Мирната революция

13. ПРЕКЪСВАНЕ НА ЙЕРАРХИЧЕСКИТЕ ВРЪЗКИ С ЦАРИГРАДСКАТА ПАТРИАРШИЯ

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

13.1. На 9 юни 1860 г. петима видни българи са определени от цариградската община за "наши народни представители - да съдействуват свободно, както знаят, доде ся припознай от честното правителство нашата народна йерархия". Духовниците Иларион Макариополски и Авксентий Велешки и мирските лица Христо Тъпчилещов, Хаджи Николи Минчооглу и Димитър Ив. Гешов получават пълномощия временно да управляват "народно-церковните нужни работи" в качеството си на "достойна комисия от духовни и светски лица" (НБКМ-БИА, ф. 49, а. е. 92, л. 20)¹. Цитираното пълномощно писмо дава израз на амбицията действията по църковно-народната програма да се осъществяват от името на максимално широки обществени среди, за да се избегне рискът те да бъдат обявени за частна инициатива на определена група лидери. "Този въпрос стана общ" - констатира търновският представител Хаджи Николи Минчоглу в писмо до своите съграждани на 8 ноември 1860 г. Пак в същото писмо той дава информация за хода на преговорите с правителството и призовава към готовност да се отправи едно общонационално прошение по църковния спор с Патриаршията (ДА-ВТ, ф. 65к, оп. 1, а. е. 226, л. 3-4).

Споменатата амбиция намира израз и в още един официален документ от лятото на Великденската 1860 година. В началото на септември, използвайки събирането на българи от различни краища във връзка с Узунджовския панаир, църковните лидери организират съставянето на поредното прошение до султана. То е подписано от 734 представители на градовете Пловдив, Плевен, Ловеч, Търново, Русе, Казанлък, Враца, Скопие, Охрид, Пазарджик и др. В него търговците, купувачите и случайните посетители на панаира припомнят на своя владетел, че "сме ся отрекли от гръцката патрикана и не припознаваме веки гръцките владици, които ни ся изпращат силом на епархиите". Претенцията на християнската нация е формулирана само в едно изречение: "<...> желаем черковний ни началник да е българин, тъй и владиците ни да ся изпращат българи по нашите епархии, избрани от народа според църковните правила"². В тази поредна инициатива се включват и представители на Преславска епархия. Прошението е подписано от 10 жители на Шумен, от 8 жители на Котел и от 3-ма жеравненци. Констатираната активност представлява демонстрация на съпричастие към общонационалните претенции и на съзнание, че Въпросът може да намери разрешение само ако нацията се движи неотклонно и безкомпромисно по избрания път.

В контекста на изтъкнатите убеждения може да се разглежда и съдържанието на анонимна дописка от Шумен, носеща дата 16 януари 1861 г. Тя представя мнението на местната община по вървежа на църковно-народните дела.

Тази крайна, но принципна позиция ще бъде изповядвана от епархиотите на Преславска епархия през цялото следващо десетилетие - трудното десетилетие на постепенното, но необратимо скъсване на българите от всички основни епархии със структурите и креатурите на Фенер. Това е политиката на упорство в следването на избраната цел и на неотклонното отстояване на идеята за специфичната етнополитическа идентичност на младата християнска нация. Идентичност, която в ранния период на оформянето на нацията се утвърждава чрез рязко оттласкване от една близкородствена култура - гръцката. И ако по стечение на ред обстоятелства цариградските лидери са склонни на частични компромиси и на известни колебания, то българите в провинциите - в случая в Преславска епархия - са категорични в необходимостта от упорито придържане към крайната цел. Такава е и препоръката на шуменци към столичните дейци, намерила израз в същата дописка:

Макар и лишен от словесно изящество, цитираният откъс демонстрира недвусмислено, че местните лидери не биха приели никакво отстъпление от постигнатото по църковния въпрос през последната година. Техните съображения не се уповават само на абстрактни принципи, а и на съображения от прагматично естество. Пред тях стоят за разрешаване ред управленски проблеми, възникнали в хода на антипатриаршеското движение, които не търпят нито отлагане, нито колебание. Един пример.

