Екзархията

28. "ФРЕНСКАТА СВАТБА" В ШУМЕН ПРЕЗ 1875 ГОДИНА - ЕДНО НЕОЧАКВАНО ТРУДНО ИЗПИТАНИЕ

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

28.1. "Целият град набъбна от тревога. Трите дребни наглед случки се сплетоха и направиха от себе си нещо голямо, нещо тревожно. <...> И действително, годежът от въпрос личен и семеен се обърна на обществен, дори на народен. Започна от всички да се смята, особено от еснафите, че с него се накърнява народната чест и народното достойнство. Чужденците да не ни смятат стадо овце, от което могат да си отлъчват всяка хубава овца? Българите вече не са стадо и няма да позволят подобна гавра със себе си." (Чилингиров б.г. [1936]: 58-59). Цитираният откъс е извлечен от романа на Стилиян Чилингиров "Невиждан враг", отпечатан в София през 1936 г. Без да се отличава с високи естетически качества, този роман представя относително правдоподобно предисторията и развоя на един "романтичен бунт"¹, разгърнал се в публичното пространство на гр. Шумен в началото на 1875 г. и останал в историята с красноречиво име - "френската сватба". Провокирани от обстоятелства от строго личен характер, събитията, свързани със споменатата шуменска разпра, се превръщат в обект на остър публичен дебат - както в пределите на местната общност, така и в общонационален план.

Шуменската "френска сватба" представлява любопитен и многозначен историописен обект. При все това последното самостоятелно изследване, посветено специално на нея, е една студия на Стилиян Чилингиров, написана в края на 20-те години на XX век главно върху материали от периодичния печат (Чилингиров 1928: 267-278; 1929а: 67-81; 1929б: 261-271). Бегли екскурси върху проблема се срещат и в някои от по-обстоятелствените исторически съчинения за Старозагорското и Априлското въстание (Стоянов 1996: 171 -172; Страшимиров 1907: 230-231; Косев, Жечев, Дойнов 1986: 194), както и в биографичните очерци за митрополит Симеон Варненско-Преславски (Македонов 1991: 21-25; Вълканов 1992: 35-40) и за Панайот Волов (Чилингиров 1940: 55-79; Теофилов 1959: 19-23; Панайотов 2000: 88-110; ДА-Ш, ф. 714к, оп. 1, а.е. 31). Споменатите книжовни факти ми дават основание да се спра по-подробно на предисторията, развоя и сетнините на "френската сватба" в Шумен от 1875 г.

28.2. Във връзка с трасирането и строителството на железния път Каспичан - Шумен, през 1874 г. в крепостния град се установява чуждестранна инженерна бригада. В състава й влизат французи, белгийци, поляци (Кавалджиев 1937). Макар и не веднага, новодошлите чужденци завързват контакти с част от българския елит. Особено с френскоговорящата му част. По линия на въпросните контакти един от най-образованите и влиятелни местни учители - Димитър Константинов² (възпитаник на католическия лицей в Бебек) е нает за преводач към инженерната бригада. Домът на Димитър Константинов става обект на постоянни посещения от новодошлите чужденци. Сред тях особена настойчивост проявява белгиецът на име Симон Фери. Причината за тази настойчивост е Василка Константинова³ - неомъжената сестра на учителя Димитър, която по мнението на съгражданите си е безспорен "корифей на шумненската хубост"⁴. Според упорито витаещите около видната мома градски слухове Василка питае споделени любовни копнения по един образован и представителен млад търговец - Бойчо хаджи Бойчев. Тя поддържа контакти и с Панайот Волов, който често я посещава под претекст да усъвършенства в разговор с нея неулегналия си френски език. Доколко обаче тези контакти са провокирали някакви интимни пориви у председателя на шуменския революционен комитет - едва ли може с категоричност да се отговори⁵. Още повече че Волов е близък приятел на полуофициалния кандидат за ръката на Василка - Бойчо. В този смисъл, дори и красавицата да е раздвижила мъжкото въображение на деликатния по нрав и маниери учител, той едва ли е посмял дори и пред себе си да признае това. Така или иначе, появата на Симон Фери разкъсва въображаемия любовен триъгълник. Без много колебания и условности белгиецът предлага на красивата българка брак. Тя приема. От този момент нататък романтичният сюжет се превръща в публичен факт. Факт, който разтърсва из основи малкото българско общество в крепостния град.

Сведения за времето, в което се разиграват представените събития, се съдържат в едно официално послание от името на шуменската българска община, отправено до русенския владика Григорий Доростоло-Червенски на 16 януари 1875 г. "Един от французите⁶ на име Симон - пишат общинарите - се споразумял с учителя Димитър Костадинов да [в]земе сестра му Василка за съпруга, която и остава съгласна още преди 5-6 месеца, за което, както уверяват, станали и потребните документи чрез Консулатото, на което принадлежал французинът." (ДА-Варна, ф. 75к, а.е. 13, л. 11-12). От цитирания откъс става ясно, че съгласието за сватбата е постигнато още в средата на лятото на 1874 г. Последвала задължителната процедура за удостоверяване семейното положение на чужденеца. Скоро след приключването й постъпва искане от страна на младоженците обредът да бъде извършен по правилата на източноправославната църква. Според цитираното писмо това искане е отправено по изричното настояване "на девицата", а не по молба на чужденеца, както приемат повечето интерпретатори на събитията (Чилингиров 1928: 271; Панайотов 2000: 90).

