Шуменският Великден

11. БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

11.1. Ангажирайки се с общобългарските измерения на църковния въпрос, шуменци не забравят и належащата задача за отстраняване на своя безпътен владика. Към началото на годината 1860 с посредничеството на периодичния печат те са съумели да дадат най-широка гласност на очерталата се фактическа невъзможност този архиерей или който и да е архиерей грък, да управлява Преславска епархия. Глас против Вениамин надига от Белград и котленецът Георги С. Раковски. В една от своите основополагащи теоретико-публицистични брошури по църковния въпрос той обосновава несъстоятелността на патриаршеската власт по нашите земи с "феномена" Вениамин. "Толкова пъти са го гонили в Шумен с блудници и днес си е митрополит и служи в черква!" (Раковски 1984а: 158).

Отскоро установилият се на учение в Одеса шуменец Васил Друмев¹ в специална статия за "Цариградски вестник" представя съдбата на изпадналото в криза учебно дело в града като резултат от коварната политика на владиката. Разказвайки за направеното от Сава Добропродни след 1856 г. по отношение на училищата в митрополитския център, ученикът в Одеската семинария припомня, че амбициозният и вещ педагог е напуснал града най-вече заради интригите на архиерея.

Макар и твърде крайни, цитираните твърдения са показателни за готовността на шуменци да се разделят със своя архиерей - възможно най-бързо и с цената на всичко. Водени от това убеждение, още през февруари, успоредно с акцията, свързана с приключването на патриаршеския събор, те отправят две прошения за отстраняването на Вениамин. Първото е до Вселенския патриарх.

След тази убедителна мотивировка християните отправят искане пред патриарха за отстраняване на Вениамин от заемания архиерейски престол. Изявено е желание за митрополит да бъде ръкоположен някой влиятелен български духовник - Иларион Макариополски, Неофит Рилски или архимандрит Антим.

Илия Блъсков

Аналогично искане е депозирано и в правителствената канцелария⁴. С акцията са ангажирани възможно най-широки среди в епархията. В музея на Възраждането в Котел се пази писмо от шуменската до котленската община, носещо дата 16 февруари 1860, което е придружавало прошенията против владиката.

Там се настоява котленци скоро да подпишат въпросните документи, за да може те навреме да стигнат в столицата, носени лично от шуменския гражданин П. Николаев (Тонев 1993: 182).

В тези напрегнати дни и седмици шуменските градоначалници намират време и за един проблем, привидно отдалечен от належащите задачи.

В специално писмо от 29 февруари 1860 г. до монасите от Зографския манастир на Атонския полуостров те настояват да бъде открито в манастира едно българско богословско училище или монасите да изпращат способни българчета "по [чужде]странни православни семинарии", където да изучават богословие. Инициативата е мотивирана с необходимостта да се отстоява отческата вяра от прозелитичните попълзновения на "различни иноверни проповедници", както и с належащата потребност да се подготвят висококвалифицирани богослови, които в бъдеще ще заемат архиерейските места в българските епархии. В духа на добрата християнска традиция шуменци обещават да подкрепят материално манастирското братство в това важно начинание, "защото както познавате от нине по всичка България желанието е да имами православни пастири, родом българи, и така като са потърсят иноци за архиереи да могат да се намерят у вашия манастир"⁵.

В Исторически музей - Шумен се съхранява "прошение" от християните, "жители на околните села на Преславска епархия", до "Великата църква". То е подпечатано с печата на мухбира на християните в с. Ески Истамболук (Преслав), но е написано от името на всички села в епархията⁶. Прошението съдържа традиционното обвинение към Вениамин - извършва пред очите на всички "разни безпътни и беззаконни дела". Поради това селяните вече не го считат за свой духовен пастир. Отгоре на всичко - твърдят епархиотите - безпътникът продължава да иска полагащите му се като на митрополит количества жито и вино, "които сюрмащта никак не е благодарна да му отдаде, за то дето не испълнява никога пастирските си длъжности". Основавайки се на това, просителите настояват Патриаршията "да отдалечи от нас безсрамния тоя владика Вениамина, като му заповяда да не стъпва веке никак в нашите села". Позицията на селяните е твърде любопитна. Те не отричат задължението си да плащат владишки данък, но след като веднъж едностранно са отказали да приемат Вениамин за свой архиерей, естествено те не са съгласни да се издължават нему. Тук се натъкваме на едно ярко свидетелство за промяната в българската представа за взаимоотношенията владика - паство. Жителите на преславските села изхождат от презумпцията, че митрополитската институция се крепи на една двупосочна доброволна връзка - нещо като граждански договор. И ако по вина на едната или другата страна тази връзка се дезавуира, самата институция губи своето публично-правно съдържание. Макар и твърде осъвременено, направеното тълкувание показва, че на предела между годините 1859/1860 българското общество практически се е еманципирало спрямо чуждопоклонническата патриаршеска власт - както в центъра на движението - Цариград, така и в провинциите. В този смисъл смятам, че по отношение на споменатата тенденция прошението на селяните от Преславска епархия е съизмеримо по своята извороведска представителност с един такъв значим програмен текст като брошурата на Гаврил Кръстевич, разпространена в отговор на антибългаркото слово, произнесено от д-р Стефан Каратеодориди на заключителното заседание на патриаршеския събор от 16 февруари 1860. Брошура, която декларира общобългарския отказ от компромиси и палиативни действия и връща църковно-националното движение в руслото на програмата максимум - пълна църковно-народна самостоятелност⁷.

