Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВИЯТ ИСТОРИЧЕСКИ ТЕКСТ ВЪВ ВЪЗРОЖДЕНСКАТА ПУБЛИЧНОСТ*

Вера Бонева

web

На ви мойта книга, тя е вам завет,
нека се преписва и множи безчет <…>

Иван Вазов, "Паисий", 1884

Пролог

През 1884 г. издателството на Драган Манчов отпечатва съставения от Иван Вазов и Константин Величков двутомник "Българска христоматия". Макар и заявено като учебно помагало за гимназиите, изданието се оказва ключов фактор за формиране вкуса към изисканата словесност у следосвобожденската четяща аудитория. Двете обемни книги съдържат добре подбрани и умело преведени образци на части от високите постижения на европейската словесност, които несъмнено оказват нормативно въздействие върху жанровите търсения и естетическите тежнения на значима част от прохождащите и/или утвърждаващите се български творци. Публикуваните (изцяло или частично) текстове от български автори автоматично са приобщени към каноничния сегмент на представителните творби. Необемната уводна статия към христоматията, посветена на развитието на българската литература, също се оказва сред факторите, допринесли за втвърдяване на част от преценките за еволюцията на възрожденската книжнина. Привидно несистемната, но пълноценна и жива картина на български предосвобожденски авторски присъствия, издателски начинания, творчески постижения, скицирана от Вазов и Величков, откроява феномени и тенденции, (въз)приети и до настоящия момент като продукти на високото книжовно майсторство (Вазов, Величков 1884).

Сред културните обстоятелства, които "Българска христоматия" прикрепва здраво към тълкувателните канони на познанието за културния развой на нацията през ХVIII и XIX век, е и тезата за решаващата роля на "История славянобългарска"1 и на автора ù - отец Паисий Хилендарски, за начеването на процесите, предпоставили началото на българския преход към Новото време. С декларативност, присъща на вещи законодатели в областта на словесността, Вазов и Величков повествуват: "Историята на възраждането на българский народ и на литературата му се почева от последната половина на ХVIII век, сир[еч], когато отец Паисий, хилендарский проигумен, пръв разви своята плодотворна деятелност за пробуждането на замъртвелий и забравений от цял свят наш народ. Проникнат от дълбока скръб за безнадеждното състояние на народа си и от свещеното желание да види пробуждането му, той на 1762 г. пръсна между съотечествениците си от много години готвений си ръкопис под название "История славянобългарская о народах и о царех и светих болгарских и о всех деяниях болгарских". Тоя ръкопис, който в скоро време се преписа и разпространи в разни краища на България, е първий нравствен подтик, даден на българский народ към възрождението му." В потвърждение на формулираната теза двамата автори цитират призивните думи от второто предисловие на Паисиевата история, настояващи да се опазва националното съзнание от елинизаторски попълзновения и антибългарски внушения на другородци и ренегати. Краткият обзор върху съдържанието на повратното историческо четиво насочва вниманието на аудиторията към Паисиевите тези за могъществото на средновековна България и ролята ù за опазването и трансфера в славянския свят на Кирило-Методиевото културно наследство. Независимостта на българската православна църква от Константинополската патриаршия през Средновековието е противопоставена на унизителното положение, в което пребивава българската духовност във вековете на османското владичество след заличаването автокефалието на Търновската патриаршия(Вазов, Величков 1884: 5-6).

Аналогична тълкувателност спрямо визирания феномен е вложена и в отпечатаната за пръв път пак през 1884 г. Вазова поема "Паисий". Станала малко по-късно неразделна част от цикъла "Епопея на забравените", поемата възпроизвежда акта на финализирането на "История славянобългарска", ословесен в пространен монолог на хилендарския монах. В този монументален (като форма, съдържание и послание) текст поетът фиксира всички ключови елементи на все по-дълбоко впития в публичното съзнание пиетет към Паисиевото дело като първоначинание на възрожденския кипеж (Вазов 1884).

Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
тоз див светогорец - за рая негоден,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.

Пресъздавайки в задъханата призивно-пророческа реч на светогореца основните тематични топоси на неговото историческо повествование, Вазов едновременно превежда Паисиевия текст на разбираем за съвременниците си език и привежда смътния образ на "дивия светогорец" през вековното разстояние, отделящо появата на култовото му творение и идентифицирането на създателя на "История славянобългарска" като конструктор на Възраждането (Трендафилов 1996). С тази своеобразна инициация е сложен поетически край на дългото полуанонимно странстване на повратния ръкопис в пространството на възрожденските общувания. Странстване, подвластно на неизтощимия постсредновековен и предмодерен текстоцентризъм. Странстване, нехаещо за авторовата личност и авторовата воля. Странстване, подчинено на влечението към разказите за славното минало на (на)рода и на увлечението по съизмеряване със съседите - гърци, сърби, румън(ц)и. В ентропията на това странстване се пораждат значим обем обстоятелства, които втъкават посланията и фактичността на "История славянобългарска" в културните устои на Възраждането. Малко по-различна е съдбата на Автора ù. Останал в продължение на век в сянката на своето магнетично четиво, Паисий Хилендарски е въведен в пантеона на значимите фигури на общобългарското развитие едва през последните две десетилетия преди Освобождението. Процесът на разпознаването му като творческа личност и обществен лидер се разгръща с относително ниска динамика и слаба интензивност - поне до появата на цитираната Вазова поема.

Приемайки вековното разминаване между публичното влияние на Творбата и популярността на нейния Автор като специфична предмодерна реалия, подемам този анализ с всички рискове на говоренето по една свръхинтерпретирана тематика. Давам си сметка, че върху тази тематика са прострени както воалът на смислени и адекватни академични умозаключения и тези, така и жилавата мрежа на втвърдени публични представи и непоклатими локални и/или общонационални символики. В логиката на тези обстоятелства се налага да декларирам, че респектът ми пред магнетичното присъствие на Паисиевото слово и Паисиевата фигура в полето на съвременните културни общувания е искрен и мотивиран. При все това изкушението да потърся и формулирам свое тълкувание на закъснялата с век среща между популярността на Текста и разпознаваемостта на нейния Автор се оказа по-силно от опасението да не се изгубя в тавтологиите на неизчерпаемата Паисиева проблематика. Оставам със скромната надежда, че настоящото експозе ще бъде четено не като поредна апология на един значим исторически феномен, а като част от интригуващия академичен дебат за ролята на писаното слово и значимостта на творческите контакти в развоя на българското общество на прехода от Средновековието към Модерната епоха.

