Началото

5. МИТРОПОЛИТ ПОРФИРИЙ ПРЕСЛАВСКИ

Вера Бонева

web | Българското възраждане в Шумен...

5.1. Порфирий е определен за преславски митрополит през 1840 г. По своя манталитет той е твърде различен от сладкодумния и енергичен Герасим. Дори и колегите му - патриаршески владици - го намират за прекалено вял и инертен. "Оставете ме, не се меся в българските работи, защото още се храня с техния хляб" (Ников 1934: 201) - обичал да повтаря владиката в качеството си на варненски митрополит след 1847. Тази негова максима, съчетана с относително ниската му образованост, представлява съществена субективна предпоставка за възникване на напрежение между него и епархиотите му.

Установяването на Порфирий в Шумен е свързано с един известен, но некоментиран в контекста на църковния въпрос контракт, сключен между владиката и "почтени[т]е старци, <...> зарад епархическите доходи законни". От текста на договора личи, че той е подписан в началото на управлението на Порфирий, т.е. през 1840 година¹. Към това време в Шумен вече функционира българска община, т.нар. "он-икилии". Ил. Р. Блъсков смята, че въпросният съвет на "управници по разпореждане и събиране на правителствени даждия и по уреждане общински градски работи" е конструиран през 1831 г. (Блъсков 1907а: 21), но по всичко личи, че споменатата структура е приемник на някаква по-ранна, защото още през първите десетилетия на века имаме преки податки за организирани форми на управление на църковно-народните пари и дела². Годината 1831 е останала в спомена на летописеца като етапна в развитието на местната община, защото точно тогава в градовете на Османската империя се въвежда мухтарския институт.

Печат на черквата "Св. Възнесение"

Чрез него представители на различните етнорелигиозни групи поемат най-съществената част от дейността по разпределяне и събиране на данъците (Грънчаров 1999: 59-60). Споменатото административно преобразование обективно разширява властническите правомощия на християнските общини. Включително и на шуменската. Преамбюлът на договора от 1840 г. лансира тезата за пряката финансова зависимост на архиерея от епархиотите. Необходимостта от споразумението е мотивирана с неумението на владиците гърци да "посрещат вънкашните и вътрешните харчови". След като припомнят факта, че всяка година са имали "несъгласия" с предходниците на Порфирий по обема на вземанията, шуменските общинари изброяват пунктуално своите финансови ангажименти спрямо архиерея. От първата "помощ", която му се дава при пристигането, до таксите за брак, кръщене, погребение и водосвет. Прави впечатление, че някои от даждията са в натурална форма - "по една крина жито [годишно] от всяко венчило", "по една мяра вино или десет оки" от къща в селата Чингел (Дивдядово), Осмар, Драгоево и Ески Стамбол (Преслав). За разлика от селяните, гражданите плащат в пари - свещениците по един грош годишно - "и не [им се иска] другу", миряните - "по шейсе пари на венчило". След като строго регламентират доходите на владиката, епархиотите декларират, че признават Порфирий за свой "законний архиерей", който ще бъде уважаван дотогава, докато се съобразява с колективната "общо и разумно изречена" воля.

Категоричният тон и договорната форма на документа показват, че към началото на 40-те години българите в Шумен, а и в цялата Преславска епархия, са обвързани от едно относително крехко, но бързо укрепващо съзнание за етнокултурна идентичност. Съзнание, което прави по-динамични съществуващите самоуправленски структури на регионално равнище и предопределя възможността не владиката, а тези структури да диктуват регламента на бъдещите финансови отношения архиерей - епархиоти. В случая не е без значение и фактът, че местното население е успяло да излъчи един свой много влиятелен лидер - хаджи Сава хаджи Илиев.

5.2. Името на хаджи Сава стои начело на списъка на шуменските чорбаджии, подписали един твърде любопитен документ, промулгиран на 21 ноември 1835 г. и титулуван с високото име "Законник"³.В "Законника" е регламентиран строг режим на икономично провеждане на годежи и сватби в Шумен - фиксиран е кръгът от гости, които е допустимо да се канят; определен е обемът на гощавките; посочен е приблизителният брой и видовете дарове, които ще получат близките; регламентирани са сумите, които е редно да бъдат похарчени за сватба на един гражданин от "долнию бой" (300 гроша), от "среднию бой" (600 гроша) и от "горнию бой"(1000 гроша) около тържествата. Извън това е разпоредено мъжете и жените да не носят "пискюле", жените да не слагат зелени дрехи и зелени чумбери, и "желтице да не носи никуя" (Шумен 1997: 177-179).

