Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1960-ТЕ, ХАОСЪТ... ПО-СКОРО

Веселин Веселинов

web

Аз съм носталгично привързан към 1960-те, декадата на промените, на освобождаването, на бунта, на "анти-героя", на разчупването на какви ли не стари рамки, на дългите коси, на рок музиката, на какво ли не, оставило отпечатък върху следващите десетилетия. От интелектуално ниво до банално ежедневие. Революционна декада. Аз си я обичам... донякъде. И днес бих носил дълга коса, ако ми беше останала някаква, и днес предпочитам джинси и тениска, и днес слушам Stones, Dylan, Doors и пр. И въпреки това любимците ми са изтъкани от такива огромни противоречия, че никак не съм сигурен доколко 60-те наистина и само са положителни години. Носталгията си е носталгия, но има и твърде сериозни проблеми, отворени именно там - 60-те са подчертано антиинтелектуални например. Което е аргументирано интелектуално чрез деконструкция, но без предлагане на заместваща ценностна система или поне механизъм за социален живот спрямо новото "освобождаване". "Надрусай се" звучи прекрасно... докато надрусаният не е шофьорът от градския транспорт. Много избирателно подхождат повечето "водачи" на 60-те, игнорирайки неудобни въпроси, или просто неподготвени дори да си ги зададат, камо ли да отговорят. 1960-те са по-скоро един огромен хаос... и му ядем последствията на този хаос... въпреки носталгията, декадата иска да се разгледа и от негативните й страни. Или поне да се посочат противоречията й. Щото тези години са огромен генератор на митове и то в реално време.

"През седмиците, предшестващи втория протестен марш към Оукландското военно пристанище, Алън Гинсбърг посвети много от времето си, опитвайки се да убеди Барджър и хората му да не нападат демонстрантите. В срядата преди марша Гинсбърг, Киси, Нийл Касиди и част от Шегобийците се срещнаха с Барджър и група "Ангели" в къщата на Барджър в Оукланд. Сума ти ЛСД бе консумирано и глупашка политическа дискусия бе водена под грамофонния съпровод на Джоан Баез и Боб Дилън, накрая завършила с групово скандиране на Prajnaparamita Sutra, будистката най-висока проповед на перфектната мъдрост." (Томпсън 1967: 315-316).

Този епизод е от 1965-та година, когато Томпсън събира материал за Hell's Angels (тях, както и групата на Киси Merry Pranksters, ще оставя на латиница оттук нататък; не ми звучат добре в превод) и живее с още тогава позорно известния мотоциклетен "нелегален" клуб. Използвайки "емблематични" имена от 60-те, та и до сега, в следващите редове ще нахвърля историята, за да илюстрирам по-горните си съждения.

На 20 ноември 1965 е насрочена втората демонстрация срещу войната във Виетнам в Оукланд, Калифорния. Там е големият център-пристанище на военните, откъдето заминават войски и материали за Виетнам. Алън Гинсбърг е активен участник. Също Кен Киси. Оукланд е още и центърът на Hell's Angels, под президентството на Ралф "Съни" Барджър. През октомври е проведена първата голяма демонстрация срещу Виетнамската война, която е нападната от Hell's Angels (15 000 демонстранти са атакувани от една дузина!) и в настъпилия свиреп бой мотоциклетистите са арестувани от полицията (с огромно присъствие - 400 полицаи - и спряла маршируващите на границата между Бъркли и Оукланд). Във финалния сблъсък между ченгета и ангели паднала една жертва - на полицай му е счупен кракът. Освен гигантско отразяване в медиите, първата схватка дошла като неприятна изненада за интелектуалните университетски активисти от Бъркли, смятащи до този момент Hell's Angels за новите герои (или анти-герои, противопоставени на старите "квадратни" и фалшиви герои) от низините. Конкретно за Гинсбърг и Киси проблемът е още по-остър - те са лични приятели с Барджър и момчетата му. Поради което горното описание на Томпсън, което е отлично - някаква фантасмагория се развихря, препълнена с противоречия. Hell's Angels не нападат демонстрацията на 20 ноември, но не се и присъединяват към нея. Вместо това Гинсбърг публикува безкрайно и мъгляво обръщение към ангелите (които не се славят като читатели, да не говорим за интелектуални помпозности), в което им посочва "правия" път, а Барджър изпраща телеграма до Линдън Джонсън (шест реда, без официалните обръщения), с която предоставя всичките ангели като доброволци за "специални операции в тила на врага". Те били готови да преминат необходимата подготовка всеки миг и да заминат да разгромяват 'Наам'. Дори не мога да преценя кой от двата документа е по-фантастичен, самонадеян и налудничав - дали желанието на Гинсбърг да направи от ангелите борци срещу капитализма, или абсурдните видения на Барджър - ангелите като командоси от суперспециална част. Президентът на САЩ Линдън Джонсън не отговорил... по понятни причини, иронично казва Томпсън. И това е общо взето събитието само за себе си.

