. Класика слушам днес и то повече отколкото любимия ми рок. Сестра ми и дъщеря й нямат музикално бойно поле - и двете слушат рок. Но хлапето никога не е водено на класически концерт (на театър - също). Според мен, дори на сестра ми да й щукне, това няма да се случи - хлапето категорично отказва да бъде водено. В замяна то води... "искам" и "не искам" изчерпват обсъждането и Господ да е на помощ томува, който упорства в противоположното (докладвани са ми няколко катастрофални примера - провалени и прекратени семейни ваканции. В подробностите не ща да навлизам, но обикновено у мен възниква носталгия по кьотек. С пръчка.) Накрая се получава мила на пръв поглед картинка - майка и дъщеря отиват на концерт на "AC/DC", мед капе на рокаджийското сърце - доживяхме да имаме едни и същи ценности с децата си... което мимоходом отбелязва Митко Новков в "High (Bulgarian) Voltage" (Култура, бр. 19, 21 май 2010). Не ми изглежда никак розова картинката обаче - високата култура е отхвърлена изцяло, от една страна. От друга, не родители предлагат ценности, а дечурлига. Даже терминът е неуместен - децата искат и получават. Родителите, струва ми се, присъстват повече като пазачи - да не се случи нещо с крехкото създание, а "купонът" е по-скоро удачно съвпадение. При сестра ми със сигурност е така, подозирам, че и с Митко Новков.

И така, крехко детенце се съпровожда, сакън да не му се случи нещо. Не да не направи някаква беля, а да не му се случи такава. Като се върна назад, на 14-15 години ходехме сами - на концерт на "Щурците", на купон, дори на море. На т.нар. "рискови места". Нищо не ми се е случвало, нито на сестра ми, нито на никого (докато бели сме създавали в сериозни количества)... това и на Запад, където днес родители водят отрочетата на забави, на които на същата възраст днешните родители са ходили сами. Гузна съвест ли е, какво е, не знам, но когато ехидно повдигна въпроса пред сестра ми, тя реагира с императивното: "Абе, ти не ги разбираш тия работи." Моето подозрение е, че светът е "опасен" днес главно заради паранои, съчетани със силна неспособност на раснали под похлупак дечурлига да се ориентират в него. В частния пример аз подозирам, че най-голямата опасност за племенницата ми е да не се загуби - имам впечатлението, че оставена насаме, няма да може да намери стадион "Васил Левски", тръгвайки от НДК. А ако все пак го достигне, вероятно ще се загуби на връщане. Но както и да е, като слушам сестра ми, в главата ми изниква картинка, въпрос - и гротеска в отговор. Мама води отроче да го пази като орлица от свирепи опасности... Митко Новков описва: "...на "The Jack" станахме свидетели на традиционния стриптийз, разпилявайки по сцената типичната за него (А. Йънг) ученическа униформа... А на "Whole Lotta Rosie" огромна секс-кукла с изключително надарени гърди възседна сцената, поклащайки се в ритъма на музиката".

Излиза, че що се отнася до опасности, те са на сцената - поне сексуалния им вариант (и основният родителски кахър в крайна сметка). Новков и син, сестра ми и дъщеря й гледат стриптийз на дъртак (което в друга ситуация е патологично, педофилско, и изобщо се вика полицията) и копулацията на "надарена" женска форма със сцената (което води до твърде "заплашителни" интерпретации в посока сексуални девиации и съответстващи послания.) Излиза, че пазачите трябва да пазят отрочетата си от самото шоу... тоест, що се отнася до "реалната" опасност, те не са в състояние да я предотвратят. Нещо повече - "пазачите" куфеят щастливо. Доколкото това е стандартното шоу на "AC/DC", то на начетените "пазачи" им е отдавна и добре известно какво ще има - Митко Новков отбелязва именно това като достойнство на концерта. В крайна сметка се хващам в коварното желание да чуя коментара на хлапетията за родителите им, "куфеещи" на голия задник на Ангъс Йънг...