Разпоредбите за икономично провеждане на сватбени ритуали вероятно са свързани с желание да се стабилизира материалното състояние на българите-данъкоплатци, за да нямат чорбаджиите излишни разправии с властта, когато се наложи да се отчитат за евентуални недобори, поради разоряване на семейства⁴. В случая е по-интересна възбраната жените да носят жълтици по глави и по пазви. Поради факта, че основната част от населението на града са мюсюлмани, а сред тях има голяма група военнослужещи в местния гарнизон, една подобна мярка е израз на грижа да не се провокират младите, буйни и добре въоръжени мъже с накити, които твърде лесно биха могли да бъдат свалени силом от шията на една крехка девойка. Забранителното постановление по отношение на зеления цвят също представлява жест към господстващата мюсюлманска върхушка. Знае се, че зеленият цвят е запазен за представителите на управляващата династия и за доминиращата етно-религиозна общност. В своята символна натовареност този цвят говори за самочувствие, властнически амбиции, независимост. Не случайно хайдушките знамена са зелени. Както и байраците на българските въстаници от бунтовната 1876. Но да се върнем към предмета на повествованието.

"Законникът" на шуменските общинари само привидно е отдалечен от обекта на настоящото изследване. Съдържайки убедителни податки за широкия властови ресурс, с който разполагат местните първенци, той подсказва възможност за разширяване обхвата на действие на издадената разпоредба върху цялата епархия. Тази възможност се превръща в реалност почти веднага след сключването на контракта с Порфирий за обема на владишките вземания.

По думите на летописеца Жендо Вичов гордите и заможни котленци първоначално не одобрили митрополитското "оризмо (нареждане)", но после приели "отческите умни советования".

5.3. Представата за привидното единение между епархиоти и владика бързо се разклаща, когато се пренесем в областта на културните реалии. През първите десетилетия на XIX век църковните служби в Шумен се водят на български език. Това не е някакво особено постижение с оглед на факта, че броят на гърците в града по това време е твърде ограничен. Постепенно обаче през 30-те години митрополитите започват да служат на гръцки в десния олтар на църквата. Тази практика се превръща в правило при митрополит Порфирий (Джумалиев 1962: 150). Пак по негово време са доведени двама учители по гръцки език - Панайот и Тодораки, които преподават гръцки език в специално организирано "елинско" училище. Дошлият през 1843 г. Тодораки изпълнява и функции на псалт - църковен певец. За своята дейност като учител и псалт той получава пари от общинската каса⁵. Сава Доброплодни е категоричен, че хаджи Тодораки е доведен от митрополит Порфирий с цел да преподава "на българските шумненски момчета и момичета Гречески - първоначално учение по старата метода - Буквар, Осмогласник, Псалтир и Апостол - като те се считаха тогива от заблуждените гръкомани за благородно образование"⁶.По сведения на ученици, обучавани от гърците Панайот и Тодораки, може да се приеме, че тяхното училище е по-скоро светско, отколкото килийно⁷. Наред с гръцки език там се преподава аритметика и география. Като основен недостатък на споменатото учебно заведение се изтъква слабата подготвеност на учителите - факт, който довежда до отстраняването на Тодораки през 1846 и заменянето му с българина елинист Сава Филаретов (Джумалиев 1962: 151-152)⁸.

