Мирната революция

17. ОСЕМТЕ ТОЧКИ

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

17.1. В края на май и началото на юни 1861 г. в Цариград един по един пристигат представителите на различни български общини, упълномощени да отстояват пред правителството искането за църковно-народно самоуправление. Наред с д-р Вичо Панов в групата влизат д-р Стоян Чомаков, д-р Захари Струмски, Цвятко Узунов, Хр. Тъпчилещов, Петко Р. Славейков, Никола Михайловски, Иван Добровски, Хаджи Николи Минчоглу и др. - общо около 30 души¹. Конструираният от представителите форум-институция още през 1925 г. е окачествен от Михаил Арнаудов като "един негласен български парламент" (Арнаудов 1925: 231), т.е. като общонационално представително събрание, натоварено с някои от съществените елементи на модерния парламентаризъм. Освен значимата общоисторическа роля на ярък възрожденски знак за политическата модернизация на българското общество, този форум има и важни функции в пределите на църковното движение. Ще се позова на прозорливия мемоарист-историописец Христо Стамболски. Наблюдавайки отблизо конструирането и дейността на това общонационално тяло, той констатира, че "с дохождането на българи-представители в отоманската столица <...> се дава вече всенароден облик и официален държавен характер на църковния ни въпрос, [на обстоятелството], че тоя народ най-после се сдоби с право да заживее свой собствен живот, за да може съзнателно вече да ратува за своите правдини" (Стамболски 1927: 128).

Практически всички пълномощни писма на народните избраници предвиждат форумът им да настоява за пълна църковно-народна самостоятелност.

Затова още в началото на юни те решават да изработят колективен меморандум, който да бъде официално връчен на правителството. Със съставянето на текста се заема д-р Стоян Чомаков. Междувременно депутатите се явяват последователно при великия везир Мехмед Кабразлъ паша и при ресорния министър (на външните работи и изповеданията) Аали паша². Пред тях с посредничеството на едно "късичко заявление" е представена общонародната воля - самостоятелна църква, която да "направи българския народ равен с другите"³. Отговорите на двамата държавници, изразени по различен маниер, са практически идентични. Министрите декларират пред българите, че са готови да подкрепят част от антипатриаршеските им домогвания, но същевременно подчертават, че Високата порта е категорично против тяхната пълна църковна автономия. Човек с рязък и "запалчив" характер, на 9 юни Мехмед Кабразлъ паша наругава остро българските депутати, давайки им да разберат, че исканията им са крайно неприемливи. Дипломатичният и изтънчен политик Аали паша поуспокоява стреснатите представители, но също не им дава много надежди (Стамболски 1927: 130, 133). Така, още в началото на своята отговорна мисия, представителите по църковния въпрос са потопени в подмолите на голямата политика. Моментът изисква адекватна и бърза реакция. Както и голяма настойчивост. Съвсем естествено е при това положение депутатите да се обърнат към своите упълномощители.

По всичко личи, че д-р Вичо Панов държи своите съграждани плътно в течение на ставащото в столицата. Още повече, че той е поел ангажимент да им пише ежеседмично. От едно шуменско писмо до Панов, носещо дата 3 юли 1861, става ясно, че представителят е съобщил за срещите с високите държавници и за прошението до правителството (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 11-13)⁴. Запазено е и писмото му до котленци от 14 юни. В него е съобщено, че 22 представители са посетили последователно Мехмед Кабразлъ паша и Аали паша и че са връчили на великия везир прошение за отделен духовен глава, който да представлява нацията пред правителството и да я ръководи в църковно отношение. Макар и в завоалирана форма, от писмото става ясно, че министрите са отклонили искането (Тонев 1993: 184-185).

Усетили колебание и несигурност в поведението и мислите на своя, а и на другите представители, шуменци още на 10 юли заявяват, че по тяхно мнение възможност за някакво палиативно споразумение с Патриаршията не съществува (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 13-14). Повлиян по всяка вероятност от все по-очевидната склонност на част от цариградския елит да търси компромисен път в църковния въпрос⁵, д-р Вичо Панов е писал на своите съграждани, че не бива да се отхвърля възможността за поетапно постигане на пълната независимост, обосновавайки се с твърдението, че "исторически никой народ не е сполучил никогаж впълно отведнъж правдините си от правителството". Отговорът на упълномощителите му е формулиран на специално общинско събрание: "сички казахми [така] - когато не щем да ся припознайм от правителството за особен народ, то нека остане въпросът висящ и нерешен и враждата между Караказан и българите - непримирена". Цитираното постановление е симптоматично за по-нататъшната позиция на Преславска епархия по общонационалните параметри на църковния въпрос. Комбинирано с месечната заплата от 10 лири, която в началото шуменци осигуряват редовно на своя представител, то съдържа скрито предупреждение да не се правят никакви отстъпления от трудно отвоюваните позиции, до който е стигнал Въпросът.