Впрочем горното възниква единствено поради "пазенето" - инак обяснението е далеч по-невинно: "AC/DC" поддържат инфантилен образ и съответно сценични персони и шоу. Хуморът на споменатия вече добродушен двойкаджия от последния чин - не дълбок скандал, провокиращ ценностната система. А. Иванов го е схванал достатъчно точно: "Посланието при тях е дребнаво, дебелашко, на моменти направо пошло с надуваеми кукли с гигантски цици и нескопосан стриптийз от страна на фронтмена". М. Новков предлага друго виждане, което вече ако се разнищи, наистина става опасно: "Казвам всичко това, за да посоча, че рок концертът не е просто поява на живо на някаква група, а е ритуал, който феновете очакват да бъде извършен във всичките му форми, с всичките му табиети, характерни за такова събитие... "AC/DC" изпълни своето шоу с всичките добре познати на струпалите се на стадиона над 60 000 души номера и трикове, всеки един посрещан с вик, разцепващ нощта. Както каза синът ми Владимир: "Въобще не съм си и мечтал, че ще видя всичко това на живо!". Е, видяхме го и бяхме очаровани, захласнати и въодушевени." Хм... ако не се приеме като дебелашка шега, Митко ще трябва да обясни на Владимир какво именно е очарователното на надуваемата кукла, правеща секс със сцената (и съответно с цялата публика). След което, понеже е писал и в "Култура", ще се наложи да ми разкаже какво е културно значимото във въпросната образност. Как и защо тя е важна. Как е възпитателна - щото високата култура е възпитателна (поне според Просвещението, а Новков все пак присъства в това именно поле). Не дай си, Боже, някой наистина да излезе с такава теза... каквото съм гадно копеле, на секундата ще му предложа да прати сина си за любовник на Азис (уви, какво друго трябва да следва?).

Тук вече се питам какъв е тоя огромен кеф от концерта на "AC/DC" за "старците". "Младостта само рок'ен'рола връща", дето още пеят "Щурците" (носталгия) или "скоба" в ежедневието? Сестра ми щастлива, Митко Новков щастлив... "Концертът бе важен като социален, не музикален феномен. Стадионът - претъпкан! - бе събрал две поколения, бащи/майки и техните деца/внуци. Поколението на петдесетгодишните се бе омесило с поколението на петнадесетгодишните. Едните си спомнят своята младост, другите започват да я живеят - и двете с "AC/DC"." (А. Иванов). Никак не съм убеден, че има истински социален феномен, според това, което знам (сестра ми) или чета (Митко Новков) - сестра ми никога не е била маниак на "AC/DC". С годините забелязвам промяна у нея обаче - тя го нарича "искам нещо за душата", което, сведено до разбираем език, значи чист купон: далеч от мисловност, за да е антипод на ежедневието. Просто изживяване на момента. Защо на чистия купон за нея сега (не някога) основната съставка е силен и твърд звук, ми е загадка, която наричам "скоба". Реалността се "загражда" със звукова стена, реалността изчезва за няколко часа. После скобата се затваря и сериозната реалност се връща с мисловността си (грижи, решения, и пр., и пр.). Толкова мога да си го представя: сестра ми иска да се отпусне, не да се изнервя, и затова от реалността не трябва да има никаква следа в "скобата". Оттам и залитането към твърди рокаджии и грижливото избягване на дори намек за интелектуалност. "Rammstein" - да, "Genesis" - не. "AC/DC" - купон (зет ми, меломанът, отказа да ходи), но като бях за последно в София сестра ми с облекчение ми предложи билета си за Ян Гарбарек (кефихме се със зет ми). Аз приемам "скобата" - краткото изолиране от действителността, анархичният "обърнат с краката нагоре" карнавал по Бахтин, който е строго фиксиран времево и няма никакво смесване на противоположни реалности. Именно така "нормалната" реалност не е застрашена и съответно в "скобата" липсва опасност - в "скобата" голям праз, че Ангъс Йънг си събул гащите. Социален феномен обаче горното не може да бъде (в днешно време) - най-много е частно явление (не сме в Бахтиновият карнавал - сестра ми е ентусиазиран участник, но аз съм безразличен слушател. Нямаме общо време, затова частни "скоби") Сестра ми и дъщеря й само привидно са заедно на концерта - едната "открива", другата е в изолираната си "скоба", комуникация няма. Дори за гъза на Ангъс двете няма какво да си кажат.