11.2. Цитираната декларация е съчетана със съответно искане от името на цариградската българска община, депозирано в правителствената канцелария в края на март 1860 г., както и с разпространяването на Тодор-Бурмовата брошура "Българите и високото гръцко духовенство". Тези две инициативи са последвани от пряка организационна дейност на цариградските лидери по инсценирането и режисирането на паметната Великденска служба от 3 април 1860 г. Светослав Миларов - свидетел на тази впечатляваща демонстрация - я е отразил точно и краткословно:

Новината за Великденската акция се пръсва мигновено из българските земи. Достига и до Шумен. Още на 24 април учителят Анастас Гранитски след редовната църковна служба разказва на съгражданите си за "постъпката, чрез която Българите се оттърваха от гръцката патрикана". Припомняйки исторически факти, доказващи народното право на църковна самостоятелност, учителят заключава, че е дошло време "сичките българе да следват примера на Цариградските ни единородци"⁹.

Аналогично обръщение към съгражданите си подготвя и одеският семинарист Васил Друмев. С дата 20 май 1860 г. той съставя открито писмо до шуменци. В него призовава епархиотите да спрат да се доверяват на "коварните фанариоти", да отстранят своя владика и да провъзгласят църковно-народна независимост и в своята епархия.

Писмото на Друмев така и не достига до съгражданите му, но още в началото на май те вече са тръгнали по препоръчания от младежа път. Според мемоарния разказ и бележките в архива на Никола Бацаров на 8 май след една проповед, изречена в черквата от самия Бацаров, поп Георги - под натиска на учителите - за пръв път не споменава името на патриарха в редовната служба. По модела на цариградските българи и в разрез с православния канон е споменато името на султан Абдул Меджид. Акцията е съпътствана със съответен верноподанически жест. Ученически хор изпява специално нагласената за случая хвалебствено-молебствена песен в чест на владетеля.

Своевременно е изпратена телеграма до столицата.

В изворите не се съдържа информация за колебания или за спорове млади - стари, долненци - горненци по подготовката и провеждането на акцията. Фактът, че телеграмата е изпратена от името на цялата община, потвърждава единението на шуменци около Великденската политика на своите лидери. Редакторът Драган Цанков не публикува цитирания текст, но затова пък своевременно информира своята разбунена публика за деянията на шуменци по общонародния въпрос - макар и не много точно. "Тамошният угоен разколник са изхвърли от общите молитви в църквата."¹² Това съобщение е съпътствано с похвала за Шумен, който е в групата на първите регионални центрове, обявили по подобаващ начин скъсването на йерархическите връзки с Фенер. Габрово, Свищов, Сливен, Стара Загора, Нова Загора, Шумен - това са водещите български общини, провъзгласили църковно-народна независимост още през май 1860¹³. В поредицата от изброените селища само Шумен е митрополитски център.И за да не изпадна в положението на поредния търсач на шуменската първост в нещо възрожденско, ще направя уговорката, че в случая е съществена както бързината, така и решимостта, с която местната българска община реагира на Великденската акция. Както и непоколебимостта на лидерите - учители и общински "началници" - да следват неотклонно политиката на пълно скъсване с Патриаршията.