17.2. Поредният официален документ по църковния въпрос е съставен в края на юни и началото на юли 1861 г. Това става след като представителите отхвърлят провокативния проект, внушен им от полската агентура, и насочен към разграничаване на светските от църковните компоненти на българските претенции с цел поставяне светските компоненти под пряката опека на правителството⁶. След поредица от напрегнати заседания и не без основателни колебания депутатите постигат единение около текста, съставен по внушение на Гаврил Кръстевич, скрепен с пламенните проповеди на д-р Стоян Чомаков⁷ и станал популярен с титула "Осемте точки". Ведно с подходящ преамбюл, на 16 юли 1861 г. осемте български искания са представени в писмена форма в канцеларията на министъра на външните работи и изповеданията. В духа на сложната дипломатическа игра, в която се оказват въвлечени народните представители, в тази програма не се поставя открито претенцията за пълен църковно-народен суверенитет. Исканията са следните: 1) българите да участват "според многочислеността" си в избора на вселенския патриарх; 2) половината от членовете на патриаршеския синод да са българи; 3) да се състави смесен съвет от шестима миряни и шестима духовници, който да представлява българите пред правителството по въпросите, "които не касаят вероизповеданието"; 4) българите да имат свой първосвещеник и свой граждански представител пред Портата, които да са независими от Патриаршията; 5) българският първосвещеник и "мирянина - помощника му" да се подменят единствено със съгласието на правителството; 6) епархиотите в българските епархии сами да предлагат по двама кандидати за освободените архиерейски катедри, а патриархът да е задължен да ръкоположи един от двамата; 7) в смесените епархии владиката да е от по-многобройната народност, но да знае съвършено езика на другата; 8) да се прекрати практиката за събиране владишките данъци с помощта на светската власт и да се определят заплати на архиереите⁸.

Новата програма, изработена от представителите, привидно отстъпва от досегашното искане за пълна църковна независимост. Така я оценяват и дипломатите. Изпращайки препис от текста й в Петербург, руският посланик Ал. Лобанов-Ростовски споделя с министъра, че в нея намира израз готовността на българите да направят компромис с Вселенския престол: "българите са съгласни да признаят върховното ръководство на вселенския патриарх и не говорят вече за независимо обособяване" (Русия 1987: 139).

Примирителната позиция, демонстрирана в "Осемте точки", само привидно представлява отстъпление от дотогавашните искания. Съвсем основателно Михаил Арнаудов констатира, че без да споменават словосъчетанието независима йерархия представителите по същество искат всичко "онова, което тя би им гарантирала" (Арнаудов 1925: 235). Тодор Бурмов, Христо Стамболски и Петър Ников отиват още по-далеч в оценката си. Те свързват "Осемте точки" със зле прикрити имперски претенции на младата християнска нация, изразяващи се в стремежа на българите за обсебване на патриаршеския престол и синодалната власт в пределите на оикуменическия свят (Бурмов 1902: 211; Стамболски 1927: 143; Ников 1971: 203-204)⁹. Ог. Маждракова-Чавдарова поставя акцент върху подчертано светския характер на този църковен проект за национално обособяване на българите (Маждракова-Чавдарова 1993: 38-40). Всичките изброени мнения съдържат важни прозрения по отношение същностните аспекти на този сложен проект. Всяко едно от тях намира потвърждение в по-нататъшния ход на църковния въпрос, демонстрирайки както многоизмерността на българските църковно-народни искания, така и сложните му взаимоотношения с историческия контекст, в който той се развива.

За настоящото изследване е съществен фактът, че при цялата си привидна адекватност спрямо обстоятелствата, при които се появява, програмата "Осемте точки" се оказва неработеща. Дори и само поради това, че дебатът около нея затлачва църковния въпрос в неколкогодишни безплодни дискусии, които не раждат практически никакъв продуктивен излаз от българо-гръцката разпра. Тук веднага трябва да се отбележи обстоятелството, че публикуването на тази програма предизвиква и разноречиви отзиви в пределите на тогавашното публично пространство. Както и фактът, че още в годината 1861 нейната спорна перспективност е провидяна от няколко политически субекта. Един от тях е шуменската главна община, която категорично се противопоставя на този, дори и само привиден отказ от крайната цел - пълна църковна независимост в пределите на православието.

17.3. На 31 юли 1861 г. в писмо до своя пълномощник д-р Вичо Панов шуменските общински началници изразяват недоволство от развоя на Въпроса. Те са критични и към склонността на представителите за компромиси с Патриаршията (НБКМ-БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 15-16). След като и Високата порта, и Вселенският престол продължават да не приемат българските искания за независима йерархия, това не означава, че българите трябва да се откажат от тях или пък да ги прикриват зад палиативи. Шуменци призовават форума на депутатите също да демонстрира неотстъпчивост. Препоръката им е категорична.

На общото събрание, проведено на 1 август 1861 г., "всички граждани и еснафи" се изказват в подкрепа на горната позиция (НБКМ-БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 18-19)¹⁰. Категоричното шуменско неодобрение по отношение на "Осемте точки" личи ясно и в писмото до д-р Вичо Панов, носещо дата 1 септември 1861. Там "Осемте точки" са назовани "отровни и смъртоносни" и ведно с унията и "афоресването на българския народ от гръцкия патрик" са поставени в групата на "трите противности", препятстващи нормалната еволюция на Въпроса (НБКМ-БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 21-22).

Аналогично мнение по "Осемте точки" през лятото на 1861 г. поддържа и Г. С. Раковски чрез изданието си "Дунавски лебед". В статията "Българските представители в Цариград и народний ни въпрос" от 15 август 1861 г. влиятелният политик обвинява представителите, че са превишили своите правомощия, злоупотребявайки с народното доверие.