Участниците и обстановката са по-интересни и заслужават представяне. Тази абсурдна среща на коренно противоположни хора, озвучена от плочите на Дилън и Баез. Свастики и хипи-символи наедно, индийски сутри, дълги коси, джинси Levi's, ЛСД... Единственото общо е - поради което пораждащо измамна взаимна симпатия - секс, наркотици и рокендрол. В цялата пушилка, шарения и шумотевица на 60-те свастиките са почти толкова често срещани колкото и чисто хипи-символите (и след 68-а малката книжка на Мао ще се прибави към кюпа символи). Сега, фашистки свастики или индуистки свастики? В цялата патардия около прочутото убийство, извършено от Чарли Менсън, убягва споменаване на свастиката, татуирана на челото му. Групата на Менсън е организирана като всяка хипи-комуна от това време и допълнително Менсън пробва групата си като рок банда. За което има поне един още тогава легендарен прецедент - Grateful Dead. Между другото, хората на Джери Гарсиа са близки с Кен Киси, любимци на мотоциклетистите и до ден-днешен. Боб Дилън е виден мотоциклетист поне до тежката си катастрофа през 1965-а. Джоан Баез е на върха на славата си също, но е и гадже на Боб Дилън. Повече от иронично е, че ангелите слушат Дилън и Баез - чиито текстове са точно обратното и на войствения им патриотизъм, и на вижданията им за жените, и дори на любимата им думичка 'rape' (приятна на ангелите във всичките значения, макар и все пак да се тръгва от "изнасилване"). Но и без горното пак изглежда странно - Дилън и Баез по това време са фолкмузиканти, не рокаджии. Мотоциклетистите традиционно предпочитат "по-дива" музика - ‘Born To Be Wild' на Steppenwolf е повече от илюстрация: това парче е горе-долу химна на мотоциклетистите до ден-днешен, заради което тази инак почти напълно забравена група се преиздава и сега. И тук гъмжи от весели нелепици... До падането на Берлинската стена търговците пробутваха тънкия рекламен текст, че Джон Кей (вокалист и лидер на степните вълци) е прескочил тая стена с риск за живота си, воден от желанието си да пее рок. Не точно за свобода, а за да си пее песничките. Joachim Fritz Krauledat (истинското име на Кей) не е скачал никакви стени просто защото, когато се появява в Канада, стена още няма. Майка му издухва с него, почти бебе, през 1948 от Източната зона в Западната и през 1958 емигрира от Хановер в Канада. Но пък Кей е свръхподходящ отвсякъде - чист ариец (поне по презумпция), любител на мотоциклети (някога, щото сега е почти напълно сляп), един от създателите на хеви-метъл (съжалявам, метални глави - не е Блек Сабат) и с абсолютно точно име на бандата (в действителност името е взето от заглавието на романа "Степният вълк" на Херман Хесе, но тясната вселена на мотоциклетистите не позволява да се знае или отдава значение на това - знам от няколкогодишно присъствие в тая вселена. Според тях името отговаря на собствените им представи за самите себе си.) В цялата тази привлекателност има един слаб момент, разбира се - Кей рутинно започва концерти през 60-те с дълги тиради против войната във Виетнам. Но няма чак толкова лошо... две парчета са включени в саундтрака на емблематичния и до днес филм "Волният ездач" - едното е ‘Born To Be Wild', а второто е ‘The Pusher' (търговецът на наркотици, който "ме" насилва към пълна зависимост и е по-виновен от "мен" за навика ми да се друсам). Впрочем волното пътуване е осигурено от продажба на дрога (кокаин, ако не бъркам) и Денис Хопър, Питър Фонда и Джак Никълсън яздят "чопъри" - любимият вариант на Hell's Angels. Ако се спирам на рокаджии, то е щото слушането на Дилън и Баез в оригинално цитираната сценка ми се вижда странно - музиката просто е от друг свят. Rollingstones или Jefferson Airplane (тези са в близки приятелски отношения с ангелите, поне до убийството на фестивала в Алтамонт, докато именно Stones свирят. Ангелите са наети за охрана - по настояване на Stones - и бруталностите започват още със самото пристигане на "охраната". Преди Джагър и компания да излязат на сцената, ангелите вече бият юнашки пред очите на Джеферсън Еърплейн и опитите на бандата да ги озапти приключва с това, че басистът им е набит. Концертът е филмиран - Stones правят филм от турнето си, тъй че екипът им снима и този фестивал, и инцидентно така има веществено доказателство за убийство, станало буквално пред камерата. Доколкото знам обаче, няма осъден ангел...) би трябвало да са предпочитанията на ангелите, на което и хипарстващите им посетители едва ли биха имали нещо против. Но не само в този епизод, а в цялата си книга Томпсън споменава (мимоходом, без тълкуване - това точно не му е направило впечатление, само фон) слушане на Дилън и някакви сълзливи одъртели хитове от селекциите на джукс-боксовете из баровете. Никакъв твърд или скандален звук.

