Екзархията

29. МИТРОПОЛИТСКАТА ВЛАСТ И ЕПАРХИОТИТЕ В ПЕРИОДА НА ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗМИРИЕ И ВОЙНАТА 1875-1878

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

29.1. В последните месеци на своя продължителен и смислен живот митрополит Симеон Варненско-Преславски пише писмо на Стилиян Чилингиров - 2 февруари 1937. В него архиереят споделя впечатленията си от наскоро отпечатания роман на писателя "Невиждан враг". Прехвърляйки в съзнанието си поизбледнелите образи от предосвобожденските години, старият духовник възкресява спомена за последната си среща с един от героите на повествованието - председателя на шуменския революционен комитет Панайот Волов.

"Ще ни удавят в реки от кръв." В това изречение се съдържа основната презумпция, ръководила поведението на архиерея в трудния период на размирието и войната (1875-1878). Не страхът за личното положение или за собствения живот, а тревогата, че е възможно да пострадат хиляди невинни българи вследствие на евентуална въоръжена проява - това обстоятелство предопределя категоричните и последователни действия на митрополита и неговия епархийски съвет за осигуряване на мира и спокойствието на българите от региона на непревзетата с оръжие дори и от руските войски крепост. На многократните обвинения в конформизъм и предателство спрямо революционните борби митрополит Симеон отговаря спокойно и уверено. Дори и след десетилетия. "Ала както тогава, така и днес, заявявам, че гледах на въстаническото дело в тукашния край като на крайно безумно и опасно за българите дело, затова се и противопоставих." Тези думи са произнесени на 24 декември 1922 г. от амвона на храма "Св. Възнесение" в Шумен и са отправени към критикари и хулители, поставили под съмнение адекватността на поведението на архиерейската власт в годините на политическото размирие². Те, както и цитираният по-горе мемоарен откъс, осветляват достатъчно ясно рационалните мотиви на обстойно дебатираното архиерейско поведение на Симеон през последните предосвобожденски години³. Изхождайки от обстоятелството, че чрез мнението на Зина Маркова този дебат е пренесен на равнището на спокойния историзъм (Маркова 1989: 206-207), си позволявам да реконструирам част от фактите, свързани с дейността на митрополитската институция в очертания период, за да придам завършен характер на наченатия исторически ескиз. Както и да отстоя мнението си, че в годините 1875-1878, независимо от неимоверните административно-управленски трудности, митрополитската власт в Преславска епархия остава на нивото на своята високо отговорна хуманитарна и обществено-политическа мисия.

29.2. На 28 август 1875 г. Варненско-Преславският митрополит Симеон отправя архиерейско послание до свещениците, първенците и всички християни в града Ески Джумая. В посланието е изтъкната ролята на православните институции за отстояване интересите на християните в Османската империя. Припомнен е всеобщият характер на действащите правни норми. В основен граждански дълг е вменено задължението за проявяване на покорство и уважение към установения ред - "нужно е да смятат, че покорността на властите е свята тяхна длъжност". Въпросното задължение е мотивирано от необходимостта да се съхрани църковно-народната автономия, отвоювана толкова трудно в продължение на десетилетна борба с фенерското духовенство. Всяко размирие може да доведе до отмяна на фермана от 27 февруари 1870 г. - прогнозира архиереят и апелира:

Същото послание е отправено и до българите във Варненска епархия (ДА-Варна, ф. 79к, оп. 1, а.е. 19, л. 26-27). В него се съдържа предупреждение за опасните сетнини на евентуални бунтовнически начинания, които биха могли да нарушат крехкия граждански мир в региона⁵. Текстът показва недвусмислено, че митрополитската власт в Шумен е била наясно с въстаническите помисли на "младите". Помисли, които не са останали тайна нито за руските дипломати в Русе (Освобождение 1961: 112-113), нито пък са прикривани от емигрантския революционен печат⁶. Както е известно, в средата на м. септември е направен опит за реализиране на общонационална въстаническа акция, останала в историята със Захари-Стояновото назоваване "Старозагорско въстание". Макар и в ограничен мащаб, споменатата инициатива намира своите последователи и в Шуменско.

На 16 септември 1875 г. група представители на Шуменския революционен комитет начело с председателя Атанас Стойков се отправят с въстанически намерения към Балкана. Инициативата им е обвързана с решението на емигрантския Български революционен комитет за вдигане на общонародно въстание. Преминавайки в близост до с. Драгоево, четата на Ат. Стойков поема към Котленския Балкан и без да влезе в бой с турците, се разпръсква - под натиска на вътрешни противоречия и поради факта, че местната власт е взела превантивни мерки за предотвратяване на въоръжени бунтовнически прояви⁷. Арестувани са десетки българи - както дейци на революционната организация, така и заподозрени в съпричастие към въоръженото бунтовничество. Войските в крепостния град и околността са поставени в бойна готовност. Въведени са строги мерки за контрол над гражданския ред. В условията на изострените политически страсти се нагнетява вековното противостояние мюсюлмани-християни. Ситуацията дава възможност на фанатизирани местни управници и на самозвани блюстители на реда да започнат репресии спрямо обвиненото в непокорство християнско население⁸.