От другата страна е Митко Новков, който поне на мен ми се струва, че разказва изчанчено déjà vu - повторение на изначална носталгия. Връщайки се към първото си съприкосновение с "AC/DC", Новков описва оригинална среща с носталгия: "Спомням си, че през далечната учебна 1988-89, когато бях училищен психолог на Немската езикова гимназия в Бургас, при мен дойде един добре облечен другар, за да ми обясни как съм длъжен да се присъединя към моите ученици, които всяка година на 19 февруари се събираха в Морската градина, за да поменат паметта на първия вокалист на групата Бон Скот, да видя кои са там и след това да ги "докладвам". Тогава беше времето на т.нар. "неформали", Петър-Емил Митев създаде цял институт заради тях - да ги изследва. Разбира се, отидох, но не за да ги докладвам, а заедно с тях да послушам записи (естествено демо) на една от най-великите рок формации, да пийна глътка уиски (бутилката се предава от ръка на ръка), да изпуша няколко цигари (които по правило свършват и последната върви по кръга) и въобще да усетя тръпката на свободата, която рокът даваше на всички свои почитатели във времето на социализма." Новков не е открил сам групата - излиза, че е пратен по служба и по-младите от него му отварят очите, самите те отбелязващи отдавна минало събитие (мит всъщност, щото никой не е дори дистанциран свидетел). Ако наистина Новков е открил горната "свобода" чак като възрастен - искрено го съжалявам и същевременно преставам да му вярвам на културологията. Човек, пропуснал тийнейджърските си години, просто не ми звучи сериозно като възрастен - какво е това закъсняло откритие на последната цигара? Още малко и социален феномен, хайде холан... но пък явно може да се бъбри: така носталгията диктува днешния купон, и респективно излиза, че "AC/DC" са социално важно явление. Или носители на такова явление. Колкото и да е мила носталгията на Новков по 1988-89-та в Морската градина, за мен звучи нелепо, щото за разлика от него моята среща с "AC/DC" e от времето, когато Бон Скот беше жив, тоест десет години по-рано. И до неговото откритие за групата имаше няколко български публикации - две-три максимум, препечатки на западни статии, каквито чат-пат се появяваха в комунистическия печат. Те не бяха негативни - убийствено негативните, които помня и до ден-днешен бяха за "Roxy Music" и "The Rollingstones" (от различни години, но и двете в "ЛИК" - между другото, избраните за "съсипване" са куриоз заедно поради липсата на нещо общо между двете групи. "Roxy Music" - ако не бъркам, с Брайън Ино тогава - бяха обявени за фашисти в статията, оригинално писана за органа на Швейцарската Комунистическа партия.). Към "AC/DC" отношението бе, бих казал, благослонно - не положително, щото рокът е вредно нещо сам по себе си, но неутралното отношение си беше общо взето превеждано като положително. И беше така именно заради безопасността на групата - глупашка, веселяшка, нищо не иска освен да си "тръскаш главата" (М. Новков), никакво послание (моето директно впечатление бе същото и се получи рядко съгласие с официалния печат). След това Бон Скот умря от препиване - ако Новков се бе сблъскал с групата по мое време, просто не мога да си представя как биха възникнали Новковите тези и фактологически неточности ("преобладаващо шотландски състав"). Носталгията по носталгия не ми се вижда социален феномен - това, от което тръгва Новков, е култ. Затворен, тесен, само за посветени, социална периферия. Да, има елемент на свобода в тоталитарна обстановка, но все пак липсва комуникативност, за да може да се издига днешният им концерт във високо културно събитие. Новков е усетил проблематичността все пак - това "дращене в гърлото", както го нарича: "Може би само аз си тръгнах с две мънички дращения в гърлото: първото, че все пак е добре едни такива мечти да се изпълняват малко по-навреме, не когато наближаваш 50-те. Макар че имаше и хора, по-възрастни от мен, които стоически издържаха на многочасовото висене прав. Второто дращене обаче си е чисто мое: "AC/DC" така и не изсвириха любимото ми парче "It's a Long Way to the Top (If You Wanna Rock 'n' Roll)". Дращенето на невъзможността - Новков е закъснял да чуе Бон Скот и оттам насетне какво изобщо означава "по-навреме"? Но все пак... нима "Култура" иска да ми каже, че да се умре от препиване, е културна ценност? Има си хас...