Поради спецификата на случая бракът би могъл да бъде благословен от православен свещеник само с изричното разрешение на митрополит Симеон, който от август 1874 г. е в Цариград, за да участва в заседанията на Светия Синод. На 4 октомври 1874 поп Васил и поп Панайот отправят специално писмо до владиката. В него те искат мнението на духовния си началник за евентуалната венчавка. На 18 октомври той им отговаря категорично: "Вие знаете, че тукашният обичай на черквата ни не позволява смесените парясани бракосъчетания, следователно вие не можете да вземете никакво участие в годежа или венчаването на французина с българската мома." (НА-БАН, ф. 144к, а.е. 171, л. 23). Този откъс хвърля светлина върху едно недогледано от историци и писатели обстоятелство около предисторията на "френската сватба". Очевидно за белгиеца този брак не е първи, защото понятието "парясано бракосъчетание" не може да се свърже с Василка, за която няма спор, че е "мома" и "девица". Още повече че става дума за брак между католик и православна. В този смисъл твърдостта на митрополит Симеон може да се изведе по-скоро от православните канони, отколкото от някакво владишко упорство. Но така или иначе, категоричната архиерейска възбрана върху брака хвърля младоженците, ведно с цялата им фамилия, в смут. А в общественото мнение се оформят две противостоящи си позиции.

Едното мнение гравитира около тезата за законността на католико-православния брак. То е поддържано от Симон Фери, от колегите му, както и от няколко видни шуменски чорбаджии. Сред тях личат имената на хаджи Панайот, Жеко хаджи Василев и Димо хаджи Стоянов - все личности с тежко обществено положение и с влияние върху общинските дела.

От другата страна застават "младите", организирани от Панайот Волов и Петър Енчев - учители, еснафи, комитетски дейци, широки среди на гражданството. Любопитното в случая е, че в хода на създалата се извънредна ситуация председателят на местния революционен комитет (Панайот Волов) и десетина години по-големия от него преславски владика Симеон отстояват една и съща позиция - и то с присъщата на възрастта си упоритост и настойчивост.

За комитите-идеалисти Панайот Волов и Петър Енчев⁷ драмата на Василка и Симон предоставя отлична възможност да стабилизират и разширят влиянието си сред местната общественост, манипулирайки умело неприкритите опасения на скептичното българство от неизменните пасиви за националното, с които е свързано нахлуването на западноевропейското влияние на Балканите. Конкретният случай на "отнемане" на най-милото за българина - красива и образована девойка - съдържа неимоверен потенциал за пропаганда в споменатата посока. И още нещо - той дава шанс на "младите" да неутрализират поне част от значимия властови ресурс, притежаван от местните общински лидери (условно назовавани "стари") при все по-отчетливото разпадане на турската държавна машина. В този смисъл твърдението на Хр. Ботйов, че лидерите на шуменския революционен комитет Панайот Волов и Петър Енчев са пуснали в ход "комитетските работи" (Писмо 1971: 491) във връзка с "френската сватба" не са съвсем лишени от основание. Разбира се, само в смисъл, че пропагандният и отчасти кадровият потенциал на местната комитетска организация са ангажирани индиректно с едно неприсъщо на конспиративната структура дело. Дело, което в крайна сметка дестабилизира шуменския революционен комитет в навечерието на политическата криза от 1875/76 година.

Петър Енчев

Една от целенасочено предизвиканите провокации на "младите" спрямо готвения брак е поставянето на сцената на читалище "Архангел Михаил" на Добри-Войниковата комедия "Криворазбраната цивилизация" от учителско-еснафската "партия". "Младите" правилно преценяват, че драматургичните внушения на неувяхналия и до днес текст обслужват директно пропагандата им по посока на идеята за придържане към корените на народностните традиции⁸. Комедията е отрепетирана бързо и е поставена на 11 януари 1875 г. - непосредствено преди официално обявената дата на бракосъчетанието между Василка и Симон.

Ден преди "младите" да покъртят сърцата на съгражданите си със съдбата на заслепената от блясъка на криворазбраната западноевропейска "циливилизация" девойка Анка, "старите" (начело с изброените по-горе чорбаджии) предприемат конкретни действия за удовлетворяване на настойчивата молба на белгиеца за допускане на насрочената на 12 януари (неделя) венчавка. Детайлна информация за хода на тези действия се съдържа в писмото на еснафите до митрополит Григории Доростоло-Червенски, съставено на 17 януари 1875 г. под формата на писмен доклад за развоя на събитията.

Зад цитираното попресилено свидетелство личи категорично желанието на свещеника и митрополитски наместник да изпълни владишкото разпореждане. След като установяват, че не ще убедят поп Васил да венчае младоженците, привържениците на брака се насочват към другия духовник, който би могъл да извърши бракосъчетанието - поп Панайот. И, както пишат еснафите, след пазарлъци, заплахи, обещания за голямо парично възнаграждение енорийският свещеник почти дава съгласието си да венчае Василка и Симон. Стреснати от това, дейците от кръга Волов-Енчев потърсват подкрепа в екзархийската власт. "И действително, в нея нощ телеграфисали на Екзархията." (Чилингиров 1929б: 263-264)¹⁰. Митрополит Симеон препотвърждава решението си, но поради слабата си информираност за размаха на конфликта изразява почуда, че един такъв привидно дребен и практически решен от него случай се отнася направо до екзархийската централа в столицата (HA-EAH, ф. 144k, a.e. 171, л. 37). Междувременно поп Панайот намира за благоразумно да се откаже от полуобещанието си да извърши обреда на бракосъчетанието.

28.3. В неделната сутрин на 12 януари 1875 г. (деня на сватбата) силите са привидно изравнени. Но това не удовлетворява противниците на брака. Те са фанатично убедени в необходимостта от предотвратяването му. Затова и правят следващата стъпка. След редовната сутрешна служба в митрополитския храм "Св. Възнесение" учителят Панайот Волов държи реч пред стотиците граждани, изпълнили сградата и двора на православната черква.