Успоредно с подкрепяната от владиката и някои чорбаджии гръкомани дейност по създаване и укрепване на "елинско" училище се разгръща мащабна работа на община и еснафи за модернизация на българското училищно дело в града. В края на 30-те и началото на 40-те години на XIX век общинското килийно училище е преустроено в светско. Наети са образовани и добросъвестни учители, които се задължават да обучават децата на "просто български [език]"⁹. През 1844 г. - след построяването на специална сграда - е организирано и взаимно училище. През август 1845 г. като взаимен учител в града пристига току-що завършилият Куручешменското училище в Цариград Стефан Попниколов Изворски¹⁰. Реконструираната след пожар нова сграда отваря врати за учениците на 1 октомври 1845 с тържествен водосвет на владиката Порфирий (Стефанов 1935: 21-23). Ангажирането на митрополита с училищното тържество не е нещо странно и изключително. Той отслужва водосвет и на празненството по случай приключване първата учебна година на въпросното училище - 11 август 1846. В писмо до сп. "Любословие", отразяващо успешното представяне на учениците на проведения същия ден публичен изпит, е съобщено, че "Митрополитът Г. Порфирий, распален от народна толкози усердна ревност и благоовения, изгласи на турски язик кратко непроговорено слово заради успехът на народът и на учението <...>" (Шумен 1997: 250) .

Макар и от по-късна дата, в с. Дивдядово се пази спомен, че владиката е дал заем от 6000 гроша за довършването на местната църковна сграда през 1846 година. Селяните му връщат парите без лихви (Георгиева, Иванов 1979: 51).

5.4. Днес е трудно да се установи доколко е искрена изобилно демонстрираната взаимна добронамереност между архиерей и паство. Не е за вярване, че все по-ярките прояви на национално самосъзнание от страна на местната българска общност не са смущавали владиката грък. Още повече че той по всяка вероятност е бил информиран за упоритата борба на сънародниците им от съседната Търновска епархия срещу събратята му -

Печат на черквата в с. Дивдядово

Панарет (1838-1840) и Неофит (1840-1846) (Плетньов 1983: 236-237). Знаел е евентуално и за участие_{то н}а видния шуменец Антон хаджи Са_{вов в} представителното събрание, свикано по повод исканията на българите за единородни владици и проведено през април-май 1845 г. в Цариград. Както е известно, това събрание не се превръща в търсената от лидерите Неофит Бозвели и Иларион Макариополски ярка демонстрация на претенцията за църковно-народен суверенитет¹¹. "Депутатите показаха по-голяма неспособност и несмелост - обикновени последствия от дългото робство" - констатира Михаил Чайковски (Смоховска-Петрова 1964: 139). При все това на 23 април 1845 г. двама от представителите поднасят на Великия везир съставеното от Неофит Бозвели прошение. Един от тях е шуменецът Антон хаджи Савов, а другият е русенецът хаджи Петър хаджи Петков. Прошението настоява правителството да "отърве"българите от техните "грекоархиереи"и "да ни ся поставят природни архиереи (както и на другите ви поданни), които да ни знаят болгарският народний язик, нрав и обичай". В края на документа е включено изрично настояване за учредяване на институция на признат от властта постоянен български граждански представител в столицата, "комуто да проваждаме общонародните случайни нужди, за да ги убажда сущи на Високата Порта" (Попгеоргиев 1921: 70-71). В архива на Варненско-Преславския митрополит Симеон е съхранен един друг вариант на прошение от името на двамата представители. Исканията там са аналогични. Новото е, че се настоява трима архиереи българи да заседават в патриаршеския синод в качеството си на "следатели на всяко дело народно" (НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, а. е. 1030). Тази официално декларирана претенция потвърждава убедително защитената от Ог. Маждракова-Чавдарова теза за пряката взаимозависимост между първите плахи опити за национално представителство и оформянето на политическо съзнание у българите на общонационално равнище през 40-те и 50-те години на XIX век. А фактът, че един от най-видните шуменски граждани застава категорично зад подобна идея, е показателен за обвързването на местния елит с общобългарските политически идеологеми. Идеологеми, които през втората четвърт на XIX век намират своите най-масови и най-видими прояви в пределите на борбите срещу духовната власт и културната опека на гръцките владици.

БЕЛЕЖКИ

1. Тук се налага една бележка по датировката на договора. Първата му публикация е направена в сп. Паметник (1895: 521-523). В редакционна бележка е споменато, че публикацията е по оригинал, донесен в редакцията от учителя Козарев. Под линия е посочено, че въпросният Порфирий, който е споменат в договора, става владика през 1830 г. Съставителите на сборника "Шумен и Шуменско. XV-XIX век " (1997) са се доверили на тази публикация и са датирали паметника от "около 1830 г." (1997: 217-218). Тази датировка е неправилна. От други източници е известно, че Порфирий идва като владика в Шумен през 1840. В договора Порфирий е назован "ноф наш законни архиерей".В края името му е изрично споменато, както е отбелязан и фактът, че договорът е сключен в два идентични екземпляра - един за "негово преосвещенство" и един за "почтените старци". Тези обстоятелства показват, че става дума за годината 1840 или евентуално за 1841. Вж. Ников (1971: 80). [обратно]