 

Историческият текст на Паисий - ръкописни вариации и междуличностни комуникации

Многообемната книжнина, посветена на съдбата на ръкописните вариации на "История славянобългарска", чертае детайлна картина на текстологията, типологията и топографията на практически всички налични и регистрирани преписи и преправки на популярното четиво. Професионалните взирания на вещи филолози, историци, културолози и социолози продуцират разноредови констатации относно положеността на текста и на изкованите в него концепти в културното битие на българското възрожденско общество. Реконструкцията на интелектуалната среда, в която се появяват и битуват близо 70-те преписа на Паисиевата история, недвусмислено чертае широки географски и хронологически предели, в които се разпространява и вкоренява непретенциозната книга на хилендарския проигумен (Стоянов 1962). Категоричните данни за присъствието на ръкописи от споменатия кръг в 9 манастирски, 3 църковни и 42 лични библиотеки, както и податките за преписване и/или поява на препис и/или преправка в близо 60 селища - основно в Централна северна България и в Северна Тракия, свидетелстват за относително плътното присъствие на текста във възрожденското публично битие. "Присъствие" в случая означава не само физическа наличност на съответен ръкопис в реда на сакрализираните книги в манастира, черквата, дома, училището, но и контакт на четивото с разнородни публики - четящи и слушащи, питащи (се) и отговарящи (си), преписващи и претворяващи (Тодоров 1981; Пенчева 1994). Без да допускам, че е възможно да се доберем до неоспорими представителни статистически данни за вписаността на Паисиевата история в културното всекидневие на Възраждането, намирам за приемлива популярната академична теза за разпознаваемостта на текста в средите на тогавашната интелигенция. Разпознаваемост, постигната по каналите на традиционното преписвачество и на формиралия се през втората и третата четвърт на ХIХ век ореол на "История славянобългарска" на практически най-легитимния "Царственик", т.е. книга за средновековните владетели, светци, книжовници и за делата на предшествениците от предосманската епоха в цялост.

Постъпателното налагане на метонимията "Царственик" в кореспонденцията между възрожденските дейци и в титулуването на текста като цяло е феномен от първата половина на XIX век. Той е знаков поне в няколко насоки. На първо място, това име откроява идеологемата за самостоятелната българска държава (царство) като основен обект на историческия разказ. На второ място, бягството от авторовото заглавие (История славянобългарска) към тематичната квалификация (Царственик) се явява конструктивна основа за консолидация на всички вариации на ръкописа (дори и най-отдалечените от първоизточника) около идеята за наличието и функционирането на автентичен и правдоподобен разказ за величието на българското средновековно минало. И не на последно място, това популярно име по естествен начин оставя на заден план проблема за (първо)авторството на харесващото се на възрожденската аудитория повествование за българските средновековни царе, светци и книжовници. И тай като очертаната тенденция се разгръща в логиката на текстоцентричния модел на вариантивно ръкописно разпространение на историческото четиво, избледняващото с времето присъствие на автора е факт колкото обективен, толкова и естествен. В тази логика не е странно обстоятелството, че мнозина от притежателите, ползвателите и читателите на преписи и преправки на "История славянобългарска" са абстрахирани от проблема за личността на нейния създател. Част от тях знаят и понякога споменават само името на Паисий Хилендарски, друга част - дори и не считат за необходимо да отбелязват кой е съставил първообраза на предпочитаната историческа книга. Така, нарастващото с времето влияние и увеличаващият се брой на ръкописните екземпляри на "История славянобългарска", се оказват съпътствани от избледняваща популярност на нейния създател - хилендарския проигумен Паисий.

Тенденцията за постепенното изтляване на идеята за авторството на "История славянобългарска" намира израз във все по-отдалечаващите се от оригинала преправки - и в езиково и в съдържателно отношение. Показателна в това отношение е и битуващата в някои от заглавията на преписите от 30-те и 40-те години на ХІХ век квалификация на автора на текста като "някой си" Паисий - "собрано и наредено некоторым Паисием, йеромонахом Хелендарском" (Габровска преправка от 1833); "собрано и нареждено некаторим Паисием, йеромонахом Хилендарском" (Софийска преправка от средата на ХІХ век); "собрано и нераждено Паисием некаторым йероманахом Хилендарском" (Венелинов препис от 1838). Примерите от този порядък са поне още няколко (Стоянов 1962). Те подсказват настойчиво, че с отдалечаването на времето от създаването първообраза на ключовия историописен текст, конкретиката около образа на неговия сътворител се е минимилизирала до степен, при която той е характеризиран като "някой си" - полуанонимен книжовник, неотчленим от доминиращата като брой и културно присъствие в ХVІІІ век група на копистите и компилаторите на книжовна продукция.

Крайната точка на очертания процес е регистрируема в едно от периферните средища на българското национално движение през Възраждането - Бесарабия. Съставителят на Башкьойския препис на "История славянобългарска" - поп Васил Манолов, директно си присвоява авторството на емблематичното историописание. Заглавието на този препис е следното: "История славеноболгарская и о царех и о светих болгарских и о всех деяния и бития болгарского. Собрано и наредено некаторым свещеник Василия Манолова." (Стоянов 1962: 583-584). Този акт на фактическо присвояване на текста несъмнено е резултат и от убеждението на присвоителя за почти нулевата популярност на същинския автор на творбата всред просветените люде - поне от кръга на неговите културни общувания.