Хънтър Томпсън

Типична снимка на Хънтър Томпсън от "ония" години.
Днес цигарата му противоречи на политическата коректност и тъй ни казва с какъв ужасен човек сме си имали работа

Хънтър Томпсън е емблематичен журналист - той създава цял нов журналистически стил: тъй наречения Gonzo журнализъм, в който репортерът не просто отразява, а навлиза в събитието и става участник. Проучването на Hell's Angel завършва доста зле за журналиста-участник - накрая е пребит от ангелите. Самият Томпсън не е цвете за мирисане - пияница, наркоман в по-късни години, с огромна страст към огнестрелни оръжия и не точно образец на гражданско поведение. Но отличен журналист и надарен писател, който проучва добре, не си позволява израз на пристрастия и не пести думи и истини. Поради което днес го имат по-скоро за грубиян от десницата - индивидуалистична останка от патриархалния ред на нещата. Томпсън не е точно "прогресивното" лице и в 60-те - неудобен за всички. За левицата, щото си позволява да я критикува. За десницата - заради пренебрежителното му отношение към "стълбовете на обществото" и ценностната им система, и заради "хулиганския" му език. В книгата си Томпсън общо взето освирква Гинсбърг и компания, не е благосклонен към Hell's Angels и е подчератно негативен към полицията. През 1965 е 27-29-годишен. Томпсън се самоубива - застрелва се - през 2005-та.

Доктор (някъде през годините е прибавена научна титла) Хънтър Томпсън между Бенисио Дел Торо и Джони Деп

 Доктор (някъде през годините е прибавена научна титла) Хънтър Томпсън между Бенисио Дел Торо и Джони Деп (може би единственият от "младите" филмови звезди, който по дух изглежда роден в грешно време и би се чувствал на място през 1960-те; мотоциклетист.) през 1998

 

Класически ангел от около 1965-та

Класически ангел от около 1965-та.
При цялата им любов към медийното отразяване, ангелите и досега предпочитат да бъдат снимани в гръб. В съда такива снимки не доказват идентичността на "еднопроцентния"

