Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"РЕШЕНИЕТО НА ВЪПРОСА Е В РЪЦЕТЕ НИ": БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНОНАЦИОНАЛНО ДВИЖЕНИЕ НА СТРАНИЦИТЕ НА СЛАВЕЙКОВАТА "ГАЙДА" (1863-1867)

Вера Бонева

web

Ако са познаваме, че сме българи, ако ни е мил рода ни, ако ни е свидно отечеството ни и ако имаме към него барем толкоз почет, колкото сайгия1 правят безсловесните гадини на мястото, дето са ся родили, да не го калят, то длъжни сме днес да са въодушевим от едно желание - да си добием потъпканите от гърците черковни правдини, от една воля - да отблъснем нашествието на гърците владици в отечеството ни2.

Вестник/списание "Гайда"

 

 

 

 

 

На 15 юни 1863 г. в столицата на Османската империя Цариград е отпечатан първият брой на първия новобългарски сатиричен вестник - "Гайда"3. Изданието е продукт на творческата енергия на създалия си вече име във възрожденската публичност книжовник Петко Рачов Славейков (1827-1895)4. Интересното в случая е, че първите 14 броя на малоформатния вестник са подготвени от редактора в Ески Джумая (Търговище), където той пребивава в качеството си на учител. През февруари 1864 г. темпераментният търновец се преселва да живее в столицата, ангажиран от протестантските мисионери да работи върху редактирането на новобългарския превод на Библията. Промененият професионален статус осигурява на П. Р. Славейков възможността през следващите месеци и години да ръководи лично отпечатването и разпространението на "Гайда", осигурявайки на изданието си престиж на едно от най-четените и дискутирани явления, на хоризонта на възрожденската периодика, свързани със столичния книжовно-издателски център5.

Словесният облик и специфичната стилистична обагреност на изданието са заложени още в програмната статия, озаглавена с типичен за Славейковия слог неологизъм - Развестие: "Долуподписаний, развестявам на [в]сичките по света мъжки и женски българи, че моя милост след толкоз и толкоз беди и теглила, що прекарах, най-подир искара ма честта ми гайдар да стана. Как стана и отиде тази моята работа, любопитните могат да се научат от гайдуничката ми, а пък аз като са видях, че попросвещах колко-годе в този занаят, бързам да развестя и да скалесам любопителите на гайдарската музика да заповядат на концертите, които ще давам непрестанно два пъти в месеца." (І, 1, 15 юни 1863)6. Както личи, иносказанието, сатиричните фигури и закачливият тон са основните изразни средства, на които разчита находчивият редактор, списвал почти изцяло самостоятелно необемното, но разнородно по съдържание и богато по жанрова структура периодично издание. Изключение от споменатото правило правят няколкото авторски текста на Христо Ботев, Любен Каравелов, Николай Павлович, Иван Богоров и Стефан Захариев, както и дописките от различни селища, повечето от които обаче са преработени в типичния "гайдакторски"7 стил, за да съответстват на избраната от Славейков журналистическа позиция по основните въпроси на българското публично битие. Макар и в не много изискана форма, представата на редактора за позицията, която поддържа и трябва да следва изданието му, е отложена в кратко стихотворение, отпечатано в бр. 6 от първата годишнина на "Гайда" (24 август 1863):

Гайдо, гайдо, орган сладкогласни,
засвири ни по български - ясно <...>.

Нека ти ручилото народно ручи -
не се папи, не се гърчи,
най се българи. <...>

Не криви наляво, ни надесно,
върви направо - туй е най-лесно.
Народно свири!

Титулът "Гайда" стои твърдо и убедително върху заглавните страници на изданието, като отразява съзнанието на автора/редактор за изконната връзка на сътворените от него редове с народната традиция. Звучността и изисканите музикални фигури на доминиращата в песенната култура на българите гайда задават само ключовите метафори на Славейковото разножанрово говорене в пределите на изданието. Споменатите особености на гайдата като народен музикален инструмент се подсилват от съзнанието за средищност на гайдата при народните веселби8 и от изисканото внушение за ролята на свирача като фигура, задаваща темпа, динамиката и насоката на празничните обреди и култовите практики (Захариева 1987).

Следвайки първоначалната си концепция, П. Р. Славейков подготвя и отпечатва по два броя от изданието си месечно. През първата и втората годишнина "Гайда" носи подзаглавие "Сатирический вестник за свестяване на българите". През първата годишнина (от 15 юни 1863 - 15 юни 1864) излизат 24 броя, през втората годишнина (21 юни 1864 - 24 април 1865) - 22 броя, а през третата годишнина (1 януари 1866 - 15 април 1867) - 19 броя. Независимо от кратковременните прекъсвания - поради финансови и/или цензурни пречки9, "Гайда" може да се нареди сред немногото възрожденски периодични издания, които успешно поддържат своята регулярност в продължение на почти четири календарни години. Най-дългото прекъсване е в периода април - ноември 1865 г., след което изданието променя своя облик и съдържание, но съхранява живата Славейкова стилистика и тясната си обвързаност със съществените тежнения на пъстрата си аудитория.

През първата и втората годишнина като издател е посочен Иван Дочков10, а през третата - караманлиецът Йоаким Караягдъ. С ролята на изискуемия от османското законодателство "покровител" е натоварен калоферецът Димитър Бракалов11. Името на П. Р. Славейков фигурира като "редактор" или "съчинител" върху титулните страници на част от броевете - от 8 до 16, г. І. Между бр. 17 и бр. 24, г. І, върху заглавната част на вестника не е посочено име на редактор и/или издател. През втората и третата годишнина по правило редакторът поставя името си под мотото на всеки отделен "лист".

В рамките на трите годишнини са издадени общо 65 броя от "Гайда". Те са отпечатани в малък формат (27 на 24 см), който е близък до днешния А4 (29,7 на 21 см). Текстовете са разположени в две колони на всяка страница. От декември 1863 до май 1864 г. шрифтът на "Гайда" е църковнославянски, това ще рече, че с изключение на броевете между 14 и 20 от първата годишнина, цялата останала поредица е печатана на граждански шрифт. Представените обстоятелства придават на Славейковия книжовен продукт модерна визия и като цяло приятен външен вид.

По правило, всеки един брой на "Гайда" през първата и втората годишнина обема 8 стр. В единични случаи се отпечатват по 16 стр. Към три от броевете има притурки, някои от които са назовани от автора "Допълнение", а други "Притурка" (І, 13, 30 ноември 1863; ІІ, 10, 28 септември 1864; ІІ, 16, 8 февруари 1865). През третата годишнина книжките са в обем от по 16 стр. Цялото издание се простира върху 682 стр. (г. І - 194 стр., г. ІІ - 176 стр. г. ІІІ - 312 стр.). По всичко личи, че става дума за един значим за времето си книжовен корпус, който тежи и с факта, че почти изцяло е сътворен от неизтощимия публицист, поет, фейлетонист, преводач, редактор, коректор, издател и разпространител П. Р. Славейков. Всяка годишнина на "Гайда" е снабдена с обща пагинация - обстоятелство, предполагащо подвързването на годишното течение в едно книжно тяло и създаващо предпоставки за по-добра книжовна комуникация с читателите, които системно получават отделните броеве и следят поредността им.

Речовит автор и чародеен текстописец, редакторът на първото сатирично издание е готов да приеме критични бележки от просветени читатели, воден от амбиция за подобряване стила и облика на "Гайда". В писмо до приятеля си Никола Михайловски (Търново) към края на 1863 г. ескиджумайският учител споменава следното: "Аз и преди Ви молих и сега Ви повтарям да не жалеете самолюбието ми и искрено да ми изложите недостатките и сполучията ми в изданието на "Гайда"-та, за да мога да имам едно по-добро ръководство." (ЛА 1959: 218)12. Редакторските тревоги за съдържанието и съдбата на бързо спечелилото си привърженици и опоненти издание са отложени и в по-късни Славейкови писма. По подобие на мнозинството свои събратя по перо, неизтощимият публицист системно изтъква финансовите трудности, съпътстващи работата му (ЛА 1959: 220-222; Кунева 1995: 80-87). При все това, той не се отказва да списва "Гайда" дори и на загуба, защото съзнава колко е важно да разполага с "[печатен] орган на ръцете си"13.

В пределите на своето почти четиригодишно съществувание Славейковата "Гайда" претърпява една специфична и може би уникална трансформация, която изрично е отбелязана от редактора в края на втората и началото на третата годишнина. Става дума за това, че ако през първата и втората си годишнина изданието носи всички особености на сатиричния вестник, то в рамките на третата си годишнина, то вече е списание - по съдържание, облик и тематична насоченост. Тази метаморфоза е отбелязана от редактора в броя от 17 април 1865 г., където той изрично подчертава, че "ще меним програмата си" и уточнява, че "занапред ще бъде изключено от листът ни [в]сяко разисквание върху висящите въпроси и [в]сяко известие за събитията в отечеството; ще се ограничим само в литературни занятия" (ІІ, 21, 17 април 1865). Показателно за външния характер на причината, провокирала рязката промяна в жанровата определеност и тематичната насоченост на изданието е заглавието на цитираната статия - "Затъкнатото ручило на гайдата".