2. В периода 1808-1822 хаджи Сава хаджи Илиев води приходно-разходен тефтер на "черковните пари". На 15 септември 1830 г. шуменските първенци се подписват под договор за заем - 1000 гроша от Георги Спасоолу "за обща церковна потреба". На 8 октомври 1830 г. те сключват договор със зографа Костадин Витанов от Трявна за зографисване на църквата. Оригиналите на тези документи се съхраняват в Исторически музей - Шумен, отдел "Възраждане" под № 287, 275, 2287. Публикувани са в: Шумен (1997: 156-162, 170-172). Тезата за функциониране на българска община в Шумен още през втората половина на XVIII век се поддържа и от Д. Георгиева. Вж.: Георгиева (1992: 192). [обратно]

3. По отношение на този любопитен исторически документ е интересно обстоятелството, че той е коментиран както от етноложка, така и от езиковедска гледна точка (Вачкова, Узунова 1984: 111-122; Георгиева 1997: 168-184). [обратно]

4. За разточителствата по годежи и по сватби летописецът Жендо Вичов споменава, че това е дело "много за приказваш" - "нито мога го изказа, нито мога го изписа". Хората задлъжнявали и години напред не можели да си "прихванат" разходите по споменатото перо(Писахме 1984: 312). [обратно]

5. Това обстоятелство изрично е отбелязано в кондиката на "школските епитропи шумненски", водена в периода 1839-1847 (Шумен 1997: 242). [обратно]

6. Цитираният текст е част от писмо на С. Доброплодни до Ил. Блъсков, съдържащо спомени за училищното дело в Шумен през 40-те и 50-те години на XIX век. Писмото е публикувано почти без изменения в мемоарно-документалната книга на Ил. Р. Блъсков "Материал по историята на нашето възраждане. Град Шумен" (1907: 191-192). Оригиналът се съхранява в Български исторически архив при НБ "Св. св. Кирил и Методий" - София (НБКМ-БИА, ф. 10, а.е. 2, л. 1-3). [обратно]

7. Създаването на гръцко светско училище, издържано от митрополията или от българската община, не е уникална практика на града Шумен. Подобни училища функционират и в други региони на етническата ни територия, но те са свързани с един по-ранен период на културната модернизация - първите три десетилетия на XIX век. Относително късната поява на такова учебно заведение в Шумен представлява по всяка вероятност основната причина, поради която гръцкото училище в Шумен се оказва толкова ефимерно явление (Алексиева 1979: 157-178; Димитров 1987: 32-37). [обратно]

8. Повече за Сава Филаретов виж в: Георгиев (1921: 208-222); Минкова (1974: 5-18); Унджиева (1990). [обратно]

9. Цитатът е от договора на Никола поп Теодорович, подписан на 10 февруари 1841. Аналогично е условието, с което е ангажиран и даскал Илия Георгиев на 12 март 1841. Тези учители са водели занятията си на новоболгарски език, но те не са прилагали взаимната метода (НБКМ-БИА II А 2454-2459; Шумен 1997: 243-246). Едва за учебната 1844 г. Николай п. Теодоров и Теодор поп Антониев организират взаимно училище. Причината за забавянето е организационна - необходимо е било да се построи специална сграда и да се проучи опитът на габровското училище. С оглед на настоящото изследване е важно обстоятелството, че "градските первоначалници и епитропи" още в самото начало на 40-те години са съзрели за идеята, че обучението трябва да се води на говорим език - "просто-български" - т.е. открили са най-съществения белег на националната идентичност в модерната епоха - профанизирания, масов, некнижовен език (Андерсън 1998: 79-93; Алтермат 1998: 155-220). [обратно]

10. Повече за този възрожденски учител в: Тодев (1986: 105-114). [обратно]

11. За събранието вж. Маждракова-Чавдарова (1993: 12-20). [обратно]

© Вера Бонева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Вера Бонева. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Фабер, 2002.