Hell's Angels през 1965 съвсем не са това, което са днес - огромен мултинационален клуб с филиали в Унгария, Чехия и Русия наред с другите страни. В описаната година те са много малко - няколко филиала в Калифорния единствено. Началото им тръгва от 1948, в Сан Бернардино, но към 65-та основоположниците от "Берду" са мит - запазен и до днес. Вътрешен, клубен мит. Междувременно центърът е Оукланд, най-вече благодарение на президента на тамошния филиал Барджър. Репутацията на клуба е отвратителна и са смятани за огромен проблем - което е вече митологизиране от страна на "нормалното общество" с неговите средства за информация и полиция. Клубът оперира единствено в Калифорния по това време, но е обвиняван за безредици в целия САЩ. Срещу тях се взимат мерки в мащаби, неотговарящи на реалната членска маса и често не дори и на поведението на мотоциклетистите. Например в началото, само два-три месеца преди ноемврийските "срещи", е мобилизирана дори канадската полиция на границата в Британска Колумбия - очаква се огромно изстъпление с непредвидими поражения от годишния най-голям ангелски купон на Деня на труда (само по себе си ирония, щото ангели и труд са взаимноизключващи се понятия). Цялата полицейска подготовка бързо се превръща в нелепа фантасмагория - ангелите изведнъж "изчезват". По-точно те са на гости на Кен Киси в ранчото му в Ла Хонда. Самото ранчо е оградено от полиция - но не заради "лошите", а заради Киси и обичайната му компания. Поне в тези години на ангелите са приписвани кажи-речи всички престъпления с участие на мотоциклетисти, независимо къде - с което в рамките на няколко години те са демонично митологизирани. Което съвсем не значи, че клубът е кротък - напротив. Това, което не се връзва обаче, е огромната разлика между приписвани тежки престъпления, от една страна, и присъди, от друга, - последните са нула! (изключая дребни престъпления или административно прекарване в полицейски пандиз за няколко дена). Те дори и не са толкова много на брой - за всяко по-голямо "пътуване", особено ако е мотивирано като отпор на властите, бройката им става голяма само като съвкупност на мотоциклетисти - в походите им участват конкурентни клубове с "нелегална" нагласа. И самият термин (ползван активно от такива клубове, включая ангелите) звучи по-страшно от действителността: всъщност оригиналното му значение е формално - означава клуб, нечленуващ и непризнат от АМА, голямата официална организация на мотоциклетистите в САЩ. За отмъщение непризнатите си прикачват с гордост определението "нелегални" (всъщност "противозаконни", "извън закона" са по-точните термини, които галят ушенцата на хора, смятащи се "единият процент, дето за нищо не става от гледна точка на обществото (и от своя, спрямо обществото - също)". Част от атрибутите и поведението на ангелите са само провокативни - напук на обществото и да го стряска, - но Томпсън основателно отбелязва, че ако хитлеристката символика, ползвана от ангелите, е просто за да дразнят околните, то вижданията им и структурата им са си фашистки, дори и те самите да не си дават ясна сметка за това. Организацията е подчертано бяла, с огромна доза негативност спрямо черните, но не и чисто расистка (поне според Томпсън и интервюирани от него полицаи). Запазени до днес характеристики - днешните клубове са из цял свят, изключая Африка (само в Южноафриканската република има филиал) и Азия. Мексико и половин Южна Америка са покрити обаче, както и страни от Източна Европа, които според чисто расистки и фашистки концепции някак нямат място... или може би имат, щото от край време е много трудно да се стане член на клуба.

Съни Барджър през 1960-те

 Съни Барджър през 1960-те

Ралф "Съни" Барджър. Легендарна фигура, частично заради интелигентност и възможност да артикулира мислите си. Може да се каже, че не само спасява ангелите от разпад през първата половина на 1960-те, но и поставя началото на днешната световна криминална организация. Автор на четири книги. Отличен дипломат, бизнесмен и водач. В края на 1980-те най-после успяват да го спипат в престъпление - заговор за взривяване на главната квартира на конкурентен клуб, с който ангелите са във война. Лежи четири години в затвор в Аризона и по някакъв почти перверзен начин мястото му харесва - преселва са да живее там и оттогава е нещо като "пенсионирал се". Върти мотоциклетна работилница. Жив мит и за ангелите, и за широката публика, понеже е основен говорител на клуба от началото на 1960-те.