Представената ситуация поставя митрополитската власт в Шумен в много деликатно положение. В качеството си на длъжностно лице, получило своите властнически правомощия чрез правителствен акт, митрополит Симеон е ангажиран пряко със структурите на турската държава, поддържащи установения ред. Но не презумпцията за тази ангажираност ръководи архиерея в действията му в навечерието и след неуспешния въстанически опит. Основната тревога на духовника е свързана с опасността от евентуални репресии спрямо мирното християнско население. Тази тревога е изписана недвусмислено в посланието на Симеон до неговия духовен събрат митрополит Григорий, отправено на 22 септември 1875 г.

Митрополит Симеон не е единственият, който предупреждава шуменския каймакамин за готвената конспирация, още повече че неговото "предателство" има двупосочен характер. Информирайки властите за готвеното предприятие, той предупреждава чрез подставени лица и водачите на съзаклятието, че ще бъдат търсени за арест. След предупреждението В. Харизанов и Кр. Кюркчиев напускат града и се спасяват (Джумалиев 1958б: 49). Тук не бива да се пренебрегва и фактът, че младежите организатори на бунта са били наясно както с възможността да бъдат предадени, така и с невъзможността с ограничените си действия да съборят турската власт в свръхвъоръжената зона на крепостния четириъгълник. Въпреки всичко те поемат по трънливия път на обречеността, за да отстоят своите политически идеали. Пак по трънлив път, но път на компромиса и трудното посредничество между две противостоящи си сили, трябва да поеме вследствие на тази акция и шуменският владика. Той също отстоява свой висок идеал - християнския архиерейски дълг. Действията му в трудните последни месеци на годината 1875 демонстрират по убедителен начин обстоятелството, че както Симеон, така и подведомственият му митрополитски съвет са проявили необходимото съчетание от упорство и гъвкавост, за да предпазят в максимална степен живота и честта на своите епархиоти.

Първите грижи на местната владишка власт след арестуването на младежите-бунтовници са две: 1) да бъдат предупредени свещениците по селата да проповядват спокойствие и покорство; 2) да се потърсят възможности за закрила на задържаните. Митрополит Симеон приема случилото се като свое лично неблагополучие. "Ядосвам се за това - споделя той, - дето тези момчета предпочетоха да слушат хора кой знае какви, а не мене". Покаяние е другото име на чувствата, които владеят духовника. Покаяние, настояващо както за възмездие спрямо нарушителите на реда, така и за порицание на духовния водач. "Господ да ни е на помощ. Правителството е длъжно да накаже виновниците, [а] аз съм първий, дето бих желал да накажат, за да се умъдрят и другите и да не дават ухо на чужди внушения." (Джумалиев 1958б: 55-56).

Независимо от желанието да се дистанцира от антидържавните дела на непокорниците, митрополит Симеон следи отблизо хода на съдебния процес срещу тях и се старае да облекчи затворническата им участ. Любопитно сведение за дейността му в тази област дава секретарят на руското консулство в Русе Иван Петрович Крилов в писмо до Н. П. Игнатиев от 30 септември 1875 г.

Представените обстоятелства са премълчани в писмата на Симеон до Григорий. И това е естествено с оглед на подчертано верноподаническата позиция, заета от русенския митрополит в хода на размирието (Маркова 1989: 206-208). Позиция, добре известна както на вилаетските власти, така и на преславския митрополит.

Провалът на опита за ходатайство в полза на бунтовниците не хвърля шуменския владика в отчаяние и бездействие. Напротив, той започва да търси други механизми за отстояване интересите на епархиотите си. На 11 октомври Симеон отправя архиерейско послание до българите от селата Дивдядово, Преслав, Драгоево, Осмар, Смядово, Котел, Салманово, Кюлевча. Посланието настоява селяните да не се вслушват в бунтовническите проповеди на "няколко нехранимайковци" и да си гледат пряката работа. Споменавайки за евентуално духовно и гражданско наказание за непокорниците, митрополитът призовава към лоялност спрямо властите и към предпазлива почтителност спрямо съседите мюсюлмани (НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, а.е. 171, л. 67). Тонът на посланието е по-строг от обикновено. Зад тази строгост се крие страхът от евентуална кървава развръзка с оглед на все по-отчетливите антихристиянски настроения сред най-фанатичната част от местните мюсюлмани. Настроения, които раждат многобройни конкретни прояви на насилие, регистрирани ежедневно в канцелариите на митрополията. И не само там. В дописка до в. "Източно време" от 13 октомври 1875 г. анонимен шуменец споделя страховете и тревогите на съгражданите си, провокирани от новата конфронтация с властта и мюсюлманите.

