Мирната революция

16. ДЕБАТЪТ УНИЯ - АНТИУНИЯ 1860-1861

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

16.1. В края на 50-те и началото на 60-те години на XIX век в пределите на църковно-националното движение се обособява направление, настояващо за обвързване на българските християнски структури с римокатолическата църква. Униати - под това име в публичното пространство се подвизава група дейци около Драган Цанков и вестника му "България", пропагандиращи идеята за уния с католическата църква. В края на 1860 г. и началото на 1861 г. те се възползват от затлачването на църковния въпрос и с посредничеството на профренската католическа мисия на лазаристите¹ в Цариград признават каноническата власт на папския Рим. "В неделя 18/30 декември [1860] е подписан акт, с който българската църква се присъединява към римската" - известява разтревоженият петербургски посланик в турската столица Ал. Лобанов-Ростовски на руските консули в европейските провинции, инструктирайки ги да противодействат остро на евентуална възможност за прокатолическа ориентация на всички българи (Документи 1931: 184-185)². Процедурата по присъединяването се осъществява неочаквано бързо и практически безпрепятствено с ръкополагането на престарелия авантюрист архимандрит Йосиф Соколски за архиепископ и апостолски наместник на съединените българи - 2 април 1861 г., и признаването му за миллетбашия на българите униати от правителството веднага след завръщането на българската делегация от Рим - 14 април 1861 г.³

Сред тогавашните дипломати и сетнешните историци на движението съществув_а единомислие по въпроса, че турското правителство съзнателно тласка българите към католицизма, за да успее: 1) да ги разедини по религиозен принцип и 2) да сведе до минимум възможностите за руско религиозно и културно влияние върху балканската християнска нация⁴. Споменатите съображения са пределно ясни и за мнозинството лидери на движението. Униатският експеримент е загърбен и рязко отречен не само от най-решителните дейци на църковно-народното движение - Тодор Бурмов⁵, Георги С. Раковски, Иларион Макариополски - но и от много български общини - Кюстендил, Ниш, Враца, Белоградчик, Ловеч, Видин. Изброените български общини още през януари и февруари 1861 г. започват да изпращат до патриаршеските и правителствените канцеларии антиуниатски адреси. Към групата на антикатолически настроените средища се присъединява и Шумен - макар и след известни колебания. Ще проследя накратко развоя на шуменската антиуниатска кампания.

В предисторията на тази кампания стоят няколко факта, подсказващи, че местното общество категорично се придържа към стожерите на православната традиция, но същевременно то не е склонно заедно с католицизма да отрича и необходимостта от усвояване на ценностите на френската култура, която много възрожденски интелектуалци идентифицират с католицизма и вследствие на това с лекота са склонни да загърбят. Констатираното разграничение намира израз в два текста, появили се в началото на 1860 г. на страниците на "Цариградски вестник". Първият материал представлява анонимна дописка на шуменец до изданието. Тя защитава авторитета на Г. С. Раковски от нападките на Драган Цанков⁶. Издателят на прокатолическия в. "България" е обвинен в злонамереност спрямо книжовника Раковски, а доводите, с които е критикуван последния са назовани "странно мъдрувате... вероятно от Йезуитски глави". В случая е интересно обстоятелството, че един чисто филологически спор е сведен до дебата католицизъм - православие и от позициите на твърдото придържане на Раковски към православието е обоснована значимостта на неговите книжовни изяви: "Следователно и г-н Раковски е учен и твърде нужен нам българин."