Съни в настоящето

Съни в настоящето, принуден да носи пластмасовото "тампонче", тъй неподходящо за имиджа му, поради операция на гърлото

 

Кен Киси днес

 Далеч от някогашния си образ, Кен Киси днес предпочита да обикаля с трактор ранчото си вместо Калифорния с автобус

Кен Киси - "Полет над кукувиче гнездо". Гуру на ЛСД в ония години - но и ЛСД още не е нелегално, за разлика от марихуаната. По времето на цитирания епизод Киси е под пълно полицейско обкръжение - целта е да го съдят за наркотици и го осъждат, особено след като Киси побягва от САЩ, след като е повдигнато обвинението. Но се връща скоро с ново странно желание - да живее в пълна нелегалност. Куриозно, но той бяга в Парагвай - не точно "прогресивна" държава в ония години и до ден-днешен свързвана с укриване на нацисти.

Любопитен е и контактът на Томпсън с Киси по време на бягството му - адресът "до поискване" е аташето по земеделските въпроси на щатското посолство в Асунсион. Търсен престъпник си получава пощата в посолството... и от земеделското аташе. Връзва се с това, че отглеждането на марихуана е все пак земеделие... но нали точно това е обвинението срещу Киси? Според хапливия Томпсън най-добре за всички би било Киси да си бил останал в Асунсион. Инак Киси образува комуната Merry Pranksters, която пътува с шарен автобус из Калифорния и организира хепънинги. Свързани са с академичния свят, с рокаджиите, с интелектуалци като Гинсбърг. Големи купони в Ла Хонда за ужас на околните фермери и на полицията, която не може да влезе в частен имот. Ангелите са интелектуално привлекателни за Киси и обкръжението му като "подземен" израз на свобода, поради което са поканени да се присъединят. Купонясването върви добре и за двете страни, никакви инциденти и пълно разбирателство. Киси е повече мит, отколкото дори писател - и заради 60-те, и заради силния му роман, който рядко се възприема чисто литературно, а по-скоро култово.

Прословутият автобус на Merry Pranksters в акция

Прословутият автобус на Merry Pranksters в акция.
Зад волана - главен герой на изключително популярен роман

 

Merry Pranksters в Ла Хонда 

Merry Pranksters в Ла Хонда 

Нийл Касиди - живият герой от "По пътя" на Джак Керуак. Член на Merry Pranksters, с основна функция шофьор (както винаги по негово собствено желание - комай с непрекъснато шофиране се изчерпват истинските житейски интереси на Нийл). Участието му в хепънингите е ограничено до жонглиране с един-два предмета. Жива връзка между битниците и хипитата, поради което е на уважение поне в средите на Киси. Умира през 1968, но Касиди си е чиста митология - и приживе, и до ден днешен. През 1965-та Касиди е по-скоро зрелище, нещо като пътуваща мечка на синджирче, която понякога танцува. Творчеството му е публикувано, но става дума за никога незавършени ръкописи, или даже само един ръкопис. Днес той се споменава мимоходом в академични курсове върху битниците и творчеството му не се изучава. Разбираемо - това, което съм чел, не впечатлява, възможно е да е изглеждало авангардно в края на 1940-те, когато Керуак е чел основната част от написаното в ръкопис... днес е по-скоро скучна и доволно традиционна автобиографична проза. Понеже митологиите трябва да се поддържат, някогашната му жена Каролин Касиди, зарязана отдавна към 1965, публикува книга с "истината" за легендарния живот на Керуак и Касиди - силно критична и развенчаваща ореолите. Настоящият семеен уебсайт пее друга песен, за това сложих "истината" в кавички.