Пак през първата половина на ХIX век се разгръща и друга специфична за емблематичните ръкописни текстове закономерност. "История славянобългарска" се оказва в центъра на мрежа от контакти между немногобройните, но креативни и амбициозни представители на тогавашния книжовен елит. По повод преписването, четенето или сдобиването с екземпляр на култовата книга се създават епистоларни и/или лични познанства. Обменят се мисли за значимостта на труда. Правят се предположения за взаимовръзката между различните преписи и преправки. Търсят се следите на изчезнали или предполагаеми ръкописи, свързани с труда на светогорския монах. Средищно място в тази система от взаимоотношения заемат личности, чийто цялостен принос към развоя на културната модернизация днес никой не поставя под съмнение - Софроний Врачански и поп Алекси Велкович от Самоков, Васил Априлов и Неофит Рилски, Константин Фотинов и Христаки Павлович, Захари Княжески и Александър Екзарх, Петко Славейков и Сава Доброплодни. Дори семплото изброяване на споменатите личности е достатъчно, за да се открои значимостта на въздействието на малката ръкописна история върху формирането на поколението интелектуалци, реализирало през втората и третата четвърт на ХIX-то столетие решителното приобщаване на българската култура към основни ценности и механизми на Модерността.

Значимият поврат в индивидуалното съзнание на изкушения от словото обществено ангажиран човек, осъществен под въздействието на "История славянобългарска", е описан по неподражаем начин от един от творците, усвоил граматиката на националната идея при преписване на култовия текст през 1842 г. - Петко Рачов Славейков2. В мемоарен разказ от последните години на живота си старият деец бележи, че в хода на преписването на донесената от баща му книга, неговото младежко съзнание се е освободило от "калугерската мъгла", промъкнала се преди това в мечтанията на енергичния търновец под въздействие на религиозните четива. "До сега3 аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тази история аз мислех как мога да спася народа си, тоест как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотични." (Славейков 1894). Няма съмнение, че времевата отдалеченост между случилото се и момента на пресъздаването му в писан спомен е поставила отсянка на известна романтизация на представения повратен момент в ценностната ориентация на влиятелния интелектуалец. При все това думите му са показателни за посоката и силата на въздействието, упражнено от непретенциозния ръкописен текст върху неговите преписвачи, читатели, слушатели, тълкуватели, разказватели. И разбира се, върху владелците на копия от ръкописа - отдалечени един от друг във времето и пространството, но обединени в елитното общество на притежателите на сакрализирани частици от старателно преписаното на ръка историческо повествование, чиито уникати днес не случайно са обозначени с разпознаваеми за всеки грамотен българин антропонимични словосъчетения - Софрониев препис, Никифоров препис, Гладичов препис, Ахтаров препис, Тошковичев препис, Шишковски препис, Дринов препис, Априлов препис, Миладинов препис и т.н.

 

Историческият текст на Паисий - проникване в българската печатна книжнина

Инфилтрирането на "История славянобългарска" в типографските слоеве на възрожденската книжнина4 се осъществява относително бавно и несистемно през втората и третата четвърт на XIX век върху основата на ръкописните вариации, с които разполагат личностите, ангажирани със съставянето и разпространението на най-ранните възрожденски издания - списания, вестници, книги. Знайно е, че първите упоменавания на данни, извлечени от метатекстуалността, произхождаща от Паисиевото четиво, са налични в обзорите на Васил Априлов върху развитието на българската книжнина и върху наченките на българското просвещение (Райков, Драголова 1990). Макар и неудовлетворен от мотивираността на част от тезите за делото на Кирил и Методий, които е срещнал в Паисиевата история, Априлов се позовава на този източник като авторитетен и основополагащ (Априловски свод 2009: 392-393). Сам притежаващ препис на "История славянобългарска", влиятелният просветител се интересува от съдбата на други ръкописни екземпляри на книгата. Успоредно с това той следи и коментира разпространените през 1844 г. печатни текстове, уповаващи се на Паисиевото слово(Цанев 1989: 134-136).

Любопитно е да се отбележи, че през посочената година материали, конструирани върху основата на "История славянобългарска", се появяват почти едновременно в начеващата българска периодика и в учебникарската книжнина. Студията на Константин Фотинов "Славянска древност" щедро извлича фактография и тълкувателност от един от преписите на Паисиевата книга, с който е разполагал основателят на възрожденската преса (Данова 1994: 285-336). В текста е доловимо влияние и на други преправки на "История славянобългарска", разпространени през втората четвърт на ХІХ век в Северна България. Тази студия е публикувана от кн. 3 до кн. 16 на списание "Любословие" за 1844, 1845 и 1846 г. и ведно с цялото издание е разпръсната нашироко всред петимната за скопосно историческо четиво българската интелигенция (Данова 132-135).

Пак през същата година - 1844 г., се появява и широко популярната като печатен вариант на Паисиевата история учебна книга "Царственик или История болгарска", съставена от свищовския педагог Христаки Павлович (1844)и отпечатана анонимно в Будапеща. Според авторитетното мнение на Васил Златарски, потвърдено от Димитър Цанев, книгата е "далечна преработка на Паисиевата история", компилирана върху основите на известната Рилска преправка (Златарски 1906; Цанев 1986). Макар и отстоящ на относително голяма дистанция от непознатия на възрожденците първообраз на "История славянобългарска", "Царственик"-ът на Христаки Павлович съдържа всички основни концепти за средновековната българска история, формулирани от Паисий Хилендарски. Нещо повече - в това ключово издание се концентрират и някои по-късни фактически напластявания и тълкувателни модели, битуващи всред увеличаващия се брой ръкописни вариации на Паисиевата книга. Съществуват данни, че с изключение на критичното мнение на Васил Априлов, по-голямата част от възрожденските дейци са приели изданието радушно; обилно са черпели от него знания за националното минало и са преподавали тези знания на своите питомци - учениците в разширяващите географията си към средата на ХІХ век български класни училища (Иванова 1991; Константинова 2002).