На 7 ноември 1860 г. шуменските "началници" получават писмо от "старейшините" на с. Черковна, Провадийско. Село Черковна се намира в пределите на Варненска епархия, управлявана от бившия преславски владика Порфирий. По това време властта на Порфирий е относително стабилна, въпреки че българите във Варна вече са образували своя община (11 май 1860 г.), разпратили са циркулярно писмо с дата 12 август 1860 г. из епархията, уведомяващо, че са се отказали от Цариградската патриаршия и са се присъединили към новопровъзгласената Българска църква в столицата (Тонев 1995: 215). Въпреки това черковненци търсят подкрепа и упование не във все още слабата варненска, а в авторитетната и прочула се с прогонването на своя владика-грък шуменска община. От писмото става ясно, че по покана на черковненци през пролетта в селото са гостували представители на шуменската община, които са подбудили тамошните християни да не признават за владика Порфирий Варненски. "И тъй до днес имаме упование на вас" - споделят селските старейшини. Упованието се изразява в желание да бъдат закриляни от евентуален владишки произвол. Срещу това черковненци обещават, че ще плащат вече не на Порфирий, а на шуменската община дължимите суми за сватби и други църковни обреди - "защото ний на вази сме подвластни, вази познаваме за владика"⁴.

Представеното писмо е твърде любопитен документ за развоя на църковните борби в региона. То демонстрира за пореден път, че управленските инициативи на шуменските "началници" се простират не само извън пределите на града, но и извън пределите на епархията. Тази тенденция с времето ще стане още по-отчетлива. Тя илюстрира по убедителен начин механизмите, по които в рамките на църковно-националното движение укрепват и се стабилизират структурите на регионалното българско самоуправление - от една страна; а от друга - показва как утвърждаващата се главна община постепенно изземва основната част от управленските функции и прерогативи, принадлежащи по традиция и по право на патриаршеските митрополити. Нещо повече - тя активно и отговорно действа в качеството на съществен компонент от оформящата се общонационална структура на Българската православна църква. Последното обстоятелство намира израз в ангажирането на местната българска църковно-народна власт с инициативата по набиране средства за строителството на новата черковна сграда на храма "Св. Стефан" в Цариград⁵.

На 22 януари 1861 г. след редовната черковна служба учителят Никола Бацаров произнася слово, призоваващо шуменци да развържат кесиите си и да се включат в отворената от цариградските им сънародници подписка за споменатото богоугодно дело⁶. В духа на добрата омилетическа традиция Бацаров мотивира призива си с евангелски сюжет, подсказващ идеята, че вярващите трудно ще намерят вратите към рая, ако не направят съответните материални жертви в полза на църквата. Същинската провокация обаче е изведена от старовремската българска добросъвестност по отношение на данъчните задължения спрямо патриаршеските владици. Възхвалявайки скъсването с това вековно раболепие, проповедникът призовава: "Но <...> да оставим старите криви науки <...> и да оставим тия владици да отвещават на Бога в тях; а ние да си прегърнем народността, да са отървем веднъж за всегда от техните окови". Никола Бацаров призовава епархиотите да проявят добронамереност спрямо инициативата за съграждане на нов български храм в столицата на империята⁷.

Надпис на черквата "Св. Атанас" в с. Косово, издигната през 1859 г.

Представяйки многобройни факти, свързани с деловата и духовна активност на цариградските лидери във връзка със споменатата строителна инициатива, Бацаров упорства в твърдението си, че в случая става дума за важно общонационално дело, чрез което българите-християни ще съзидат в един от най-живописните централни квартали на столицата важен знак на своята амбиция за църковно-народно самоуправление.

Упорства и в стремежа си да внуши на своите съграждани резонното убеждение за необходимостта от още по-плътно единение между център и провинции в пределите на движението за духовно самоопределение. Единение, което е съществен фактор за по-безболезнено извървяване на пътя от прокламираната църковно-национална независимост към устрояването на реално действаща и призната от меродавните фактори суверенна православна църковно-народна власт в пределите на етническата ни територия.

Отчетливият паралелизъм в действията на центъра и епархиите по църковния въпрос в началото на годината 1861 е факт, видян и обговорен не само от шуменския учител Никола Бацаров. Той е предмет и на една възторжена анонимна дописка от столицата, отпечатана от Г. С. Раковски в "Дунавски лебед". Споменавайки за някои "утешителни известия", свързани с общонародния въпрос, дописникът възкликва: "Колко ся е внушило народното желание в българските сърца!"⁸ Цитираната констатация се уповава на съобщения, идващи от ред български градове - Търново, Шумен, Пловдив, Казанлък, Ески Загра (Стара Загора), Русчук (Русе), Свищов, Ени Загра (Нова Загора), София. Присъствието на Шумен в началото на тази редица е показателно за мащабността на изявите на тамошната българска общност в пределите на Въпроса.