Споменатата непоколебимост намира израз в поредицата от църковно-народни събития, поставили отпечатък на приповдигната национална еуфоричност върху публичното битие на града и епархията през пролетта и лятото на годината 1860-та. Веднага след прокламирането на църковната независимост са изпратени писма до българските общини в епархията, които са призовани да се присъединят към извършеното (Шумен 1997: 223). Някои - като жеравненци - реагират веднага. Други - котленци - се колебаят и изчакват. В Осман пазар (Омуртаг) всички обществени сили са съсредоточени върху строителството на новата черковна сграда (Маждракова-Чавдарова 1999: 132) и общонародния въпрос остава на заден план. Аналогично е положението в Ески Джумая (Търговище), където през първата година на 1860 г. усилията са концентрирани върху строителството на нова училищна сграда (ДА-ВТ, ф. 65к, оп. 1, а.е. 178, л. 1-2). При все това през май 1860 г. християните в Преславска епархия живеят с тежненията на Великденската българска пролет. Съвсем естествено тези тежнения са най-видими в митрополитския град.

А там в центъра на събитията стоят учителите. На 10 май - само два дни след отричането от Патриаршията - е отбелязана паметта на "Светите Славянски просветители Кирила и Методия". След редовната църковна служба Никола Бацаров държи проповед - тържествена и обстоятелствена. В духа на господстващия през третата четвърта на XIX век историографски национализъм той "обосновава" с исторически доводи "българския произход" на славянските първоучители, припомня акта на покръстването (по Венелин), възхвалява делото на Кирило-Методиевите ученици. Антигръцка патетика вее от всяко изречение на словото.

Боравейки умело с формираната вече възрожденска представа за националната идентичност, учителят патриот не се колебае в оценката на цивилизационния избор, направен от двамата братя и учениците им. Той поставя средновековното противостояние българско - византийско в плътна успоредица с модерната опозиция българско - гръцко¹⁵. Тази присъщата на възрожденския културен контекст интелектуална манипулация се превръща в основополагащ методологически императив на "историческите доводи", с които се обосновава състоятелността на току-що провъзгласената независимост от Фенер. Великденската акция е мотивирана с необходимостта българите да се освободят от денационализаторското потисничество на чуждата духовна власт. Проповедта завършва с молитва, в която двамата първоучители са поставени в положение на ходатаи пред всевишния за скорошно уреждане на българския въпрос. "О, свети наши просветители Кириле и Методие, вие предстойте Христу Богу, молите ся за нас грешни да ся сдобием и видим пълно въскръсвание на изгубеното наше народно духовенство и свещена йерархия." (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 519).

Цитираното молитвено изречение илюстрира ярко механизма, по който през пролетта на 1860 г. празникът на светите братя Кирил и Методий се обвързва тясно с догматиката и обредността на Българския Великден¹⁶.

Никола Бацаров

Констатираното обстоятелство е функция от колективното убеждение на възрожденската интелигенция, че средновековната мисия на първоучителите е фактът, допринесъл в най-голяма степен за културната еманципация на тогавашните българи спрямо Византия. И тъй като през XIX век Цариградската патриаршия е мислена като духовен потомък на византинизма, то националистическата сакрализация на двамата светци е колкото естествена, толкова и логична в динамиката на Великденската еуфория на българската 1860-та година. В Цариград и Пловдив, в Шумен и Копривщица, в Габрово и Стара Загора... А след това и по всички основни средища на новобългарския културен и политически кипеж (Йонков 1964: 411-428).

Великденски привкус се чувства осезаемо и в училищния диалог, съставен от Д. Войников и представен "по испитанието на Шумненското училище от двама ученика" в края на учебната 1859/1860 г. Разговорът е "връх българската народност". Като особено поучителен, текстът е публикуван своевременно на страниците на списание "Български книжици". Авторът не залага на изтънчени драматургични похвати. С посредничеството на двамата участници той задава част от трудните въпроси, реещи се из възрожденското публично пространство. Отговаря им по начина, по който мнозинството просветени българи биха отговорили.

Съзнателното оневиняване на "поробителите" турци има подсилващ ефект по отношение пейоративната оценка на стореното от "единоверците" гърци. Посегнали върху сакралния "дух народен", фанариотите са се намесили в Божиите дела - защото името/същност на народа български е дадено от Всевишния. Това индиректно, но осезаемо внушение раздвижва струната на религиозността - основен манталитетен компонент на тогавашния човек. Тук трябва да отчетем неотразимото въздействие на театрото върху променящото се съзнание на българина, за да осъзнаем значимостта на тези привидно наивни сценки, разигравани по годишните тържества в училищата или върху читалищните подиуми, спрямо обновителните процеси във възрожденското общество¹⁸. В случая - спрямо налагането на представата за неотложната необходимост от пълно ликвидиране на гръцката духовна власт в българските епархии. Необходимост, която по отношение на местния владика Вениамин шуменци превръщат в реален исторически факт още в края на май 1860 година. И както се полага за случая - с подобаващ скандал.

