Мирната революция

18. МИТРОПОЛИТ АНТИМ ПРЕСЛАВСКИ 1861-1868

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

18.1. На 19 май 1861 г. цариградският патриарх Йоаким ръкополага за митрополит на Преславска епархия българина архимандрит Антим - учител по църковнославянски език и църковна история в богословското училище на остров Халки¹. Това назначение, заедно с още няколко, представлява своеобразен жест на Патриаршията спрямо българите. Поставяйки на свободните катедри по етническата територия на българите техни сънародници, Вселенският престол демонстрира съобразяване с прокламираните преди три месеца "15 точки". Освен митрополит Антим, аналогични назначения получават и митрополит Доротей - в София, митрополит Панарет - в Пловдив, митрополит Игнатий - в Кюстендил, епископ Паисий - във Враца (Бурмов 1902: 221-222).

Новият преславски архиерей Антим е роден в Кърклисе (Лозенград) през 1816 г. Завършил е с отличие богословското училище на о-в Халки². Той е магистър по богословие на Московския университет. Известен е както сред сънародниците си, така и в патриаршеските среди като благочестив християнин и компетентен теолог³. И като русофил. Просветител с подчертано национално самосъзнание и духовник с висок обществен престиж - тези две качества правят Антим привидно идеална фигура на компромиса в непокорната епархия. Съзнавайки споменатото обстоятелство, след известно колебание, бившият учител се съгласява с доводите на руския посланик Ал. Лобанов-Ростовски и след настойчиви увещания от страна на някои цариградски българи приема предложения му от Патриаршията архиерейския пост (Милков 1899: 20-21).

В специалното патриаршеско послание, отправено в края на м. май до християните от епархията, новият митрополит е окачествен като "мъж благочестив, честен и разумен, украсен с възпитание и ученост, познаващ божествените църковни правила, свещеното учение и заповеди" (Кирил 1956: 123-126). Вселенският патриарх вменява в дълг на епархиотите му да приемат своя нов архиерей и да му плащат редовно всички дължими данъци и такси. А нему е заповядано следното:

Новоръкоположеният духовник не проявява склонност да изпълни веднага цитираната патриаршеска разпоредба. Той е наясно със силната опозиция на българите от столицата и от отделните епархии спрямо подобни верноподанически действия. Дълбоко в себе си богословът е убеден, че ще срещне съпротива от страна на новите си епархиоти. През пролетта на 1861 г. той обаче едва ли подозира колко мащабна, непреодолима и повратна за собствената му кариера ще се окаже тази съпротива. Но да вървим поред.

18.2. На 6 юни 1861 г. анонимен шуменец съобщава на редактора на "Цариградски вестник", че новината за току-що ръкоположения архиерей е посрещната в града с раздвоение⁴. От една страна - "вси ония, които са чували да говорят за този мъж или са го видели <...> ся удовлетворяват доста и ся ублажават" - заради неговата високоученост и благочестие. От друга страна, се изказва следното съображение - "той е от гръцкия патрик определен, нам не ни е приет". След като претегля тези две обстоятелства, дописникът стига до извода, че ще се наложи да бъде проведен дебат в местното общество. И уповавайки се на "здравия ум" на първогражданите, очаква да надделее мнението за приемане на владиката. Предвижданията му се оказват неоснователни.

Още на 29 май в писмо до котленци д-р Вичо Панов окачествява приемането от Антим на архиерейския пост като предателство спрямо народните интереси (Тонев 1993: 184)⁵. По същото време представителят съобщава новината и на шуменци. Още на 1 юни те му отговарят категорично:

Цитираното послание, освен че отпраща всички починали архиереи гърци в ада, подсказва недвусмислено каква ще е официалната позиция на влиятелната шуменска община по въпроса за митрополитския статус на новия патриаршески владика. Представената решимост става по-видима и в останалите юнски писма до представителя. На 5 юни шуменските градоначалници препоръчват на д-р Вичо Панов да намери Антим и да му предаде "да не си губи умът и да ся полъжи някак да доди в Шюмян". Те дори заявяват, че по-добре би било да им бъде изпратен грък за владика, защото спрямо него не биха имали никакви угризения, за да го прогонят (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 4). На 19 юни предупреждават представителя да каже на духовника, че не ще приемат дори и евентуален негов протосингел: "<...> По добре да го не праща, да знайте, че няма да са приемни и [идването му] ще направи голямо смущение; пък ще си отиде с резиллък, както не му приляга" (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 7). На 26 юни представителят е призован да опровергае на страниците на "Български книжици" отпечатаната от Александър Екзарх в "Цариградски вестник" дописка, представяща мнение за евентуално приемане на владиката⁶. На 3 юли е изказано одобрение спрямо действията на софиянци, които в остър сблъсък с властта не допускат новия си владика Доротей да влезе в митрополитския център. Ако Антим дойде в Шумен, ще го последва същата съдба - такава е волята на градоначалниците (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 8-13). Тази воля е оповестена и в общонационален план.