Вторият споменат материал е от анонимен рецензент и касае книга, съставена от шуменския учител Добри Войников и издадена от друг местен просветител Райко Ил. Блъсков⁷. "Сборник с разни съчинения" (Сборник 1860) представя чрез христоматийния принцип образци от френската литература. И въпреки че съставителят преводач още в предговора призовава читателите да изучават родния си език, анонимният му рецензент го обвинява в профренски уклон и в загърбване на националната книжовна традиция⁸. Нещо повече - в хода на една рязка критика подобен тип съчинения са окачествени като услуга на чуждите пропаганди - католическа и протестантска. Добри Войников отговаря на критиката, отстоявайки своята принадлежност към източната ортодоксия⁹. При все че е френски възпитаник и поклонник на френската култура, той се изявява като последователен радетел на православието. Последното обстоятелство става ясно от цитираната по-горе негова реч от 11 май 1861 г., както и от цялостното му поведение през следващите години. А от списъка на спомоществователите на христоматийния сборник личи¹⁰, че и други дейци от региона са съумели да направят относително трудното за времето цивилизационно диференциране - да разграничат постиженията на френската култура от католическата пропаганда на лазаристите и съхранявайки положителното си отношение към изисканото слово на Русо, Волтер, Шатобриан, Ламартин да останат твърдо при устоите на бащината си вяра. Въпреки че изкушения за евентуалното приемане на католическата алтернатива съвсем не липсват.

16.2. Най-примамливото изкушение, свързано с униатската пропаганда, е потенциалната възможност независимата българска църква да бъде бързо и лесно призната от правителството (както и става), а българите да попаднат под покровителството на една от държавите, които след Парижкия договор от 1856 г. практически доминират в системата на Източния въпрос - Франция¹¹.

Макар и в твърде обща форма изворите подсказват, че в началото на 1861 г. в шуменското общество витаят някакви колебания относно възможността за присъединяване към новопровъзгласената българска униатска църква. Колебания, подкрепени от масирана агитаторска дейност на католически емисари. За такива емисари-поляци, обикалящи Видинско, Пловдивско, Шуменско, съобщава Ал. Лобанов в доклад от 22 февруари 1861 г. Два дни по-късно пловдивският руски вицеконсул Найден Геров докладва в Петербург, че католиците нямат много привърженици в провинциите, но погледът на емисарите им е специално насочен към шуменския регион. Защо?

В самото начало на годината 1861 надеждите на католическите емисари не изглеждат съвсем напразни. В специална поредица от дописки с име "Шумянски журнал" вестник "България" публикува поредица дописки от крепостния град, от които става ясно, че част от местните българи не са безразлични към идеята "да се отървем от гърците и панславистите"¹³. Някои от тях споделят с радост, че "титулът "Българский патриарх", добит чрез унията отеква като "прекрасно звънче в ушите ни". Други нападат "цариградските егоисти" (официалните представители на народа), наричайки ги "чорбаджийски пачаври"¹⁴. Страсти български. В случая обаче жаравата на взаимните ежби е разровена отвън - от специален анонимен емисар, който съобщава, че е агитирал за унията както в Шумен, така и в други селища на епархията - Ески Джумая, Преслав, Котел, Жеравна и Градец. Съобщава и факта, че е направил опит да убеди шуменските първенци да подадат прошение на "Българската съединена църква да ги припознае за тяхно стадо"¹⁵. Явно не е успял. Защото подобно прошение не се появява¹⁶. Но затова пък се появяват текстове, свидетелстващи, че в митрополитския център мнозинството от българите държат на православието. Ето някои от тях.

Цитираната по-горе шуменска дописка по църковния въпрос от 16 януари 1861 г. завършва с гневни антиуниатски слова:

В едно писмо от Стоил Балкански до Г. С. Раковски (8 февруари 1861 г.) откриваме повече информация по дебата уния-антиуния в малкото шуменско общество. Тя е ценна, защото е практически от първа ръка - Стоил Балкански поддържа пряка писмовна връзка с Никола Бацаров, който го осведомява за най-съществените събития от градския живот.