Мен не ме дразни това кой на какво се кефи - аз недоумавям как този концерт се приема като високо културно събитие. Във Ванкувър просто няма начин рок концерт да се коментира в чисто културно издание. Може да се появи на първа страница в масовия печат, но рядко - рок концерти се коментират в музикалните секции. Но във Ванкувър много рок открай време... да речем, България страда от чувство за малоценност. Не се споменава и изглежда, че изцяло убягва като фокус на мислене, но ми се вижда най-смислената причина за ентусиазма в "Култура" - и най-кратката откъм мъдруване: "AC/DC" са първата банда от идващите в България наистина на "върха", а не събираща последна парса в шапката. За разлика от "легендарните" металици, които са записвали ново парче преди 25 години за последно и в които днес "има член, който е свирил с оригиналните музиканти някога", "AC/DC" не е ерзац група, от която е останало само името - тя си е на практика в автентичен състав. И записва нови албуми, които се харчат (някой изобщо да тръпне дали, кога и какво ще запише някаква формация под име "Deep Purple"?) Това е цялата значимост, която да речем си струва статия в "Култура" за разлика от поредния купон с ерзац-"Uriah Heep" в Каварна. "AC/DC" препълват стадион както в София, така и във Ванкувър - на "Uriah Heep" им е останала само Каварна. Но само това.

Друг възможен аргумент - че естетиката на рока, чрез "AC/DC", се явява желана алтернатива на доминиращата чалга от гледна точка на високата култура според мен издиша по-бързо и от Бон Скот. За тийнейджър е разбираемо да приема, че любимците му правят и определят света. Че това е "истината". Като отделя внимание на "AC/DC", "Култура" пада на ниво тийнейджър - и става страшно като извод. Тъжен извод... толкова е паднало нивото, че единственото противопоставено на чалгата е дебилщина. Това ако е разлика... И изобщо каква е надеждата за "разлика", след като хлапетията откриват дядо си... на мен все ми изниква гротеска пред очите: Ангъс Йънг любимец на племенницата ми... в рок естетиката бикини се хвърлят на звездите на сцената. Хайде сега си представете хлапето да мята бикините си на дядо и дядката да пожелае да преспи с внучката... it's only rock'n'roll... или не? Направо "поп фолк"?