Многобройни и красноречиви са свидетелствата за прояви на насилие спрямо християните в епархията, регистрирани в митрополитската канцелария. Октомврийската кореспонденция на Симеон е изпълнена с конкретни данни за подобни прояви. Селяните от Дивдядово, Преслав и Кьопрюкьой (Ивански) съобщават за своеобразен вечерен час, наложен от местните власти. Селяни от Върбица се оплакват, че озлобени турци набили едного християнина, само загдето носел фес. Нелицеприятни известия за насилия спрямо жени и девойки християнки също зачестяват (Тонев 1967: 173-174; Билчев 1990: 57-63).

В тази ситуация владиката предприема обичайната мярка - среща се с каймакамина и настоява да се активизират действията по охрана на християните. Срещата не дава реален резултат. "Каймакаминът не веднъж в пълен съвет каза, че всичките българи били бунтовници, и това в мое присъствие" (Билчев 1990: 59) - споделя Симеон с Григорий в писмо от 6 октомври. При представената позиция на местната гражданска власт е повече от ясно, че закрила от нейна страна не може да се очаква. Тогава владиката прибягва към по-горната инстанция - обръща се с писмена молба към валията Мехмед Асим паша. В писмото е припомнена както "окаяната случка, която подигна негодуванието на цялото шумненско население", така и фактът, че мнозинството от християните са проявили лоялност към властта. Срещу тази лоялност те са очаквали да получат гаранции за правата си, но са останали излъгани. Митрополитът заявява открито, че миряните в епархията му страдат от озлоблението на своите съседи мюсюлмани, а местната власт "способства да ся увеличава това раздразнение на духовете". В края на писмото владиката настоява вилаетските власти да се намесят решително и да обуздаят антихристиянските страсти на мюсюлманите в пъстроетничния регион (HA-EAH, ф. 144к, оп. 1, а.е. 175, л. 1-2).

По други поводи и във връзка с конкретни случаи на насилие митрополит Симеон продължава да отстоява интересите на отделни епархиоти и сигурността на отделни селища от ширещото си насилие. Това става ясно както от кореспонденцията му с митрополит Григорий, така и от посланията му до екзарх Антим (HA-EAH, ф. 144к, оп. 1, а.е. 175, л. 76-83). При все че се е убедил в "лошата воля на местната власт", в тези трудни месеци архиереят не спира да вярва, че след като виновниците за размирието са в затвора, то "невинните не трябва да се лишават от защитата на законите" (Билчев 1990: 60). Тази подвластна на модерните държавно-правни теории концепция, която подчертано доминира във възгледите на духовника, е разбита окончателно през първата половина на годината 1876. Тогава нито митрополит Симеон, нито пък подчинените му структури и личности се оказват в състояние да обуздаят антихристиянското насилие, развихрило се в пределите на невъстаналата, но натоварена с презумпция за виновност и обвинена в бунтовничество българска част от населението на Преславска епархия.

29.3. В писмо до Георги Петкович от Русе на 13 март 1876 г. главният апостол на Сливенски революционен окръг Иларион Драгостинов споделя възгледа, че "На определения [за въстанието] ден и час Русчукът, Шуменът и Разград, па ако може и Варна трябва да пламнат страшно." (Априлско 1954: 143, 174-175)¹¹. Цитираната препоръка се уповава на основателния възглед за стратегическата роля на региона и особено на Шуменската крепост. Тя обаче така и не се реализира в процеса на подготовката и осъществяването на бунтовническите начинания от април и май 1876 г. Причините за този развой са свързани с реалистичната преценка за невъзможността с методите на въоръженото въстание да се разгромят турските военни сили в най-големия балкански гарнизон на Османската империя. Още повече че най-влиятелните местни революционни предводители по една или друга причина са напуснали града и региона в предходните месеци, а злощастните спомени от неуспешния четнически опит от септември 1875 г. са все още живи¹².

Въпреки представените обстоятелства през пролетта на 1876 г. и в Преславска епархия се усещат подмолни знаци за политическо раздвижване на революционните среди. Макар и в иносказателна форма, частично запазената кореспонденция на някои местни дейци дава да се разбере, че през м. март и в този военизиран регион са направени опити да се съберат пари, оръжие и евентуални бойци за бъдещото въстание (Априлско 1954: 174). Опити дълбоко конспиративни и практически безрезултатни. Но дори и тези плахи инициативи не остават тайна за владиката Симеон. В писмо до екзарх Антим I от 26 март 1876 г. духовникът споделя тревогата си от все по-рязкото и негативно отношение на управляващите към техните поданици-християни, както и от нарастващото напрежение в отношенията между отделните конфесионални общности (НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, а.е. 171, л. 94).