През 50-те и 60-те години на ХІХ век Паисиевият текст все по-системно е използван като авторитетен източник на информация за факти от националната и регионална история. Преписвачът му Петко Славейков се позовава на него в редица свои статии, за да обогати информационния фон на твърденията си и/или да им придаде историописна тежест (Славейков 1855; Трифонов 1929). В престижната полемична студия "За цариградския патриарх" Гаврил Кръстевич също представя факти и доводи, извлечени от Паисиевата история. Те са част от мотивационната среда, в която се разгръща тезата, че българите са имали своя самостойна църковна йерархия още в ранносредновековната епоха. От приложена под линия бележка става ясно, че авторът познава поне три преписа на популярната книга, от които единият е първият Софрониев препис от 1765 г. (Кръстевич 1859). При все че назовава Паисиевата книга "Царственик", Кръстевич е наясно с авторството на текста и с някои моменти от биографията на Паисий Хилендарски. Последното обстоятелство личи еднозначно в една по-късна статия на същия автор, който през 1871 г. публикува в списание "Читалище" (кн. 11) пасажи от Софрониевия препис (1765), отнасящи се до делото на славянските първоучители Кирил и Методий.

Макар и в условен смисъл, към преписвачите на "История славянобългарска" би трябвало да бъде приобщен и Георги Стойков Раковски, в чийто архив се пазят ръкописни извлечения от популярната книга5. Предполага се, че те са направени в хода на подготовката на някой от историческите трудове на амбициозния творец. Няма съмнение, че публицистът е запознат отблизо със съдържанието на Жеравненския препис на "История славянобългарска", от която той цитира откъси в бележките към книгата си за началната история на Второто българско царство (Раковски 1860). Пак в спомагателния апарат към тази книга е споменат и "Царственик"-ът на Христаки Павлович с подчертаване на връзката между двете историописни творби. Преценката за Паисиевия труд е еднозначна и висока. Раковски квалифицира съчинението на "приснопаметния отец Паисий" като "драгоценна повестност". Тази оценка е повод за последващите неколкократни позовавания на ключовия паметник - особено по въпроси, отнасящи се до църковната история, която многократно е обект на полемики в публицистиката на Раковски във връзка с нажежаването на българо-патриаршеските отношения след Великденската акция от 1860 г. (Трайков 1984).

Приобщаването на Паисиевата история към възрожденската печатна книжнина е елемент и от творческия процес на други автори. В предговора към популярния си учебник "Кратка българска история" Добри Войников изрично отбелязва, че е черпил материал от достъпен нему ръкописен "Царственик" (Войников 1861: 7). Влияние на Паисиева образност и на Паисиеви идеологеми по отношение реконструкцията и оценката на събития от историята на Първото българско царство е доловимо и в историческата драматургия на Добри Войников.

Един от по-късните преписвачи на творбата - учителят Тодор Шишков6, също включва в обемната си учебна книга данни, почерпани от "История славянобългарска" (Шишков 1873). Биографичният очерк от Недьо Жеков за Теодосий Търновски изрично се уповава на Паисиеви твърдения относно народностната принадлежност на видния духовник, свързан с последните десетилетия от културната и църковна история на Търновското царство (Жеков 1867). Този ред от примери би могъл да бъде продължен и с други позовавания върху статии на историческа тематика, битуващи широко в колоните на възрожденските вестници и списания. Макар и не винаги посочващи своя конкретен източник, възрожденските публицисти и учебникари в много от случаите повестуват върху средновековното минало на нацията, уповавайки се на внушения и факти, препредавани от поколение на поколение грамотни българи чрез преписите и преправките на "История славянобългарска". Така през последните предосвобожденски десетилетия най-популярната творба на българската историопис от ХVІІІ век се оказва плътно вградена в настойчиво тиражираните чрез печатното слово представи за ключовите факти, процеси и личности, белязали повратните точки от кривата на общобългарския политически и културен развой през епохата на Средновековието.

 

Историческият образ на Паисий - първопояви във възрожденската публичност

Все по-осезателните упоменавания на името на Паисий Хилендарски през 60-те години на ХІХ век бележат тенденция на нарастващ интерес към фигурата на светогорския монах. Личността му е откроена още през 1860 г. в добре приетата и широко разпространена книга на Георги Ст. Раковски за ранната история на Второто царство (Раковски 1860)7. През 1865 г. редакционна статия на цариградския вестник "Турция" настоява да се издирят данни и да се напишат биографии на заслужили дейци с национална значимост8. В началото на списъка с препоръчителните имена е поставен Паисий Хилендарски.

Доколко полезно и наложително е това предложение личи от бележка под линия към името на светогореца, добавена от Добри Войников при съставянето на една от програмните му статии със заглавие "Истинното родолюбие" (Войников 1869а). В статията редакторът на вестник "Дунавска зора" теоретизира върху фактите, свързани с формирането на националното съзнание на сънародниците си през последното столетие. Изтъквайки основната роля на "истинните родолюбци" в този процес, публицистът поставя на първо място в престижната поредица от най-открояващи се двигатели на "народното възродяване" Паисий Хилендарски. Опитът му обаче да възкреси основни моменти от биографията на влиятелния си предшественик се оказва повече от несполучлив. Ето го и целият текст на споменатата по-горе бележка под линия: "Отец Паисий, родом от Самоков, живял в половината на миналий век. Той е бил един от ревностните потайни българи родолюбци. Той е написал Българска история. Още в 1763 л[ето] тя е била преписана в няколко екземпляра и е ходила по българските манастири." Няма съмнение, че данните, тиражирани от Войников, са произволно компилирани от устни сведения и повтарящи се в печатната книжнина културни клишета. В случая обаче е съществено да се отбележи, че точно по това време в реда на споменатите клишета се нарежда и тезата за принадлежността на Паисий Хилендарски към първозначните фактори за "душевното наше всенародно възрождение" (Войников 1869б).