Подозирам, че възможността да се "дебатира" "AC/DC" в "Култура" се крепи изцяло на... отсъствие. Липсата на интервю с Ангъс Йънг, отсъствието на неговия глас, всъщност и позволява да се борави "високо" с групата. Също подозирам, че присъствието на три поколения (майка-син-внуче, изрежда А. Иванов, въпреки че той самия ги приема за две поколения) на концерта не е реванш, даже не е дребно отмъщение срещу могъщия "балкански звук" - склонен съм да мисля, че голяма част от публиката, веднъж "подгрята", е продължила купона из безбройните "Меки на фолка". Скобата се затваря, връщаме се в "същинското". Аз помня едно време, когато още нямаше "демокрация" и "поп фолк"... купища народ, който слушаше хеви метъл, но истински си любеше "сръбско" (турбо-фолк). От "King Crimson" ги заболяваше глава, а от Лепа Брена болката минаваше... то и мутрите ходеха по джинси и с дълга коса някога.

А пък носталгията започва да ми се струва все по-съмнителна... просто заради рамките на жанра: той някак е фиксиран в младостта и като бунт, и като изказ, и като естетика, и като послание. Джаз, блус, класическа музика и музиканти остаряват като вино. Рокът и рокаджиите остаряват като бира (вкисват се). Андрей Иванов го е посочил в статията си: "Рециклирането обаче не може да продължава безкрайно. Поради биологически причини динозаврите неизбежно ще измрат, символично и буквално." "AC/DC" ще предаде Богу дух точно в момента когато Ангъс Йънг го гепи артрита - Мик Джагър отдавна го хвана, но "Stones" не зависи 100% от шоуто си, докато музиката на Йънг и компания без сценичното "куфеене" се вкисва много бързо. Митко Новков, без да ще, също поставя пръст в раната - софийската публика е видяла едно към едно това, което познава от DVD и YouTube. Рок музиката като носталгия е собственият си антитезис. И вече не ми се вижда достатъчно оправдание това, че нямаше как да ги видим когато те и ние бяхме млади, та сега наваксваме. Преди два-три месеца "Eagles" събраха толкова мераклии във Ванкувър, че трябваше да се прибави втори концерт. Музикално, тази група е мъртва по рождение според мен (аз не мога да ги трая от първо чуване някъде в средата на 1970-те, на върха на славата им), а обективно - откъм края на същата декада, когато се разпадат. Последният им хит е от тези далечни години, толкова брадясал... и сега изровен от ковчега за последно изцеждане на носталгията (даже не питайте колко струваха билетите). Както всички банди копаещи златната носталгична жила ("The Who", "Fleetwood Mac", и така почти до безконечност), се предлага пакет от хитове и абсолютно нищо ново - публиката не ще да слуша ново, от една страна, от друга, поточето талант е отдавна пресъхнало и каквито нови напъни са правени, са толкова зле, че никой не ще да ги чува. "Eagles" споменавам, щото те още някога фиксираха завой в посока носталгия - кротка, приятна музика, не изискваща резки движения, нито пък тормозещи мисли. Това е времето, когато хипитата се превръщат в юпита, задниците им се разширяват по биологични причини, но и в унисон с дебелите им ипотеки. Рокът вече не е начин на живот, а почивка на шезлонга. Вредно е да вдига кръвното, за това "Take it easy". От хипарлъка остава само уикенда... и носталгията, вече преведена като "запазване на същността ни и ценностите ни", е разположена в уикенда. Умерено се пие бира, умерено се пуши марихуана, добродушно се гледа на света, който вече няма да се променя - и как да се променя, като сме станали сериозни хора, имаме къща, куче, и ипотека. Толкова сме сериозни, но и толкова сме "пичове" в същото време, че дори семейството е безконфликтен бизнес (това го имам директно наблюдавано в резервата за бивши хипита - Мендосино, Калифорния. Оттам избягах с ужас, уви, не и преди да ми изпушат цигарите.). "The Eagles" бяха изразител на тази промяна, нейният глас, нейната естетика и, хм... етика. Но "Grateful Dead" бяха вече апотеозът - превръщайки концертите си в семеен уикенд, в масова почивка. Одеалце на тревата, мръвки на скарата, дечурлига и кучета мятат фрийзби, "главите на семействата" достолепно попушват "трева", докато режат "естествени" домати. Пие се бира от тенекийка... кротко, умилно, усмихнато, квадратно... Адвокат сваля костюма и навлича кожено елече, разрошва си косата, прибира мерцедеса в гаража, и се качва на мотора, който е BMW или Ducatti, не Harley Davidson. Born to be wild... в униформен уикенд и не повече. Фалш огромен. Hotel California. Но и носталгията си има обратна страна - не всички искат да е кротко. На мнозина носталгията е по-буйна - и тогава вече има "AC/DC". Буйно, но все пак неангажиращо - само в рамките на отпускане в уикенда. Иска се само спомен, че някога е имало желание да променим света, и като го "изживеем" отново за два часа, потвърждаваме на себе си, че сме готини пичове. Явно много малко му трябва на човек, за да е доволен от себе си... just shake your head (don't bang it, for banging is dangerous. Носталгията не включва пънк послание. Абе... що пък не?) Е, "революцията", проповядвана от рока, умря, "рокът умря, но аз още не съм", както пееше много отдавна Борис Гребенщиков. Когато не си е представял, че сам ще осребрява носталгии - толкова отдавна!