Още при първите сигнали за започналото въстание митрополит Симеон отправя няколко настойчиви архиерейски послания до своите духовни поданици. На 26 април 1876 г. той се обръща към казалийските съвети на Ески Джумая, Котел и Осман пазар. На 7 май следва второ послание до същите казалийски съвети. Към него е приложено и екзархийското обръщение на Антим I, отправено до всички българи по повод въстанието. Основната препоръка и в двата Симеонови текста е християните в споменатите райони да са "пълни изпълнители на царската воля и на царските закони". Второто послание критикува открито въстаническите действия. То насочва вниманието на епархиотите към екзархийското обръщение, "което показва каква горест причини на Н[егово] Блаженство движението, което са направили някои глупави и отчаяни хора в някои места на Екзархията, и които ще намерят достойно наказание от победоносните царски войски" (НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, а.е. 171, л. 94-97). Претоварени с тревоги и опасения за антибългарски погроми, архиерейските обръщения от 26 април и 7 май към православните християни в Преславска епархия представляват съществени документи, свидетелстващи за охранителните функции на екзархийския институт в хода на въстанието. В духа на християнската ценностна система те настояват за обществен мир, за ненасилие, за респект пред съществуващия ред. Тази обективно антивъстаническа позиция съответства на ролята и функциите на църковните институции в българското общество. Институции, ориентирани към охраняване на традиционните структури и ценностни устои на българството. Институции, приспособени за продуктивна обществена изява не в условията на войни и размирия, а в условията на мир и стабилитет. Институции, необходими за запазване на целостта и хомогенността на обществената система в не по-малка степен отколкото отрицателите на съществуващия ред, подготвящи прехода на обществената система към нови (евентуално) по-продуктивни форми на устройство и вътрешна комуникация.

Макар и пределно абстрактни, горните съждения настояват за една по-близка до същинските параметри на случилото се историописна интерпретация. В конкретния случай - за допускане на тезата, че в драматичните дни на българското въстание от 1876 г. лидерите на православната ни църква действат адекватно както на своя специфичен социален статус¹³, така и на драматичната историческа обстановка¹⁴. Ще подкрепя последното твърдение със свидетелства за дейността на митрополитските власти в Преславска епархия в защита на населението от развихрилото се антибългарско насилие през пролетта и лятото на въстаническата 1876 година.

Както е известно, основната част от територията на Преславска епархия остава извън обхвата на бунтовните начинания от април-май 1876 г. Тук изключенията са две: 1) сливенската чета, излязла на 7 май, чийто боен път преминава основно в Котленския Балкан; 2) четата на Теню войвода, преминала р. Дунав на 16 май и разгромена окончателно в района на с. Араплар (Априлово), Поповско, чийто боен път преминава частично през Ески-Джумайския регион (Косев, Жечев, Дойнов 1986: 429-431, 450-451)¹⁵. Тези ограничени по обхват и брой на участници изяви са последвани от масови насилнически изстъпления спрямо християнското население в пъстроетничните предбалкански територии.

Още в началото на м. май в митрополитския дом в Шумен започват да пристигат известия за трагични саморазправи с българи. Според едно писмо на митрополит Симеон от 9 май обирите и грабежите са се превърнали в ежедневие (Билчев 1990: 73). На 12 май 1876 г. членовете на нахийския съвет в Котел съобщават на владиката за навлизането на въстаници в селата Нейково и Жеравна. След като декларират верноподаническите си чувства, котленци молят части от редовната армия да се дислоцират в селото им. Мотивите за тази молба се коренят не толкова в страха от въстаническите движения, колкото в опасенията за безчинства на черкези и башибозуци. Подобни опасения са изказани директно още на следващия ден в поредното писмо на котленци до Симеон (Тонев 1964: 120-121).

Ведно с известията от Котел и Котленско в митрополитската канцелария са събрани стотици свидетелства за антибългарски изстъпления. В детайлни писма до Григорий Доростоло-Червенски и до екзарх Антим I преславският митрополит описва десетки случаи на грабежи, убийства, изнасилвания, побои над мирни българи, извършени от фанатизирани мюсюлмани или черкези (Билчев 1990: 75-85; НА-БАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 174; а.е. 171, л. 95-106). Споменатите писма и до днес представляват съществено градиво за конкретен анализ и оценка на политическата несигурност и реално безвластие, последвали нереализирания опит за въстание в Североизточна България през 1876 г. Послужили като основание за съставянето на съществени официални документи на Българската екзархия, тези свидетелства показват ясно, че дори и най-крайните "репортажи" за насилия на християните в България, намерили място в страниците на руските славянофилски издания през пролетта и лятото на същата година, не са лишени от основания (Освобождението 1988: 153, 253, 312, 371).

Тук трябва да се отбележи и обстоятелството, че митрополитската власт в Шумен не се занимава само с регистрация на фактите. Многократно и под различни форми владиката и членове на смесения съвет информират местните управници за оплакванията на сънародниците си. Разбира се, безрезултатно. Демонстрираното управленско безразличие не възпира пълномощниците на българското население да изпълнят мисията си. През юни митрополитът неколкократно сезира валията в Русе за насилията над християните и моли за закрила на мирното население (НА-БАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 176, л. 9-15). Инициативата дава частичен резултат. Валията се разпорежда да не се посяга на християните в крепостния град. Тази протекция обаче няма как да бъде приложена спрямо българите от селата и от по-малките градчета. Във връзка с последното обстоятелство на 12 юни 1876 г. владиката отправя специално послание до поп Димитър в Осман пазар. То съдържа препоръка "да не се развалят добрите отношения" със съседите мюсюлмани. Както и настояване за стриктно съблюдаване на установения обществен ред.