Междувременно в митрополитския град е организирано представително събрание на българите. То трябва да изработи колективно становище по владишкия въпрос и да упълномощи градоначалниците да го следват. Ето кратката, но недвусмислена информация за развоя и решенията на събранието, публикувана в актуалния обзор на сп. "Български книжици".

Предоставянето на митрополитския дом под наем е акт с трипосочен ефект. Първо - осигурява се допълнителен доход на общината. Второ - препятства се евентуалното настаняване на владиката в него. Трето - осъществява се пълна десакрализация на сградата чрез битовизирането й, т.е. принизяването й до нивото на масовото жилище. "И като доди караказанският светец да си намери [друго] място, гдето ще да кундиса." (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 19).

В цитираното писмо от 9 август 1861 г. шуменци настойчиво молят доктора да предаде на Антим като "чист, разумен и образован българин <...>, да не възприема срама" да поема пътя към митрополитския център, където не ще срещне друго, освен "укор и вечна проклетия". Тук отчетливо личи двойственото отношение към архиерея. Оценявайки високо компетентността и благочестието му, епархиотите не искат да се стига до ситуация, при която в конфликт с него ще им се наложи да го посрамят публично. А че такава ситуация се допуска, се вижда ясно от готовността на еснафите да наказват непокорните на решението от 1 август свои членове или редови граждани. Готовността да се отстоява дори и с крайни средства прокламираното скъсване на епархията с Вселенския престол. Към групата на крайните средства в случая се включва и евентуалното недопускане в града на един достоен българин - Антим, който е имал неблагоразумието да приеме архиерейския пост на Преславска епархия от ръката на прокълнатия само преди няколко месеца патриарх Йоаким.

В средата на месец август неблагоприятните лични и обществени последици на последните архиерейски назначения не са тайна дори и за един относително далечен (макар и добронамерен) наблюдател на събитията - московския митрополит Филарет. В специална записка от 19 август 1861 г. "за грьцко-бьлгарските дела" влиятелният архиерей предвижда, че повечето от новоназначените българи-владици няма да бъдат приети от епархиотите си, защото преди ръкополагането им Патриаршията не е направила необходимото за постигане дори и на минимален компромис с българските църковни претенции (Русия 1990: 146-148). Както практически, така и принципно Филарет Московски се оказва прав в предположението си. Особено по отношение на Антим Преславски.

Пак по това време Антим получава писмо от ръководителите на шуменската община. В него официално му е съобщено решението от 1 август. Като безперспективни са представени всички евентуални опити да бъде наложено друго решение на епархиотите. Архиереят е разколебан и объркан. Той вече е взел решение да не поема пътя към Шумен⁹. В писмо до Г. С. Раковски от 23 август 1861 г. Стоил Балкански дава гласност на терзанията му:

Митрополит Антим Преславски и Видински, екзарх Български

Последното изречение съдържа одобрителни нотки по отношение постъпката на шуменци. В случая по-съществена е информацията, че въпреки некомфортното материално, служебно и емоционално положение, в което се намира, владиката едва ли ще поеме по трънливия път към митрополитския престол на Преславска епархия. Още повече, че по това време в публичното пространство прогърмява новината за униженията, които преживява колегата му Доротей Софийски, в стремежа си да се домогне силом до своя архиерейски престол. И то почти неуспешно¹⁰. "Уверени сме, че не щете ни принуди да припознаеме и приемнеме незаконнаго тогова владика Доротея, изпратений нам от неприпознатата ни гръцка Патрикана" - пишат на 8 юни 1861 г. до султана разгневените софиянци (Шопов, Чомаков 1919: 494-495).