13.2. Междувременно българо-гръцкият сблъсък навлиза в нова фаза. На 23-24 февруари 1861 г. в Патриаршията се провежда представителен събор. В него взимат участие 9 патриарси (настоящият и бившите) и още 27 владици. Сред тях са и трима архиереи-българи, назначени от Патриаршията - Игнатий Родоски, Доротей Пиротски и Паисий Врачански. Съборът квалифицира действията на митрополитите, ангажирали се с българската кауза, като неканонични. Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски са низвергнати от съответните архиерейски санове. Препоръчано е да бъдат заточени. Съборът утвърждава документ, съдържащ обещания за палиативни отстъпки на българите⁹. "15-те точки" - това е името, с което става популярен въпросният документ. Той препоръчва следното - в осиротелите български епархии да се назначават за владици българи; в българските черкви да се служи на български език; да се толерира развитието на българското образователно дело; да се въведе ред в събирането на църковните данъци и пр. На основание на споменатите "15 точки" султанът издава специален ферман, с който препоръчва на патриарха в по- нататъшните си управленски действия да следва стриктно изработената от събора стратегия по българския въпрос¹⁰. Всички тези "отстъпки" са ориентирани към едно отминало състояние на нещата. Обективно погледнато, повечето от това, което е обещано и препоръчано там, вече е факт от публичното ежедневие на младата християнска нация. Факт, пред който предстоятелите на Вселенския престол здраво са стискали очи до февруари 1861 г.

Окачествили представените решения като израз на безпомощност, цариградските българи реагират почти светкавично. Още на 27 февруари 1861 г. те отправят окръжно писмо до епархиите, съдържащо съобщение за решенията на събора¹¹. "Фенерските кръвопийци на наший народ - настояват те - мислиха, види се, да уплашат българите с мнимата важност на събора си, но никой от тукашните наши съотечественици не се смути от тази мръсна постъпка на отчаяната гръцка патриаршия." На сънародниците в провинцията е разяснено, че низвергването на народните владици е дело неканонично и то по никой начин не накърнява статута и целостта на новопровъзгласената йерархия. Нещо повече - провокирани от дързостта на своите опоненти, българите в Цариград се готвят да изгорят публично документите на събора и на специална църковна служба да провъзгласят "всенародно отлъчванието на фанариотските владици от обществото на християнската църква"¹².

Препоръчани са аналогични изяви и в провинцията. Окръжното писмо завършва с настояване да се излъчат представители на съответните епархии, които, снабдени с пълномощни писма, да се отправят по най-бърз начин към столицата, където да осъществят колективен натиск спрямо правителството за признаване на провъзгласената преди година църковно-народна самостоятелност.

13.3. През ранната пролет на годината 1861 българското общество живее в напрегнатия ритъм на изострилия се до крайност църковен сблъсък. По примера на цариградските дейци в много епархийски центрове и по-големи селища българите организират тържествени литургии, на които провъзгласяват патриарха за низвергнат. Анатемосват синода му ведно с всички владици-гърци. Тези действия са последвани от прошения до правителството и до местните власти, мотивиращи крайните изяви на разбунтувалите се епархиоти с канонически доводи - по-малко, и със съображения от етнополитически характер - повече. Споменатите събития застават в центъра на публичното битие на тогавашните българи. Поставили начало на една нова фаза в еволюцията на църковния въпрос, те изпълват страниците на вестниците "България" и "Дунавски лебед" с оптимизма и самочувствието на осъзналата своята политическа мощ млада християнска нация. Мощ, изригваща от небивало до този момент по размаха и мащабите си единение около онази стратегическа идеологема, която, използвайки съвременната политическа терминология, можем да назовем с една дума - суверенитет.