Аналогичен тон и близко съдържание има и окръжното писмо на митрополита до иконом поп Константин в Котел - 27 май 1876 г. Изпращайки му екзархийското послание до свещениците и всички духовни лица, подписано от Антим I на 14 май, владиката припомня задълженията на духовенството да проповядва мир, разбирателство и уважение към установения ред. Икономът е задължен да изпрати по един екземпляр от посланията в околните села - Жеравна, Градец, Медвен, Ичера, Катуница - както и да контролира за строгото съблюдаване на предписанията (НБКМ-БИА, IIА - 308)¹⁶.

Очевидно, препоръчаното поведение на миряните и духовенството от Османпазарско и Котленско е пределно конформистко по своя характер, но по отношение на селища с преобладаващо мюсюлманско население (Осман пазар) или на компрометирани със съпричастието си спрямо революционното дело села, то е единствено възможно. Няма друг начин да се съхрани целостта на българската общност в териториите, където тя реално е малцинство, без да се жертват тези, които сами са избрали пътя на самоунищожителната въоръжена борба. Призвана да пази православните традиции, живота и доброчестието на мирните християни, митрополитската институция в Преславска епархия остава на висотата на своята висока обществена мисия в размирните месеци на 1876 г.¹⁷. Дори и с цената на неоснователно етикираната оценка "предателство" от страна на радикално настроени съвременници и антиклерикално предубедени следовници.

29.4. Пълна с тревога и неизвестност е втората половина на бунтовната 1876 г. По подобие на своите сънародници от другите краища на отечеството българите от Преславска епархия следят развоя на международните събития с притаени надежди. И при все че са поставени в условията на административен произвол и обществена несигурност, шуменци не се поколебават да се подпишат под прошение, настояващо за скоростни и радикални реформи в политическата система на европейска Турция. От една записка на руското външно министерство с дата 4 декември 1876 г. става ясно, че жителите на градовете Търново, Свищов, Плевен, Шумен, Варна и Тулча са подали до руския генерален консул адрес, съдържащ "проект за реформи, които те считат за необходими за България" (Освобождение 1961: 560). Тук по всяка вероятност става дума за скрепяване с подписи на един от двата проекта за широка административна автономия на земите, населени с българи в границите, очертани от Българската екзархия. В самото начало на м. декември тези проекти са депозирани при дипломатическите служби на държавите, представени на Цариградската конференция (Христов 1966: 479-497). Съпричастието на шуменци към автономистките тежнения на нацията в навечерието на руско-турската война 1877/78 г. са показателни за политическата зрялост на местния елит. Зрялост, намерила израз дори и в такива дребни на пръв поглед обстоятелства като учебните занимания в Дивдядовското взаимно училище, в хода на които в края на 1876 г. опитният даскал Никола Бацаров разяснява в детайли нравствената същност на най-високата за времето си публична добродетел - "любовта към отечеството". Разбирана като съзнание за принадлежност към оформящата се национална общност, тази добродетел е дефинирана чрез непоколебима лоялност към нацията и неотклонна дейност за нейното благополучие. В добросъвестно записания текст на урока, посветен на любовта към отечеството, има един откъс, който е притаил в себе си болките и страховете, владели съзнанията на българите в трудните месеци между края на Априлското въстание и началото на Освободителната война.

Цитираната морална проповед съдържа в себе си съществени компоненти от доктрината за национална еманципация, овладяла с пълна сила умовете на просветените българи по това време. Самият факт, че тази доктрина вече е напуснала вестникарските колони и комитетските съзаклятия и се е превърнала в част от учебните занимания на току-що узнаващите истините за околния свят ученици на взаимното училище, е показателен за интензивността на процесите, свързани с оформянето идентичността на българската нация в напрегнатите предосвобожденски месеци. Процеси, чиято динамика без съмнение е насечена от битовите и административно-политически препятствия, които християните от района на крепостния четириъгълник Русе-Силистра-Варна-Шумен трябва да преодолеят в трудните месеци на войната.

Тази неточна във всички детайли, но безупречна в адекватната си оценъчност на събитията шуменска хроника показва ясно, че българите в Преславска епархия следят внимателно хода на военните действия¹⁸, без при това да дават воля на опасенията си за репресии спрямо християните или на страховете си от неблагоприятен за Русия обрат на събитията. Обрат, който в пренатоварения с крепостни съоръжения и войскови части град не изглежда невъзможен - поне до падането на Плевен на 28 ноември (10 декември) 1877 г.