В пробния брой от третата годишнина П. Р. Славейков заявява, че по принуда е прекъснал дейността си като издател на "един от политическите вестници" и "съживява" изданието си "като чисто филологическо списание" (ІІІ, неномериран пробен брой, 22 ноември 1865). Осъществена под натиска на имперската цензура (Дафинов 2004: 135, 138) и под въздействие на по-умерените лидери на българската общност в Цариград, отбелязаната промяна минимализира присъствието на материали, свързани с текущите обществени процеси, върху страниците на "Гайда", включително и ангажирани с църковнонационалното движение. Почти всички статии от третата годишнина са разгърнати в контекста на присъщия на Просвещението популяризаторски патос. Те осигуряват на читателите информация за ключови моменти от развоя на позитивното знание, за бита и социалния живот на другите народи, за изконни правила на нравствеността и личната хигиена. Не са малко преводните и авторски художествени текстове, както и предпочитаните от възрожденската аудитория исторически и филологически четива. Практически липсват присъщите на вестникарската стилистика уводни статии по текущи въпроси на общественото ежедневие, дописки, коментарни бележки. Сатиричният тон е посмекчен и пренасочен към зоната на междуличностните отношения и нравствените норми. Всичко това намира и отражение в мотото, стоящо над всичките 19 броя от последната годишнина на "Гайда": "Лист за наука и разговорка". Представените обстоятелства, допълнени и от факта, че споменатите 19 броя са по-обемни от своите предходници - средно 16 стр., съдържат сериозни предпоставки да върнем към малко неглижираната през последните десетилетия теза, че през първата и втората си годишнина "Гайда" е вестник, а през третата си годишнина е списание. Един такъв подход е коректен и към редакторската позиция на П. Р. Славейков, и към историята на възрожденската ни журналистика в цялост. С оглед на настоящия анализ той е полезен най-вече с това, че дава еднозначно обяснение на насочеността на изследователския анализ основно върху броевете от първата и втората годишнина на изданието, т.е. от времето, когато то е вестник и следи плътно и отблизо най-животрептящия и популярен тогавашен общонационален проблем - църковния въпрос14.

Титулната страница на сп.

Титулната страница на сп. "Гайда"

 

Патриаршията15 и гърците

Патриаршеската институция представлява самостоятелен обект на публицистична интерпретация в "Гайда". По правило, редакторът центрира вниманието си върху инициативи и събития, обвързани с хода и динамиката на българските интереси. Не са пропускани обаче и съществени обстоятелства, които се отнасят до общото състояние и до текущите управленски проблеми на Вселенската църква. Този подход е обясним с оглед тясната субординация между случващото се по върховете на Патриаршията и разрастващите се опозиционни настроения и прояви в българските епархии. Падането от власт на патриарх Йоаким ІІ (1860-1863) и изборът на патриарх Софроний ІІІ (1863-1866), дебатите върху изработените в периода 1858-1860 г. устави за управление на Цариградската патриаршия, проблемът с размера и (не)събираемостта на патриаршеския дълг, борбите между основните групировки в средите на синодалните владици и на обвързаните с Вселенския престол светски фигури от гръцкия елит в столицата - това са основните теми, които наблюдателният редактор следи и отразява за своите читатели. Като цяло, Славейков е добре информиран и по тази причина фактическите ракурси на очерците му, посветени на Патриаршията, са точни - както в общия план, така и в детайлите. Това положение е резултат от ползването на широк обем източници за извличане на точни сведения - основно вестници и лични познанства с ключови фигури, ангажирани с хода на българския църковен въпрос. Не е за пренебрегване и системността, с която вестникарят следи излизащата в Цариград гръцка периодика - основно вестниците "Византис" и "Анатоликос астир" (І, 23, 8 юни 1864). Любопитно е да се отбележи, че дори и в рамките на дистанцираната от хода на текущите политически събития трета годишнина на "Гайда" е публикуван един сравнително кратък обзор със заглавие "Константинополските патриарси", който очертава в едри щрихи духовното властване на предстоятелите на Вселенската църква, свързани с най-ранния период от нейното развитие - ІV-ХІ век (ІІІ, 15, 1 август 1866; ІІІ, 16, 15 август 1866; ІІІ, 17, 1 септември 1866).

Независимо от точността на сведенията за развоя на вътрешните дела на Патриаршията, Славейков не изневерява на своя подчертано манипулативен журналистически стил и тълкува случващото се само от гледна точка на българското тежнение за църковнонародно обособяване. Реформирането на системата за подбор на свещеници е критикувано от позициите на налични факти за ръкополагане на крайно неподходящи кандидати в Търновска епархия (І, 8, 21 септември 1863; І, 9, 5 октомври 1863). Свалянето на патриарх Йоаким ІІ16 не е обвързано с положителна перспектива за националния интерес: "И от падането или непадането на патрика за нас българите няма никакъв мердар, защото който и да бъде гръцки патрик, то се знае, че няма да оставят гърците да даде на българите каквото искат". (І, 3, 13 юли 1863). По повод на този конкретен казус, както и във връзка с всички кадрови и административно-управленски промени по върховете на Вселенската църква, редакторът на "Гайда" препоръчва на българските представители и на останалите дейци, ангажирани с Въпроса, да не се намесват по никой начин във вътрешнопатриаршеските дела. Следвайки твърдото убеждение на мнозинството от сънародниците си, Славейков държи отговорни гърците архиереи за широко разпространеното нехайство на свещеническото съсловие към духовните нужди на епархиотите и за моралния упадък на големи групи монаси. "Таквизи са днес за днес повечето от нашите калугери, защото таквиз са ги искали да бъдат гърците владици и на туй плачевно състояние те са ги докарали, като са задушавали в тях проявението на [в]сяка благородна мисъл." (І, 8, 21 септември 1863). Като подчертава, че до това състояние се е стигнало в резултат от некомпетентността и корумпираността на патриаршеските поставеници, редакторът отсича: "Тежкó на българите от гръцки управии!" (І, 9, 5 октомври 1863). В стремежа си да предпази сънародниците си от риска да се подведат по някои привидно добронамерени прояви и/или декларации от страна на обвързаните с Вселенската църква гърци, редакторът на "Гайда" настоява да не се вярва на техните привидно приятелски твърдения, че са "наши братя, съседници, единоверци, просветители, добромисленици, доброжелатели и др." Нещо повече, Славейков системно внушава на читателите, че въпросните среди са "наши заклети врагове, изедници, лиховерци, лицемерци, прослепители и зломисленици" (І, 2, 30 юни 1863).

С остър език и нетърпящ възражение тон П. Р. Славейков развива идеята, че патриаршеските архиереи провеждат целенасочена денационализаторска политика в българските епархии. В резултат на тази политика се разграждат основни структури на обществото и се подронват устоите на православието. Върху страниците на "Гайда" тази теза звучи не само остро, но и предизвикателно: "Фанариотските тези деспоти и духовни наши тирани - не са ли те, които ся поругаха с нашите светини, които обърнаха вярата Христова на търговия, които вързаха словото Божие и запустиха черквите ни и ги обърнаха на вертеп разбойнически? Не техните ли гнусни примери и беззаконни дела разтляват и развратяват и вадят народа от вяра всеки ден". (ІІ, 9, 19 септември 1864).

П. Р. Славейков държи аудиторията си в течение и на болезнения за Патриаршията въпрос за големия паричен дълг към правителството и към неколцина столични банкери, натрупан вследствие невъзможността да се посрещнат нарастващите текущи разходи на тежката и тромава църковна институция17. "Гайда" следи неотклонно и отразява коректно решенията на Синода и на Смесения съвет на Патриаршията за евентуалните начини, по които би могъл да се надмогне финансовият колапс. Не са пропуснати и съответните правителствени инициативи. По правило, изданието центрира вниманието на аудиторията си върху готовността на Вселенската църква да стовари огромната тежест от сумата върху все още подвластните й в йерархическо отношение българи. С оглед на тази неприемлива за всички участници в църковното движение перспектива, борбеният журналист не пропуска и най-малката възможност да предупреди сънародниците си да проявяват упорство в следване на избраната позиция - да не се поема никаква част от бремето на патриаршеския дълг и да се спрат всички постъпления в касите на митрополиите и на Вселенския престол в цялост. Припомняйки, че големият "борч" е инвестиран в гръцки образователни институции18 и/или е станал част от личните спестявания на владиците, редакторът настоява да се продължи политиката на финансово изтощаване на Патриаршията, защото "ний българите като сме давали и наддавали [пари] - и нищо ползица, и никакво добро от туй даване не сме видели." (І, 11, 2 ноември 1863). Непоколебимостта и упорството, с която се пропагандира тази линия на поведение, са важен показател за прозорливостта на П. Р. Славейков. Днес не подлежи на съмнение обстоятелството, че именно финансовият бойкот на патриаршеската институция, организиран и последователно проведен от българите през 60-те години на ХІХ век, е една от предпоставките за успешния за националната кауза изход от десетилетния църковнонароден сблъсък.