Възползвайки се от отсъствието на митрополита и въодушевен от факта на владишкото съпричастие спрямо тезата на "младите", революционерът Панайот Волов застава на амвона и наставлява събраното множество от позиция, от която има право да говори само владиката или неговият законен наместник. Строго погледнато, поведението на учителя-бунтовник е неканонично, но това обстоятелство едва ли по някакъв начин е впечатлило разбуненото множество, опиянено от упованието на словото му. Какво е говорил Волов под купола на черквата "Св. Възнесение"? Официалните доклади на местните дейци по случая свидетелстват, че речта му е настоявала "да се пазят черковните правила от всяко нарушение". Или казано с други думи: "Панайот Волов каза слово, с което силно защитаваше обредите на нашата православна вера и напомни, че днес съветът насила кара свещениците ни да венчаят един католик с православна против черковните правила." (Чилингиров 1929б: 262, 264)¹¹. Цитираното свидетелство стои правдоподобно на фона на обстоятелството, че словото е изречено в православен храм и че предмет на дебата е извършването (или неизвършването) на един църковен обред. В този смисъл опитите да се натовари речта на учителя със свръхдоза националистически патос (Чилингиров б.г. [1936]: 107-109)¹² или да се реконструира в контекста на едно граничещо с цинизъм ксенофобско отношение към чужденците¹³, са лишени от основание. Тук искам да поставя специален акцент върху грубата манипулативност, с която се отличава Ботйовият текст, посветен на този момент от "френската сватба". "Той [Волов] чел слово в черковата и казал, че за да са не развратим и за да не изгубим най-добрите черти от характера си, то ние не треба да влезаме в семейно сношения с чужденците, а особено с такива безнравствени личности, каквито са например нашите инженери."¹⁴ Заставайки пред това изречение, при целия си респект пред неотразимите творчески светове на гения, си позволявам да мисля, че подобен тип манипулация влиза в груб дисонанс с традиционно спокойното и адекватно отношение на българите към чужденците. Отношение, в чийто контекст "френската сватба" в Шумен може да се тълкува като ярко изключение, появило се с драматична неочакваност по-скоро за да потвърди правилото, отколкото да го отхвърли. Но да се върнем в православния храм.

Още преди края на неделната служба в митрополитската сграда започва заседание на смесения епархийски съвет. Членовете му за пореден път изслушват доводите на чорбаджи Димчо в полза на тезата да не се пречи на бракосъчетанието. Узнавайки това, след края на Панайот-Воловото слово, насъбралото се множество се отправя към митрополитския дом. "Подир черковния отпуст същите младежи, придружени от още други, представиха се на митрополитския съвет [и настояха] да се препоръча на свещениците да пазят черковните правила. Младежите отидоха си, като им се даде отговор да бъдат спокойни. Всичко ще стане според желанието им." (Чилингиров 1929б: 261)¹⁵. След това обещание привържениците на брака са лишени от всякакви възможности за маневри. Всъщност остава само една, но тя е предоставена на чужденците. Те отправят съответна молба до местната административна власт. Каймакаминът Даниш бей изслушва двете страни, но не се ангажира да осъществи натиск над свещениците с довода, че става дума за дела от религиозно естество, които са извън неговата компетентност.

Същевременно лавината на масовото недоволство упорито влече събитията към точката на драматичната им развръзка. Без да се разпръсква, разбуненото множество се отправя към къщата на младоженката, която се намира на главната улица срещу популярната в града шекерджийница на Сладък Станчо. Част от младежите отсядат в заведението, а другата част обсаждат дома на младоженката, където се намират очакващите да започне венчавката гости на семейството - Симон Фери и колегите му. Венчавката така и не започва, но оставеният пред вратата файтон не вещае нищо добро. Противниците на сватбата очакват с него да бъде доведен някой изменил на каузата свещеник, който да извърши обреда или - по-лошо - да отведе без брак Василка в дома на младоженеца. Часове наред събитията не се развиват нито в едната, нито в другата посока. Напрежението расте.

На свечеряване някои от французите и белгийците - гости във Василкиния дом - посягат да излязат. Следва спречкване. Вследствие на него "скромният Роберт" си отива с наранена глава, а двама от по-буйните му сънародници - Лоранс и Кайяве - са понатупани. "При спречкването - спомня си Жечо Павлев - буйният Кайяве излиза като вихрушка из вратата навън и с големия си бастун в ръка се впуска в кръвна борба. След него идат и други. Бастуни и шапки хвърчат, всичко изпочупено, измачкано, изпокъсано. Не остана на мястото ни Лоранс, ни Кайяве, ни никой здрав и непокътнат." (Павлев 1926). Официалните послания на шуменските управници до митрополит Григорий представят развоя събитията в по-пастелни краски (Чилингиров 1929б: 262, 264), но така или иначе никой не премълчава факта, че се стига до физическа разправа между събралото се множество (най-вече младежи и деца) и инженерите-чужденци. Както и обстоятелството, че умиротворението настъпва едва след като по заповед на коменданта на крепостта Фазлъ паша пристига конен отряд от войници, който блокира улиците, водещи към мястото на сблъсъка, и разпръсква множеството¹⁶.

Така завършва драматичният шуменски 12 януари 1875 г. Ден, в който "френска сватба" така и не се състоява. Затова пък се състоява една масова протестна акция на българите, провокирана и умело направлявана от бъдещия апостол на Четвърти революционен окръг Панайот Волов. Състоява се регионално събитие, свидетелстващо за готовността на широки кръгове от еснафското съсловие, учителството и други градски общности да откликват на пропагандните инициативи на все по-самоуверения и ловък радикален политически елит. Елит, позволил си дързостта да изпробва своето влияние, разбунвайки народното недоволство по повод на казус, свързан с параметрите на етнорелигиозната идентичност, както и да провокира общонационален дебат върху каноническите, политически и дипломатически измерения на този казус.