Съобразявайки се с последното обстоятелство, българите от региона посрещат архиерейското послание на Св. Синод от 1 май 1877 и посланието на новоопределения екзарх Йосиф I от 30 май със съзнание за необходимостта от търпеливо изчакване развоя на събитията, както и за минимализиране на евентуалните конфликти с гражданското и военизираното мюсюлманско население¹⁹. По това време митрополит Симеон е в Цариград, но той е в опозиция на Екзархийския съвет и Св. Синод по въпроса за отстраняването на Антим I и още на 8 април 1877 г. е подал оставка от всички длъжности²⁰. По тази причина посланието от 1 май не е подписано от преславския владика. Последното обстоятелство създава предпоставки екзархийската управа да се опасява за съдбата и поведението на местните християни и затова веднага след встъпването си в длъжност новият предстоятел на българската църква - екзарх Йосиф I - отправя специално послание до архиерейския наместник в митрополитския град - 6 юни 1877 г. Текстът на това обръщение е конструиран като опозиция на възванието на Българското централно благотворително общество от 12 (24) април 1877 г., призоваващо за открити въстанически действия в подкрепа на руската армия²¹. Припомняйки евентуалните рискове за живота на християните, свързани с необмислено въстание, екзархът повелява на местния духовен началник иконом поп Василий:

Цитираното послание до духовенството в Преславска епархия представлява точен израз на официалната политика на Екзархията в началото на войната, която е продиктувана от специфичния статут на църковната институция²². В конкретния случай с населението в Североизточна България архиерейските призиви за граждански мир и покорство са продиктувани от опасенията за евентуални репресии спрямо християните. Както е известно, тези опасения се оказват не съвсем основателни - в хода на военните действия крепостният четириъгълник се превръща в своеобразна буферна зона, натоварена повече с очаквания за мащабен военен конфликт, отколкото с повратни армейски операции²³. При все това християните в Преславска епархия преживяват трудна и тежка военновременна година, поемайки бремето на многобройни извънредни повинности, на огромна бежанска вълна и на основателни страхове от административен произвол, грабежи и репресии. Страхове, поставили своя драматичен отпечатък върху мемоарните разкази на българите, пребивавали в крепостта в дългата година, заключена между 12 (24) април 1877 г. и 6 (18) юли 1878 г.

Този пространен цитат е от непубликуван мемоарен разказ, съставен по всяка вероятност от учителя Никола Бацаров през 80-те години на XIX век. Аналогични сведения има и в спомените на учителката Царевна Миладинова (1985: 45). Те повествуват убедително и точно върху най-значимите трудности, възправени пред населението от Шумен и Шуменско в периода на войната. Трудности, които за различни прослойки от населението имат различни имена - реквизиции, извънредни данъчни товари, "доброволен" труд за допълнително укрепване на военните съоръжения, безчинства на татари и черкези, подслоняване на бежанци²⁴. "Много пъти умирахме от страх и пак оживявахме" - това изречение, записано в началото на август 1877 г. в дневника на учителя Петър Златев Груев от с. Върбица, реконструира в най-краткословен вид същинските измерения на войната, която за населението на Ески Джумая и Осман пазар придобива възможно най-жестоки измерения, свързани с опожаряване и разпиляване на жилища, обществени сгради и частни имоти, а за българите от Котленско и Новопазарско означава несекващи грабежи и безчинства от страна на фанатизирани мюсюлмани, както и от страна на съпътстващите всяко размирие мародери (Гроздев, Златков 1983:135-141; Тонев 1993: 264-278; Маждракова-Чавдарова 1999: 153-154).

В тези трудни за православните българи дни духовенството продължава да изпълнява присъщите си обществени и църковни функции. Макар и оскъдни, запазените от периода на войната свидетелства показват, че свещениците, казалийските съвети и епархийският съвет в Шумен се съобразяват стриктно с инструкциите на Екзархията да проповядват мир и разумен конформизъм в отношенията с мюсюлманите и с административните власти. Без да загърбва присъщите си граждански и култови функции, духовенството се ангажира пряко с разрешаване проблемите на бежанци, придошли от селищата с преобладаващо турско население, както и на местни семейства, които са пострадали от войната. В тази своя дейност то е подпомогнато от учителите, временно останали без работа поради затваряне на училищата, от читалищните дейци и от традиционно силните общински власти (Пенков 1960: 121-124).

Както става ясно от цитираните по-горе мемоарни бележки, след падането на Плевенската крепост надеждите за успешен за руското оръжие изход от войната се засилват. Пристигналите по неведомите пътища на слуха сведения за разгрома на Осман паша укрепват упованието на шуменци, че наближава денят, в който крепостният град ще бъде деблокиран и освободен от турски части. Сътворените по това време стихове на учителя от шуменското девическо училище Харалан Ангелов²⁵ са препълнени с очаквания за благоприятна политическа участ на цялата нация.