Ярък знак за "разпознаването" на светогорския монах като фигура с висока обществена значимост, която подлежи да бъде положена в пантеона на националните герои, е статията "Възкресението" на Петко Славейков. Тази статия ознаменува прокламирането на църковната независимост от Вселенската патриаршия чрез Фермана за създаването на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г. Разхождайки въображението на читателите си из метафоричните подземия на библейската тема за смъртта и възкресението, публицистът търси и намира имената на предизвестителите на акта по оживяване "самостоятелността и независимостта на народната наша черква". Без колебание той поставя автора на "История славянобългарска" в началото на необемния списък с пророците на повратното събитие: "Мрак дълбок беше нападнал и покриваше повече от четиристотин години народния наш живот. Повита като в саван, народната наша черква лежеше погребана в неизвестност и никаква дума за нея не ставаше. Пророците Паисий Зографски, Софроний Врачански, Неофит Хилендарски и още някои на последно време само като слаби потупвания на сърце в коченявсало тяло предизвестиха, че тялото на българската черква ще възкръсне и ще оживее и гробът, който я обзема, ще ся разсипе. <...> Мъртва бе и оживя самостоятелността и независимостта на народната наша черква и ний след столетия мракуване в клапите на духовното робство с волята на господаря си излязохме на видело." (Славейков 1870).

Аналогично послание, но вложено в академичен текст, излъчва и публикуваната през следващата 1871 г. статия на Марин Дринов "Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му". Повествувайки коректно върху данните за наличните преписи и преработки на "История славянобългарска", историкът основателно насочва вниманието на аудиторията към съдържателните елементи на Текста и към оскъдните сведения за личността на Автора. Воден от естествената амбиция на учения да систематизира максимален обем коректни данни за биографията на Паисий, Дринов публикува за първи път в печатната ни книжнина най-информативния и досега откъс, отнасящ се до личността на светогорския монах - Послесловието на "История славянобългарска" (по Тошковичевия препис). Успоредно с това ученият разсъждава върху мотивите за съставянето на повратната творба и търси обяснения на феномена на нейната популярност всред все още нехомогенната и невисоко просветена интелигенция от ХVІІІ-я и първата половина на ХІХ-я век (Дринов 1871).

Макар и положена в строгия дискурс на позитивистката историопис, статията на Дринов влиза в пряк диалог с публи(цисти)чното говорене по темата, присъщо на цитирания по-горе Славейков пасаж. "Около средата на ХVІІІ век, когато за възкръщение на българския народ могло е да се каже "lasciate ogni speranza" ("оставете се от всяка надежда") - настоява ученият, - над българската земя като зиждително слово над първоначалния хаос се раздал глас от Хилендарския манастир. Разнебитените и разглобени българи от този глас са начнали да се сглобяват пак в един народ. Този глас е гласът на хилендарския йеромонах и проигумен Паисий, в лицето на когото ние имаме един от примерите, които показват що може да направи един човек за един народ." Натоварвайки Паисий с функциите на първосглобител на нацията, Дринов изтласква на преден план личностното присъствие на Автора, чието величие е конструирано върху неоспоримите за четящите и пишещите българи устои на една Творба, която вече е вградена в основите на най-примамливите визии за значимите събития и основните фигури от предосманската история на нацията.

Независимо от високия престиж на Дриновото слово и от работещия характер на идеологемата за персонализиране на най-ранните продуктивни начинания в културния градеж на нацията, до Освобождението образът на Паисий Хилендарски не присъства плътно в полето на възрожденското публично говорене. През 70-те години на ХІХ век са тиражирани няколко смислени статии за делото и личността на светогореца. Сред тях се откроява краткият биографичен материал на редактора на "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" Васил Друмев от поредицата "Животоописания" (Друмев 1871). Този материал несъмнено е повлиян от фактографията и реториката на Марин-Дриновата статия, публикувана в следващата книжка на същото издание. В очертания тематичен кръг присъства и Каравеловият очерк "Паисиевата летопис", чийто акцент е поставен върху Паисиевата история, но не са пренебрегнати и част от биографичните данни за нейния сътворител (Каравелов 1875).

Любопитен нюанс в еволюцията на визираната тематика се съдържа и в едно от първите печатни упоменавания във възрожденската публичност на следващото повратно писание за миналото на нацията - Константин-Иречековата "История на българския народ". В статия с дата 20 юли 1875 г., представяща някои обстоятелства около завършването и печатането на чешки език на книгата, личният познайник на Константин Иречек старозагорецът Атанас Стоянов споделя големите си очаквания от появата на новото академично четиво. В края на текста е цитирано писмо от Иречек до Стоянов, в което чешкият историк споделя, че е изпитвал "силно възхищение при писането на онези глави от "История"-та, които приказват за свестяванието на българския народ, за Паисия, Софрония, Априлова, Венелина, Неофита и др." (Илиев 1875). За четящите "История на българите" - както непосредствено след отпечатването й, така и в наши дни, Иречековата възхита пред Паисиевата личност и Паисиевия текст е осезаема и силно въздействаща реалност. Не подлежи на съмнение и обстоятелството, че именно Иречековата възхита пред "историка Паисий Самоковски" е един от структороопределящите компоненти на практически всички по-късни академични и популярни интерпретации на Паисиевата тематика в българското публично пространство. В случая обаче е съществено да се отбележи, че тази силна интерференция също се реализира опосредствено. Разпространението на Иречековите разкази за българското минало в първото десетилетие след Освобождението се осъществява основно с посредничеството на няколко популярни съкратени и адаптирани към стандарта на училищното преподаване учебни книги с автор Стефан Савов Бобчев (Бобчев 1881; Бобчев 1882; Бобчев 1883). За представителите на високообразования елит достъпът до Иречековата история първоначално се реализира с посредничеството на чешкия оригинал от 1875, немското издание от 1876 и най-вече посредством отличния руски превод, отпечатан в Одеса през 1878 г. Тази тенденция е валидна до 1886 г., когато се появява първият цялостен български превод на фундаменталната Иречекова книга.