28.4. Успялата да овладее положението местна административна власт действа в съответствие с правилата за подобни извънредни ситуации. Вечерта на 12 януари и през нощта са арестувани около 50 души, някои от които невинни¹⁷. На сутринта част от невинните са пуснати. В ареста остават 17 обвинени. Сред тях са Панайот Волов и Петър Енчев, които не са арестувани веднага, но са призовани на 13 януари и веднага след явяването си пред местните власти са задържани. Специално Панайот Волов е задържан по обвинение, че с пропагандата си против брака на Василка и Симон и с речта си в църквата е влязъл в ролята на подбудител на сбиването между българите и чужденците.

Скоро - "с цел да закрилят сънародниците си" - в Шумен пристигат френският и белгийският консули, резидиращи в Русе¹⁸. Пристига и руски чиновник от съответното русенско дипломатическо представителство - драгоманинът Карвондис. На 15 януари 1875 г. в града за кратко се установява и митрополит Григорий Доростоло-Червенски. Той е натоварен от екзархийската власт и лично от намиращия се в столицата митрополит Симеон да проучи случая и да отстоява интересите на българите. Турската власт също не разчита само на местните си кадри. В града - "за да изпита работата" - пристига Садък ефенди - "истиндакчия на русенското криминално съдилище"¹⁹.

На 16 януари 1875 г.²⁰ без излишно бавене е свикан местният казалийски съд (темиз хокук). Той дава ход на делото в присъствието на двамата консули и на митрополит Григорий. Проведени са разпити на заподозрените и на свидетелите. Според текста на окончателното съдебно решение на обвинението за подбудителство Панайот Волов отговаря, че постъпката му е правомерна и настоява като подстрекател на сблъсъка да се окачестви чорбаджи Димо хаджи Стоянов. Съдебният състав разделя обвиняемите на две групи - "подстрекатели" (10 души) и "извършители" на побоя (7 души). Седмината "извършители" са осъдени на по 3 или 5 месеца затвор. Това са Спиридон Панов, Рафаил Г. Мощев, Танас Г. Мощев, Димитър Славев, Христо Русев, Ганьо Недев и Тодор Кундурджи.

Подбудителите също са разделени на две групи: първостепенни - Панайот Волов, Бойчо хаджи Бойчев и Доси Кърджиев, и второстепенни - Петър Енчев, Николай и Васил поп Куцарови, Евтим Друмев, Матю Ив. Рачев, Харалан Радушков (Джумалиев 1976: 34)²¹. Задържаният Тодор Джебаров не е намерен за виновен, но не е и освободен²². По отношение на "подстрекателите" казалийският съд проявява колебание. Той ги намира за виновни, но не се наема да им определи наказание.

Панайот Волов

Във връзка с това, както и по повод жалбата на чужденците, делото е предадено на следващата инстанция - вилаетския съд (диван темиз) в Русе. Колебливото отношение на шуменския съдебен състав подсказва, че местните управници не искат да се конфронтират рязко с българите. Управителят Данъш бей и кадията решават да прехвърлят отговорността по окончателното решение на вилаетския съд. Защото след броени дни консулите ще напуснат крепостния център, а те ще останат в Шумен, където така или иначе ще трябва да намерят разумния модус за съвместен живот със силната в стопанско отношение и добре организирана българска общност.

Очаквайки прехвърлянето си в Русе, затворниците пишат "от шумненската тъмница" две последователни писма на владиката Григорий. В тях те отстояват на невинността си и настояват за височайше покровителство от страна на православната църква. За съжаление, прошенията на затворниците не постигат ефект. На 30 януари разделените на две групи обвиняеми са откарани с файтони до Каспичан. Там те са качени на влака за Русе, където предстои да се гледа делото им пред вилаетския съд.

28.5. През втората половина на януари по страниците на цариградските и отвъддунавските вестници и списания се подема напрегнат дебат върху предпоставките, развоя и символиката на несъстоялата се сватба и състоялото се българо-френско сбиване насред крепостния град. Представените в приложената Таблица данни свидетелстват, че без открито дистанцираните от политическото ежедневие списания "Читалище" и "Знание", както и без специализирания в стопанската област "Ступан", всички български периодични издания взимат отношение по случката. Нещо повече - в пределите на 29-те вестникарски материала, посветени специално на "френската сватба", се лансират съждения, свързани с ролята и функциите на екзархийските институции, с взаимоотношенията млади/стари, с напреженията българи/чужденци, както и с ред други компоненти на търсещото новите си идентичностни параметри общонационално битие.