Тогавашните дипломати своевременно констатират повратния характер на събитията, разиграващи се върху опасно широки предели на разбуненото българство. Ето част от доклада на руския посланик в Цариград А. Лобанов-Ростовски до петербургското правителство, съдържащ констатациите на дипломата за същността и целите на движението:

Цитираният откъс дава възможност да се констатира широтата на разгърналото се движение, както и да се съпоставят действията на шуменци с изявите на другите общински и/или епархиални средища. Без да чакат второ подканяне от страна на цариградските лидери, православните българи в Шумен още през месец март пренареждат своята община¹⁴. След това - на 13 април - отправят писмо до русенската българска община, съдържащо призив да не се примирява с "15-те важни отступки", а да координира действията си с шуменци (НБКМ-БИА, П-В 1109). "На всичко горно ни явете по-скоро мнението Ви, за да прибавите в нашето към честното правителство прошение името на ваший град с каазата му." От същото писмо става ясно, че шуменци са отговорили своевременно и на "везирското емирнаме", призоваващо да се постигне примирие с Патриаршията. Отговорът им е следният: "<...> Ний българите никога не щем припозна гръц[ката] патрикана и за нареждането на една наша независима йерархия щем проводим представители в Цариград."

Цитираното писмо свидетелства за решимостта на шуменци да отстояват общонационалните интереси твърдо и последователно. Без да изпадат в излишни колебания и да губят ценно време, общинските водачи организират акта на тържественото скъсване с Патриаршията, състоял се на 16 април 1861 г. За конкретния ход на събитията научаваме от едно писмо-дописка на Никола Бацаров до Г. С. Раковски, носещо дата 27 април 1861¹⁵. В него учителят представя въпросния акт като израз на "народна родолюбива ревност" и разказва за начина, по който шуменци изпълняват своето решение - "общенародно и епархиално да прокълнем и изхвърлим и ний фенерс[кия] Патрик и съдружниците му] от нашата народна Преславска епархия".

Събитията в пределите на шуменския 16 април протичат по сценария, използван и в другите селища. След редовната църковна служба учителят-проповедник Никола Бацаров излиза пред събралото се множество и в рамките на кратка реч произнася анатеми по адрес на фанариотското духовенство. За разлика от другите Бацарови проповеди тук мотивировката е по-лаконична. Учителят се позовава само на 12-то правило на Лаодикийския събор, обвинявайки гръцките архиереи, че са загърбили духовните си ангажименти и са превърнали парите във водещ мотив на своята псевдопастирска деятелност. Притаили дъх пред повратността на момента, черкуващите се християни потръпват пред екота на трикратно произнесените духовни проклятия.

Веднага след приключването на службата на специално заседание единогласно е определен гражданският представител на Преславска епархия, който ще трябва да отпътува за столицата, за да отстоява пред правителството прокламираните църковни свободи¹⁷. Изборът на местната общност пада върху д-р Вичо Панов¹⁸.

БЕЛЕЖКИ

1. Трите светски лица, включени в цитирания документ, получават на 20 януари 1861 г. аналогично пълномощно и от българската емиграция в Румъния, подписано от 90 нейни влиятелни представители (НБКМ-БИА, ф. 49, а. е. 92, л. 29). [обратно]

2. България, г. II, бр. 81 от 5 септември 1860. [обратно]

3. Цариградски вестник, г. XI, бр. 5 от 28 януари 1861. [обратно]

4. Документът се съхранява в Исторически музей - Шумен (ИМШ-В, № 292). Публикуван е в: Шумен (1997: 224-225). [обратно]

5. Дългата и превратна история на този храм е представена обстоятелствено в Темелски (1998). [обратно]

6. Текстът на словото е публикуван в: Цариградски вестник, г. XI, бр. 8 от 18 февруари 1861. За него съобщава и анонимен дописник на вестник "България": "Вчера в черкова при четенето на благовестието родолюбивий г-н Н. Бацаров приказа трогателно слово за народната йерархия и най-забалежителний пасаж беше: "Долу гръцката патрикана; долу тоя вертеп на разбойниците." // България, г. II, бр. 98 от 1 февруари 1861. Чрез Стоил Балкански Бацаров изпраща текста и на Раковски, но той не го публикува в "Дунавски лебед" (Архив 1966: 137-142). [обратно]

7. Шуменци проявяват и извънепархиална инициатива в тази насока. На 2 февруари 1861 г. чрез Апостол Конкович те отправят послание до Русенската община с настояване и там да започне събиране на средства за това богоугодно дело (НБКМ-БИА II В - 747). [обратно]