Макар и лишени от високи естетически качества, тези редове представляват ярка илюстрация на съпричастието на местната българска общност с военновременните неволи на българите от другите краища на отечеството. Съзнание, което е дало възможност на току-що прохождащия поет да провиди значимите политически сетнини на битката при Плевен, както и да сподели със съгражданите си надеждата за скорошно освобождение. Аналогични надежди са намерили израз в писмото на опълченеца Радуш хаджи Симеонов до брат му Янко. На следващия ден след подписването на Одринското примирие - 1 февруари 1878 г. - Радуш поздравява от Котел приятелите си във все още блокирания Шумен "с[ъс] свободата, за която страдахме толкози време" (ДА-Ш, ф. 633k, оп. 1, а.е. 10, л. 13).

Както е известно, реалният процес на оттеглянето на турските части от Шумен и Варна се забавя. Макар и в символичен вид, тук войната се оказва особено протяжна. Деблокирането на Шуменската крепост започва на 6 (18) юли 1878 г. - след подписването на Берлинския договор (Тонев 1999: 47-73; ДА-Ш, ф. 633k, оп. 1, а.е. 10, л. 9). През целия месец юли българите от Шумен и Шуменско преживяват напрегнатия процес по оттеглянето на турските военни части и дислоцирането на руските окупационни войски. За чест на командващите - и от двете противостоящи страни - този процес преминава бързо и без сериозни сътресения. А населението си отдъхва от военновременните тревоги едва след пълното деблокиране на крепостта²⁶.

Карта на бойните действия около Шуменската крепост в периода на руско-турската война 1877/78 г., съставена от М. Пенков

Междувременно в началото на м. юли в града се е завърнал и митрополит Симеон. Той е декларирал положителното си отношение към освободителното дело на Русия още на 4 (16) април 1878 г., подписвайки се под благодарствения адрес на българския народ към Александър II (Освобождение 1964: 564-568). Готовността му да съдейства на окупационните власти за възстановяване нормалния ход на публичния живот в епархията е констатирана ясно и еднозначно от съответните служби още преди подписването на Берлинския договор. Нещо повече - Симеон е направил положително впечатление на новата администрация с присъщите си нравствено-религиозни качества, констатирани недвусмислено в един любопитен служебен доклад от това време.

Веднага след завръщането си в епархията митрополит Симеон се заема със своите рутинни архиерейски задължения. Още на 22 юли 1878 г. той разпраща окръжно писмо до всички енорийски свещеници, в което настоява да се съберат сведения за наличността и състоянието на храмовете, както и за кадровата осигуреност на селищата със свещеници. В отговор на отправеното искане в митрополията пристигат десетки писма, съдържащи кратки, но съществени сведения по споменатия предмет. Съхранени и до днес в архивата на църковната институция, тези писма представляват важно градиво за църковно-народната история на региона (ДА-В, ф. 75к, оп. 1, а.е. 12)²⁷.

Владиката поддържа коректни и добронамерени отношения с руските военновременни власти. Сред официалните документи, излезли от митрополитската канцелария през 1878 г., прави впечатление писмото до ген. Сергей Белокопитов, съдържащо благодарностите на архиерея, духовенството и миряните от епархията за иконата на светите братя Кирил и Методий, дарена от генерала на черквата "Св. Възнесение" в памет на 6 юли - ден, в който той заедно с подчинените си части е посрещнат в града като освободител (Тошева, Дряновски 1978: 191-192).

Констатираната добронамереност на архиерейските власти към новите временни управници на страната не представлява пречка за организиране на мащабна инициатива по събиране на подписи в Преславска епархия срещу подписания на 1 (13) юли Берлински договор. В специални писма до енорийските духовници от август/септември 1878 г. митрополитът обяснява пагубния характер на договора от Берлин и разпраща подготвени в Екзархията формуляри, "които трябва да се напълнят с подписи" - против договора (ДА~В, ф. 75к, оп. 1, а.е. 4, л. 7). Тази мащабна акция представлява част от съответна общонационална инициатива. Обречена предварително на провал, общобългарската подписка против договореностите на Великите сили за статута на българските земи след руско-турската война 1877/78 г. представлява важен знак за това, че дори и в такъв повратен момент екзархийските структури са пряко свързани с политическия модус на общонационалното битие.

Модус, в чиито предели се появява, функционира и достига до своя успешен завършек борбата за църковен суверенитет на нацията.

БЕЛЕЖКИ

1. Едно писмо от митрополит Симеон. - Мир, г. XLIII, бр. 10 980 от 25 февруари 1837. Това мнение е представено в разгърнат вид в още едно писмо на митрополит Симеон до Ст. Чилингиров с дата 31 март 1937 (НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, а. е. 821, л. 20-21). Двата текста са показателни за това, че в края на живота си архиереят е възкресявал в съзнанието си трудните за него и епархията му предосвобожденски години и е умувал върху сложните смисли и нееднозначните сетнини на случилото се в техните предели. [обратно]

2. Шуменски вести, г. V, бр. 22 от 12 май 1923. [обратно]

3. Основните тези по въпроса са представени в: Ников (1922: 29-30), Чилингиров (1940: 90-92), Джумалиев (1960а: 93-95), Тонев (1967: 168-170), Вълканов (1992: 34-39), Митрополит (1992: 100-105). [обратно]

