Началото

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

6.1. Макар и относително фрагментарна, картината на контактите между шуменци и владиката Порфирий е поне двуизмерна. От една страна, личи категоричната доминация на местните "градоначалници" в йерархията на споменатите взаимоотношения. От друга - съществуват податки, че Порфирий е първият патриаршески владика в Преславска епархия, който - не така настойчиво както търновските му колеги Панарет и Неофит, но последователно и системно - започва да прокарва политиката на Патриаршията за "елинизация" на негръцките православни елити. Тук е достатъчно да се изтъкнат само действията му, свързани със създаването на гръцко училище в града и с въвеждането на гръцки език в богослужението. Твърде съществени като потенциален културен резултат, тези действия са показателни, че страхливият и предпазлив владика е склонен да се съобразява с все по-тясно обвързващата се с гръцките национални програми управленска стратегия на Цариградската патриаршия (Данова 1980: 102-103; 1969: 275-295; 1970: 35-64; Грънчаров 2001: 307-309). Извън тях обаче смятам, че той не се е ангажирал с някаква по-напориста антибългарска дейност. Особено с такава демонстративна и символно натоварена изява като унищожаване на стари български ръкописи. Единствената податка за ангажираността на Порфирий с митичното антибългарско auto da fé на гръцките владици се съдържа в поемата "Горски пътник" на Георги С. Раковски. От тази поема през широко тиражираната "История на българите" на Константин Иречек (1978: 551) трудно доказуемата теза за участието на Порфирий в унищожаване на старобългарски ръкописи е придобила статут на стабилен историописен факт. Ще цитирам бележката на Раковски, за да обоснова едно по-специфично становище по проблема.

От представените по-горе факти става ясно, че като личност владиката Порфрий е твърде предпазлив и неагресивен, за да си позволи подобна антибългарска изява. Още повече че той постоянно се старае да демонстрира лоялност към културните инициативи на българите - основни негови данъкоплатци. Съобщеното от Раковски "сведение" не се потвърждава от друг извор - приписка, летописна бележка, архивен документ. Нещо повече - самият автор се колебае кому да припише скверното дело - на Порфирий или на предшественика му - Герасим. А пояснителният текст в скобите "се едно, от тях един извършил това зло" идва, за да покаже, че котленският бунтовник уповава разказа си повече на презумпцията, че всеки един от двамата е способен да "извърши това зло", отколкото на сигурното обстоятелство,че един от тях го е извършил. Дотук с логическите доводи. Сега малко факти.

Георги Cт. Раковски

След завръщането си от принудителна деветмесечна емиграция в Марсилия - през Атина, Цариград и Търново - в края на 1843 година Г. С. Раковски се прибира в родния Котел (Трайков 1974: 86-95). Там той, според спомените на свои съвременници, се изявява като самоуверен смутител на реда - буйства с кон по мегданите, стои демонстративно насред хорото, пропагандира радикални идеи за политическо освобождение, конфронтира се с местните турски управници. След като не успяват да го усмирят, чорбаджиите се обръщат за съдействие към владиката Порфирий, който обикновено по Рождество Христово пребивава в Котел. Според Кръстю Тарпански, след като се опитва да даде съвет на бунтовника, митрополитът, получава следния отговор: "Аз като от тебе - кючек и оланин - не ща наставление и съвет" (Трайков 1968: 447).

Котленецът Стойчо Петров е запомнил друга случка, свързана с конфликта Раковски - Порфирий.

Р[аковски] ходял с една голяма до краката му пелерина и опнат. Р[аковски] минувал за французин.

Владиката Порфирий го повикал:

- Ти каков си такова французин, не знае ли кой бащата?

- Абе и баща ти играяше на цигулка, а ти на кючек, ама сега си владика.(Трайков 1968: 492).

Камбанария на черквата "Св. Пророк Илия" в с. Дивдядово

Сблъсъкът е останал запечатан в съзнанието и на други съвременници. Той е нещо твърде нетипично и разминаващо се с доминиращата представа за модела на отношението владика - епархиот, за да не направи впечатление на консервативните котленци. В хода на представените събития местните чорбаджии написват една жалба, съдържаща обвинения по отношение на току-що завърналия се емигрант и баща му. Документът е приподписан от владиката и отправен в столицата. Съвсем скоро идва и арестът на двамата заподозрени в бунтовнически намерения българи - 30 януари 1844.

Посочените обстоятелства създават предпоставки за крайно отрицателното отношение на Раковски към владиката Порфирий. Отношение, което ще доведе до положение, при което владиката обикновено ще бъде поставян в началото на списъка на виновниците за тригодишния престой на бунтовника и на баща му, Стойко Попович, в цариградските тъмници. В "Съдържание на житието ми", в писмо до Стойко Попович от 28 март 1848 г., както и в "Неповинен българин" Раковски недвусмислено обвинява "усърднаго преславскаго архиерея, безбожнаго Порфирия", че е замесен в сплитането на онази "клевета демонска",която довежда до неговото и на баща му "неповинно затворничество" (Архив 1952: 25, 445, 496).