Днес е трудно да се отговори на въпроса доколко проповедите на Раковски против формалното отказване от искането за независима йерархия са повлияли при изработване позицията на шуменската община. Известно е, че деловодителят на общината и автор на повечето писма до д-р Вичо Панов учителят Никола Бацаров е кореспондент и настоятел на "Дунавски лебед". Освен това в началото на м. юни Величко [Христов?] донася два екземпляра от брошурата на Раковски, "която служи за отговор на гръцки богословски брошури". В случая става дума за отпечатаната през 1860 г. в Белград брошура "Българский за независимо им свещенство днес възбуден въпрос..." (Раковски (1984б: 163-224). Но дори и да има някакво персонално въздействие на безспорния с авторитета и лидерските си качества общонационален деец, то фактът, че позицията на епархията се утвърждава на общо събрание, показва, че става дума за едно промислено колективно становище, свързано с дългогодишния опит на местните лидери в контактите с патриаршеските и правителствените власти. Опит, настояващ, че дори и привидни компромиси, както и отстъпки в отвоюваното не бива да се правят. Защото става дума за особено значимата цел - "да ся припознайм от правителството за особен народ" (НБКМ-БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 14)¹². При преследването на тази цел поетапни стъпки и спорни палиативи са недопустими.

Как реагират другите общини и политически фактори спрямо "Осемте точки" непосредствено след публикуването им? Различно. Там, където авторитетът на съответния представител е много силен - като Пловдив и Търново - одобрително. На 21 юли пловдивчани препоръчват да се изчака отговорът на меморандума и ако той не е положителен, депутатите да се оттеглят (Шопов, Чомаков 1919: 387). Въпреки декларираното одобрение в търновското писмо до представителите от 16 юли 1861 г. може да се долови силно безпокойство (НБКМ-БИА, ПА-1263; Попгеоргиев 1909: 50-51). От едно послание на севлиевската община до търновската личи, че севлиевци са изпаднали в дълбока почуда от готовността на цариградските дейци да тръгнат на "спогождение с Гръцката патриаршия". Търсейки съвет от търновци, те директно заявяват: "Ний никога не щем прие за спогождение с Гръцката патриаршия." (НБКМ-БИА, ПВ-10284; Попгеоргиев 1909: 51). Ангажираните с борбата си срещу Доротей софиянци също намират време да се отзоват на новата програма. Първото им писмо до техния представител след оповестяването на "Осемте точки" съдържа известно недоумение по отношение на исканията (Шопов, Чомаков 1919: 501-502). На 26 август лидерите на Софийската община се подписват под документ с име "Протест". Той съдържа обвинения спрямо представителите, които "не следоваха съобразно пълномощните си писма, които им дадохме от народна страна" (Динеков 1937: 126)¹³. Резерви към новата програма по църковния въпрос храни и влиятелният емигрант и лидер на букурещката Епитропия Христо Георгиев. По негово мнение представителите трябва да "кончат мисията си с един протест добър към Портата и към сичките европейски сили, и в него ясно да кажат, чи тия [българите] вече се считат за отделени от гръцката вяра"¹⁴.

За разлика от българите Цариградската патриаршия се отзовава на новите искания очаквано и еднозначно - с категоричен отказ¹⁵. "Тия осем точки ся проводиха от ч[естното] правителство на гръцката патриаршия, но тя отказа приемванието им" - пишат на 30 октомври 1861 г. в специално послание до общините представителите д-р Вичо Панов, Хр. Тъпчилещов и д-р Стоян Чомаков (ЦДИА, ф. 31, оп. 1, a. e. 16)¹⁶. В същото послание се споменава за разноречивите оценки спрямо прокламирания на 16 юли програмен документ. Във връзка с това се настоява общините да представят своите добре промислени и мотивирани официални становища "с подробно разяснение и с всичките забележвания, които считате за нужно да направите". След пореден опит да убедят сънародниците си в адекватността на новата програма, тримата представители препоръчват на общините, които не одобряват "Осемте точки", да посочат "какви средства трябва да употребим, за да изведем народът с едно удовлетворение от съществующето вълнение и да прекратим тоя безпорядък". Получили своевременно посланието, шуменци се отзовават отговорно и почтено на поканата да предложат свой проект за изход от кризата.

Междувременно в началото на септември представителите правят своята последна колективна визита при Аали паша и след като разбират, че исканията им няма да бъдат скоро и лесно удовлетворени, практически саморазпускат своя форум. Мнозинството от тях са делегирани за два или три месеца и вече не получават пари за издръжката си. Затова те упълномощават няколко оставащи в столицата дейци, сред които д-р Вичо Панов, д-р Ст. Чомаков, д-р З. Струмски, Хаджи Николи Минчоглу и др. - да действат "за доизкарването на добър край въпроса" (Стамболски 1927: 148-149)¹⁷. Оставането на шуменския представител в тази група се дължи колкото на неговото влияние сред колегите му, толкова и на факта, че общината може да си позволи да го издържа. И при все че писмата на шуменци от последните три месеца на 1861 г. подсказват съществуването на сериозни трудности около финансовото осигуряване на представителя, взаимната воля за финализиране на делото е налице (НБКМ- БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 25-31). Тази именно воля дава на д-р Вичо Панов кураж да чака търпеливо своята издръжка, както и да устоява на острите критики от страна на упълномощителите си. На съгражданите му тя носи надежда, че въпросът ще се разреши в обозримо бъдеще. "Казваме Ви пак да търпите в мисията си и ще си получите наградата, защото всяко дело конецът му го украсява, а не началото" - мъдрословно съветват шуменци своя представител в писмо от 29 септември 1861 г. (НБКМ- БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 29).