Острият негативизъм спрямо всички елементи на патриаршеската политика към българските епархии не пречи на вещия редактор да открои някои от положителните за гръцката национална идея обстоятелства, придобили отчетлива видимост в хода на църковната разпра. Той неколкократно дава положителни оценки на грижите на гърците за техните образователни учреждения, за книжнината и за печата им в частност. Във връзка с вътрешните борби сред гръцкия духовен и светски елит в Цариград, публицистът посочва, че вихрещите се междуличностни противостояния и групови вражди не са от такова естество, че да подронят из основи стабилността на Патриаршията и на елинизма в Османската империя (І, 3, 13 юли 1863; І, 7, 7 септември 1863). Въпреки славата си на един от най-отявлените антиелинисти, пребиваващи в българското публично пространство, П. Р. Славейков не се скъпи на комплименти, когато стане дума за монолитния гръцки патриотизъм: "Велика Гърция наричат гърците земята си, в която да са претърколи едно магаре, краката му ще надскочат навън от нейните предели. Но те имат право. Истинно Велика е земята, [къ]дето се раждат велики по родолюбието си хора. Велик е този народ, който умей така да брани интересите на народността си." (І, 2, 30 юни 1863).

Освободен от зоомоорфната символика и положен в конкретиката на културната и обществено-политическата модернизация на Балканите към средата на ХІХ век, Славейковият пиетет пред гръцкото милеене за род и отечество говори и така:

[В]сичкото преимущество на гръцкото духовенство над българското е, че то има властта и богатствата или йоще вещинството на Макиевелската политика19, с която е толкози прочут техния Караказан20. Че гръцкото духовенство не заключава добри и истинни пастири, то е доказано и явно като слънцето по пладне, но тази тяхна нефелия тежи само на нас - българите, и за нас [тя] е ухрабна. При [в]сичкото тяхно недостойнство, черквата ако да тлее и да са парализува, книжнината им успява, училищата им са поддържат, младите им са изучават и гръцкият народ [в]сяка една година добива по няколко добри граждане, когато за нас и от туй слънчице нема; защото [в]земат от нас хляба и го дават на своите и с нашите камъни по нашата глава бият. <...> И [в]сичко туй е станало и става защо? За да не даде връх нашата народност и тъй да си останем завеки под тяхното владичество. Затова колкото повече седя, та мисля и размишлявам върху този предмет, друже, толкоз повече са убеждавам в необходимостта на една особна от гръцката българска йерархия (І, 17, 12 април 1864).

Осъществената в този откъс идентификация между гръцката общност в Османската империя и институционалния крепеж на Цариградската патриаршия не представлява изключение в присъщото на църковното движение публично говорене. Констатираният подход е краен и необоснован в много от своите аспекти, но той обслужва българския интерес изключително ефективно и по тази причина дори и запознат с реалностите автор като П. Р. Славейков не се колебае да неглижира различията и разминаванията между духовния и светски елит, обвързан с Вселенската църква, и гърците, поданици на султановата държава. Този подход перманентно разравя жаравата на присъщия на антипатриаршеското движение антиелинизъм, осигурявайки значим опозиционен ресурс на проявите в средищата на сблъсъка, където конфликтът се разгръща и в хоризонта на етнополитическите противостояния - основно по Черноморието, в Тракия и в Македония. Така, за пореден (но не и последен) път публицистиката се оказва прикрепена по-силно към политическите тежнения на собствената си нация, отколкото към обективното разположение на социалните реалности. Допускам обаче, че когато се отнася до културен феномен като Славейков и до митопораждаща епоха като Възраждането21, констатираната несъразмерност е колкото разбираема, толкова и простима.

 

Въпросът22 и българите

"Този черковний наш въпрос, който тука от някоя година насам на занимава и за който толкоз ни са стеснява душата, че не са решава, дали е една такваз работа, за която тъй лесно тряб[в]а да са отчаем? Не. То е една работа, която изисква [в]сичкото наше внимание и старание. То е една наша свещена длъжност, която ни са налага от вярата ни и от християнската наша съвест. То е едно от онези богоугодни и спасителни дела, които [в]секий, който вярва в будущий живот, е обязан да ги изпълнява." (ІІ, 9, 19 септември 1864).

Зад проповедническия патос на цитираните Славейкови думи се крие леко притеснение от риска сънародниците му да се поддадат на отчаяние и неверие заради липсата на положителни резултати от продължителното антафанариотско упорство. Срещу това основателно опасение вещият манипулатор възправя могъщата християнска норма за "богоугодното" дело, което се ползва с най-висше покровителство и безпрекословно е обречено на успех. Разполагането на църковния въпрос в лоното на тази изконна религиозна парадигма е знак колкото за народонаставническата вещина на неизтощимия ваятел на словото, толкова и за публичното съзнание за приоритетния характер на антипатриаршеските инициативи.

Плътното присъствие на църковнонародната тематика върху страниците на всичките 46 броя на "Гайда" от нейния вестникарски период е най-ясно регистрируемо в уводните статии и в постоянната рубрика "Български работи". Ползвайки сведения от официални източници, от други издания и от личните си познанства, редакторът попълва хрониката на събитията с конкретни данни за основните изяви на постоянните представители по църковния въпрос в столицата - посещения при министри и дипломати, решения на съвместни събрания с Цариградската община, писмени прошения и протести, инициативи за разширяване и стабилизиране на движението в епархиите. Като цяло добронамерен спрямо светските лидери на антипатриаршеската борба, П. Р. Славейков многократно предупреждава народните избраници да не превишават правомощията си, т.е. да не действат с презумпцията: "Българският народ сме НИЕ23; всичко е на ръката ни." (І, 11, 2 ноември 1863). Не са единични и обвиненията срещу българските делегати в Цариград в пасивност и/или в конюнктурност, както и твърденията, че представителите искат "да станат и на чорбаджиите чорбаджии", като "от ден на ден са отстраняват от съществената народна работа и са грижат само за утвърждението си на пиедесталя на собственото си възвишение." (І, 9, 5 октомври 1863). Привидно крайни в острата си критичност, Славейковите бележки спрямо представителите по църковния въпрос би трябвало да се тълкуват и като отклик от подобни нагласи в средите, където се чува отгласът на "Гайда"-та. (Полу)притаеното, а понякога и директно изреченото недоволство от поведението на светските и духовни предводители е един от елементите на движението, които представляват съществена предпоставка за поддържане радикализма на крайните дейци и на повечето извънстолични центрове. Отложен по недвусмислен начин в колоните на "Гайда", този елемент придава привидно центробежие на част от процесите. Той обаче е сред главните "виновници" за поддържане опозиционните настроения в епархиите - включително и чрез не много деликатни критики спрямо архиереите от български произход, които през този период не са прокламирали скъсването си със структурите на Вселенския престол - митрополитите Антим Преславски, Панарет Пловдивски, Доротей Софийски и епископите Партений Полянски, Иларион Ловчански, Паисий Врачански. На последните в отделни случаи "Гайда" не им спестява етикета "български фанариотин", който се счита за особено обиден и нелицеприятен (I, 17, 12 април 1864). По повод несекващите конфликти между българите във Враца с техния епископ, Славейков потапя перото си в любимата на народната песенност метафора на цветята и китките:

Българско цвете в[ъв] Фенерска градина порасло, във Фенерски двор отпазено - от туй по-добро не бива. И за врачани друго спасение няма, освен да проводят и таз’ китка на дяда патрика, [за] да си ги накити - от една страна Дротея [Софийски], от друга - тогози Паисия, и да са горди с произведението си. От дяволско село тъмян такъв не бива. (І, 2, 30 юни 1863).