Съдбата на другите българи-архиереи не е много по-различна от Доротеевата. Предупреждения да не пристига в епархията си получава и Игнатий Кюстендилски. До края на 1864 г. той се съобразява с тях и остава в столицата. След пристигането си в епархията владиката постепенно се конфронтира със своите епархиоти до степен, при която в края на 1869 г. безславно е прогонен от митрополитския град (Дебочички 1990: 62-65). Паисий Врачански е приет относително спокойно в епископския център, но пристигането му в началото на 1862 г. в Плевен създава предпоставки за улични сблъсъци и ярки антипатриаршески демонстрации от страна на местната община (Маркова 1976а.; Грънчаров 1981: 157-158). Аналогична е съдбата и на Панарет Пловдивски, комуто пловдивската българска община безапелационно отказва прием, финансова подкрепа и каквато и да е форма на общение (Кирил 1950: 77-81; Генчев 1981: 225).

Дори и в епархии, които все още са управлявани от владици-гърци, през втората половина на 1861 г. се активизират антипатриаршеските тежнения. През септември християните от Търновска епархия отправят прошение до великия везир да бъде отстранен техният митрополит Григорий, а на мястото му да бъде изпратен "истинен църковен пастир", който да произхожда "от нашия род". Известните със своя непокорен нрав тревненци се подписват под споменатото прошение с особено мнение. В духа на радикализма, овладял софиянци, шуменци и кюстендилци, те слагат свой собствен анекс към основния текст на документа: "Нашите подписи и печати тревнянски не подтвердяват отвъдното съдержание, но само за молба за отделно Българско духовно управление, и не припознават никакъв владика, проводен от гръцката патриаршия." (НБКМ-БИА, ф. 49, а.е. 92, л. 48; Попгеоргиев 1909: 53-54). Въпреки отбелязаните действия и декларации до края на 1861 г. в някои български среди още битуват надежди за приемането на новоназначените владици българи от митрополитските общински центрове.

18.3. Опитвайки се да осъществи натиск върху утвърдилия се вече като общонационален лидер на църковното движение пловдивски представител, на 19, 22 и 25 ноември 1861 митрополит Панарет Пловдивски отправя три открити писма до д-р Стоян Чомаков. В тях архиереят изброява ред доводи в полза на тезата, че трябва да се убедят непокорните общини (София, Кюстендил и Шумен) да приемат новоопределените им владици (Шопов, Чомаков 1919: 340-346). Сред доводите му най-тежко звучи твърдението, че въпросните духовни лица могат да отстояват националните искания в заседанията на Св. Синод. Както и потенциалната заплаха при продължително неприемане Патриаршията да ги изпрати в други епархии като назначи на местата им гърци.

Като специално съображение е изтъкнато и онеправданото положение, в което е поставен преславският митрополит Антим, комуто шуменци създават "мъчнотии" и при никакви условия не са съгласни да го приемат. "Питам Ви, Ваше Превъзходителство, какво мислите - че Св. Преславският в такъв случай няма да приеме предлаганата му [друга] епархия? <...> Поне аз ни най-малко не се съмнявам за това!" (Шопов, Чомаков 1919: 345).

За добро или за лошо, пловдивският митрополит Панарет не успява да предвиди правилно поведението, а и съдбата на Антим. При все че е затруднен финансово, през целия период, в който макар и номинално носи титлата Преславски митрополит, богословът не прекрачва границите на епархията, дадена му от патриарха. Нещо повече, ангажирайки се през 1862-1863 г. с три патриаршески мисии, той се опитва да отдалечи обществения дебат от своята скромна персона. С това той обективно препятства възможността за промяна на статуквото. Защото колкото и неблагоприятно да е това статукво за него, то представлява обективна пречка за евентуалното назначение в размирния митрополитски град на архиерей-грък. Между другото, две от трите мисии, възложени на Антим в качеството му на патриаршески екзарх (специален анкетьор), имат отношение към градивното развитие на българските църковно-народни дела - макар и косвено. След завръщането си от Визенска епархия, където е разследвал делата на тамошния владика Матей, Антим през 1862 г. осъществява полезна антикатолическа дейност в Малко-Търновско. Основно антикатолическа е и мисията му през следващата година в Кукуш и Дойран, където той анкетира делата на Полянския епископ българинът Партений. Тази мисия завършва с оправдаването на Партений по отправените му от Солунския митрополит 22 обвинения и връщането му в епархията - факт с положително значение за стабилизиране на българския етнокултурен елемент в района¹¹.