17.4. Настойчиво и отговорно устремена към "конеца" на делото в края на 1861 и началото на 1862 г., шуменската главна община влага много амбиция в разработване на свой проект за разрешаване на църковния въпрос - алтернативен на "Осемте точки".

Цитираният мемоарен откъс показва, че шуменци приемат сериозно молбата на цариградските дейци за представяне на становище по "Осемте точки". Преди да започнат работа върху проекта, местните дейци организират избор на ново общинско ръководство. На 28 ноември 1861 г. за кмет е определен Жеко Хаджи Василев. Изборът е документиран в едно "Общо съгласително решение". В него са описани правомощията и задълженията на новия кмет, произтичащи от превръщането на общината в главна за региона на цяла Преславска епархия и от натоварването й с някои нови функции (Бацаров 1986: 78; Блъсков 1907а: 65)¹⁸. След този учредителен акт общината изработва и свое становище по "Осемте точки".

Документът, който условно ще нарека "Осемте шуменски точки", е запазен в два идентични ръкописни теста в архивата на д-р Ст. Чомаков и в архивата на Никола Бацаров (Шопов, Чомаков 1919: 627-630; НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 33-38; НБКМ-БИА II В 727)¹⁹. Разликата е само в датата - в Чомаковата архива тя е 8 януари, а у Бацаров е 15 януари. Това показва, че текстът е утвърден на 8 януари, а на 15 с.м. е изпратен със съпроводително писмо в столицата.

"Осемте шуменски точки" условно могат да се разделят на три части. Първата представлява своеобразен преамбюл, в който са съобщени обстоятелствата около съставянето на документа. От нея става ясно, че шуменските общински лидери са провели няколко поредни заседания, в хода на които са стигнали до извода, че цариградските "Осем точки" нямат "никакво удовлетворително значение" за българите, защото те предпоставят опасността от ново "съдружество с Кара-Казан".

Във втората част на "Осемте шуменски точки" цариградската програма е подложена на обстоятелствен критичен коментар. Отричайки първите четири параграфа като несъстоятелни, шуменци самоуверено иронизират авторите на проекта, които, макар и само условно, са допуснали идеята за "съдружество" с Патриаршията.

Констатирано е и най-същественото противоречие на документа - от една страна, той предвижда реална българска църковно-административна независимост, а от друга - само привидно допуска възможността за каноническа обвързаност с Патриаршията. Изтъкнатото двузначие, според шуменските дейци, е опасно. То може да създаде дисбаланс и неуредици сред новата институция. Защото, когато каноните са в "патриаршески ръце, те щат бъдат гръцки; а гръцките канони са от сребро, злато и лукавщини". Цитираното предупреждение е съчетано с основателна тревога за съдбата на смесените епархии, чиито предвиден статут създава потенциални предпоставки за овладяването им от Патриаршията. "Осмата точка е добра - притъпяват критичния си патос шуменци, - тя ся удобрява от народа и е нужна да ся положи в действие."

След като практически отхвърлят и духа, и буквата на целия програмен текст, изработен от представителите, в третата част на текста шуменци излагат своя проект. Той включва следните искания: 1) българският народ да се "припознае за особен народ" от правителството, като му се разреши да има един свой свещеноначалник и един негов помощник - мирянин; 2) патриархът да има само символична власт над българската църковна институция, като ще се изразява в "благославяне" на избрания и ръкоположен от самите българи техен първосвещеник; 3) българският народ да се съгласи да плаща на вселенския патриарх "едно определено според силата му количество пари за помощ" - за да се запази достолепието на православната църква; 4) българските и смесените епархии да бъдат поименно изброени в специален султански берат, т.е. да се определи точно географският ареал на новата църковна област; 6) ако се наложи българският свещеноначалник да бъде сменен, това да става без намеса на Цариградската патриаршия; 7) в смесените епархии, влизащи в пределите на българската юрисдикция, всяка от двете народности да има свой епископ; 8) "българският свещеноначалник, понеже е автокефалний, в свещенодействията си ще помянува всяко епископство", а подчинените му архиереи ще споменават него.

Чрез това свое последно предложение шуменци фактически се солидаризират с осмата точка на цариградския проект - единствената, приета от тях за напълно резонна.

"Осемте шуменски точки" представляват ясна и недвусмислена програма за пълен църковно-народен суверенитет на българите в пределите на източното православие. Те продължават традицията на прошението от 1856 г., настояващо заедно с църковната автономия християнската нация да получи и административно самоуправление в лицето на помощника на българския свещеноначалник - мирянин, който да представлява пред правителството народа си по "политически дела". Това искане, съчетано с претенцията за пунктуално очертаване границите на българската църковна област, демонстрира зрелостта в позицията на шуменската главна община. Зрелост, изхождаща от относително богатия опит на местните дейци в контакта им с патриаршески креатури и правителствени структури, с балкански друговерци и чуждоземни преселници, със значими общонационални величия и бързо преходни регионални тежнения. На тази зрелост, а и на все по-тежкия авторитет на шуменската главна община се доверяват православните българи от Преславска епархия и от почти цяла Източна и Североизточна България, подкрепяйки с подписите на своите местни началници "Осемте шуменски точки".