Когато обаче част от изброените дейци се идентифицират по-плътно с общонационалната кауза, Славейков веднага намира добри думи, с които да ги препоръча на "благоволението на българския народ" (І, 4, 27 юли 1863; І, 21, 25 май 1864). Последното е валидно дори и за подчертано конюнктурната фигура на митрополит Доротей Софийски24, който при все че през 1861 г. е изгонен с масови демонстрации от града и епархията, към 1864 г. дава знаци на готовност да се присъедини към антипатриаршеските действия на сънародниците си. Между другото, той е и един от дарителите на в. "Гайда", осигуряващ с парични средства възможността изданието да се печата в моменти, когато основната част от абонатите му са неизрядни в плащанията си. Изразявайки искрена благодарност на владиката за направеното, в обзорната статия, публикувана в края на първата годишнина на "Гайда", Славейков бележи:

Не можем да премълчим и великодушната и щедра помощ, която получавахме на много пътя от Н[егово] П[реосвещенство] св. Софийскаго г-на Доротея. Доста е да кажем, че ако не беше Н[егово] Преосвещенство, "Гайдата" както беше забъркала конците по едно време, щеше съвсем да й се прекъсне пискуня. Според положението и състоянието му, неговата помощ ни направи да благоговееме пред поведението му. Ако [в]сичките наши единородни архиереи, колкото ги имаме, ся покажат тъй щедри към "Гайдата", ний не само бихме изплатили гайдарския си борч, ами бихме и посребрили "Гайдата". Ако пък [в]сички архиереи, що са под цариградския патриарх, речеха да облагодетелстват "Гайдата" тъй богодатовито, то "Гайдата" щеше да е в състояние да си направи и тя на Фенер един сарай, не по-долен от другите калугерски сараи (І, 24, 15 юни 1864).

Един от най-съществените приноси на Славейковата "Гайда" към развоя и историята на църковното движение е свързан с факта, че изданието отразява (коректно и относително подробно) всички основни антипатриашески инициативи, разгърнали се в периода 1863-1865 г. на общонационално и на регионално ниво. Изтъкнатото обстоятелство тежи допълнително и с това, че през посочените години българският печат в Цариград и в емиграция е подчертано оскъден (Стоянов 1957: 440-446; Димитров 1991б: 24-27; Мишев б.г. [1930]: 620-623). Успоредно с "Гайда" в столицата се печата вестникът на представителите по църковния въпрос "Съветник". В Браила излиза обвързаната с проуниатската линия на църковния въпрос "Българска пчела". Цариградският в. "Турция" също гравитира към идеологемите на подкрепящите го прокатолически среди. Пак в Цариград се печата и в. "Зорница", но той е официален орган на протестантските мисионери за българите. При така очертаната ситуация, войнствената и понякога свръхкритична "Гайда" се оказва може би най-суверенният орган в полето на българската журналистика към средата на 60-те години на ХІХ век.

По колоните на "Гайда" могат да се проследят събитията, свързани с хода и изхода на организираното от Вселенския престол Общо събрание (Γενική συνέλευση) по българския въпрос, заседавало в периода 21 февруари 1864 - 12 юни 1864 (Ников 1971: 210-212). Освен дебатите, разгърнали се в рамките на представителния форум, вестникът отразява и позициите на четиримата български участници25, като публикува текстовете на техните изложения, депозирани и/или прочетени по време на последните заседания. Включената във вестника информация за всички основни срещи и разговори с министъра на външните работи Али паша е достоверна и адекватна на реалностите. От особена важност е отпечатването на целия текст на прошението от 2 март 1865 г., което засега е познато само по два източника26, единият от които е Славейковата публикация (ІІ, 18, 1 март 1865; Допълнение към бр. 16). Подробно са отразени празненствата по посрещането в столицата на освободените от заточение архиереи - епископ Иларион Макариополски и митрополит Авксентий Велешки (ІІ, 8, 14 септември 1864; ІІ, 10, 28 септември 1864; ІІ, 11, 5 октомври 1864; ІІ, 12, 24 декември 1864). В няколко поредни броя са представени основните моменти от погребението на Авксентий Велешки, текстовете на изречените слова, отзвукът на траурното събитие сред цариградските българи и в част от епархиите (ІІ, 16, 8 февруари 1865; ІІ, 17, 22 февруари 1865; ІІ, 18, 1 март 1865).

Значителна част от колоните на "Гайда" през първата и втората годишнина на изданието са попълнени с дописки, отнасящи се до конкретните прояви на антипатриаршеското движение в различни региони на българската етническа територия. Най-системно и обстоятелствено са отразявани събитията в Търновска епархия. Това се отнася до града Търново27, до по-малките селища в региона (Свищов, Севлиево, Елена, Трявна и др.) и до трите епископски града - Враца (История 1976: 29-235), Ловеч и Русе (Сиромахова 1997: 117-141). Особено внимание е отделено на масовите демонстрации на русенци срещу епископ Синесий, разгърнали се в началото на 1864 г. Не е подминато антипатриаршеското упорство и на най-упоритите в антипатриаршеската борба средища - София, Шумен и Самоков28. Местните български общности системно са давани за пример, че не допускат установяването на поставеници на Вселенската църква в съответните митрополии, а формираните главни общини управляват самостойно и пълноценно църковнонародния живот в епархиите. При все това Славейков не пропуска да публикува и някои по-остри бележки относно нередности в практикуването на религиозния култ. Ето и подобаващ откъс, отнасящ се до битовите предпочитания на самоковските свещеници:

Поповете в нашия град са много свестни. Те не гледат ни[то] за славата Божия, ни[то] за достолепието на чинът си, а гледат само за ядене и пиене <…>. Добра и чиста постъпка не дирят. Благодарят са на рогозка да са само, [но] в механата да бъдат. От нашите духовни лица друго не можеш да научи, освен де има хубаво вино и добра ракия (ІІ, 6, 23 август 1864).

Писмата и репортажни бележки за изострените българо-гръцки сблъсъци в селищата и епархиите, запазили силно влияние на елинизма, са редактирани от П. Р. Славейков по начин, осигуряващ приоритет на идеята за бързо и рязко скъсване със структурите на Патриаршията. Това е валидно за писанията, посветени на Пловдив и Татар Пазарджик, Одрин и Хасково, Варна и Варненско, Силистра и Тулча29. По повод достигнала до столицата новина, че митрополит Донисий Доростолски е направил някои дребни жестове на благосклонност към своите епархиоти българи, редакторът на "Гайда" предупреждава тамошните си сънародници да не се поддават на притворната владишка добронамереност: "Силистренци тряб[в]а да знаят, че всяко симпатическо чувство към фанариотина в сърцето на българина е престъпление; грях е против вярата и народността ни" (І, 6, 24 август 1863).

Особено чувствителен е бъдещият редактор на в. "Македония" към трудностите, съпътстващи църковнонародното обособяване в югозападните български земи. Автентични по езиковия си изказ и по неподправеността на описаните ситуации дописки от Охрид, Битоля, Скопие, Дебър, Велес и Неврокоп разказват за големите пречки пред усилията на местните български общности да въведат родния си език в богослужението и/или в местното училище30. По повод на един конкретен сблъсък на неврокопчани с драмския епископ Агатангел, П. Р. Славейков обобщава: "Уверявам ви, че неврокопчане и въобще македонците са за оплаквание. Българщината по тези места таквози вандалско гонение тегли от фанариотите и от гърците агенти, щото никога не са е ни чувало. Не само, че в черквите не им позволяват не едно "Святий Боже" да са чете по български [език] и в училището им не допущат да са учат по езика си, ами йоще и български вестници им е възбранено да приимат и да четат." (І, 12, 16 септември 1863).

По аналогичен начин са представени и обстоятелствата в трите северозападни епархии, управлявани през това време от владици гърци - Видинска, Нишка и Нишавска (Пиротска)31. На фона на общия брой и обем текстове, посветени на регионалните параметри на църковното движение, присъствието на споменатите три епархии върху страниците на "Гайда" е плътно и осезаемо. Това обстоятелство е важно с оглед на относително малкия обем изворови данни за развоя на българското движение в Нишко и Пиротско през 60-те години на ХІХ век. Без да надценява инициативите на местните общности в антипатриаршеска и антиелинистическа насока, редакторът системно изтъква обективните трудности, които са възправени и пред най-скромните църковнонародни претенции на регионалните елити. Споменатите трудности са откроени ясно в една дописка от Ниш, в която сътрудникът на "Гайда" отбелязва, че Калиник Нишки "не е владика, ами е деспот" и обобщава: "Тука по тези страни - Видин, Ниш, Пирот - изгубени хора, брате. Нямат хабер от нищо - нито добрината на правителството признават, нито злината на владиците усещат. Стоят някак си тъй като с убит дух. Да ги гледаш и живи да ги оплачеш. И на туй състояние са ги докарали гръцките по тези страни деспоти." (ІІ, 7, 6 септември 1864). Основателно или не - последното твърдение работи по посока засилване антифанариотските настроения в споменатите епархии, които по стечение на обективните обстоятелства през 1870 г. ще бъдат присъединени към диоцеза на Екзархията, но слабият български "дух" в тях ще поражда и множи завещаните от "деспотството" на патриаршеските владици управленски, етнокултурни и църковнорелигиозни проблеми.