Споменатото единение на българската общност в митрополитския център около идеята за независимо развитие на националната църква в пределите на православието намира израз и в акта от 16 април, когато, след като са произнесени анатеми по адрес на Цариградската патриаршия, са прокълнати и униатите. "Които ходят из народът български с дух папищашки и проповадват на българите уния да бъдат проклети (три пъти)."¹⁸. Трикратната клетва по адрес на униатите е недвусмислен израз на факта, че местната общност е направила своята ориентация по отношение на дилемата католицизъм-православие в полза на вековната старобългарска традиция. Повече детайли за споменатия избор дава Цвятко Узунов в цитираното по-горе писмо до д-р Ст Чомаков от 24 април 1861 г. Споделяйки радостта си от непоколебимото придържане на шуменци към "верата си вехта", влиятелният одрински търговец разказва за неуспеха на униатската мисия на един католически агитатор.

Цитираният текст показва по недвусмислен начин, че дори и да е имало някакви колебания сред шуменци по отношение на възможността за присъединяване към провъзгласената на 18 декември 1860 г. уния, то тези колебания са преодолени сравнително бързо.

Съвсем бегла представа за споменатите колебания дава историята около опита да бъде привлечен учителят Райко Ил. Блъсков на страната на унията. За подобен уклон на известния в региона просветител подсказва една дописка от Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) в "Цариградски вестник"¹⁹. В отговор на тази дописка редакцията на "Български книжици" публикува открито писмо от сина на наклеветения деец - Илия Р. Блъсков. В него учителят от "долнемахленското училище в Шюмен" споменава, че баща му получил покана от Др. Цанков "да влезе в служба на униатската черква, за да му ся плаща". След известно колебание старият учител отказва, но междувременно някой "родолюбец" е отворил писмата му до Цанков и е направил публично достояние опита на униатския лидер да спечели на своя страна един от авторитетните просветители в Североизточна България²⁰.

Но каквото и да е било - заключава Ил. Р. Блъсков, - аз уверявам, че баща ми е писал [на Цанков] с цел да [о]познае униатите. Той познава народий дух и вижда накъде клони множеството, та не щеше да направи друго, освен един опит, както направиха други действително, а не само словом, и пак ся отвърнаха. Трябваше ли сега по една таквази причина да ся умножават с такива укори нещастията на злочестний ми баща?²¹

Райко (Рашко) Блъсков

Доводът, с който учителят Р. Ил. Блъсков надмогва своите колебания в полза на унията, са показателни за стабилността на православната традиция в региона. Както и за умението на местните лидери да оценяват ситуациите от позициите на по-близката и/или по-далечна перспектива. В случая перспективата е повече близка, отколкото далечна, защото на 6 юни 1861 г. чрез една перфектно разработена и осъществена операция на Петко Р. Славейков, Найден Геров и още няколко цариградски дейци архиепископ Йосиф Соколски е отстранен от столицата. Следва бърз спад във влиянието на униатите и рязка девалвация на проекта за ангажиране на църковното движение с католицизма²². Шуменци посрещат цариградските новини, касаещи споменатите събития, с неприкрита радост. Още на 12 юни 1861 г. в писмо до своя представител д-р Вичо Панов те изразяват удовлетворението си от "падането на унията", както и убеждението си, че подобни експерименти нямат почва в средите на осъзналото се българство (НБКМ-БИА, ф. 328 а.е. 6, л. 5-6). Седмица по-късно - на 19 юни - местните лидери изразяват личната си благодарност за съпричастието на д-р Вичо Панов към антиуниатските дела на народните представители: "Ний голямо благодарение имаме сега на Бога за действието Ви на развалата на унията. То дари голямо впечатление на народът, и ако имаше някакво [положително] мнение или важност за унията между народът, то сега съвсем угаснува." (НБКМ-БИА, ф. 328 а.е. 6, л. 7). На 1 септември 1861 г. шуменци насочват вниманието на своя представител към три "противности", свързани с дотогавашния развой на църковния въпрос. На първо място е поставена унията, чиито корен е пресечен с отстраняването от столицата на Йосиф Соколскил (НБКМ-БИА, ф. 328 а.е. 6, 21-22). След тази епистоларна констатация дейците на църковното движение в митрополитския център загърбват фактически решения за тях проблем католицизъм-православие. Споменатото обстоятелство дава израз както на техния политически прагматизъм, така и на плътната им ангажираност с многобройните управленски проблеми, връхлетели ги след отстраняването на владиката и след превръщането на шуменската община в главна - спрямо селищата от Преславска епархия. А по отношение на някои общобългарски инициативи - и за един значително по-широк регион.