Очевидно обречена да се разпространява по правилата на индиректната рецепция, Паисиевата проблематика се вклинява в следосвобожденското общество с динамика и разнопосочие, присъщи на ключовите публични идеологеми. Прониквайки през фактичността на Дриновото и Иречеково говорене за Творбата и нейния Автор, през 1884 г. тази тематика намира своя могъщ стихотворен ретранслатор в лицето на Вазовата поема "Паисий". Поема, която не само фрагментира значимия културен феномен на лесно смилаеми и лесно прилепващи към съзнанието на следосвобожденските българи словесни фигури, но и вещо запълва със съдържание ефирния и почти деперсонализиран образ на Паисий Хилендарски, култивиран и наедро щрихиран през последните десетилетия на Възраждането9.

 

Епилог

"Ръкописът на Паисий. На 7 того [ноември 1913] Историко-филологическият клон на Академията [БАН] е имал книжовно заседание. На това заседание г[осподин] Йордан Иванов чете своя реферат за открития от него в Света гора [полуостров Атон] оригинал на славянобългарската история на о[тца] Паисия. Рефератът даде критически преглед на всички устни легенди за Паисия и съобщи нови писмени вести за живота на българския историк; вести, извлечени из архивата на патриаршеската библиотека в Карловци (Срем, Австрия). Сетне той изложи как е станало откритието на ръкописа, разгледа паметника от графическа страна, разви своето [пред]положение, че ръкописът е лично Паисиево дело и първообраз на неговата История. Многото фотографически снимки от паметника спомогнаха да се уясни още повече гледището на г[осподина] Иванова. Клонът реши да напечати в своите издания този оригинал на Историята с увод и показалец, та с това да се улеснят бъдещите изследвачи на въпроса, свързани с Паисиевата дейност и [със] силното влияние, което Паисий е упражнил върху Българското възраждане."10

Цитираното съобщение отразява един от повратните моменти в развитието на академичния дискурс по Паисиевата тема. Откритият в хода на две научни командировки до Атон през 1906 и 1907 г. от доцента (по това време) в Софийския университет Йордан Иванов Зографски ръкопис на "История славянобългарска" е идентифициран - графологично, контекстуално, текстологично, като автограф (чернова) на неналичния към тогавашния период (и към настоящия също) окончателен авторски екземпляр на Паисиевата история. В хода на описаното академично обсъждане е постигнат консенсус по идентификацията на ръкописа. Съвсем скоро ръководството на Академията реализира поетия ангажимент и отпечатва подготвеното от Йордан Иванов издание (История 1914).

Чрез прецизната археографска студия и обстоятелственото библиографско описание на ръкописия и печатен свод от текстове, свързани с Паисиевата тематика, Йордан-Ивановата книга се превръща в основополагащ корпус за по-нататъшни проучвания и интерпретации. Освен това, тя изпълнява и консолидиращи функции по отношение на целия предходен етап от еволюцията на публичното говорене и писане за Паисий Хилендарски и "История славянобългарска". Говорене и писане, което до 1914 г. се осъществява при отсъствието на публично достъпен текст на повратното историческо четиво11, уповаващ се върху окончателната авторова воля, и което преди появата на първото издание на Зографската чернова вече е конструирало монументалното съоръжение на един от най-жилавите и привлекателни поствъзрожденски митове - мита за монаха Паисий и "малката му книжка "Исторія славяноболгарска о народах и о царях и о святых болгарских", с появата на която [e за]почнало българското национално движение" (Иречек 1875).

 


* Текстът е представен в резюме на научния форум "Българският ХVІІІ век: Паисий между Средновековието и Новото време", проведен на 19 юни 2012 г. в Асеновград. Предстои отпечатване на материалите от този форум под редакцията на доц. Димо Чешмеджиев в сборник, подготвен от Исторически музей - Асеновград. [обратно]

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "История славянобългарска", предпочетох тази форма на озаглавяване на ключовия историописен текст, тъй като тя е най-широко разпространена в съвременната книжнина и дори може да се счита за общоприета в академичните среди и в образователния канон. Поставянето на прилагателното след съществителното име е акт, който влиза в лека опозиция с нормите на съвременния книжовен език, но в случая няма как да не се вслушаме в гласа на традицията и в позитивните заклинания на предшествениците ни в полето на книжовните общувания. Най-достъпното за ползващата интернет съвременна публика нормализирано издание на Паисиевата история, също е озаглавено по този популярен начин (Паисий 1914). Тази бележка е резултат от отчитане разноречивите новобългарски "преводи" на текста и паратекста на повратната творба през ХХ и ХХІ век и от амбиция да се говори за Паисиевата история в контекста на приемливи за широк кръг четящи хора понятия и словоформи (Хранова 2011: 317-349). [обратно]

2. Преписът на Христо Драганов и Петко Славейков е известен като "Първи търновски препис" - 1842 г. За въздействието, което е упражнил Паисиевият ръкопис върху съзнанието на двамата младежи, свидетелства стихотворното писание, намиращо се на л. 43 от въпросния документ. Съставен с младежко книжовно неумение, текстът чертае виденията в съзнанията на преписвачите, събудени от контакта с въздейственото историческо четиво. Изрично е упоменато намерение преписът на послужи като основа за издаване на Паисиевия текст (Стоянов 1962: 584-585). [обратно]

3. До срещата си с "История славянобългарска". [обратно]

4. В обхвата на българската печатна възрожденска книжнина в случая включвам отпечатани текстове, разпространени сред българското общество с автори българи и на български език. Съзнателно изключвам появилите се през ХІХ век в средите на руската и западноевропейска славистика данни и тълкувания, свързани с Паисиевата история, тъй като обектът на настоящия анализ е центриран върху процесите в българското общество, а не върху еволюцията на интепретациите на "История славянобългарска". По-голямата част от заглавията на чужди автори или на българи, писали по Паисиевата проблематика през ХІХ век в небългарски академични и/или литературни среди, са описани библиографски от Илия Тодоров (2003: 15-29). [обратно]

5. Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий" - Български исторически архив, IБ 179. 11 л. [обратно]

6. Тодор Шишков преписва Паисиевата история през 1845 г. По това време той е на 12 години и е ученик в Търновското класно училище (Стоянов 1962: 588-589). След завършване на висше филологическо образование в Париж Тодор Шишков се връща в Османската империя и работи като учител в Сливен (1866-1868), Търново (1868-1870, 1874-1877), Цариград (1872-1873). Повече за педагогическата и книжовната му дейност виж Цанев (1986: 265-272). [обратно]

7. Раковски споменава името на Паисий като авторитетен историописец от ХVІІІ век още в обявлението за отпечатването на "Няколико речи от Асеню Първому... " - Цариградски вестник, г. Х, бр. 451 от 3 октомври 1859. Вж. и обявлението за същата книга от 27 май 1860 в: Обявления (1999: 153-155). [обратно]

8. Турция, г. І, бр. 44 от 2 май 1865. [обратно]

9. Тезата за разгадаването на Паисиевия текст и опознаването на Паисиевата фигура с мощното поетическо посредничество на Вазов не е моя. Тя е артикулирана и мотивирана убедително в съвременното литературознание (Протохристова 1991: 20-25; Пелева 1996; Хранова 2011: 317-349). Докосването ми до продуктивните интуиции на цитираните авторки подсили убедеността ми, че сглобата на доминиращата в момента академична и публична представа за Паисий Хилендарски и за "История славянобългарска" е резултат от сложно надграждане на текстове, паратекстове, (разно)четения и (разно)мисления - понякога взаимно допълващи се, понякога преповтарящи и взаимно отричащи се, но и в много от случаите недържащи сметка за плътната потопеност на Автора и неговата Творба в по-скоро средновековния, отколкото модерен културен пейзаж на българското и балканско ХVІІІ столетие. [обратно]

10. Съобщението е публикувано в рубриката, проследяваща водещите събития в текущия образователен и научен живот на страната, в официалното издание на Министерството на народното просвещение в: Училищен преглед, г. ХVІІІ, 1913/1914, кн. 3, с. 208. [обратно]

11. Преди 1914 г. са направени две издания на Паисиевия текст в Русия (по Тошковичевия препис) - 1885 и 1893, и две издания в България (по съответните руски издания) - през 1893 (от Моско Москов) и 1898 (от Александър Теодоров-Балан) (История 1914: LX-LXIII). [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Книги

Априловски 2009: Априловски свод. София: Издателство на БАН, 2009.

Аретов 1996: Аретов, Николай. Паисиевската линия. // Аретов, Николай. Българското възраждане и Европа. София: Издателство "Кралица Маб", 1996.

Бобчев 1881: Бобчев, Стефан. История на българский народ. <По Д-р К. Иречека>. Съставена за средните училища според програмите в България. Пловдив, София, Русчук: Издателство "Христо Г. Данов", 1881.

Бобчев 1882: Бобчев, Стефан. Кратък учебник върху българската история от най-старо време до днес. Пловдив: Издателство "Христо Г. Данов", 1882.

Бобчев 1883: Бобчев, Стефан. Кратки разкази из българската история. Пловдив: Издателство "Христо Г. Данов", 1883.

Войников 1861: Войников, Добри. Кратка българска история. Виена: Книгопечатница Л. Сомер, 1861.

Данова 1994: Данова, Надя. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото XIX век. София: Издателство на БАН, 1994.

Жеков 1867: [Жеков, Недьо.] Стълп православия или кратки черти от животописания святаго преподобнаго богоноснаго отца нашего Теодосия Търновскаго. (Издава Калчо Пасков.) Белград: Книгопечатня на А. Андрича, 1867.

Иванова 1991: Иванова Мария. Христаки Павлович-Дупничанин. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1991.

История 1914: История славяноболгарская. Собрана и наредена [от] Паисием Йеромонахом в лето 1762. Стъкми за печат по първообраза Йор[дан] Иванов, доцент в Университета. София: Българска академия на науките, 1914.

Константинова 2002: Константинова, Галя. Книжовната дейност на Христаки Павлович през 30-те и 40-те години на ХІХ век. Свищов, 2002.

Марагос 2012: Марогос, Василис. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. От православна идеология към изграждане на българска идентичност. Превод Кирил Топалов. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2012.

Обявления 1999: Обявления за български възрожденски издания. Съст.: Надя Данова, Лидия Драголова, Митко Лачев, Румяна Радкова. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", Академично издателство "Марин Дринов", 1999.

Павлович 1844: [Павлович, Христаки]. Царственик или История болгарска. <...> Издание первое. У Будиму: Писмени кр[ралского] свеучилища Пещанског, 1844.

Протохристова 1991: Протохристова, Клео. Благозвучието на дисонанса. Опит върху междутекстовостта. София: Университетско издателство "Климент Охридски", 1991.

Тодоров 2003: Тодоров, Илия. Паисий Хилендарски. Анотиран библиографски указател. София: Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 2003.

Раковски 1860: Раковски, Георги Ст. Няколико речи о Асеню Първому, великому царю българскому, и сину му Асеню Второму. Белград: Кн[яжеска] сръбска книгопечатница, 1860.

Хранова 2011: Хранова, Албена. Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура XIX-XX век. Том ІІ. Животът на три понятия в българската култура - Възраждане, Средновековие, Робство. София: Издателство "Просвета", 2011.

Цанев 1989: Цанев, Димитър. Българската историческа книжнина през Възраждането ХVІІІ - първата половина на ХІХ век. София: Държавно издателство "Наука и изкуство", 1989.

Шишков 1873: Шишков, Тодор. История на българския народ. Нов учебник в две части, назначен за по-горните класове на народните наши училища. Цариград: Книгопродавницата "Момчилов и Сие.", 1873.