В по-малка степен са засегнати въпросите за (не)съпричастието на по-влиятелните български манастири към църковното движение (ІІ, 2, 4 юли 1864) и за отношението на местните общности към прозелитичните инициативи на протестанти и католици (ІІ, 19, 15 март 1865; ІІ, 22, 24 април 1865). Почти не е отделено място за позициите на българската емиграция по църковния въпрос. Относително слабо са интерпретирани градивните инициативи на скъсалите с властта на Патриаршията селища по посока на църковното строителство, устрояването и функционирането на градски и селски общини, финансовите параметри на църковния въпрос в регионален порядък и др. Независимо от това, реденият в продължение на повече от две години Славейков пъзел на хоризонталните прояви на антипатриаршеската борба съдържа една от най-живите и плътни картини на този основен сегмент на движението за национален суверенитет през 60-те години на ХІХ век. По правило многословен и обстоятелствен, на моменти редакторът на "Гайда" очертава като с един замах върховете и падовете на случващото се върху почти целия хоризонт на българската етническа територия:

Тъй например, когато преславци и софийци изпъдиха фенерските владици, тогаз силистренци се примириха със своя фанариотин. Когато дебрелиите и велезлиите32 изпъждат гръцките владици, то видинци, русенци, пиротчани, берковчани, врачани, ловчанци, йоще ги тачат и раболепстват им. Когато търновци, пловдивци и софиенци протестират против участието в избиранието на гръцкия патриарх, варненци, видинци, едриненци, солунци, сереслии, юскуплии33 хабер нямат синковците, че [се] иска да са върши работа, ами чакат наготово - дано са вразумат гърците владици сами да ги напуснат! (І, 9, 5 октомври 1863).

Има и отвън радостни новини, ама за гърците. В Ниш и в Пирот тяхната работа са тури в ред. В Силистра си върви както е вървяла. В Анхиало и Месемврия, в Ловеч и Видин си я карат [по старому]. В[ъв] Варна, в Търново, в Плевен, ако и да не върви - пристъпя. В Македония навсякъде върлуват [патриаршистите]. За нас новините са отвън жалостни, твърде жалостни. (ІІ, 11 юли 1864).

Критичен и дори малко песимистичен е патосът на цитираните обзори. Те обаче свидетелстват по неподправен начин за широтата на погледа, с който П. Р. Славейков следи ставащото във всички основни кътчета на българската земя, чиито жители са изразили готовност да се приобщят към формиращата се все още имагинерна структура на самостойната национална йерархия. Радващ се на успешния градеж на тази йерархия или бунтуващ се срещу инерцията и индиферентността на част от сънародниците си, словоохотливият редактор на в. "Гайда" се явява не само в качеството си на вестител на добри и лоши новини, но и в ролята на (пред)известител на разгръщащия силата си процес на институционално конструиране на предмодерната българска политическа идентичност. Процес, който през 60-те години на ХІХ век неумолимо и плътно е прикрепен към динамиката и инерцията на църковнонационалното движение.

 

"За Въпроса - мъртвешко носило"

Докосването до неповторимото звучене на Славейковата "Гайда" изисква по-плътно потапяне в специфичните изразни средства на смехотвореца. По тази причина ще представя три кратки текста в цялостния им вид. Те имат пряко отношение към църковното движение и са ангажирани плътно с идеологемата за радикално обособяване на българския народ от Вселенската църква. Освен това, посланията им показват колко широк е контекстът на антипатриаршеските тежнения у Славейковите съвременници.

Стихотворението "Ридание на гърците владици" (І, 10, 19 октомври 1863) е сред емблематичните поетически послания от 60-те години на ХІХ век, обвързани по неподправен начин с българската визия за същността и перспективите на духовната власт на патриаршеските архиереи и структури над етническата ни територия. Написано под формата на монолог на "гърците владици", то създава усещане за автентичност и за реален драматизъм на положението, в което са попаднали патриаршеските поставеници в българските епархии:

Ридание на гърците владици

Ах, горкана! Ах, горкана!
От де доди туй, как стана,
че за нас хляб не остана
в България през Балкана?!
И не само в България,
но и отсам по Тракия
и оттатък в Македонско.
И там стана гръкогонско!
България, а, не щеш ни!
Ах, що бяхме ний тъй грешни
таз’ злочестност нас да срещни?
О, вий времена напрешни!
Че как беше то отколе!
Сичко бе по нашта воля -
като вземеш в България
млекодавна епархия,
малко хитрост и мукавство
и владишко беше царство -
дигай пари със товари.
Таквиз бехме господари!
А сега пари не струва,
нито хитрост, ни насилство,
ни лукавство, ни мазилство.
Колкот’ щеш им веч’ хитрува,
както щеш им са преструва,
както щеш им са подмазва:
"Аз не давам" - той ти казва.
И не е сал’, че не дават,
но меж’ тях не ни оставят -
и не щат ни, и на пъдят,
и ни дърпат, и ни съдят!
Ах, сега какво ще стани?
Наш Фенер как ще са храни?
Ах, горкана! Ах, горкана!
От де туй доди, как стана!
Ах, Фенер, Фенер прекрасний,
твойта слава ще угасни.

В притурката към бр. 10 от втората годишнина на вестника (28 септември 1864) е публикувано едно римувано "съобщение", представляващо отговор на условно питане към автора дали е изпълнил поръките да донесе подаръци от Узунджовския панаир. Декларирайки, че се е отнесъл отговорно към ангажимента да не забрави нуждите на всички основни "герои" на хумористичните и публицистични сюжети на изданието си, щедрият на критичност и сарказъм редактор декларира:

От наръчаните стоки, донесъл съм:

за Гайдата - ново ручило,
за Турция - тъпо шило,
за Пчелата - неразбрано бръмчило,
за Съветника34 - празно дрънчило,
за чорбаджиите - ниско подмазило,
за представителите35 - лъжило и гладило,
за критиците - гнусно попържило,
за даскалите - лехато мързило,
за поповете - ненесито лакомило,
за калугерите - безочливо просило,
за владиците - лукаво опачило,
за Патрика - борджо заплатило36,
за Въпроса - мъртвешко носило,
за Народа - мълчило и търпило.

Докосвайки се до най-важните публични субекти, които имат отношение към движението за църковен суверенитет и до текущото състояние на православния култ, непримиримият поборник за радикално скъсване със структурите и креатурите на Вселенския престол сее злъч и спрямо онези, които са склонни да стоят на безопасна дистанция от горещите теми на деня. Аналогичен е патосът и на един кратък памфлет, публикуван в кн. 8 от първата годишнина на вестника (21 септември 1863). В него са очертани идентификационните параметри на онези потенциални и реални субекти, които могат да бъдат наречени фенерлии, т.е. подвластници на политиката на патриаршеската институция, назовавана с популярната метонимия Фенер37.

Кой е фенерлия, сиреч фанариотин?

Фенерлия е не само онзи, който са роди на [квартала] Фенер и чиракува во Караказан, но:

Фенерлия е и [в]секи българин, който може да търпи и да бъде равнодушен като гледа как същите [тези] фенерци измъчват, угнетяват и притесняват неговите единородци.

Фенерлия е [този], който мисли, че същите фенерлии гърци владици или техните пачаври българи фенерлии могат да бъдат приятели и добромисленици на българския народ.

Фенерлия е [този], който са лъже, че славното отоманско правителство благоволи на фенерците и ги защитава против правдините на българите.

Фенерлия е [този], който [си] казва, "от[къ]де ще ма познаят хората, че съм чорбаджия, ако не ми е данта по-малка от другите?"

Фенерлия е [този], който са скъпи да даде на сиромахат пари и [да даде] за обща полза пет гроша, а с хиляди харчи, за да изпълни ината си, да разори обществата и да свади брат с брата.

Фенерска хаха (български пукал) е този, който не са пази от туй куче, което и други път го е хапало, и не гледа да изпъди бясното псе, което се е вмъкнало в двора му.

Фенерска хаха е този, който слуша и вярва на [в]сичките бълнувания на гърците за Велика Гърция и са води подир ума на гърците владици, които проповядват съюз на българите с гърците в Елада.

По всичко личи, че редакторът на "Гайда" съзнателно разширява обхвата на понятието фенерлия, включвайки към него не само привържениците на властващата над сънародниците му Вселенска църква, но и тези, които поддържат дистанцирана позиция спрямо антифанариотското движение. Съчетаването на традиционните за Славейковата публицистика нападки спрямо "чорбаджиите" с обвинения в предателство спрямо националните интереси подсилва социалния патос на текста, като същевременно хвърля отговорността за вътребългарските раздори на чорбаджийското съсловие. Любопитно е и внушението да се избягват евентуални коалиции с гърците в Елада, т.е. в Кралство Гърция. Като цяло, памфлетът "Кой е фенерлия, сиреч фанариотин?" оставя впечатление за свръхразгърнатост на полето, в чиито рамки се разполага българското фанариотство. Славейков подлага на обществен остракизъм дори и неверниците в готовността на Високата порта да реши Въпроса в полза на българите. Констатираният максималистичен подход обаче се оказва полезен и работещ компонент на основния рефрен на в. "Гайда" - необходимостта от рязко, организирано и едностранно прекратяване на всички контакти с Вселенската църква.