След завръщането на Антим от Македония (края на март 1863 г.) в столицата тръгва слух, че владиката се готви да замине за епархията си. По повод на този слух в. "Съветник" съобщава, че архиереят няма намерение да последва примера на Доротей Софийски, а ще изчака "да дойде край на церковний българский въпрос"¹². В края на същата година Антим е даден за пример от П. Р. Славейков като пастир, който въпреки трудностите, не върви против волята на непокорните си епархиоти по подобие на Паисий Врачански¹³. Славейковата положителна оценка за архиерея изгнаник може да се разглежда и като своеобразен неофициален отзвук на самата епархия за поведението на номиналния й митрополит. Както е известно, от януари 1863 до януари 1864 г. поетът е учител в Ески Джумая (Търговище), където са подготвени и първите броеве на в. "Гайда" (Великов 1976: 100-101).

Черквата "Св. Николай" в Каспичан, издигната през 1868 г.

Във връзка със затрудненото материално положение на владиката на 21 септември и на 2 ноември 1863 г. цариградските лидери пишат две подканващи писма до Шумен. В тях се настоява да се изпратят пари за мизерстващия архиерей. Това е нов казус пред общинските лидери. Дотогава те не са давали пари на митрополита и се опасяват, че подобен акт може да се изтълкува като своебразно признаване на властта му. Поставени в сложна ситуация, те прилагат една стара управленска хватка - отлагат взимането на решение. Едва след като от Цариград пристига ново писмо, съдържащо обвинение, че местните лидери не са добре разположени към общонародния въпрос, е съставен обстоен отговор, последван от скромен жест. Писмото е от 15 март 1864 (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 89-90). "Причината, дето ви ся умълчахме и не ви отговорихме досега не е тая, която вие мислите и предполагате в последното си писмо. Не дай боже! Ние сме уверени на вашите добри разположения в действията си връх народний ни въпрос и народната полза." Следват оправдания, че българите от епархията не са склонни да дават пари за обществени дела. А и "нашата община само името и звъни отдалеч", иначе, тя е финансово немощна. Няма твърди приходи, с които да посреща подобни извънредни разходи. След тези оправдателни съждения е заявено, че в крайна сметка парите са намерени и се изпращат чрез специално упълномощено лице.

Последното изречение звучи колкото мъдрословно, толкова и високомерно. То идва да каже, че сумата, изпратена на Свети Преславския владика не съдържа в себе си нито настоящи ангажименти, нито бъдещи обещания от страна на нежелаещите го епархиоти. Цитираното писмо представя материалната подкрепа на архиерея като високостойностно подаяние, което при това натежава твърде много върху общинския бюджет. В случая става дума за една откровена манипулация. Освен от ежегодните еснафски отчисления по това време шуменската община има доходи от наеми на недвижими имоти. Тя вече събира и разпределя и данъци от всички основни епархийски селища. През същата 1864 г. само за заплати на учителите е изплатена сумата 37 731 гр., като най-ниско платеният учител Ан. Гранитски получава годишна заплата по-голяма от помощта, изпратена на владиката - 3748 гр. (ИМШ-В, № 2288, л. 67). Общата сума на парите, с които разполага общината към края на същата година възлиза на 133 851 гр. и 10 пари. В реда на изброените аритметични реалности става ясно, че шуменци подкрепят парично Антим по начин, по който искат да му покажат, че не го третират като свой архиерей, а чисто по човешки му подават една скромна сума, за да не мизерства в столицата.

18.4. Междувременно в качеството си на "принадлежащ към този народ и занимающ българска епархия"¹⁵ в периода 21 февруари-12 юни 1864 г. Антим Преславски участва в работата на представително патриаршеско събрание по българския църковен въпрос. Заедно с още трима българи - Панарет Пловдивски, Доротей Софийски и Гаврил Кръстевич¹⁶. На заседанието от 17 май преславският владика представя свое писмено мнение по спора. В него той обосновава правото на българския народ да търси подкрепа и покровителство по църковния въпрос от иноверното правителство. Тази теза е защитена и от Г. Кръстевич. Тя извежда на преден план неприкритата политическа същност на Въпроса, обвързвайки църковно-народните претенции с тежненията на българите за конструиране на общонационални етнополитически институции. И още нещо - Антим окачествява движението за църковна независимост като общобългарско в противовес на гръцките твърдения, че става дума за частна инициатива на група цариградски дейци¹⁷. Заедно с другите български участници преславският владика не подписва решенията на форума. А скоро след публикуване на патриаршеското становище става съавтор (с Панарет Пловдивски и Доротей Софийски) на една обща декларация, обосноваваща основателността на българската програма, известна под името "Осемте точки". Така, с присъщия на своята интровертна натура маниер - кротко и ненатрапчиво, - към средата на 1864 г. преславският митрополит все по-категорично подсказва, че е взел страната на разбунените свои сънародници.