БЕЛЕЖКИ

1. Повече за ранната биография на този бележит възрожденец вж. в: Леков (1976: 5-21). [обратно]

2. Цариградски вестник, г. X, бр. 479 от 16 април 1860. Дописката е от 26 март и е подписана с псевдонима "Безпристрастний". [обратно]

3. Български книжици, г. III, кн. 6, март 1860, 86-87. [обратно]

4. България, г. I, бр. 52 от 19 март 1859. [обратно]

5. Писмото е публикувано през 1941 г. от Михаил Ковачев. Без да разполагам със сведения за оригинала, съм склонна да допусна, че става дума за автентичен документ. Това личи както от езика и съдържанието, така и от факта, че в края на текста са изписани имената на тогавашните лидери на шуменската българска община - "хаджи Димитраки - градоначалник, хаджи Панчо, Анастас хаджи Стоянов, Вичо Панов - доктор по медицина". Виж в: Шуменско слово, г. IV, бр. 187 от 25 януари 1941. [обратно]

6. Документът е публикуван от М. Пенков и Д. Георгиева под неточния титул "донесение". Върху автентичния текст няма поставена дата, но от контекста става ясно, че прошението е съставено и изпратено на патриарха в края на 1859 или в самото начало на 1860. Скандалът с отказа на селяните от епархията да дадат на владишкия бирник споменатите натурални вземания е отразен в дописка до в. "България" от 7 ноември 1859 (Шумен 1997: 220-221; България, г. I, бр. 35 от 21 ноември 1859). [обратно]

7. Брошурата е издадена на гръцки език от името на търновския представител на патриаршеския събор хаджи Николи Минчоглу. Тя обаче е написана от теоретика на църковно-народните ни борби с Фенер Гаврил Кръстевич. На български език е публикувана своевременно в пълен превод. Виж в: Български книжици, г. III, 1860, кн. 12,104-107; кн. 14, 176-189, кн. 15, 200-219, кн. 16, 237-256. [обратно]

8. Български книжици, г. III, кн. 16, с. 256. [обратно]

9. България, г. II, бр. 60 от 11 май 1860. [обратно]

10. Този останал непубликуван приживе Друмев текст е включен в един от юбилейните сборници, посветени нему (Арнаудов 1927: 76-79). [обратно]

11. Този текст е съхранен от възрожденския деец Н. Бацаров в личния му архив под заглавие "Песен, пята в шуменската църква наместо името на гръцкия патриарх" (НБКМ-БИА, ф. 328, а.е. 6, л. 118-119). Текстът е разпространен от цариградските българи и е звучал при аналогични ситуации след службите в много от храмовете на онези селища, които още през 1860-1861 провъзгласяват скъсването на каноническите си връзки с Цариградската патриаршия. [обратно]

12. България, г. II, бр. 60 от 1 май 1860. [обратно]

13. Първата вълна на декларативно скъсване връзките с Патриаршията и в провинцията е богато документирана в автентични текстове, съхраняващи се в регионални и национални архивохранилища. Тя е регистрирана и от дипломатите. В специален доклад от 17 май 1860 г. секретарят на руското посолство в Цариград Евгений П. Новиков разказва на своя петербургски началник - директора на Азиатския департамент на руското външно министерство Егор П. Ковалевски - за размаха на антипатриаршеското движение в българските епархии. Констатирайки самоувереността и категоричността, с които действат известните със своята кроткост и почтителност християни - както в столицата, така и в провинциите - наблюдателният дипломат прави изключително точна оценка на ситуацията. "Във всички тези явления е възможно видимо да се проследят две идеи: несъмнената увереност на българите в правото им да настояват за автокефалия на своята църква и желанието им да установят единство в действията и целите между константинополската общност и областните [общности]." (Русия 1987: 390). [обратно]

15. Представеният възрожденски подход, който и днес тежи в оценките на някои средновековни реалии, е промислен и представен убедително в един текст на Георги Каприев (1992: 158-171). [обратно]

.16. Този факт е регистриран още от съвременниците. Виж в: Бурмов (1902: 113). [обратно]

17. Текстът е публикуван за пръв път в сп. "Български книжици ", г. III, 1860, кн. 10. [обратно]

18. Констатирайки значимия обществен ефект на тези ранни "представления", Ил. Р. Блъсков ги сравнява с огледало, в което се отразяват най-съществените публични измерения на ежедневието. Българите трепетно надничат в това огледало и - съпреживявайки илюзорно-реалистичната визия на своето-си-битие - се променят. "Въобще във всеки едного се забелязваше едно вътрешно преобразование, едно общо съревнование към доброто и полезното." (Блъсков 1976: 118). [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.