8. Дунавски лебед, г. I, бр. 23 от 28 февруари 1861. В архива на Раковски се съхраняват две писма от 24 февруари 1861 - до Йосиф Дайнелов и до Стоил Балкански - свидетелстващи, че утвърденият вече общонационален лидер е бил в течение на антипатриаршеските изяви на българите в Шумен и Преславска епархия (Архив 1952: 245-247). По всичко обаче личи, че интересът и контактите са взаимни, защото точно от бр. 23 (28 февруари 1861) под главата на вестник "Дунавски лебед" в групата на настоятелите му е поставено името на Никола Бацаров. Учителят е получавал и разпространявал в града изданието, което, по думите на редактора му, има за "главен предмет" да отстоява пред Европа идеята, "чи българи имат право за своя си йерархия" (Архив 1952: 247). [обратно]

9. Обстоятелствата около свикването и протичането на събора са представени кратко, но ясно в специален доклад на руския посланик в Цариград Ал. Б. Лобанов-Ростовски до министър А. М. Горчаков, носещ дата 28 февруари/12 март 1861 г. (Русия 1987: 62-63). Вж. и: Бурмов (1902: 172-180), Арнаудов (1925: 198-203), Ников (1971: 193). [обратно]

10. Текстът на този документ е публикуван на български език в: Цариградски вестник, г. XI, бр. 15 от 8 април 1861, Бурмов (1902: 176-179). [обратно]

11. Окръжното писмо във варианта му за Преславска епархия е публикувано в Бацаров (1986: 74-76). В архива на русенската община също се пази екземпляр от писмото. Публикуваният от И. Попгеоргиев текст показва, че основната част на документа е идентична за всички общини. Разликите са в края - там, където се препоръчва по колко представители от съответния район да се изберат за участие в насроченото национално събрание по църковния въпрос (Попгеоргиев 1909: 146). Вж. и Архив (1966: 209). [обратно]

12. Актът по отлъчването на гръцките владици е осъществен при голямо стичане на българи в цариградската църква "Св. Стефан" на 5 март 1861 г. Отразен е обстоятелствено от кореспондента на "Дунавски лебед" в столицата Йосиф Дайнелов. - Дунавски лебед, г. I, бр. 26 от 21 март 1861. Вж. и: Архив (1966: 236-238). Подробно описание на случката има и в официално писмо от настоятелството на българската черква в Цариград до търновския учител Никола Златарски (НБКМ-БИА, ф. 783, оп.2, а.е. 17, л. 5-6). [обратно]

13. Повече за тези събития виж в: Кирил (1948: 303, 305), Генчев(1981: 216-217). [обратно]

14. Този акт има по-скоро символно значение. Както стана ясно, в Шумен българската община функционира твърде ефективно и до началото на 1861 г. В случая се препотвърждават правомощията й в условията на една нова управленска ситуация - липса на реална митрополитска власт. Това събитие влиза в успоредица с конструирането и на други български общини в началото на 1861 г., напр. Пазарджик, Пловдив, Варна, Търново. - Вж.: Архив (1966: 316-317 [Пазарджик]), Генчев(1981: 216 [Пловдив]), Спомени (1911: 17-18 [Варна]); Попгеоргиев (1908: 1 [Търново]), НБКМ-БИА, ПА-1414 [Търново]). [обратно]

15. Текстът е изпратен в писмо до редактора на "Дунавски лебед" и с изключение на информацията, касаеща разпространението на изданието в града, е публикуван във в. Дунавски лебед, г. I, бр. 34 от 19 май 1861; Архив (1966: 439-441). [обратно]

16. Дунавски лебед, г. I, бр. 34 от 19 май 1861. [обратно]

17. Цариградските лидери препоръчват от епархията да бъде избрано и едно духовно лице, което да представлява населението от регионите на Ески Джумая (Търговище), Хаджиоглу Пазарджик (Добрич), Котел и Осман пазар (Омуртаг), но такъв избор не е направен и епархията е представлявана само от д-р Вичо Панов (Бацаров 1986: 76). [обратно]

18. България, г. III, бр. 111 от 6 май 1861; Дунавски лебед, г. I, бр. 34 от 19 май 1861; Блъсков (1907а: 65), Бацаров (1986: 76). [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.