Аз се отвратих и засрамих, и спрях да ходя на рок концерти... и това се случи на Eric Clapton преди вече бая години. Още на влизане настъпи уплах - изведнъж се оказах... най-младия. Около мен заприижда море от тежки пенсии. Кисели... седалките им тесни (става дума за стадиона, познат ви от последните зимни Олимпийски игри), стъпалата - опасно стръмни. Съседите - прекалено близо. Твърдо на гъзищата... Бастуните хвърляха кръвнишки погледи и мърмореха превантивно, че не могат да дишат... сега, като задимят. Това за такива "младоци" като мен и аз ги разбрах прекрасно - тия ще викат не охраната, ами федералната полиция. Първият ми концерт, в който никой не посмя да запали... то открай време си е забранено да се пуши, но в тъмнината се толерира(ше) по традиция: заради пушачите на марихуана (по-силните димилки винаги срамежливо се пропускат). И с години аз минавах метър да си пафкам тютюна, заобиколен от "тревисти"... но този път никой не посмя, щото бастуните наистина възнамеряваха да осигурят белезници. Танцуване, крещене... невъзможно, поради старост и немощ. Предпазливо (да не се строши крехка кост) се ръкопляскаше. През цялото време не се отървах от мисълта, че ей сега ще запалят нормалното осветление и "бърза помощ" ще включва съживяващи агрегати и ще изнася телеса... в това време се носи "Кокаин"... "Layla", "Lay Down Sally"… в морето от едва шаващи Лейли и Салита парчетата ми звучаха перверзно и за разлика от метална "готика" - убедително страшно... единствено "Tears In Heaven" ми прозвуча в унисон с публиката. Понеже е епитаф. И накрая отидох стъпка по-далеч от М. Новков - не ми остана горчилка, че е трябвало да видя Клептън "по-навреме", а ме чегърташе мисълта, че след като не съм чул "Господ" на живо през 1960-те, сега нито мога да наваксам, нито има за какво да се опитвам. Повече не съм стъпил на рок концерт.