Както е известно, форумът от 1864 г. не успява да вкара българо-гръцкия спор в руслото на конструктивизма. Напротив - безплодността на пространните словопрения изостря напрежението между двете враждуващи страни. А упоритите патрирашески обвинения спрямо българите в непокорство и филетизъм внасят допълнителен смут, по-голямо объркване и по-осезаемо напрежение в затлачения дългогодишен конфликт. По отношение личността на Антим Преславски обаче съборът играе роля на своеобразен индикатор, подсказващ че непризнатият от своите епархиоти архиерей все повече тежнее по посока на българската църковно-народна програма. Това обстоятелство придобива още по-отчетливи контури в хода на поредния дебат за архиерейската му съдба, проведен през същата 1864 година.

След безрезултатния събор е направен малък жест към българите. Нарочен султански ферман от 15 септември 1864 г. разрешава на заточените владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски да се върнат в столицата (Документи 1940: 450). Същевременно е осъществен и пореден опит за изпитване готовността на общините, които не са приели своите владици, да отстояват позицията си. Патриаршеските среди разпространяват слух, че след Доротей Софийски към епархиите си ще се отправят Панарет Пловдивски и Антим Преславски¹⁸. Цариградските първенци, неуспяващи да осигурят достоен живот на пребиваващите там архиереи, използват този слух, за да отправят поредното послание до шуменци. В писмо от 24 юли 1864 г. те препоръчват епархията да плаща по 1500 гр. месечна издръжка на своя владика или да го приеме. Писмото е посрещнато с мълчание. И последвано от ново цариградско настояване (22 август) за по-прилична издръжка на митрополита-изгнаник. Вкарвайки в действие изпитаното политическо пособие от-моркова-към-тоягата, столичните дейци припомнят "г-н Антимовото родолюбие и народни качества" и веднага след това отправят заплаха, че ако до 1 септември общината "не испроводи определеното количество пари за поддържането му", архиереят ще бъде посъветван да се вслуша в патриаршеските внушения да отиде в епархията си. Или ще се оттегли в манастир, което ще доведе до необходимостта от назначаване на нов владика - грък¹⁹.

Цариградското писмо от 22 август 1864 г. до шуменци е публикувано от И. Иванов през 1901 г. (Иванов 1905: 96-98). Текстът му носи много от нюансите на драматизма и патоса, с които е натоварен проточилият се с години български въпрос. Одобрявайки мълчаливо упоритостта на шуменци, цариградските българи им припомнят каква голяма нужда има общото дело от просветени архиереи като Антим Преславски. "Требува ли да оставим да мрат от глад такъви [дейци], които [са] предпочели общата полза от частната?" - питат те. И естествено, дават всички необходими гаранции, че една парична "помощ" за владиката в никакъв случай не би означавала признаване на архиерейските му правомощия спрямо непокорната епархия.

Споменатата инициатива по всяка вероятност не изхожда от митрополита, който вече е взел решение да не отива в Шумен преди края на разпрата. Това решение, между другото, е съобщено публично веднага след разпространението на провокативния слух за амбицията на духовника да заеме предоставената му от патриарха митрополитска катедра. В специална бележка още в началото на април 1864 г. Петко Р. Славейков оповестява категоричното Антимово становище:

Познавайки добре неподражаемата Славейкова вещина в занаята манипулатор на общественото мнение, бихме могли да окачествим цитирания текст и като размахване на пръст пред самия Антим - да не посмява да си променя позицията. Но и като призив към епархиотите му - да го подпомогнат материално. По една или друга причина последните остават глухи за Славейковите вопли по несгодите на достопочтения архиерей. Нещо повече - в годината 1864 шуменци живеят със съзнание, че чрез упорития си отказ да се съгласят с патриаршеското назначение те изпълняват мисия от общонационален мащаб. В цитираната по-горе дописка във в. "Българска пчела" е споделено убеждението на местния елит, че в условията на потъналата в безплодни канонични дебати разпра и след приемането на Доротей Софийски, остава само "Преславский г-н Антима да ся настани" в епархията си "и всичко ще ся свърши благополучно; и Въпросът ни ще си издъхне тъй както го душат три години"²¹.