17.5. Сред документите на Българската екзархия се съхранява "Изложение от народа на Варненеската окръжност, от Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) с околните села, [съставено] вместо "Осемтях точки", подадени от българските представители в Цариград на великата порта". Подписано е от 76 "първенци" от Хаджиоглу Пазарджик и околните села и по официален път е изпратено в столицата (Църковен 1925-1931: 90-91)²⁰. Текстът е идентичен с "Осемте шуменски точки". Но тъй като в архивите на Стоян Чомаков и Никола Бацаров се съдържат безспорни доказателства, че истинските съчинители на представената програма са шуменските общински началници, може да се приеме, че в случая става дума за разширяващо се влияние на административния център на Преславска епархия в района на Добруджа и Източна България. А и не само там.

В края на 1862 г. руският консул, резидиращ в Търново - В. Ф. Кожевников, констатира нарастващата роля и влияние на шуменската община като средище на непримирима националистическа пропаганда и на решителна борба за крайните цели на църковното движение. Средище, ръководено от "хора твърде способни да провокират у масата от градско население присъщата му енергия и непоколебимост" (Русия 1990: 279). Колко прав е дипломатът в наблюденията си, личи от географията на селищата, спечелени за каузата на "Осемте шуменски точки". Както и от високото политическо самочувствие, с което се отстоява споменатата програма от името на обвързалите сее нея български центрове - Варна, Хаджиоглу Пазарджик, Русчук, Сливен. Ще подкрепя последните твърдения с откъс от писмо на общината до представителя й, носещо дата 12 февруари 1862.

Позволявам си този обширен цитат по две причини: 1) шуменското писмо от 16 февруари е непубликувано; 2) то е твърде своеобразно, за да бъде преразказано. От него става ясно, че след като е съобщил новината за съставянето на смесената българо-гръцка комисия, в която ще се обсъжда Въпроса на основата на "Осемте точки", д-р Вичо Панов за пореден път се е опитал да убеди своите съграждани, че директното поставяне на искането за автокефален първосвещеник е неприемливо както за правителството, така и за патриарха. Отговорът на шуменци от името на българите в целия очертан географски ареал е категоричен - щом от другата страна няма готовност за отстъпки, не е необходимо да се започват преговори. В тази ситуация е по-разумно да се продължи финансово-дискредитационния натиск върху Цариградската патриаршия, отколкото да се тръгне към безплодни преговори с адвокатите й, които само преди месеци са се опитали да компрометират българите пред техния сюзерен, окачествявяйки антипатрирашеските им борби като "инсинуация на руския панславизъм" и същевременно като "прелюдия към националната еманципация" на българите, т.е. към политическото им откъсване от Османската империя (La vérité 1861: 45).

Позовавайки се на постепенно оформящото се в западноевропейските страни обществено мнение в полза на българските искания, шуменци предлагат на сънародниците си да изчакат, без да се отказват от искането за пълна църковна независимост. Така, както са чакали досега. Един подобен подход не би изисквал специална подготовка и извънредни усилия, но би показал готовността на нацията да отстоява своята крайна цел - признаване на политическата си самостойност чрез създаване на независима църковна област, начело с автокефален първосвещеник и негов помощник - мирянин.

И още нещо - придържайки се към същинските правила на модерния конституциализъм²¹, шуменци настояват народните представители строго да съблюдават делегираните им пълномощия. Заплашителният тон, който вее от втория абзац на цитата, произхожда от чувството за обида, че пълномощниците са си позволили да действат от името на народа, като реално са загърбили неговата воля. Но този тон произтича и от ясното съзнание, че поведенческата линия, заложена в "Осемте точки" е грешна. Доводът, че Въпросът практически ще приключи половинчато, ако българите се съгласят на някаква полусамостоятелна църква, е основателен и трудно оборим - както от гледна точка на житейската логика (тогава), така и от гледна точка на последващото развитие на разпрата (впоследствие). Защото привидна или не, готовността на българите за компромиси би дала израз на едно недостойно и неадекватно на общонационалните стремления примиренчество. И още нещо - еволюцията на църковните борби до 1867 г. демонстрира ярко основателността на шуменските тревоги и съмнения, залегнали в писмото от 12 февруари 1862 г. В пределите на този петгодишен период Патриаршията твърде умело се възползва от склонността на българите към преговори, за да отстоява своите максималистични претенции. И най-вече - за да потопи Въпроса в блатото на безплодни дискусии и бездънни канонически умувания.

Настоящият текст е лишен от амбицията да упорства в тезата за абсолютната основателност на "Осемте шуменски точки". Той обаче настоява споменатият документ да се мисли като съществен компонент от дебата за състоянието и перспективите на българския църковен въпрос в трудната за него 1862 година. Това настояване е израз на убеждението ми, че съвременният разказ за църковните борби през 60-те години на XIX век трябва широкообхватно и балансирано да отчита всички основни фактори, предопределили трудната победа от 1870 - централни и периферни, столични и провинциални, личностни и имперски. За да бъде историческата картина адекватна и убедителна. И за да не остане извън полезрението на изследователя някоя от стръмните и закътани пътеки, по които в българското публично пространство нахлуват правилата на политическата модерност - на националното представителство и модерния политически дебат, на стремежа да се търси и намира оптимумът между дългосрочните цели и конкретните поведенчески похвати, на умението да се властва повече с гъвкавост, отколкото със сила. Величини, колкото абстрактни, толкова и видими в действията и инициативите на малкото шуменско общество във времето, когато то ръководи в църковно-народно отношение старата Преславска епархия. И доминира като управленски фактор от регионална величина над Североизточна България.