БЕЛЕЖКИ

1. За дейността на католическите емисари сред българите виж: Кирил (1962), Frazee (1983: 242-247). [обратно]

2. Текстът на прошението за присъединяване към папския Рим е публикуван в: България, г. II, бр. 92 от 23 декември 1860. [обратно]

3. Повече за тези събития в: Арнаудов (1925: 217-221), Ников (1971: 188-198), Генчев (1979: 137-200). [обратно]

4. Виж докладите на руския посланик Ал. Лобанов от първите месеци на 1861 г. в Русия (1990: 51-107). Виж и: Бурмов (1902: 194-195, 219), Стамболски (1927: 107-108), Ников (1971: 189). [обратно]

5. В архива на Т. Бурмов се съхранява екземпляр от разпространеното по българските земи антикатолическо послание, съставено от цариградските лидери на 22 декември 1860 г. и носещо показателното заглавие "Папищашка святокрадна измама" (НБКМ-БИА, ф. 16, а.е. 415, л. 6). [обратно]

6. Цариградски вестник, г. X, бр. 470 от 13 февруари 1860. [обратно]

7. По това време Р. Блъсков е учител в с. Дивдядово. Приютен е в дома на Анастас Хаджи Стоянов. Повече за този период от дейността на учителя виж в: Жечев (2001: 54-57), Пенков (1962: 21-22), ИМШ-В, № 266, 824. [обратно]

8. Цариградски вестник, г. X, бр. 474 от 12 март 1860. [обратно]

9. Български книжици, г. III, кн. 10 от май 1860, с. 27. [обратно]

10. Начело на спомоществователите от Шумен стои "почтенейший и теплий родолюбец" Анастас Хаджи Стоянов. Освен от шуменци, Североизточна България е представена в този списък със спомоществаватели от Силистра и силистренско, провадийско, Разград, Русе, Котел и др. (Сборник 1860: 231-237). [обратно]

11. За изкушенията и люшканията, свързани с евентуалното обвързване с католицизма, вж. анонимната брошура: Les Bulgareset (1861). [обратно]

12. За влиянието на френските и английски офицери върху нравите на шуменци свидетелства в спомените си и Сава Доброплодни. Повествувайки върху сетнините на Кримската война за региона, той заключава следното: "От тогава се въведе, тъй да се каже европейската цивилизация в Шумен, и оттам [тя] се разпръсна и в други градове на България." (Доброплодни 1893: 50). [обратно]

13. България, г. II, бр. 94 от 6 януари 1861; 97 от 25 януари 1861; 98 от 1 февруари 1861; бр. 111 от 6 май 1861. [обратно]

14. България, г. II, бр. 97 от 25 януари 1861. [обратно]

15. България, г. II, бр. 100 от 15 февруари 1861. [обратно]

16. За системния натиск на униатската общност спрямо лидерите на шуменското българско общество свидетелства и едно писмо до Велико Христов от 29 юни 1861 г., в което представител на униатите възхвалява постиженията на своето крило от църковното движение (НБКМ-БИА, ф. 31, а.е. 3, л. 145-146). [обратно]

17. Цариградски вестник, г. XI, бр. 5 от 28 януари 1861. [обратно]

18. Дунавски лебед, г. I, бр. 34 от 19 май 1861. [обратно]

19. Цариградски вестник, г. XI, бр. 24 от 10 юни 1861. [обратно]

20. Колебанията на влиятелния учител са представени убедително в биографията му, написана от Н. Жечев (2001: 54). [обратно]

21. Български книжици, г. IV, кн. 14 от август 1861, 264-265. [обратно]

22. Повече за личността на Йосиф Соколски и за кариерата му на католически архиепископ на българската униатска общност вж. в: Радев (1991: 10-34). [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.