Въпреки своята категоричност, шуменските лидери използват цариградските заплахи, за да легитимират за пореден път позицията си чрез епархиално представително събрание, проведено през м. септември. Решенията на този форум са предизвестени. Епархията не иска владика, назначен от Патриаршията.

Цитираните закани са последвани от последната сума от 3000 гр., които получава Антим от епархиотите си за 1865 г. (ИМШ-В, № 2288, л. 13-14, 67, 69). След като на 3 април 1865 г. преславският митрополит е назначен за ректор на Халкинското богословско училище²³, контактите между него и епархията с център Шумен практически секват. Владиката се заема със своите педагогически и богословски занимания, а духовната му област остава във владението на Шуменската главна община. Изземвайки практически всички управленски правомощия на митрополитската институция, на 1 януари 1866 общината назначава духовно лице - поп Петко от Търново - който "да бъде вместо свещеноначалник". Той е призван да ръководи митрополитските служби, да следи за каноничността на църковните обреди, да дава "правилните наставления"²⁴. И всичко това - срещу годишна заплата от 12 000 гр. С този акт практически е загърбен фактът, че съществува архиерей, който поне номинално носи титлата Преславски митрополит - поне до април 1868, когато Патриарх Григории VI назначава Антим за видински митрополит²⁵.

Сложните и нееднозначни отношения между Антим митрополит Преславски и неговите духовни поданици в продължение на седем години (1861-1868) са приковани към упоритото мълчание на архиерея, съчетано с неговата готовност да изтърпи ред битови несгоди, но да не влезе в открит конфликт със своята непокорна епархия. В този поведенчески избор се оглежда безконфликтният характер на богослова. Но и респекта на просветения духовник пред решимостта на сънародниците му да отстояват своите национални въжделения. И при все че не му достига неконформизъм, за да приеме да служи, по подобие на Иларион Макариополски, в черквата "Св. Стефан" на Великден през 1864 г.²⁶, митрополит Антим остава твърдо при убеждението си, че българският църковен въпрос трябва и може да бъде разрешен чрез значим компромис от страна на Патриаршията, с посредничеството на Високата порта. И не без намесата на Русия. Това убеждение, съчетано с малко личен шанс, на 16 февруари 1872 г. го възкачва на българския екзархийски престол.

БЕЛЕЖКИ

1. За конкретната дата на това събитие получаваме информация от писмо на търновския свещеник Петко, който по това време се намира в столицата като представител на епархията си по църковния въпрос. Седмица по-късно за събитието съобщава и "Цариградски вестник" (Попгеоргиев 1908:36-37; Цариградски вестник, г. XI, бр. 22 от 27 май 1861). [обратно]

2. Във фонда на Видинската митрополия се съхранява дипломата му, носеща дата 4 юли 1848 (ДА-Видин, ф. 10к, а.е. 818, л. 1-2). [обратно]

3. Повече за ранната биография на бъдещия пръв български екзарх Антим виж в: Кирил (1956: 21-91), Тодев (1999в: 165-168). [обратно]

4. Цариградски вестник, г. XI, бр. 25 от 10 юни 1861. [обратно]

5. Аналогично писмо изпраща до Враца още на 13 март 1861 г. и Димитър Бошняк - търговец, пристигнал в столицата да действа за свалянето на бившия владика Доротей (НБКМ-БИА, ф. 40, а.е. 7, л. 52-53). В това писмо Бошняк призовава врачани да не приемат новия епископ Паисий. Но те не се съобразяват с мнението му. [обратно]

6. Опровержението е написано и своевременно публикувано в сп. "Български книжици". То рязко отхвърля инсинуациите на Ал. Екзарх, представяйки го като подкупен от Патриаршията вестникар: "По мнението на гражданите целта му [на Ал. Екзарх] е да сполучи нова награда от патрикът като излъже новия владика за да отиде в Шумен; та чи щял негово фанариотско преосвещенство да страда, да се обезчестява от сънародниците си - това не е в хесапа на г. Екзарха." - Български книжици, г. IV, бр. 12 от август 1861, 216-217. [обратно]