Но да се върнем към "Осемте точки".

17.6. И след окръжното писмо от октомври 1861 г. позициите на българските селища и политически центрове по цариградския проект продължават да са разноречиви. Освен българите от споменатите по-горе селища и региони на Североизточна България, програмата е критикувана и от емиграцията. В специално писмо от 19 ноември 1861 г., изпратено от името на браилските българи, един от водещите теоретици на църковния въпрос д-р Иван Селимински обстоятелствено обосновава необходимостта от неотстъпчивост и "постоянство" в придържането към крайната цел, прокламирана още от заточените владици (Шопов, Чомаков 1919: 103-106). Документът получава и положителни оценки - от влиятелната пловдивска община, от старозагорци и казанлъчани (Шопов, Чомаков 1919: 261, 390-391, 514-515). Антивладишката партия в Търново също подкрепя "Осемте точки". Подкрепят ги и голяма група цариградски дейци.

Констатираното разделение слага отпечатък и върху действията на общонационалните лидери, сред които до средата на 1862 г. е и шуменският представител д-р Вичо Панов²². Възползвайки се от поредната промяна във върховете на турската управленска система, в началото на януари 1862 г. българите подават поредно прошение до новия велик везир Фуад паша. След обстоятелствена мотивация на общонационалното антипатриаршеско движение те припомнят текущото състояние на Въпроса и отправят нова молба до централната власт.

Този пореден официален текст на църковно-народните ни претенции е показателен за склонността на представителите да се върнат към директното поставяне на искането за пълна йерархическа автокефалия. Очевидното отдаване приоритет на програмата-максимум пред "Осемте точки" е резултат колкото от поредното затягане на Източния въпрос²⁴, толкова и от настойчивите критики от страна на цял ред български общини, издания и задгранични политически центрове, от изявите на Георги С. Раковски, Иван Селимински и Христо Георгиев. Както и от непоколебимата позиция на шуменската главна община: "Народът е зел [в]сичко на око да претегли, само с гръцката патриаршия знакомство не ще веке. И това е последното ни слово." (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 44).

В стремежа си да отстояват активно своята позиция по църковния въпрос и да са постоянно в течение на събитията шуменци правят всичко възможно да осигурят материално своя пълномощник. От кореспонденцията между общината и представителя й личи ясно, че напрежение по финансови въпроси възниква още в края на 1861 г. Д-р Вичо Панов обвинява общината, че го има "за подиграло", че няма никакво уважение към него и че отказва да го поддържа материално (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 45-46). Упълномощителите се оправдават с трудностите, свързани със събиране на пари от епархията. Например до пролетта на 1862 г. котленци така и не изпращат исканите от тях 1000 гр. Сумата от 50 турски лири е отделена от общините в Шумен, Ески Джумая и Осман пазар. През септември 1861 г. свещениците са принудени да "жертват по 100 гроша за емватика си" (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л.28). За 1862 г. също се изискват необходимите парични постъпления (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 71-72)²⁵. След многократни подканяния котленци получават едно почти заплашително писмо, в което става ясно, че заможната им община отговаря с мълчание на призивите за материална поддръжка на представителя.

Амбицията да се продължи поддържането на представителя не се свежда само до закани спрямо непокорните котленци. В края на май 1862 г. шуменската община изпраща окръжно писмо до съседни общини, съдържащо предложение да се съберат средства от един широк регион за продължаване мисията на д-р Вичо Панов до окончателното решаване на Въпроса²⁶. Като пример е даден моделът, по който е издържан д-р Стоян Чомаков²⁷ от ред селища в Тракия и в Софийско. Идеята е средствата да се събират месечно и да се разпределят в зависимост от големината и доходите на съответната община така:

В окръжното писмо е изтъкнато, че един такъв представител би бил полезен не само за църковно-народните дела, но и в качеството си на пълномощник на издържащите го общини по "особни граждански дела". Той би поддържал пряка връзка с централната власт, би свеждал новостите в "царските канони" в съответните селища, "от които съобщения всякой град може да ся ползува много".

Географският обхват на общините, към които се обръщат шуменци, подсказва, че е направен опит да бъде осигурен постоянен църковно-граждански представител на цяла Североизточна България в столицата, т.е. отдолу нагоре да се реализира идеята за мирянин пълномощник на народа при Високата порта. Както е известно тази идея присъства в основните програмни документи на църковното движение практически в целия период от 1856 до 1870 г. Готовността на шуменската главна община да подготви един такъв мащабен проект и да поеме най-тежката организационна и финансова част от реализацията му е показателна за политическата зрелост на местното българско общество. И за плътната му ангажираност с най-продуктивните концептуални стратегии и организационни похвати на църковно-народните борби в повратното за изхода им седмо десетилетие на XIX век.