4. Текстът е съхранен и в машинописен вариант в същия фонд - НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, а. е. 34, л. 1-2. [обратно]

5. Както е известно, Никола Обретенов посещава Шумен на 23 и 24 август, донасяйки разпореждането на БРК за непосредствена подготовка на въстание. Малко след него Шумен е посетен и от Иларион Драгостинов. Сведения за тези посещения и свързаните с тях въстанически приготовления не са останали в тайна от контактния и влиятелен владика (Джумалиев 1958б: 49). [обратно]

6. 3наме, г. I, бр. 27 от 14 септември 1875. [обратно]

7. Тази въоръжена проява е описана обстоятелствено в ред изследвания: Джумалиев (1958б: 45-56; 1954: 291-294), Косев, Жечев, Дойнов (1986: 194-197). [обратно]

8. Турските репресии спрямо българите от региона през есента и зимата на 1875 г. са регистрирани както от турски, така и от руски документи - Недков (1958: 233-245), Освобождение (1961: 123-128; 139-140). [обратно]

9. Това писмо заедно със следващото от 26 септември е публикувано още през 1968 г., за да се докаже ролята на Симеон "за разкриване на революционните комитети"(Флорова 1968: 165-171). [обратно]

10. Източно време, г. II, бр. 37 от 25 октомври 1875. [обратно]

11. За стремежа да се ангажира местната радикална общност с въстанието свидетелства и фактът, че в Исторически музей - Шумен се съхранява ръкописно възвание за обявяване на въстание от 22 април 1876 г., подписано от Г. Бенковски (Шумен 1997: 436). [обратно]

12. Повече по тези въпроси в: Тонев (1976б: 84-86), Косев, Жечев, Дойнов (1986: 254-255). [обратно]

13. Всъщност най-верноподаническите актове на Екзархията от това време са двете окръжни послания, отправени до миряните и до свещениците на 28 април и 14 май 1876 г., съдържащи призиви християните да бъдат "повече от всякога точни в изпълнение на поданическите си длъжности". За тези документи обаче е известно, че са съставени под прекия диктат на правителството (НБКМ-БИА II В 2982; Априлско 1954:289-290, 381-383). [обратно]

14. Тук в чисто методологически план се придържам към тезата, че в повечето обществени ситуации са възможни повече от един адекватен тип поведение на различни водещи личности и фактори. Защото обществената система се движи в една посока (прогресивната! ) само в съзнанията на наистина еднопосочно скроените умове. Както показва практиката, тезата за една, единствено правилна политическа линия на публично поведение (като Априлската линия на БКП например) лесно и фатално се разбива в подмолните камъни на собствената си илюзорност. [обратно]

15. За участието на отделни шуменци във въстаническите прояви от април-май 1876 г. виж: Шуменци (1976). [обратно]

16. Месец преди това - на 19 май - владиката се обръща към своите епархиоти със специално послание във връзка с възцаряването на султан Мурад V. В него той приканва към вярност и покорство (НБКМ-БИА, IIА 304). [обратно]

17. Последното обстоятелство намира израз и във факта, че епархийският съвет в Шумен взима решение да открие подписка за събиране на средства за пострадалите от въстанието селища и граждани (ДА-В, ф. 75к, а.е. 13, л. 214). [обратно]

18. Основните факти, свързани с хода на военните действия на Дунавския фронт през 1877/78 г. и с българското участие във войната, могат да бъдат проследени по: Улунян (1972); Генов (1978); Дойнов (1978); Косев, Дойнов (1999). [обратно]

19. Напредък, г. XI, бр. 133 от 27 май 1877, бр. 134 от 3 юни 1877. [обратно]

20. По този въпрос вж. тук част 26.2. [обратно]

21. Виж текста на възванието в: Стогодишнината (1979: 113). [обратно]

22. 3а официалната позиция и неофициалната дейност на Българската екзархия в периода на войната виж: Маркова (1989: 229-249). [обратно]

23. Военните действия в района на Шумен многократно са били обект на специални проучвания и документални публикации. Виж Пенков (1960: 115-133), Недев (1977: 39-56), Джумалиев (1977: 54-63), Братоев (1999). [обратно]

24. Изброените военновременни неволи на християните от Шумен и региона са отразени и в други документални източници: Освобождение (1964: 116-118, 241), Възпоменателен (1978: 352, 388, 452-453), Тонев (1999: 86, 90). [обратно]

25. Повече за Харалан Ангелов в: Чилингиров (1928: 1-122), Сестримски (1998: 67-84). [обратно]

26. Приемането на руските военни части в района е представено в ред публикации и затова няма да се спирам специално на този въпрос (Град 1977; Велите 1981: 168-174). [обратно]

27. Документите от тази архивна сбирка са използвани многократно в изследвания на регионалните културни традиции и църковни институции. Напоследък част от тях, засягащи добруджанските територии на епархията, бяха публикувани в един представителен сборник с български извори (Извори 2001: 330-333, 338-344). [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.