7. Български книжици, г. IV, кн. 4 от юни 1861, 86-87. Даването на митрополитската сграда под наем на семейство другоселци е окачествено положително и в една необнародвана дописка на Стоил Балкански до в. "Дунавски лебед" (Архив 1966: 669). [обратно]

8. Подчертаното е така в оригинала. - Български книжици, г. IV, кн. 13 от август 1861, с. 233. Автор на цитираното съобщение по всяка вероятност е д-р Вичо Панов. В писмото на шуменци до него се съдържа практически същата информация, написана с малко по-остри думи. Например новият митрополит е наречен "караказанският светец" (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 19). [обратно]

9. В началото на септември с Антим разговаря руският посланик Ал. Лобанов. Владиката заявява, че няма намерение да се изложи на опасността да изгуби "изцяло своя кредит пред българите", отивайки в епархията си (Русия 1990: 151). [обратно]

10. Решителната борба на софиянци, свързана с намеса на силите на реда, с арести и масови демонстрации през лятото на 1861 г. е отразена подробно в ред красноречиви документални свидетелства (НБКМ-БИА, IA 196; Архив 1966: 686, 547-548; Дунавски лебед, г. I, бр. 40 от 4 юли 1861; бр. 41 от 11 юли 1861; бр. 44 от 1 август 1861; бр. 48 от 28 август 1861). [обратно]

11. Тези мисии са описани подробно в: Кирил (1956: 152-202). Виж и: Томов (1936: 31-100). [обратно]

12. Съветник, г. I, бр. 9 от 20 май 1863. [обратно]

13. Гайда, г. I, бр. 14 от 14 декември 1863. [обратно]

14. Едрият шрифт е от оригинала. Сумата от 3000 гр. е отбелязана и в разходната част на годишния бюджет на общината: "За владиката проводихме в Цариград 3000 гр." (ИМШ-В, № 2288, л. 67). [обратно]

15. Съветник, г. II, бр. 9 от 30 май 1864. [обратно]

16. На 6 април 1864 г. със специално писмо лично патриархът го кани да участва в поредното заседание на събора (ДА-В, ф. 10к, а.е. 819, л. 1). Повече за този форум виж в: Ников (1971: 210-212), Бонева (2000а:145-148). [обратно]

17. Съветник, г. II, бр. 9 от 30 май 1864. [обратно]

18. Този слух тръгва от гръцкия цариградски вестник "Анатоликос Астир", който през март 1864 съобщава, че се очаква Антим Преславски да се отправи към епархията си (Кирил 1956: 203). [обратно]

19. 3а писмата е съобщено в дописка от името на "Един манифактурджия", носеща дата 29 септември. - Българска пчела, г. II, бр. 21 от 20 октомври 1864; Турция, г. I, бр. 16 от 7 ноември 1864. [обратно]

20. Гайда, г. I, бр. 16 от 4 април 1864. [обратно]

21. Българска пчела, г. II, бр. 21 от 20 октомври 1864. [обратно]

22. Българска пчела, г. II, бр. 21 от 20 октомври 1864. [обратно]

23. Един от значимите персонални фактори върху развитието на българския църковен въпрос след 1864 г. - граф Николай П. Игнатиев, в доклад от 6/18 декември 1866 г. окачествява споменатото назначение като израз на "снизходителност" спрямо българите от страна на тогавашния патриарх Софроний (Кирил 1958). [обратно]

24. Текстът на "пълномощното и обязателно писмо", с което се наема поп Петко за гореказаната служба, е публикуван в: Бацаров (1986: 86-87). [обратно]

25. През втората половина на 1867 Антим отново изпълнява успешно една екзархийска мисия в Неокесарийска епархия - Мала Азия. След нея той е назначен за видински митрополит. Патриаршеското послание до новия видински митрополит се съхранява във фонда на Видинската митрополия (ДА-Видин, ф. 10к, а.е. 12, л. 1). Публикувано е в: Кирил (1956: 253-254). Виж и: НБКМ-БИА, IIA 6942-6943. [обратно]

26. В навечерието на великденските празници през 1864 г. представители на най-радикалните дейци по българския въпрос се явяват при Панарет Пловдивски, Доротей Софийски и Антим Преславски с молба, по аналогия на акцията от преди 4 години, да провокират Патриаршията с една архиерейска служба на връх празника. Духовниците отказват (Стамболски 1927: 207). [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.