Неуспешна се оказва широката регионална инициатива на шуменци от май 1862 г. Дали поради слабата готовност на другите селища от Североизточна България да се идентифицират - финансово и политически - с най-радикалните цели на движението за църковен суверенитет или поради недостатъчна настойчивост от страна на инициаторите - днес е трудно да се направи еднозначно тълкуване. Но независимо от своя неуспешен край, тази инициатива е показателна за тежненията към едно широко надобщинско и надепархиално обединение на българските самоуправленски структури. Обединение, в хода на което шуменската главна община играе ролята на своеобразен катализатор на процесите, а в някои моменти и на структуроопределящ фактор. Но за това ще стане дума по-нататък; след като проследим последните цариградски дела на шуменския представител д-р Вичо Панов.

17.7. От цитираните по-горе писма става ясно, че през пролетта и лятото на 1862 г. отношенията между шуменската главна община и нейния представител не са особено лицеприятни. Той редовно обвинява съгражданите си в некоректност по отношение на поетите финансови ангажименти. Те му отвръщат с критики, че надвишава делегираните му правомощия, че не пише редовно, че не държи общината в течение на всичко ставащо в столицата. При все това д-р Вичо Панов не пропуска да информира шуменци за по-съществените цариградски новини²⁸. Той изпълнява добросъвестно поръчаното му във връзка с отстраняването на изгубилия доверието на християните шуменски управител Юмер паша (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 53-54; Бацаров 1986: 82-83). През март 1862 г., заедно с други цариградски дейци, участва в преговорите за конструиране на смесената комисия по църковния въпрос, ходатайства за приемане на 15 българчета във военномедицинското училище. Междувременно участва в инициатива за изискване на разрешение българите да учредят още един свой вестник в столицата (Шопов, Чомаков 1919: 321-323). Но паричните средства, изпращани от епархията, стават все по-нередовни и по-недостатъчни. Всичко това принуждава доктора да размисли добре над предложението за правителствена служба и в разгара на лятото да го приеме. Представителят се разделя с шуменци полюбовно. Поне в архивата на общината няма следи от взаимни недоразумения. Официалната информация също е краткословна.

След оттеглянето на д-р Вичо Панов контактите на шуменската община със столичните лидери на църковното движение стават епизодични и несистемни. Те са свързани най-вече с търсене на съдействие или съвет от страна на цариградските лидери по проблеми, произтичащи от липсата на митрополит в епархията. Шуменци се вълнуват и от хода на цариградските преговори по исканията за църковно-народно обособяване. Но обективността изисква да се отбележи, че след отхвърлянето на "Осемте шуменски точки" гражданските и духовни лидери на Преславска епархия видимо се дистанцират от общонационалния ход на делата. Причините за констатирания поведенчески избор са и обективни. Твърде много, твърде отговорни и твърде разнородни са управленските дела, с които е натоварена шуменската главна община през 60-те години на XIX век. Споменатите дела ангажират основните усилия на местните управници през посочения период. Сред тях се откроява сложният проблем за отношението към новоназначения патриаршески владика Антим Преславски.

БЕЛЕЖКИ

1. Един относително пълен списък на представителите вж. в: Български книжици, г. IV, кн. 5 от юни 1861, 110-111. Г. Димитров изброява 28 представители заедно със селищата, които са ги делегирали (Димитров 1894: 382). [обратно]

2. Повече за първите прояви на депутатите виж в: Бурмов (1902: 209-215); Дунавски лебед, г. I, бр. 37 от 6 юни 1861. [обратно]

3. Предполагам, че квалифицираният от Т. Бурмов като "заявление" текст, е идентичен с ръкописа на прошение от 1861 г., съхраняващо с в архива на Ст. Чомаков и озаглавено от самия него "Първа жалба, подадена на Високата порта от страна на депутатите българи по църковния въпрос"(Шопов, Чомаков 1919: 415-418). [обратно]

4. Както беше споменато по-горе, деловодителят на шуменската община Никола Бацаров прави добросъвестни копия на основните общински документи от периода 1861-1866 г. В ръкописен вид и днес тези документи се съхраняват в архива му в НБКМ-БИА. За съжаление, писмата на Вичо Панов до шуменци не са съхранени. Тъй като навлизам в хронологическата зона на споменатия отрязък от време, оттук нататък често ще се позовавам на тази непубликувана професионално и все още необозряна аналитично документална сбирка. [обратно]

5. Близкият до руските дипломатически кръгове Т. Бурмов още през юни публикува в "Български книжици" статия, с която се опитва да прокара внушението, че при "една известна, добре направена наредба на църковното управление, можеше да се направи същото, което се имаше предвид с искането [на] независима йерархия". Статията, допускаща възможността за поетапни действия, получава крайно негативен отзвук, за което свидетелства фактът, че на автора му се налага да се крие няколко дни в сръбското посолство, за да избегне саморазправата на някои радикални дейци. Виж Бурмов (1902: 214; 1861: 81-86). [обратно]

6. Текстът на този любопитен документ и досега не преведен на български език, а и не е коментиран обстоятелствено. Той е публикуван на френски език сред документите на д-р Стоян Чомаков (Шопов, Чомаков 1919: 418-420). [обратно]

7. Една краткословна, но точна оценка на Чомаковото място в системата на църковния въпрос виж в Мишев (1916: 434-435). [обратно]

8. Текстът на този важен документ на църковното движение е публикуван многократно. Виж Български книжици, г. IV, бр. 10 от юли 1861; Съветник, г. I, бр. 25 от 9 септември 1863; Бурмов (1902: 215-216); Ников (1971: 201-204), Русия (1987: 140-141). [обратно]