 

"Решението на Въпроса е в ръцете ни"

Периодът, в който излиза Славейковата "Гайда" (1863-1867), съвпада с най-трудните години в развитието на църковното движение. Осъществяващите се с посредничеството на Високата порта и на руската дипломация преговори с Патриаршията се оказват повече от безрезултатни. В епархиите все по-осезаемо надделяват умората и (полу)прикритото недоволство от неспособността на столичните лидери да реализират националния проект за йерархическа самостойност38. Появява се реален риск от рязко спадане интереса към църковния въпрос в обществото като цяло. Това би довело и до отслабване ресурса за придвижването му в посока, съответстваща на българските интереси.

Специфични проекции на споменатите трудности се долавят осезаемо и върху страниците на "Гайда". Усещането, че една от перспективите пред църковнонародната борба е "мъртвешкото носило" тежи не само в цитирания по-горе текст, но и в ред други обзорни и "репортажни" материали, битуващи върху страниците на изданието. При все това, основният рефрен, който по пряк и по косвен начин се преповтаря в различни вариации, не е песимистичната прогноза за фатален изход от разпрата, а тезата, че обективните обстоятелства са на страната на българите, които обаче трябва да проявят градивно упорство и активна воля за постигане на желаната църковна автономия. Този рефрен присъства по особено живописен начин в малка статия, посветена на отплуването на българския параход "Азис" от столицата към устието на р. Дунав и оттам към ред пристанища, разположени по двата бряга на голямата европейска река (І, 15, 26 февруари 1864). Сравнявайки антипатриаршеското движение с кораб, П. Р. Славейков споделя с читателите си: "Злочести сме, защото сме принудени да изповядаме, че уподобен на кораб, черковният ни въпрос под име Независима Йерархия39, претърпя кораблетрошение <...> Но [в]сичко, което има да кажем на нашите съотечественици е да са не отчайват. Решението на Въпроса <...> е в ръцете ни."40 Макар и потопено в неприсъщата на българската словесност корабна метафоричност, внушението за потенциала на нацията да надмогне застигащото Въпроса "кораблетрошение" е силно и нетърпящо възражение. Още повече, че това внушение се повтаря разнословесно в множеството публицистични материали, обвързани с темата за антипатриаршеската борба. В част от статиите си Славейков чертае и представата си за конкретния път, по който трябва да се върви в избраната посока: "По нашему, този въпрос тряб[в]а да се реши, ако владиците българи, що имаме, се откажат от Гръцката патриархия и последват примера на свещеноначалниците41 ни и ако народа повън [в епархиите] се откаже от всяко сношение с гръцките владици." (І, 20, 27 март 1865). Неуморим привърженик на твърда политика спрямо Вселенската църква, редакторът на "Гайда" не пропуска и най-малката възможност, за да популяризира възгледа си, че преговорите с Патриаршията са абсолютно безсмислени, тъй като "никакво помирение не е възможно" между разделените от десетилетни вражди страни (ІІ, 11, 5 октомври 1864). Той се изказва критично и спрямо прошенията до Вселенския престол, отправяни периодично от различни селища и/или епархии по конкретни кадрови и/или управленски казуси. "Жалби до гръцката фенерска Патриаршия - не. Ами да има как да не минуваме биле покрай Патриаршеската капия. Фенерлиите са таквизи хора - да им кажеш "Добрутро", изкарват та борчлия. Затуй - далеко от тях, колкото можем. Ако искаме да си изврем главата от хомота им, друго спасение няма, освен да прекъснем всяко сношение с тях. Никакво [в]земане-даване с гърците владици и с гръцката Патриаршия." (І, 13, 30 септември 1863). Последният призив, съчетан с дълбока вяра в справедливостта на българските претенции, фигурира и в ред други статии - както в директен порядък, така и в иносказателна форма:

Гърци и българи в един полог да мътят - това няма да го бъде (І, 2, 30 юни 1863).

Туй е на Въпросът единственото решение, туй е нашето спасение - да нямаме с гърците никакво сношение (І, 16, 4 април 1864).

Ний го казахме и повторихме толкоз пъти, но сега вече положително уверяваме нашите сътечественици, че с гърците наедно за нас няма спасение (І, 17, 12 април 1864).

Тези [патриаршеските архиереи], които вяра нямат, могат ли ни научи да вярваме? Тези, които са ругаят с нашите светини, могат ли ни вдъхна почет към нещо свято? (І, 20, 16 май 1864).

Звучащи малко трафаретно, но в никакъв случай досадно и отегчително, призивите на Славейков за едностранно прекратяване на контактите с Вселенската църква задават един от най-адекватните и продуктивни поведенчески модели пред локалните общности, изнесли на плещите си основната тежест на антипатриаршеското движение. Спрямо столичните дейци радикалният публицист е не по-малко настойчив и дидактичен. В единствената статия, посветена на Въпроса, публикувана в третата годишнина на "Гайда", вещият народонаставник напомня на общонационалните лидери, че са се натоварили с голяма отговорност и трябва да я носят достолепно и самопожертвователно. "Който възвежда слабо едно дете в кръшна висока гора - морализаторства публицистът, - той може да стане престъпник, ако не поддържи до самия връх на гората туй същество, което е повярвало в неговата сила и е тръгнало смело след него по първото негово повиквание". (ІІІ, 13, 1 юли 1866). Като цяло оптимист за изхода на църковната борба, и в случая Славейков е изнамерил сполучливо сравнение, положено този път в типичната за българската фолклорна традиция горска символика. Малко по-нагоре в същата статия е формулиран и един от основните мотиви, даващи основание на редактора на "Гайда" и на всички негови прозорливи съпричастници да подчинят системното си политическо говорене на идеологемите на църковното движение. Неглижирайки текущите трудности и пречки, които към тогавашния момент са се възправили пред волята за църковна самостойност, широко скроеният публицист свързва перспективите за положителен изход от борбата с факта, че тя е част от наченалото през последните десетилетия мислене и говорене "за народност", т.е. с оформянето на националната идентичност. Подсказана в случая в индиректен порядък, откроената субординация е може би най-същественият компонент на църковното движение. Както е известно, това е компонентът, създал основните предпоставки за пълноценното реализиране на първия самостоятелен общобългарски политически проект в прехода към Модерната епоха - учредяването и първоначалното устрояване на Екзархията. Което ще рече, и сбъднал звучащата почти химерично към средата на 60-те години на ХІХ век Славейкова максима: "Решението на Въпроса е в ръцете ни".

София,
4 октомври 2009

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. От турски - почит, уважение, респект. [обратно]

2. Този абзац е част от заключението на пространна статия на П. Р. Славейков, озаглавена "Спасението на българите в черковното им питане" (1863а; 1863б). [обратно]

3. Вестник "Гайда" е подлаган многократно на анализи в контекста на историята на българската книжнина и на българската журналистика в частност. Практически всички автори, систематизирали своите представи за мястото и ролята на изданието във възрожденската публичност, открояват плътната му обвързаност с развоя на църковнонационалното движение. Този проблем обаче не е подлаган на самостойно изследване, какъвто е предметът на настоящата статия. Тук посочвам основните историописни текстове, посветени на в. "Гайда", като не се водя от принципа на пълната изчерпателност, а от правилото за представителност и от съзнанието ми за близост на съответните очерци до изследователския модус на настоящата реконструкция. Виж Иванов (1893: 58-62), Пундев (1930: 87-96), Боршуков (1963: 214-230), Арнаудов (1969: 265-291), Гълъбов (1970: 33-36), Косев (1986: 125-129), Боршуков (2005: 167-176), Енциклопедия (1996: 182-183), Дафинов (1997: 169-216). [обратно]

4. П. Р. Славейков е сред най-обговорените фигури, властвали в полето на книжовността и политиката през българския ХІХ век. По тази причина няма да претоварвам справочния сегмент на настоящия текст с изброяване на заглавия на многобройни биографични и/или аналитични изследвания. Повечето от тези заглавия са описани коректно в: Славейков (1979), Енциклопедия (1996: 673-678), Славейков (2003), Дафинов (2004). [обратно]

5. Повече за Цариград като средище на възрожденския периодичен печат може да се намери в: Димитров (1991а: 17-35, 1991а: 21-37). [обратно]

6. С оглед на многократните позовавания на откъси от "Гайда" в хода на настоящия текст, по отношение на цитирането на това издание прилагам по-специфичен подход. В средни скоби след съответния пасаж или споменаване поставям означение от следния порядък - І, 1, 15 юни 1863. В случая римската цифра обозначава годишнината, арабската цифра - конкретния брой, а датата - деня на отпечатване на съответния брой. Макар и малко утежняващо структурата на текста, посочването на дата е необходимо с оглед полагането на събитията и/или коментарите, предмет на анализ, в присъщия им хронологически контекст. При представянето на цитатите прилагам лека процедура на нормализация на Славейковия изказ, като се старая да съхраня типичното му звучене, но и да не нарушавам основните норми на съвременния български език. [обратно]