Най-усърдният биограф на бунтовника - Веселин Трайков - потвърждава с документи споменатото убеждение на своя герой, но добавя към групата на лицата, обвързани с въпросния арест и други личности и институции - котленските чорбаджии, цариградския патриарх, княз Стефан Богориди и централната власт (Трайков 1990: 45-51). За разлика от останалите, ангажираността на Порфирий към аферата анти-Раковски се свежда до подписването на въпросната жалба. След като котленският конфликт се задълбочава, владиката прави опит да упражни въздействие на чорбаджиите клеветници да оттеглят обвиненията си и да ги убеди да ходатайстват за освобождаването на затворниците - 1844 или 1845. Случката е разказана от самия Раковски в "Неповинен българин".

От цитирания текст става ясно, че - дори и привидно - владиката се е опитал да играе ролята на помирител. При все това известният с неспособността си да търпи поражения непокорник съхранява крайно отрицателното си отношение към Порфирий и намира начин да отмъсти. Първо - владиката е обвинен, вече напълно неоснователно, че е замесен в арестуването на Раковски по обвинение за военен шпионаж в полза на руската армия в края на 1853 г. (Архив 1952: 497). Второ - Раковски съчинява историята с унищожаването на старобългарските книги в село Тича и я включва в култовата си творба "Горски пътник", започната още в хода на Кримската война (1854 г.). Второто отмъщение е с дълготрайни сетнини. Поемата се врязва дълбоко в съзнанието на следвоенното поколение. Тя е текстът, който показва на политически активните българи от 60-те и 70-те години на XIX век кои са актуалните общонационални задачи, посочва съюзниците, заклеймява враговете, препоръчва средствата и начините на борба за културна и политическа еманципация². Посред текста на повратната поема (макар и под линия) Порфирий е квалифициран като "гробокопач" на старобългарската древност. По този начин отведнъж и задълго му е отнето правото да бъде обвързван с други факти от историята на епархията, чийто владика е бил в продължение на седем години.

6.2. Тук ще си позволя някои съждения от по-общ характер. Според авторите, изследвали възникването и функционирането на мита за унищожаването на старите български ръкописи, Георги С. Раковски - заедно с Неофит Бозвели, Григор Пърличев, Петко Р. Славейков, Стефан Захариев, Христо К. Даскалов - принадлежи към най-активните митосътворители (Трифонов 1917: 1-42; Clarke 1969: 269-278; Аретов 1999: 41-58)³. А поемата "Горски пътник" е един от най-съществените литературни феномени, допринесли за активирането и популяризирането на това жилаво историописно заблуждение. В контекста на споменатото обстоятелство е съвсем логично твърдението, че митрополит Порфирий е "погребал" старите български ръкописи, намерени в църквата на с. Тича, да бъде прието като част от поредицата недоказани от други исторически източници тези, чрез които нашите възрожденци пропагандират идеологемата за фаталната намеса на гръцките владици при ликвидирането на старобългарските ръкописи. Липса, която, от гледна точка на формиращата се национална идеология, е по-здравословно да се обясни със злостни погребения и клади, организирани от най-ярките врагове на общобългарската идентичност - гръцките архиереи, отколкото с оскъдността на литература от този вид или с безотговорно отношение на самите българи към собствената им историческа традиция. Позволявам си тези обширни разсъждения по проблема за митичното гръцко auto da fé спрямо старобългарските ръкописи, защото по-нататък ще стане дума за реално българско auto da fé по отношение на гръцки богослужебни книги, осъществено в Шумен в разгара на църковната борба през 1859 г.⁴ и препоръчвано - пак от шуменската главна община - по отношение на протестантската литература през 60-те години на XIX век. Историописният ми мотив в случая е свързан с амбицията да дам шанс на една по-сложна представа за взаимоотношенията между българите и техния гръцки владика Порфирий, при когото действително започва да се провежда патриаршеската великогръцка политика, но деликатно и подмолно. Защото местната българска общност е твърде силна и независима в самоуправленските си традиции и инициативи, за да се поддаде на евентуални опити за груба и директна "елинизация".

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът представлява бележка, поясняваща "основната" бележка № 2 към поемата. Тя подкрепя с "факти" откъса, полемизиращ върху обстоятелството, че към средата на XIX век почти не се намират съхранени средновековни ръкописни книги, каквито по мнението на Раковски сме имали много, но "гръцкое злобно свещенство" от XV век нататък "непрестанно е горило и самия божественаго писания наши старобългарски драгоценни книги" (Раковски 1983: 311). [обратно]

2. "Това е много търсена книга в България, която младите момци четат с нетърпение" - пише в една своя популяризаторска статия, отпечатана през 1877 г. в чешкото сп. "Покрок", студентът във Философския факултет на Пражкия университет Андрей Зехиров (1995: 144). [обратно]

3. Мнозинството от тези автори повествуват основно върху преданието за изгарянето на търновската патриаршеска библиотека от митрополит Иларион. Но те се докосват и до другите "сведения" за унищожаване на старобългарски ръкописи от гръцки архиереи, поддържайки категорично становището, че става дума за един добре изфабрикуван и умело лансиран в публичното пространство политически мит. [обратно]

4. Виж тук част 10.1. [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.