Още на 15 януари в. "Дунав" публикува остра статия, описваща накратко станалото и настояваща, че Волов е използвал ситуацията, за да "раздразни фанатизма на народа"²³. Аналогични обвинения се съдържат и в първите коментарни материали на в. "Източно време"²⁴. Цариградският "Напредък" е склонен да обяснява нещата с непримиримостта на чорбаджиите, които търсели възможност "да си отмъстят на младежите за вехти сметки"²⁵. Относително неутрална позиция се опитват да държат цариградският вестник "Век", списание "Ден" и списание "Училище". Двуезичното издание на Кирияк Цанков "Balcanul" прехвърля отговорността на чужденците, "които трябва да са засегнали нещо свято за народа"²⁶. Ботйовото "Знаме" застава във възможно най-крайна критична отдалеченост по отношение на чужденците, чорбаджиите и турската власт. В цинично-саркастичния очерк за развоя на събитието французите и белгийците са представени като пропаднали алкохолизирани типове, любовта между Василка и Симон - като отдавна "консумирана" в най-груб сексуален план, чорбаджиите - като жалки турски мекерета, местните власти - като брутални насилници, склонни да придадат политически характер на "една нищожна и съвсем детинска работа". "Работа", квалифицирана малко по-късно с многозначно-присмехулното име "нимфоманическа революция"²⁷. Тук обаче трябва да се отбележи, че при всичките неправдоподобия, от които е изтъкана Ботйовата позиция по случая, редакторът на в. "Знаме" дава една неприсъща на антиклерикалните си убеждения, но адекватна по своята същност оценка на становището на митрополит Симеон по въпроса за евентуалния православно-католически брак. Нещо повече - чрез своята оценка той се включва активно във вестникарския дебат за основателността на споменатото становище, провокиран от редакцията на в. "Източно време" скоро след разгласяването на случката.

Ще се спра накратко върху развоя на споменатия дебат. Още на 1 февруари вестник "Източно време" публикува редакционна статия, съдържаща критики срещу шуменския владика²⁸. В нея открито се заявява, че той е виновник за свадата, защото не е допуснал гъвкаво тълкувание на църковните канони с оглед узаконяването на брака. С дата 5 февруари същото издание публикува отговора на владиката. В необемния аналитичен текст митрополитът изрежда църковните правила, забраняващи подобен брак, като отхвърля всяка възможност посочените правила да се "вгъват" под натиска на някакви конюнктурни съображения²⁹. Изразявайки уважението си към архиерея, редакцията на вестника отказва да приеме доводите му, настоявайки, че преди това той е давал разрешения за други православно-католически бракове³⁰. Няколко издания веднага се обявяват в подкрепа на владиката - "Век", "Ден", "Знаме". Особено живописен в доводите си е Христо Ботйов: "Ние ще да отговорим на "Източно време", че в скандалът с французите дядо Симеон е виноват дотолкова, доколкото е бил виноват и за ланското лунно затъмнение."³¹. В крайна сметка редакцията на "Източно време" отпечатва статия на анонимен шуменец, обосноваваща основателността на владишкото решение. По този начин на 15 март дебатът приключва. Проявявайки не особено присъщата на журналистическото съсловие склонност да се уважава мнението на опонента, в. "Източно време" съхранява доброто име и достолепието на Варненско-Преславския митрополит.

Междувременно с дата 15 март 1875 г. митрополит Симеон е получил писмо от влиятелния член на епархийския съвет в Шумен Велико Христов. В него се съдържа статия на самия В. Христов, която авторът настоява да бъде предадена за печат във в. "Век". Текстът обосновава правомерността на владишката позиция в хода на "шумненската случка" (ДА-Варна, ф. 75к, а.е. 9, л. 57-58). В своевременно написания на 25 март 1875 г. отговор духовникът заявява, че е получил "статийката", но че не е допуснал отпечатването й. "Не исках да се разисква един въпрос, който, според мене, не подлежи на разисквание" - заключава архиереят. Ако за всеки един отделен случай започнат да се "вгъват" черковните правила - докъде ще се стигне? Към този реторичен въпрос той добавя и непоклатимия довод, че ако е сгрешил, ще го съди началството му, а не вестникарски редактор. "Никога не съм вярвал, нито вярвам, че присъдата на историята ще се изчерпи от газетарските критики." (НБКМ-БИА, ф. 31, а.е. 3, л. 118-119)³². Тази категорична позиция стои здраво върху основателното убеждение на широко скроения духовник, че мисията му е да стабилизира общонационалното битие около трайните и устойчиви стожери на православния канон и националното доброчестие. Мисия, свързана със съзнателното избягване на лековати приплъзвания по надолнището на ефимерни спорове и междуличностни нападки.

В интерес на истината, тук трябва да се подчертае, че зад демонстрираната категоричност в позицията на архиерея се крият дълбоки вътрешни терзания, стигащи дори до колебание да подаде оставка от заеманата отговорна длъжност. Още на 5 февруари 1875 г. той информира епархийския съвет в Шумен, че е научил от Доростоло-Червенския митрополит за "нещастното събитие", което е разтърсило града. Изразявайки дълбокото си огорчение от сблъсъка с чужденците, Симеон споделя, че размишлява върху възможността да напусне владишката длъжност, за да бъде "свободен от отговорността за подобни приключения, каквото е станалото в Шумен, и които [приключения], освен срама наш, докарват на черквата ни безброй лоши сетнини". В края на писмото са дадени съответни наставления на членовете на съвета - "да се въдвори пак любовта и мира помежду съгражданите ви и да се наредят училищата, за да не се онеправдават децата" (НА-БАН, ф. 144к, а.е. 171, л. 38). От цитираната препоръка личи настойчивата архиерейска грижа за възвръщане на нормалния ход на живота в епархийския център.

28.6. Независимо от обстоятелството, че "героите" от 12 януари са все още в ръцете на турското правосъдие, през месеците февруари и март напрежението в града постепенно намалява. Василка Константинова и Симон Фери напускат Шумен и скоро сключват брак в Русе при католически свещеник³³. След този развой на събитията за българите в града остава само тревогата за съдбата на арестуваните. Тя е отразена еднозначно в писмо на Танас С. Попов (Шумен) до Петър Златев Груев (Върбица) от 15 февруари.

На 16 февруари затворниците пишат поредно писмо до владиката Григорий. В него те се представят като "презрени и наклеветени от едно съсловие шуменски първенци" и настояват да получат обективна информация за положението си. На 23 февруари - в навечерието на Заговезни - шуменските младежи молят владиката да подпомогне освобождаването им за празника³⁴.