7. В някои от коментарните си текстове неизтощимият словотворец се самоназовава гайдактор, съчетавайки в едно думите гайда и редактор. Тук си позволявам лека лексикална закачка с този неоцелял във времето Славейков неологизъм. [обратно]

8. Тази средищност е отразена ясно в поговорката "Била на хорото, а гайдата не видяла" (Геров 1981: 51). Повече за особеностите на народния инструмент гайда и за мястото му във фолклорната култура виж в: Махан (1895: 200-205), Качулев (1966: 23-56), Енциклопедия (1967: 207-209), Илюстрована (2000: 130-131), The Encyclopedia (2003: 180-181). [обратно]

9. За режима, при който се осъществява цензурата върху българския печат в Цариград виж Димитров (1991а: 27-34). [обратно]

10. Иван Дочков (неизв.) е старозагорец, който през 60-те години на ХІХ век живее в Цариград и се ангажира с участие в някои от книжовните инициативи на българската столична общност. Повече за него виж в: Българската (1988: 221). [обратно]

11. Димитър Бракалов (1840-1903) е търговец, църковен и читалищен деец. Живее до 1867 г. в Цариград, след което се преселва в Бургас. За него по-подробно виж в: Българската (1988: 91). [обратно]

12. Виж съобщението, публикувано от Н. Михайловски, за излизането на в. "Гайда" (Михайловски 1863). [обратно]

13. Писмо на П. Р. Славейков (Цариград) до Н. Михайловски (Търново) от 26 и 27 април 1864 (ЛА 1959: 200). [обратно]

14. Тясната ангажираност на Славейковите вестници "Гайда" и "Македония" с църковнонационалното движение е отбелязана и от Здр. Константинова, но в по-общия контекст на осмисляне развоя на печата във връзка с еволюцията на възрожденските институции (Константинова 2002: 36-37). Виж и: Бонева (2003: 191-200). [обратно]

15. В рамките на настоящия текст терминът Патриаршия обозначава само Цариградската патриаршия, която е основен опонент на българите в борбата им за йерархическа самостойност. Равнозначни нему са и другите популярни през ХІХ век имена на хилядолетната православна институция - Вселенска църква, Велика църква, Вселенски престол. Този подход е утвърден в българската историопис и се използва и от други автори на изследвания върху църковнонационалното движение, например Бурмов (1902), Ников (1971), Тодев (2004: 611-668), Бонева (2005: 281-327). [обратно]

16. Повече за падането на Йоаким ІІ и за избора на Софроний ІІІ виж в Σταματόπουλος (2003: 219-233). [обратно]

17. Цифрите, изразяващи този дълг, не са фиксирани, тъй като той системно нараства, а и самата Патриаршия не проявява склонност да представя в публичното пространство детайли, свързани с критичното си финансово състояние. Като усреднена и приемлива за времето, по което излиза в. "Гайда", може да се приеме, че приблизителната стойност на този дълг възлиза на около 10 млн. гроша (Εκκλησιαστικά 1870: 93-100). [обратно]

18. По въпроса за разпространението на Мегали идея посредством гръцките образователни институции в Османската империя през XIX век в един малко по-късен период, но с оглед и на тенденциите, присъщи на 60-те години (Bonides, Palaskas, Balabani 2000: 209-233). [обратно]

19. Тук авторът има предвид макиавелизма като доктрина, допускаща използването и на най-крайно в коварството си средство за постигането на определени политически цели. Терминът произхожда от собственото име на италианския ренесансов политик и мислител Николо Макиавели (1469-1527). [обратно]

20. Караказан е метонимия с негативна конотация, с която българите обозначават Цариградската патриаршия. [обратно]

21. Темата за свързаните с Възраждането национални митове не представлява самостоятелен предмет на анализ в рамките на настоящия текст. Конструктивни ориентири за интерпретацията й се съдържат в книгата на Н. Аретов (2006). [обратно]

22. Въпроса - това е най-широко употребяваното през Възраждането име на антипариаршеското движение. Позволявам си да го ползвам тук без кавички, като го приемам за равнозначно с другите придобили популярност наименования - църковно движение, църковна борба, църковна разпра. При все че обглеждат събитията от различни теморални и фактически дискурси, тези наименования в случая са взаимозаменими. [обратно]

23. Подчертаването е от оригинала. [обратно]

24. Поради спорния характер на публичното поведение на митрополит Доротей, за него все още не е написана биографична статия или студия. Материали за подобно изследване не липсват и то би било интересен принос в историята на църковното движение. Част от изворите за дейността на митрополита през периода 1863-1866 могат да бъдат открити във в. "Гайда" и в: НБКМ-БИА, IIА - 208, Съветник (1863), Шопов (1919: 183-188), Из архивата (1911: 540-549; 1914: 605, 608, 622, 624, 702, 880-881, 887-888), Млъчкова-Спасова (1982: 529-537), Възвъзова-Каратеодорова, Драголова (1988: 67-75), Галабер (1998: 20, 50). [обратно]

25. Това са митрополитите Антим Преславски, Панарет Пловдивски и Доротей Софийски, както и юристът Гаврил Кръстевич. Повече за българското участие в това събрание виж в: Бурмов (1902: 284-285), Бонева (2000: 144-148). [обратно]

26. Сред документите на д-р Стоян Чомаков е съхранен френскоезичният вариант на този акт на църковното движение (Шопов 1919: 228-230). [обратно]

27. Основните събития, свързани с развоя на църковното движение в Търново и Търновска епархия, са представени в: Москов (1915); Плетньов (1983: 235-247); История (2000: 185-243). [обратно]

28. Виж фактите, свързани с развитието на антипатриаршеското движение в тези три епархии в: Маркова (1989: 192-196), Темелски (2000: 394-403), Бонева (2002). [обратно]

29. Регионалните параметри на църковното движение в изброените митрополитски центрове и прилежащите им епархии могат да се проследят в: Генчев (1981: 157-290), Тодев (1994: 140-186), Тонев (1995: 233-270), Липчев (2004: 194-220). [обратно]

30. Повече по въпроса за църковното движение в Македония през 60-те години на ХІХ век виж в Петров, Темелски (2003: 57-96). [обратно]

31. Църковното движение в тези региони е сравнително слабо проучено. Една от причините е оскъдният изворов материал (Филипова 1982: 79-86; Райчевски 2004: 136-163; Манолова-Николова 2008: 186-191). [обратно]

32. Става дума за дебърци и велесчани. [обратно]

33. Последните четири прилагателни се отнасят до българските жители на епархиите, прилежащи към градовете Одрин, Солун, Сяр и Скопие. [обратно]

34. В случая са визирани излизащите към тогавашния момент вестници - "Гайда", "Турция", "Българска пчела" и "Съветник". Виж и хубавата обзорна статия на П. Р. Славейков върху облика и съдържанието на излизащите по това време периодични издания, озаглавена "Българските вестници" (ІІ, 6, 23 август 1864). [обратно]

35. Тук П. Р. Славейков има предвид постоянните представители по църковния въпрос, пребиваващи в Цариград. [обратно]

36. В този стих закачката е с несполучливите опити на Цариградската патриаршия да събере от православните християни пари, с които да покрие дълга (борча) си към правителството и към някои столични банкери. [обратно]

37. Произходът на тази метонимия е свързан със столичния квартал Фенер, където се намира резиденцията на вселенския патриарх. В българския словооборот през ХІХ век Фенер и всички производни на това име думи са натоварени с отрицателството на изострената българска критичност спрямо Цариградската патриаршия. [обратно]

38. Тези обстоятелства съм ги описала по-подробно в Бонева (2005: 303-313). [обратно]

39. Главните букви в словосъчетанието са от оригинала. [обратно]

40. Последното подчертаване е мое, за да се открои връзката на това ключово твърдение със заглавието на текста. [обратно]

41. В случая авторът има предвид въздигнатите в статут на мъченици за църковнонародната кауза архиереи - епископ Иларион Макариополски и митрополитите Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки (Бонева 2008: 63-81). Публичните биографии на тримата дейци са обект на сполучлив анализ от Михаил Арнаудов и от патриарх Кирил Български в част от изследванията им върху историята на българското църковнонационално движение, виж Арнаудов (1925: 1-134), Кирил (1948, 1950). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Аретов 2006: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. София, 2006.

Арнаудов 1925: Арнаудов, М. Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. // Иларион Макариополски Митрополит Търновски 1812-1875. Биография, спомени и статии за петдесетгодишнината от смъртта му. София, 1925.

Арнаудов 1969: Арнаудов, М. Творци на Българското възраждане. Литературни студии и портрети. Т. ІІ. Поети и герои. Второ издание. София, 1969.

Бонева 2000: Бонева, В. Възрожденецът Гаврил Кръстевич. Шумен, 2000.