Което обаче няма нищо общо с качеството на продукцията - концертът на Клептън бе перфектен. И изобщо концертите на "динозаврите" са перфектни от много години насам - частично, поради възраст. През 1970-те огромно количество концерти са слаби - един се надрусал или напил, други се скарали, трети не помни стиховете или в решителния момент забравя рифовете... рокът е все още "купон" за самите изпълнители. Днес е стриктно работа, която, щом свърши, е следвана от задължителна почивка. Диетични храни, минерални водички, малко телевизия, леглото. Това не пречи на шоуто (в което отдавна няма никаква спонтанност, а само пронумерован и прошнурован сценарий) и в чисто музикално отношение изпълнителите дори искрено се кефят от свиренето заедно. Аз съм гледал само един слаб концерт, на "Jethro Tull", и то не слаб в музикално отношение, а просто понеже трупата бе вяла и безгрешно, но механично си изпука парчетата. Като цяло, днешните турнета са перфектни - дори музиканти, които откровено не могат да се понасят ("The Police") дават качествена продукция на живо. В крайна сметка, шоуто е лесно да се полира до съвършенство - въртят се едни и същи хитове от безброй вече години. Пенсиите са готови да платят за точно и единствено това, което желаят, съответно няма нужда от нови парчета. Примерно, "Fleetwood Mac" цикли само хитовете си от втората половина на 70-те. Провал в схемата настъпва само по възрастови причини - обикновено заболяване на основен член на групата. Същите "Fleetwood Mac" прекратиха турнето си преди време, защото се оказа, че Стиви Никс е напълно загубила гласа си. Съвсем различно от времето на създаването на хитовете - тогава не е сигурно дали концертът ще се случи, ако не е намерен хероин за С. Никс и вече съвсем несигурното е откриване на място по тялото й за инжектиране (накрая - в ануса). И ако тогава не става без Никс, днес още пò не става без баба Стиви... да се подмени с Питър Грийн (от по-ранна и по-интересна, според мен, формация) е немислимо. Пенсиите не дават и стотинка за "Albatross", кихат само за "Rumours". Така със старостта... взаимната старост.

Която не отминава и металистите... аз съвсем не мисля, че тийнейджърите искат да се срещат на живо с "любимците" си. И едва ли искат и да знаят за отвъд сценичния им живот. За съжаление, Клептън по костюм е напълно приемлив дядка, а металист без "униформа" е фалшива монета... На опашката за качване в самолета се появява метъл банда. Не ги знам кои са, но определено късметът ги е изоставил отдавна... едни такива проскубани... минимални... бандата плюс менажера и един брой техник. Вкиснати и мърморещи... имат проблем с билетите и никак не им се ходи в чилийския аналог на Каварна, но... само там има хонорар и щат, не щат... слушам ги как мрънкат и псуват, от тях се носи бирен аромат. Започвам да се тревожа... тия, както са металици, и както са подпийнали, и както са изнервени... тоя полет ще е силно неприятен, ако изобщо завърши. Страховете ми са напразни... трите бири, изсмукани носталгично на летището на тия годинки не отприщват енергия (еее, освен каквото позволява състоянието на простатата), а са ги омаломощили и всичките безметежно спят от Мексико Сити до Сантяго. Накрая ми става жал за тях - сигурно са станали целите сини от шиповете, "вградени" в панталони и якета. Обаче какъв металист е такъв без шипове... ще търпят, щото без униформа и в Каварна няма да ги поканят... Тъжна гледка, която децата на М. Новков и сестра ми по-добре да не виждат. Куфеенето от другата страна е чисто и просто бачкане... някак да се връзва металната епика с доизплащането на къщата? Някак да се връзва "Hells Bells" с отвъдсценичната реалност на "AC/DC"? По-добре да не се споменава тогава... и навярно е много добре, че Джими Хендрикс, Джим Морисън, "Бонзо" Бонъм, Джон Ленън не са между нас... рокът отдавна не е радикален начин на живот и ежедневието на легендите му днес е антитезис на миналото.