Молбата им, естествено, не е удовлетворена, но от разменени писма между Симеон и Григорий става ясно, че русенският митрополит полага системни усилия, "за да са улегчи съдбата на онези нещастни шумненчета, които са имали дързостта да се бият с французи" (ДА-Р, ф. 43к, оп. 1, а.е. 1592, л. 167; НА-БАН, ф. 54к, а.е. 364, л. 76-77; а.е. 396, л. 43-44). В навечерието на съдебното заседание в русенския съд заявление за милостиво отношение подават и някои чорбаджии - Димо хаджи Стоянов, хаджи Панайот и Матю Рачев. Те настояват пред белгийския консул да се смекчи искът на пострадалите от побоя. В последния момент обаче чорбаджийското заявление е оттеглено. Плахият опит за помирение между "стари" и "млади" остава безрезултатен. Нещо повече - той провокира още по-злостни нападки от страна на общобългарския глашатай на "младите" Хр. Ботйов по отношение на споменатите шуменски чорбаджии³⁵.

На 14 май 1875 г. вилаетският съд в Русе гледа делото на 17-те подсъдими по "френската сватба". Направените обстоятелствени разпити и разследвания включват дори телеграфни запитвания до митрополит Симеон и до шуменския каймакамин. Владиката категорично потвърждава свидетелството на П. Волов, че чрез речта си в митрополитския храм на 12 януари учителят не е провеждал никаква политическа пропаганда, а само е отстоявал архиерейската забрана за осъществяване на спорното бракосъчетание (Джумалиев 1976: 34-35). Тодор Джебаров изрично свидетелства, че освен от Симеон, подсъдимите са подкрепени от митрополит Григорий, както и от влиятелните русенски българи Стоил Попов и Петър Златев (Шумен 1997: 411)³⁶. Споменатите ходатайства, както и обстоятелството, че пряко участие в побоя на т.нар. "подстрекатели" така и не е доказано, довежда до една практически оправдателна присъда. Съдът решава да се допита до правителството, а дотогава "подстрекателите" са освободени, при условие че ще останат в Русе до окончателното приключване на съдебното дирене. Тодор Джебаров е признат за невинен и освободен напълно. На 17 май 1875 г. Панайот Волов, Петър Енчев и другарите им напускат русенския затвор.

Малко по-различна е съдбата на преките участници в побоя. Те са осъдени на по 1 година затвор и остават в русенската тъмница (Шумен 1997: 411)³⁷. Освен това съдът одобрява иска на пострадалия Роберт за обезщетение от 400 франка за нанесените телесни повреди. Сумата своевременно е осигурена от шуменските чорбаджии, които използват посредничеството на пребиваващия по това време във вилаетския център Велико Христов, за да я предадат на пострадалия. Още на 1 юни 1875 г. В. Христов информира съгражданите си, че сумата е платена и че валията и каймакаминът са уведомени за това (НБКМ-БИА, ф. 31, а.е. 3, л. 95).

Веднага след уреждане на този финансов въпрос митрополит Симеон започва да търси начини за смекчаване присъдите на останалите в затвора младежи. На 23 май 1875 той пише специално писмо на члена на Държавния съвет хаджи Иванчо Пенчович в Цариград. Представяйки му накратко случая, духовникът моли високия чиновник да използва влиянието си "за освобождаването на тези момчета" (НА-БАН, ф. 144к, а.е. 171, л. 61-62). На 12 юли 1875 г. Симеон изпраща съответно послание до екзарх Антим. В него изрично е акцентувано върху настояването "да се подействува оттам нещо, ако е възможно, за да се даде на Русчук по-скоро един благоприятен отговор за конечното освобождаване на момчетата" (НА-БАН, ф. 144к, а.е. 171, л. 54). Същата молба до екзарха е преповторена и на 20 септември 1875 г. (НА-БАН, ф. 144к, а.е. 171, л. 65). През октомври следват нови писма - до хаджи Иванчо Пенчович и до Петър Златев (НА-БАН, ф. 144к, а.е. 171, л. 70-71). В писмото до Петър Златев с горчиво-ироничен тон Симеон дори се опитва да омаловажи деянието на побойниците: "Но да се наказват, и то толкози много момчета, които искаха да задържат за едного от другарите си една българска хубавица, това е [нещо], дето късият ми ум не може да разбере." (НА-БАН, ф. 144к, а.е. 178, л. 1).

Междувременно на шуменските общински управници им се налага да разрешат още един проблем, произлязъл от януарските размирици - става дума за сбъдналото се пророчество на стария даскал Рашко Блъсков, че "злотo <...> ще да се слее върху училищата"³⁸. След арестуването на П. Волов и П. Енчев и напускането на Д. Константинов учебните занятия в мъжкото класно училище временно са прекратени. На учениците, с изключение на тези от новосформирания IV клас, ще им се наложи да повторят съответните класове. Във връзка с очерталата се криза, на 28 май епархийският съвет обсъжда възможността за връщане на П. Волов на работа (ДА-В, ф. 75к, оп. la, а.е. 14, л. 36). С посредничеството на Тодор Ченгелиев и Велико Христов се прави опит за убеждаване на бившия главен учител отново да заеме учителското си място (НБКМ-БИА, ф. 31, а.е. 3, л. 143-144). Той явно се колебае, защото поставя като условие за връщането си приемането и на Петър Енчев. Скоро съвсем отказва. Независимо че този отказ не е желан от шуменските училищни настоятели, още през лятото те попълват вакантните учителски места и новата учебна година започва нормално (ДА-Ш, ф. 664к, оп. 1, а.е. 82, л. 1-29).