9. Позволявам си да работя с категорията имперски, провокирана от интересните съждения на Ил. Тодев във връзка със съдбата на черковника д-р Ст. Чомаков (Тодев 1999а: 149-164). [обратно]

10. Високата активност по църковния въпрос на най-широки среди от шуменското общество е отбелязана и от Ил. Р. Блъсков. Разказвайки за традиционните семейни визити във връзка с именните дни по това време, учителят отбелязва следното: "Мъжете водеха разговор за по-големи работи с тия въпроси: Какво става в голямото село (Цариград)? Какви известия има от нашия представител в Цариград? Как ще се реши нашия църковен въпрос?" (Блъсков 1907а: 85). [обратно]

11. Дунавски лебед, г. 1,46 от 15 август 1861. В същия брой на изданието си идеологът на църковния въпрос публикува "Образ протеста, кого тряба да дадат всички общини български против тая постъпка представителев" - става дума за "Осемте точки". Виж в Дунавски лебед, г. I, бр. 45 от 8 август 1861. Позицията на Г. С. Раковски намира отражение и в няколко негови писма от лятото на 1861 г. до Йосиф Дайнелов(Архив 1952: 274-281). [обратно]

12. От цитираната бележка на шуменци личи, че те са наясно с възможностите, които дава милет системата за признаване на българския народ на статут на отделна политическа общност с право на свое вътрешно самоуправление. Възможности, върху които се основава легалният статут на църковното движение. Повече за милет системата виж в: Show, Show (1977: 123-133); Георгиева (1995). [обратно]

13. Протестът се появява и в тогавашния печат - Дунавски лебед, г. I. Извънреден лист от 5 септември 1861. [обратно]

14. Позицията на Хр. Георгиев намира израз в писмата му до Найден Геров от лятото на 1861 (Из архивата 1911: 247, 250). [обратно]

15. Български книжици, г. IV, кн. 11 от юли 1861, 193-197. Патриаршеската позиция по българския църковен въпрос по това време е обоснована в специална брошура, отпечатана анонимно на френски език в Париж (La vérité 1861). [обратно]

16. Тук цитирам посланието, предназначено за софийската община. Почти идентични текстове на документа се съхраняват в архивите на шуменската и русенската общини (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 101-103; Църковен архив. Кн. 1-2. София, 1925, 106-108). [обратно]

17. Дунавски лебед, г. I, бр. 50 от 13 септември 1861. [обратно]

18. На въпроса за конструирането, функциите и дейността на шуменската главна община през 60-те години на XIX век е посветена цялата следваща глава на книгата. [обратно]

19. За удобство на читателя по-нататък ще цитирам текста от публикувания вариант. [обратно]

20. Документът е интерпретиран в контекста на църковно-националното движение в Добруджа от В. Тонев (1973: 152-153). [обратно]

21. Представата ми за възрожденската предистория на българския модерен конституциализъм е маркирана накратко в: Бонева (1999: 31-36). [обратно]

22. Статутът на д-р Вичо Панов като участник в общонационалното представително тяло е признат и от мнозинството общини, които в края на 1861 и началото на 1862 г. по правило адресират писмата си до него, до д-р Ст. Чомаков и до другите постоянни представители. А когато през пролетта на 1862 г. Ст. Чомаков се връща в Пловдив във връзка със смъртта на съпругата си, за кратко В. Панов поема неговите лидерски функции (Шопов, Чомаков 1919: 503; 321-323, 558-559). [обратно]

23. Текстът на документа е публикуван в: Цариградски вестник, г. XII, бр. 3 от 13 януари 1862; Български книжици, г. IV, кн. 25 от 1862, с. 489-491; Шопов, Чомаков (1919: 420-423). Негова чернова на френски и гръцки език се съхранява и в архива на митрополит Симеон Варненско-Преславски (НА-БАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 158, л. 1-17). [обратно]

24. Виж тази теза у: Арнаудов (1925: 238-239). [обратно]

25. Илия Блъсков също споменава за колективните действия на епархията във връзка с издръжката на представителя(Блъсков 1907а: 64). От Koндиката на Шуменската община личи, че през 1862 г. "за представителя г-на В. Панов" са отделени 6588 гр. (ИМШ-В, № 2288, л. 39). [обратно]

26. Документът се съхранява в препис в архива на шуменската община. Има идентичен екземпляр и в архива на русенската (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 50-51; Църковен архив. Т. III. София, 1931, 82-84). [обратно]

27. За начина, по който е организирана издръжката на пловдивския представител виж Шопов, Чомаков (1919: 394-395). [обратно]

28. Отглас от общобългарските измерения на Въпроса има дори и в личната кореспонденция на д-р Вичо Панов с брат му Васил Панов, който по това време е в Шумен (ДА-Ш, ф. 643к, оп. 1, а.е. 9, л. 1-12). [обратно]

29. Цариградски вестник, г. XII,бр. 34 от 18 август 1862. И след прекратяване на своя депутатски мандат д-р Вичо Панов не прекъсва връзките с родния си град. Съществуват податки, че преди да емигрира на север от Дунав през 1864 г., той е посещавал Шумен. За това свидетелстват две шуменски разписки за получени от него суми за извършени медицински услуги, съставени на турски език. Те се съхраняват в Исторически музей - Шумен (ИМШ-В, № 1962, 1963). [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.