Бонева 2002: Бонева, В. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковнонационални борби и постижения. В. Търново, 2002.

Бонева 2003: Бонева, В. "Всичко или нищо". Църковно-националното движение на страниците на вестник "Македония". // Петко Славейков. Нови изследвания. Сборник по повод 175 години от рождението му. Под редакцията на Ив. Радев. В. Търново, 2003.

Бонева 2005: Бонева, В. Възраждане: България и българите в преход към Новото време. Шумен, 2005.

Бонева 2008: Бонева, В. Другата Великденска акция - 21 април 1861 г., и началото на църковно-светския култ към Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. // Известия на Българското историческо дружество. Т. 40. София, 2008.

Боршуков 1963: Боршуков, Г. "Гайда" - първа трибуна на хумора и сатирата в българската публицистика. // Септември, 1963, кн. 6.

Боршуков 2005: Боршуков, Г. История на българската журналистика 1844-1877; 1878-1885. Трето издание. София, 2005.

Бурмов 1902: Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна распря. София, 1902.

Българската 1988: Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия. София, 1988, с. 221.

Възвъзова-Каратеодорова, Драголова 1988: Възвъзова-Каратеодорова, К., Драголова, Л. София през Възраждането. София, 1988.

Галабер 1998: Галабер, В. Двадесет и две години сред българите. Дневник. Т. I. 1862-1866. София, 1998.

Генчев 1981: Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. (Принос към българското духовно възраждане). Пловдив, 1981.

Геров 1981: Геров, Н. Речник на българския език. Фототипно издание. Т. ІІІ. София, 1981.

Гълъбов 1970: Гълъбов, К. Петко Р. Славейков. Живот. Дейност. Творчество. София, 1970.

Дафинов 1997: Дафинов, Здр. Титанът на Възраждането. Документална хроника за живота и делото на Петко Р. Славейков. София, 1997.

Дафинов 2004: Дафинов, Здр. Петко Р. Славейков. Летопис за живота, творчеството и обществената му дейност. София, 2004.

Димитров 1991а: Димитров, А. Българският периодичен печат в Цариград в условията на османската политическа действителност. // Исторически преглед, 1991, кн. 9.

Димитров 1991б: Димитров, А. Българският периодичен печат в Цариград в условията на османската политическа действителност. // Исторически преглед, 1991, кн. 10.

Енциклопедия 1967: Енциклопедия на българската музикална култура. София, 1967.

Енциклопедия 1996: Енциклопедия на българската възрожденска литература. Отг. ред. Ив. Радев. В. Търново, 1996.

Захариева 1987: Захариева, Св. Свирачът във фолклорната култура. София, 1987.

Иванов 1893: Иванов, Ю. Българский периодически печат от възраждането му до днес. Т. І. София, 1893.

Из архивата 1911: Из архивата на Найден Геров. Кн. I. Кореспонденция с частни лица. А-М. София, 1911.

Из архивата 1914: Из архивата на Найден Геров. Кн. II. Кореспонденция с частни лица. М-Я. София, 1914.

Илюстрована 2000: Илюстрована енциклопедия на музикалните инструменти от всички епохи и региони в света. София, 2000.

История 1976: История на град Враца. От Древността до Освобождението. София, 1976.

История 2000: История на Велико Търново. Т. 2. В. Търново, 2000.

Качулев 1966: Качулев, И. Български духови двугласни инструменти - гайда и двоянка. // Известия на Института по музикознание при БАН. Том ІХ. 1966.

Кирил 1948: Кирил митрополит Пловдивски. Паисий митрополит Пловдивски в църковно-народната борба. Пловдив, 1948.

Кирил 1950: Кирил митрополит Пловдивски. Панарет митрополит Пловдивски (1805-1883). София, 1950.

Константинова 2002: Константинова, Здр. Държавност преди държавата. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. София, 2002.

Косев 1986: Косев, Д. Петко Рачев Славейков. Обществена и политическа дейност. Второ издание. София, 1986.

Кунева 1995: Кунева, М. Две писма на Петко Р. Славейков до Янко Хр. Бърнев. // Известия. Исторически музей - Ловеч. Том І. Ловеч, 1995.

ЛА 1959: Литературен архив. Т. І. Петко Р. Славейков. София, 1959.

Липчев 2004: Липчев, Р. Възрожденска Силистра. Силистра, 2004.

Манолова-Николова 2008: Манолова-Николова, Н. Документи за Нишавската епархия от средата на ХIХ век. // Университетски четения и изследвания по българска история. Четвърти международен семинар. Смолян 11-13 май 2006. София, 2008.

Маркова 1989: Маркова, З. София в църковно-националната борба. // София през вековете. Т. I. Древност. Средновековие. Възраждане. София, 1989.

Махан 1895: Махан, К. Гайдата и напевите ни. // Български преглед, 1895, кн. 9-10.

Михайловски 1863: Михайловски, Н. Нови книги. // Съветник, г. І, бр. 18 от 22 юли 1863.

Мишев б.г.: Мишев, Д. Възраждане чрез печата. // България 1000 години Царство 927-1927. I. София, б.г. [1930].

Млъчкова-Спасова 1982: А. Млъчкова-Спасова. Софийската община през Възраждането. // България 1300. Институции и държавна традиция. Т. II. София, 1982.

Москов 1915: Москов, М. Търново в черковната борба. София, 1915.

Ников 1971: Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. Второ издание. София, 1971.

Петров, Темелски 2003: Петров, П, Темелски, Хр. Църква и църковен живот в Македония. София, 2003.

Плетньов 1983: Плетньов, Г. Мястото и ролята на Търново в националното църковно движение. // Велико Търново и Великотърновският край през вековете. Част I. Велико Търново, 1983.

Пундев 1930: Пундев, В. Периодически печат преди Освобождението. Част ІІ. Вестници. София, 1930.

Райчевски 2004: Райчевски, Ст. Нишавските българи. София, 2004.

Сиромахова 1997: Сиромахова, Ж. Русе през Възраждането. Русе, 1997.

Славейков 1863а: Славейков, П. Р. Спасението на българите в черковното им питане. // Гайда, г. І, бр. 13 от 30 ноември 1863.

Славейков 1863б: Славейков, П. Р. Спасението на българите в черковното им питане. // Гайда, г. І, бр. 14 от 14 декември 1863.

Славейков 1979: Петко Рачев Славейков 1827-1895. Био-библиография. София, 1979.

Славейков 2003: Петко Славейков. Нови изследвания. Сборник по повод 175 години от рождението му. Под редакцията на Ив. Радев. В. Търново, 2003.

Стоянов 1957: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806-1878. Т. І. София, 1957.

Съветник 1863: Съветник, г. I, бр. 24 от 23 септември 1863.

Темелски 2000: Темелски, Хр. Самоков през Възраждането. София, 2000.

Тодев 1994: Тодев, Ил. Българското национално движение в Тракия 1800-1878. София, 1994.

Тодев 2004: Тодев, Ил. Църковният въпрос. // История на българите. Том II. Късно средновековие и Възраждане. София, 2004.

Тонев 1995: Тонев, В. Българското Черноморие през Възраждането. София, 1995.

Филипова 1982: Филипова, Цв. Борбата за независима българска църква във Видинския край. // Известия на музеите в Северозападна България. Т. 7. София, 1982.

Шопов 1919: Шопов, Ат. Д-р Стоян Чомаков. Живот, дейност и архива. // СбБАН. Клон историко-филологичен и философско-обществен. Кн. ХII. София, 1919.

НБКМ-БИА, IIА - 208

 

Bonides, Palaskas, Balabani 2000: Bonides, K., Palaskas, S., Balabani, K. Nationalizm and Education. The Propagation of the "Great Idea" of Greek Nationalism trough Education in the European Territories of the Ottoman Empire in the late Nineteenth Century. // Education in the Balkans: from the Enlightenment to the Founding of the Nation-States. Thessaloniki, 2000.

The Encyclopedia 2003: The Encyclopedia of Music Instruments of the Orchestra and the Great Composers. London, 2003.

Εκκλησιαστικά 1870: Εκκλησιαστικά, ή εκκλησιαστικόν δελτίον. Περιέχον την από της παραιτήσεως του πρώην Κωνσταντινουπόλει κ. Σωφρονίου και εφέξης ιστορίαν του Πατριαρχικού Οικουμενικού της Κωνσταντινουπόλεως θρόνου. Εκδίδοται υπό Β. Δ. Καλλίφρων. Γ` (III). Εν Κωνσταντινουπόλει, 1870.

Σταματόπουλος 2003: Σταματόπουλος, Δ. Μεταρρύθμιση και εκκοσμίκευση. Προς μια ανασύνθεση της ιστορίας του Οικουμενικού Πατριαρχείου του 19ο αιώνα. Αθήνα, 2003.

 

 

 

© Вера Бонева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2010, № 10 (131)