Нийл Касиди вляво от Джак Керуак през 1952

Нийл Касиди вляво от Джак Керуак през 1952 - на път да се превърне в жив мит.
А през 1965 Керуак смята, че Киси и компания са просто луди за връзване

 

Нийл като Merry Prankster, 1966 или 1967, представящ на обществото коронния си номер

 Нийл като Merry Prankster, 1966 или 1967, представящ на обществото коронния си номер "подмятане на чук" 

Алън Гинсбърг - мощен активист през 1960-те, получил така да се каже "втори дъх" чрез успешната си трансплантация от битничеството в интелектуалното хипарство. Но при всяко положение не е поезията, която го слага в челните редици през 1960-те, а публичните му изяви, интервюта, непрекъснатото присъствие пред телевизионни камери и на всяка манджа мерудия. Към днешна дата дори не най-голямото име на битниците (според академичната пресявка и класация) - такъв е Гари Снайдър (хапльото от романа на Керуак "The Dharma Bums"). Гинсбърг е син на руска еврейка комунистка. Симпатиите му непрекъснато клонят към червено някак си - не просто левичар, а доста близко до "спътник", симпатизант. Отношенията между самите битници са доволно странни, базирани на силна взаимна толерантност въпреки всичко.

Гинсбърг в новия си подходящ за 60-те вид, който остава

Гинсбърг в новия си подходящ за 60-те вид, който остава "емблематичен".
Кой знае защо братята комунисти от Източна Европа не са очаровани

Докато Гинсбърг (също и Снайдър) е левица (и Керуак пренебрежително промърморва в едно телевизионно интервю някъде през 1960-те - "а, тоя комунист"), то Керуак и Бил Бъроуз са десни, а Грегъри Корсо и Касиди са просто никакви други, освен бедни скитници с криминални наклонности. И въпреки това, не само че няма някакъв тежък скандал между тях, но уважението и подкрепата остават. Най-големият куриоз е, че Гинсбърг и Бъроуз са заедно в челните редици на демонстрации, които и тогава, и сега се определят като леви. Гинсбърг непрекъснато клейми пред журналистически микрофони "империализма", "милитаризма", Америка, десницата, бруталностите, какво ли не, в напълно прогресивен дух, при това - когато се отнася до целия капиталистически свят - силно, артикулирано, с тежки епитети. Няма събитие, на което да не е реагирал със заклеймяване. За това приятелството му със и възхищението му от Hell's Angels изглежда повече от нелепо - хомосексуален интелектуален евреин левичар, попийващ бири с (прото)фашисти-хомофоби, окичени с железни кръстове и есесовски каски под нацистка свастика. И възхищението е взаимно, напук най-сетне и на това, че последното, което железните глави биха прочели, е поезия. Но е интересно също и какво Гинсбърг премълчава - малко преди възторженото си рандеву със Съни Барджър, в началото на 1965 брадатият поет отива на оказало се депресиращо турне в "истинския" свят - Куба, Чехословакия, Полша и СССР. Ентусиазмът му е голям - в Куба меракът му е да си поговори с Фидел Кастро и да му обясни, че не е хубаво да се преследват и заключват хомосексуалисти. Фидел ще разбере, като му обясниш как стоят нещата - вероятно са го дезинформирали. Вместо да бъде приет от Кастро, Гинсбърг е екстрадиран. Поука? Направо към Прага! Там вече "Пражката пролет" е позапочнала и Гинсбърг в началото е приет по-добре - поне от литераторите, ако не от властта. Един от контактите му е с Йозеф Шкворецки, емигрирал в Канада през 1968 и един от най-известните канадски писатели оттогава насам. Малко слуша Алън какво казват домакините му обаче и скоро у чехите настъпват съмнения - Гинсбърг не само е много далеч от техните борби със сталинистите, но и става даже вреден. Самият Гинсбърг предпочита да се отдаде на хомосексуални наслади, което е бързо забелязано и от сталинисти, и от либерали из сферите на властта и му е вдигнат мерникът. Гинсбърг обаче е на седмото небе и пише възторжено колко е гот, стига да не си отваря устата както в Куба. Първият урок от реалния социализъм е бързо усвоен - да си затваряш устата. Вече готов, Алан отива в мечтата на мечтите, в Москва - там чак толкоз не му се радват... и срещите му са много ограничени. Гинсбърг обаче реагира куриозно - едновремнно възторжен и сляп за действителността, и в същото време - нарастващо депресиран. Депресията му иде по-скоро от срещи с хора, които американецът погрешно смята за чисти комунисти. Той пада в краката на Евтушенко, което не прави добро впечатление на руснака... по-късно му държи лекция върху важността на наркотиците и хомосексуализма и колко е трудно да се пребориш с капиталистическите власти за тези си права, която е прекъсната от Евтушенко с думите: "Аз имам далеч по-важни проблеми от тези." Като например, че 20 милиона души са арестувани и около 15 милиона избити по времето на Сталин. Като например, че му се наложило да направи 450 поправки на поема, за да мине през цензурата, и тя накрая минала - но до ден-днешен не била отпечатана, въпреки одобрението за печат. На Гинсбърг тези проблеми му се видели несъществени... Евтушенко бил човек, с когото не можело да се говорят "дълбоки" неща. Срещата с Андрей Вознесенски минала мъничко по-добре, но все пак оставила у Гинсбърг чувството, че тия руснаци не са никакви прогресивни болшевики, ами пропадащи алкохолици. Не точно истински съветски хора... каквито Гинсбърг така и не видял, щото всичко му било грижливо и предпазливо организирано от Писателския съюз. Оттам - в Полша, където срещнал познат от виетнамска среща. Последният му казал: "Това е проклета полицейска държава. Никога не съм виждал страна с такова тотално разделение между власт и население." Гинсбърг не бил впечатлен от това реакционно изказване, разгледал туй-онуй по официално организираната програма и се върнал във волна Прага, където участвал в традиционните майски тържества и бил провъзгласен за Кралят на май. Това приключение струвало скъпо на поета, но може да се каже, че бил заблуден от реакционера Шкворецки, донесъл поканата. Опитният вече Гинсбърг задал въпрос, какъвто никога не е задавал на Запад: "Това политическо ли е?" И приел, като научил, че не е, а е традиционен студентски празник, шествие без значение. Много любопитен въпрос за безстрашен политически активист... Властите обаче, като видели "обратен" американец в ролята на Краля на май, взели, че го екстрадирали. Като цяло пътешествието на Гинсбърговите мечти е депресиращ крах, а от неуморим политически активист се очаква някаква реакция - в крайна сметка Гинсбърг по това време критикува моментално всяка несправедливост. Но не този път... кажи-речи единственият му публичен коментар е поема, писана в Москва:

Моя славянска душа, ние се завръщаме отново у дома -
още веднъж на Червения площад до стената на Кремъл
в снега да седна и да пиша Пророчества -
Принцове-другари, аз дойдох
от Америка да положа брадата си
в прекрасните ви крака.

(Майлс 1989: 341-368)

И това дори не е краят - в началото на 1980-те Гинсбърг живее известно време в столицата на "гулаш социализма" Будапеща. И участва във филма "Плешивото куче", а също така и в записи на групата Хобо Блус Бенд (основните актьори в рокаджийския филм). Много е трудно да се измери политическият активизъм на Гинсбърг на Запад, съчетан с трайни мераци по социалистически държави, с мълчанието му за тях и прегръдките му с ангелите на Съни Барджър. Но митологизиран и до днес, дори на няколко пъти. 

Боб Дилън едва ли би бил очарован, че му се кефят Hell's Angel през 1965. Но пък кара мотоциклет... и е голям любител на традиционния ангелски наркотик - марихуаната. Даже "отваря" Битълс за благините й някъде по това време (изключително смешен епизод). Но Дилън не е точно хипи все още - той е фолкзвезда и вече легенда. Появата му с електрическа китара пак в това време на голям фолкфестивал е посрещната с освиркване и оттогава фолкаджиите не са му простили измяната. Скоро след това образът му на ляв герой започва да се променя и лека-полека кънтри почитателите му го свързват по-скоро с тези от дясно в политическия спектър. Към 1970-та Дилън записва няколко кънтри албума; остава легенда и съответно митологизиран.