За което сме в "скоба" - гледаме шоу, не споделяме живот. Това, което познаваме от You Tube, както казва М. Новков. "Жив" концерт копира телевизията... продукт. Май дечурлигата точно така откриват "ценностите" си - според пакетирането, "марковостта" и рекламата. Няма алтернативна култура, има гола лакомия по лъскавото... и нищо чудно, след като рокът отдавна е опитомен в "mainstream". Пакетирането продължава със страшна скорост... Телевизията се скъса да показва Мик Джагър по време на футболното световно първенство. Двамата с Бил Клинтън... че не са автентични запалянковци, не са (абе не ходеше по мачове Мик едно време... от футбол се интересуваха Род Стюарт, Елтън Джон и "Pink Floyd"). Това, което не е показано по телевизията (компютъра), просто не съществува - добре го знаят и Мик, и Бил, именно затова бяха в Южна Африка. За хлапетията вече само това е критерият - и съответно удовлетворението, че "AC/DC" на живо не се отклоняват нито на йота от продукта, познат от екрана. А там няма възраст, няма ишиас, няма и диалогичност. Няма и носталгия, понеже там винаги цари "сега". И подозирам, че не може и дума да става за възпитание и прехвърляне на ценности - за децата на сестра ми и Митко Новков надпреварата с връстниците им е всичко: кой ще излезе едни гърди напред в консумирането. Спрямо връстниците, чиито родители не са купили билети за концерта, нашите пърделчета временно печелят. Докато "конкуренцията" не ги изпревари с някакъв друг шарен продукт... и тогава ще се чуе воят "Искам!". И "AC/DC" изчезва в небитието "вчера". Както компютърът, купен преди два месеца и телефонът преди 30 дни... Отказ да се изпълни следваща прищевка води до перманентна семейна криза. Хищническо поколение, като крокодил разтворило паст и поглъщащо абсолютно всичко без замисляне. Това не е епикурейство дори и така, ако трябва да се мисли за "социалната значимост" на "AC/DC", то тя ще да е именно в липсата на каквото и да е послание. Темелите на генерация от "чисти консуматори". И след като се кефим публично на австралийците, просто унищожаваме основанията за отказ от лунатичните прищевки на децата си. Крокодилите, щом им падне възможност, ръфат фатално защитниците си... 3:1 за "AC/DC" ми се чини "смачкваща" победа на безкултурността. А още в средата на 70-те David Bowie каза (тук леко съкратено и перефразирано): "Общество, приемащо такива като мен за герои, е тежко болно общество." Дали е излечимо? Или е в метастазата си... и се крепи на системи по навик?

Така ми хрумва... в крайна сметка "Култура" не се занимава с фестивала в Каварна, колкото и там да вилнеят три поколения всяко лято. Но защо пропуснаха да отбележат единственото, за което може да се говори що годе смислено? Това, че в България се появиха активни все още музиканти, а не претакащи носталгия по някаква покрита с паяжини младост? Мадона (макар и да не е рок) и "AC/DC". Те, разбира се, няма да наклонят везните в ущърб на "фолкчето", но могат да се обсъждат в чисто музикален план. Що се отнася до сестра ми и племенницата ми, аз дълбоко се съмнявам, че са разговаряли върху концерта по-широко от "много ми хареса" - "страшно беше". Както и да е... аз самият не знам какво да мисля, само спекулирам. Оплешивяло дърдорене.

PS. Мина време, докато се натуткам... в това време ми се обади Жоро П. "Айде да ходим на "ZZ Top". Малко бира, хот-дог, слънчеви бани." Аз нещо шикалкавя и отказвам... Жоро също не отива, понеже объркал мястото... В София дошли "Rammstein" и още нещо си - сестра ми ми се хвали. Ходили със зет ми. Металната щерка не щяла... "Култура" нещо не споменава. Що така?

Оня ден чета, че Sting е започнал нов проект - този път ще премята на скарата "Roxanne" със симфоничен оркестър. Може и до София да стигне с тоя хамбургер. Или плескавица... Милена хем записала парче с "фолк дива", хем не знаела. Да беше "Неам нерви" в съпровод на дудук и гъдулка, иди-дойди... ама в БИАД, "Кошарите" и Студентски град не щат дудуци. Пък племенницата ми може да "открие" наново "Rihanna" - тъкмо излезе заедно с "Eminem". Шменти капели... и... и... дип, че "Култура" излиза в лятна ваканция.

късен май - юли, 2010

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2010, № 9 (130)