През лятото и есента на 1875 г. настойчивите ходатайства на шуменските и русенските първенци, на двамата владици и на екзарха пред институциите, имащи отношение към съдбата на останалите в русенския затвор младежи, продължават (ДА-Р, ф. 43к, оп. 1, а.е. 1593, л. 30, 85-86, 149). Макар и със закъснение, тези усилия дават резултат. През ноември 1875 г. и последната група шуменци, осъдени по процеса за "френската сватба", са освободени предсрочно. "Най-сетне, 1875 на месец ноемврий, срещу Архангелов ден си дохождат всички [в Шумен]" - свидетелства съвременник на събитията (Петров 1940б). Не се завръщат само Панайот Волов и Петър Енчев, които са предпочели рисковете на емигрантския живот. Още през юни двамата преминават нелегално през р. Дунав на път към новото си житейско поприще (Ганчев 1939: 29-30). "Когато се завърнаха другарите, без Волова и Енчева, то беше цяло събитие в Шумен" - спомня си съидейникът им Тодор Джебаров (Шумен 1997: 411). Събитие, което бележи фактическия завършек на любовно-бунтовно-криминалната шуменска случка, останала в историята с многосказателното име "френската сватба".

БЕЛЕЖКИ

1. Квалификацията "романтичен бунт", макар и не много точна, представлява един от устойчивите етикети на събитията. Тя се среща в спомените на Царевна Миладинова (Миладинова-Алексиева 1985: с. 53). [обратно]

2. През последното предосвобожденско десетилетие Димитър Константинов е един от най-влиятелните училищни и читалищни дейци в Шумен. От разписа за заплатите на учителите в класното училище личи, че за учебната 1873/74 г. той е най-скъпо платеният учител в града. Годишната му заплата, ведно с тази на съпругата му - Анастасия Константинова, възлиза на 12 923 гр. (НБКМ-БИА, IIA-7706, л. 1). Информация за дейността му се съдържа и в комплект документи, съхраняващи се в Исторически музей - Шумен (ИМШ-В, № 302-309, 312-313). Виж и: Стоилов (1958: 225-227). [обратно]

3. За Василка Константинова съществуват неоснователни твърдения, че е била учителка в девическото класно училище в Шумен във времето, когато се разиграват описваните събития (Доросиев 1925: 114; Българска 1988: 353). Това твърдение не намира потвърждение във възрожденската периодика, в мемоарите на тогавашните дейци и най-вече в добросъвестно водената от общинското ръководство книга за състава на учителите в града и за заплатите, които ежемесечно е получавал всеки от тях в периода 1873-1876 (НБКМ-БИА, IIA 7706). [обратно]

4. Знаме, г. I, бр. 8 от 2 февруари 1875. [обратно]

5. В интерес на историописната обективност трябва да се отбележи, че мнозинството от интерпретаторите на случката не настояват да е имало романтична връзка между Василка Константинова и Панайот Волов. Изключение прави само една недовършена бледа повест, подписана с W. (вероятно Вела Благоева) и публикувана в сп. "Ново време". Този "художествен" текст обаче не следва историческите факти в такава близост, която да дава възможност да я поставим в групата на историческите интерпретации на "френската сватба" (W. 1897а: 819-837, 1897б: 959-979, 1897в: 1063-1079). Без да се увлича по споменатия сюжет, нито в художествената си книга по случката, нито в позитивистката си биография на П. Волов, Ст. Чилингиров не отхвърля категорично идеята за евентуално романтично пристрастие на революционера спрямо красавицата: "Съвременници твърдят, че и сам Волов хранел известни симпатии към Василка."(Чилингиров 1940: 58). [обратно]

6. В много от съвременните свидетелства и тогавашни публицистични интерпретации на случката белгиецът Симон Фери е обозначаван като французин. Това обстоятелство, свързано най-вече с факта, че пребиваващите в Шумен белгийци са от френскоговорящата общност в малката държава, подвежда дори и такъв добросъвестен изследовател като Стилиян Чилингиров. [обратно]

7. Повече за Панайот Волов и Петър Енчев като лидери на местния революционен комитет виж в: НБКМ-БИА, ф. 232, а.е. 1, л. 52, а.е. 37, л. 1-6; Чилингиров (1940: 32-55), Минев (1947: 241-252), Джумалиев (1958б: 45-46; 1960а: 49-114), Братоев (1992: 165-180). [обратно]

8. За тази постановка няма сведения в дописките, посветени на "френската сватба", но тя е изрично регистрирана в спомените на свидетели и участници в събитията. Вж. спомените на Тодор Джебаров в: Шумен (1997: 409). [обратно]

9. Писмото е публикувано от Ст. Чилингиров в документалната част на студията му. Виж Чилингиров (1929б: 263). [обратно]

10. За телеграфното съобщение до Екзархията се съобщава и в някои дописки върху случая. - Век, г. I, бр. 3 от 18 януари 1875. [обратно]

11. Аналогична е информацията за съдържанието на речта и в една от относително правдоподобните дописки. - Източно време, г. II, бр. 3 от 28 февруари 1875. [обратно]

12. В романа си писателят прави неуспешен опит за реконструкция на споменатата реч. Този опит е преповторен в по-слаб вариант и в последната книга за Панайот Волов (Панайотов 2000: 95). [обратно]

13. 3наме, г. I, бр. 8 от 2 февруари 1875. [обратно]

14. 3наме, г. I, бр. 8 от 2 февруари 1875. Още един ракурс за отношението Ботйов/Симеон виж в: Любенова (2001:25-36). [обратно]

15. Както става ясно от един мемоарен текст, това решение е взето под натиска на насъбралото се множество, което е било готово да щурмува митрополитската сграда, ако не получи желания от него отговор (Петров 1940б). [обратно]