Студии и статии

Баева 1966: Баева, Соня. Паисиевата "История Славяноболгарская" и Петко Славейков. // Известия на Института за литература. Том 18-19. София: Издателство на БАН, 1966, 191-215.

Вазов, Величков 1884: Вазов, Иван, Величков, Константин. Кратък исторически очерк на българската литература. // Българска христоматия или сборник с избрани образци по всички родове съчинения. С приложение кратки жизнеописания на най-забележителните списатели. За класовете на градските училища и на реалните гимназии. Съставили Иван Вазов и Константин Величков. Част І. Проза. Пловдив - Свищов - Солун: Книжарница "Д. В. Манчов", 1884, 5-26.

Войников 1869а: Войников, Добри. Истенското родолюбие. // Дунавска зора, г. ІІ, бр. 49 от 8 декември 1869.

Войников 1869б: Войников, Добри. Великата идея на българите. // Дунавска зора, г. ІІ, бр. 51 от 24 декември 1869.

Дринов 1871: Дринов, Марин. Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му. // Периодическо списание на Българското историческо дружество, г. І, 1871, кн. 4, 3-26.

Дринов 1909: Дринов, Марин. Съчинения. Том 1. София: Държавна печатница, 1909, 115-137.

Дринов 1971: Дринов, Марин. Съчинения. Том 1. София: Издателство "Наука и изкуство", 1971, 163-185.

Друмев 1871: Друмев, Васил. Животоописание. // Периодическо списание на Българското историческо дружество, г. І, кн. 3, 30-35.

Златарски 1906: Златарски, Васил. Царственикът на Христаки Павлович. // Училищен преглед, 1906, кн. 7, 678-693.

Каравелов 1875: Каравелов, Любен. Паисиевата летопис. // Сокол. Сборник от разни списания за прочитане. (За учебните заведения). Кн. 1. Издава книжарницата на Д. Манчова и Сие в Свищов, в Пловдив и в Битоля. Букурещ, 1875, 157-158.

Кръстевич 1859: Кръстевич, Гаврил. За цареградския патриарх. // Български книжици, г. ІІ, 1859, кн. 17, 540-541.

Пелева 1996: Пелева, Инна. Паисий - началото и краят на разказването. // Демократически преглед, 1996, кн. 6-7, 379-399.

Пелева 1999: Пелева, Инна. Паисий - началото и краят на разказването. // Пелева, Инна. Възраждания. Българистични студии. София: Издателство "Литературен вестник", 1999, 7-34.

Пенчева 1994: Пенчева, Иванка. Възрожденската съдба на "История славянобългарска". // Култура и общество. Том ІІ. Studia balcanica. Кн. 22. София: Издателство на БАН, 1994, 231-257.

Райков, Драголова 1990: Райков, Божидар, Драголова, Лидия. Васил Априлов и Паисиевата история. // Васил Априлов и българската възрожденска култура. Сборник с изследвания по случай 200 години от рождението му. Редактор Дочо Леков. Габрово: Център за априловедение, 1990, 85-91.

Раковски 1984: Раковски, Георги. Няколико речи о Асеню Първому, великому царю българскому, и сину му Асеню Второму. // Раковски, Георги. Съчинения в четири тома. Том 3. София: Издателство "Български писател", 1984.

Славейков 1855: Славейков, Петко. Исторически спомени. // Цариградски вестник, г. V, бр. 221 и 222 от 16 и 23 юни 1855.

Славейков 1870: Славейков, Петко. Възкресението. // Македония, г. ІV, бр. 41 от 11 април 1870.

Славейков 1894: Славейков, Петко. Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятелност. // Славейков, П. Р. Съчинения в 8 тома. Том 3. София: Български писател, 1979, с. 147-149.

Стоянов 1962: Стоянов, Маньо. Преписи на Паисиевата "История славянобългарска" през Възраждането. // Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762-1962). Сборник от изследвания по случай 200-годишнината от "История славянобългарска". София: Издателство на БАН, 1962, 557-597.

Тодоров 1982: Тодоров, Илия. Разпространение и въздействие на "История славянобългарска" през Възраждането. // Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Социални и революционни движения в България. Том 1. Националноосвободителни движения през ХV-ХІХ век. София: Българска академия на науките, 1982, 40-50.

Трайков 1984: Трайков, Веселин. Историографското наследство на Георги Стойков Раковски. // Раковски, Георги. Съчинения. Том 3. София: Издателство "Български писател", 1984, 480-518.

Трифонов 1929: Трифонов, Юрдан. Съчиненията на Петко Рачов Славейков с исторически характер. // Списание на Българската академия на науките. Том 38. София: БАН, 1929, 82-123.

Цанев 1986: Цанев, Димитър. Христаки Павлович. // Радетели за просвета и книжнина. Съставители Николай Жечев и Иван Сестримски. София: Държавно издателство "Народна просвета", 1986, с. 53-56.

Цанев 1989: Цанев, Димитър. Тодор Шишков. // Радетели за просвета и книжнина. София: Държавно издателство "Народна просвета", 1986, 265-272.

Интернет източници

Аретов б.г.: Аретов, Николай. Паисиевската линия. // Българска виртуална библиотека "Словото", б.г. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4535&Level=3> (17.08.2012)

Вазов б.г.: Вазов, Иван. Паисий. // Българска виртуална библиотека "Словото", б.г. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=914&Level=2> (17.08.2012).

Иречек б.г.: Иречек, Константин. История на българите с поправки и добавки от самия автор. // Книги за Македония, б.г. <http://www.promacedonia.org/ki/index.html> (17.08.2012).

Паисий б.г.: Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. // Българска виртуална библиотека "Словото", б.г. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=15&WorkID=101&Level=1> (17.08.2012).

Трендафилов 1996: Трендафилов, Владимир. Паисий - не конструктор, а конструкт на Възраждането. // Трендафилов, Владимир. За рамките на литературата. Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/za_ramkite/paisij.htm> (17.08.2012).

 

 

© Вера Бонева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.08.2012, № 8 (153)