Джоан Баез и Боб Дилън в щастливи дни и вече звезди

Джоан Баез и Боб Дилън в щастливи дни и вече звезди

 

Боб Дилън се завръща на фолкфестивала в Нюпорт

 Боб Дилън се завръща на фолкфестивала в Нюпорт, където някога е освиркан и оплют като предател.
През 2002 никой не го освирква, въпреки че ‘Mr. Tambourine Man' (Човекът с дайрето) прилича по-скоро на карикатура на карикатурата "Чичо Сам"

Джоан Баез може би също би била скандализирана да научи, че е любимка на Барджър през 1965-та. И тя е фолкзвезда тогава, и както вече споменах - гадже на Дилън. За тогава - по-скоро либералка, клоняща на ляво. Дори не толкова активна като Джейн Фонда. Но това - тогава. Преди десетина вече години инцидентно слушах нейно интервю, в което Баез със злоба заклейми Дилън като реакционер и се похвали, че е член на Американската комунистическа партия. Комай с Анджела Дейвис единствени членове, но пък Баез силно се гордееше с членството си, удържало и на падането на комунизма в Източна Европа. Което инак не се връзва с местоживееното й - Нашвил, Тенеси. Центърът на комерсиалната кънтри музика и по този случай - не само прекалено капиталистическо селище, ами и като символ - дясно, та дясно. Дето се произвежда промиване на мозъци от тлъсти капиталистически акули и хиени. Противоположното на Холивуд (като махнем промиването на мозъците, хиените и акулите във филмовата Мека и до днес са символ на либералност със силен ляв уклон). Не само живее там Баез - в днешно време записва предимно кънтри. И тя е митологична фигура, макар и от малка величина и донякъде сурогат - покрай това, че е спала с Дилън някога, към което се прибавя и активизма й от 1960-те.

Не точно приличаща на бедна комунистка, но пък силно мразеща Дилън към 2003

Не точно приличаща на бедна комунистка, но пък силно мразеща Дилън към 2003

 

‘Happy together'… както се пееше в един хит от 60-те

Ето, това са подробностите към дребния иначе епизод от 1965-та. Но кой къде стои? Защо е там? Какво е посланието на тези несъвместими иначе хора? Какво именно искат да ми кажат 1960-те извън "секс, наркотици и рокендрол"? Което, за да се изпълни, просто не трябва да има правила... което вече започва да мяза на джунгла. Шарена джунгла, както подобава, разбира се. Където е много весело, докато си вълк, но пък като излезе мечката насреща... изведнъж не било вече справедливо и весело. А иначе от цялата компания нямам симпатии само към Hell's Angels - дори някои парчета на Баез си слушам и днес, макар че тя и Хънтър Томпсън традиционно не предизвикват силен интерес у мен. Носталгията си работи... и закъсвам с мерките. Просто, за добро и лошо, няма как да не сме деца на времето си, което в случая ни прави и виновни за дереджето на настоящето. Това шарено гърне, 1960-те, едновременно ме възхищава и не мога да го понасям. Но му сърбаме попарата до един...

Прословутият автобус

 "Посока: по-нататък!" Прословутият автобус, "пътуващ" в 1988 към ранчото на Кен Киси в Орегон.
Един от най-добрите самогенерирани коментари на 60-те

Може би мотоциклетът е истинският символ и наследство, завещано ни от 60-те - тогава мотоциклетът като начин на живот избухва и се налага трайно. Машината съблазняващо предлагаща пълна свобода и в същото време стесняваща интелектуалния и моралния хоризонти до клаустрофобия.

Класически  

Класически "чопър" - фабричният Харли Дейвидсън е "разтоварен" от излишъци и подобрен чрез индивидуален дизайн на собственика. Имидж, свобода...

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Майлс 1989: Miles, Barry. Ginsberg. A Biography. New York: Simon and Schuster, 1989.

Томпсън 1967: Thompson, Hunter S. Hell's Angels. New York: Ballantine Books, Inc., 1967.

 

 

Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2008, № 10 (107)