16. Сбиването е отразено многовариантно в съвременни дописки и в свидетелски спомени. Някои мемоаристи и публицисти са склонни да придават по-широки мащаби и по-голям драматизъм на случката, но като цяло свидетелствата на различните източници се припокриват с разказаното накратко тук. Виж: Век, г. I, бр. 4 от 25 януари 1875; Напредък, г. IX, бр. 26 от 25 януари 1875; Balcanul, г. I, бр. 1 от 1 февруари 1875; Източно време, г. I, бр. 51 от 1 февруари 1875, г. II, бр. 3 от 28 февруари 1875; Ден, г. I, бр. 1 от 12 февруари 1875; Знаме, г. I, бр. 8 от 2 февруари 1875; Шумен (1997: 409-410); Павлев (1926); Петров (1940б). [обратно]

17. В. "Източно време" настоява, че арестуваните са 52 души, но като цяло бройката по различните източници се движи около 50. - Източно време, г. II, бр. 3 от 28 февруари 1875. [обратно]

18. Източно време, г. I, бр. 50 от 25 януари 1875; Век, г. II, бр. 4 от 25 януари 1875. [обратно]

19. Източно време, г. I, бр. 50 от 25 януари 1875. [обратно]

20. Датата на съдебното заседание не е фиксирана в никой от досегашните текстове върху "френската сватба". Приемам я за много вероятна на основата на писмото на шуменските първенци от 16 януари до митрополит Григорий, което завършва така: "По причина на истиндациите Икономът и другите членове [на епархийския съвет] се намериха на този час на правителството и затова не можаха да [се] подпишат." (Чилингиров 1929б: 262). Същевременно вестниците съобщават, че чуждите консули са си тръгнали още на 16 януари. - Напредък, г. IX, бр. 26 от 25 януари 1875. [обратно]

21. В цитираната статия е представен в резюмиран вид текстът на съдебното решение по делото, произнесено от русенския вилаетски съд. [обратно]

22. Това обстоятелство е регистрирано в личните спомени на Тодор Джебаров за "френската сватба" (Шумен 1997: 411). [обратно]

23. Дунав, г. IX, бр. 939 от 15 януари 1875. [обратно]

24. Източно време, г. I, бр. 50 от 25 януари 1875. [обратно]

25. Напредък, г. IX, бр. 28 от 8 февруари 1875. [обратно]

26. Тази критична спрямо французи и белгийци позиция стои близо до тезите, отстоявани от руската дипломация по случая. В публикуван доклад на руския консул в Русе Ал. Мошин от 5 февруари 1875 г. е записано следното: "Инженерите водели въобще разгулен и разсипнически живот <...> Според имащите се във Варна слухове, инженерите първи дали повод за схватката." (Архимандрит 1931). [обратно]

27. Знаме, г. I, бр. 8 от 2 февруари 1875, бр. 10 от 2 март 1875, бр. 11 от 16 март 1875. [обратно]

28. Източно време, г. I, бр. 51 от 1 февруари 1875. [обратно]

29. Източно време, г. II, бр. 1 от 15 февруари 1875. Този отговор е любопитен, защото е сред малкото публикувани преди Освобождението текстове на митрополит Симеон (Стоянов 1957: 318). При цялото многообемие на кореспонденцията си - служебна и лична - през тези години младият владика упорито избягва да се появява на страниците на периодичните издания. Моите наблюдения върху личността му ми дават основание да смятам, че по това време Симеон е имал основателни опасения във възможността от принизяване на институцията, която представлява, чрез евентуално пряко участие във вестникарските прения по един или друг текущ въпрос. [обратно]

30. Източно време, г. II, бр. 3 от 28 февруари 1875. [обратно]

31. 3наме, г. I, бр. 9 от 16 февруари 1875. [обратно]

32. В навечерието на своята 98-ма година митрополит Симеон пише писмо до Ст. Чилингиров - 4 февруари 1937 г. В него сред точните наблюдения върху романа "Невиждан враг" се прокрадва мисълта, че в драматичния спор около "френската сватба" младият архиерей (вероятно) е проявил прекалено упорство. За което не съжалява. "Няма какво друго [да кажа], освен следното: неопитен в практическия живот, изпратиха ме млад още да служа в един от най-събудените центрове на отечеството ни. Посред немощи и грешки старал съм се и се старая да изпълнявам тежките си обязаности." (Чилингиров 1937). [обратно]

33. Симон Фери остава на работа в Русе. Бракът му с Василка се оказва щастлив. Имат четири деца - едно момче и три момичета. Една от дъщерите им - Mapгo - е женена за син на ген. Данаил Николаев (ДА-Ш, ф. 714 к, а.е. 196, л. 24). [обратно]

34. Двете писма са публикувани от Ст. Чилингиров. Те се съхраняват в архивата на Русенската митрополия(Чилингиров 1929б: 267-269). [обратно]

35. 3наме, г. I, бр. 20 от 29 април 1875. [обратно]

36. От писмата, разменени между двамата митрополити, узнаваме, че в навечерието на процеса в Русе пребивава шуменският чорбаджия Друми Василев, който също използва положението си, за да ходатайства за по-леки присъди (ДА-Р, ф. 43к, оп. 1, а.е. 1592, л. 167). [обратно]

37. Статията на Г. Джумалиев върху съдебния процес не съдържа достатъчно ясни сведения за присъдите на преките участници в побоя (Джумалиев 1976: 36), затова се доверявам на спомените на Тодор Джебаров, който е присъствал на произнасянето на присъдата в качеството на подсъдим. [обратно]

38. Училище, г. IV, бр. 19 от 8 февруари 1875, с. 151. [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.