Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАКЛИНАНИЯТА - ПРОКЛЯТИЯТА НА ВЪЛЧАТА КРЪВ В СБОРНИКА “ТРЪНСКИ РАЗКАЗИ” НА ПЕТЪР ДЕЛЧЕВ

Теменуга Тенева

web

Петър Делчев. Трънски разкази. София, 2006Още от излизането на сборника “Трънски разкази” на Петър Делчев в началото на 2007 г. ми се иска да кажа нещо за книгата по две причини. Първата е много лична - да изразя по някакъв начин изумлението си от неочакваното, страховито, но и привличащо с начина си на поднасяне повествование. Другата е свързана с все още недостатъчната популярност на автора, за когото това е първата белетристична книга след първата му поетична (Делчев 2006) и убеждението, че заслужава повече читателско внимание от обичайното за един дебют.

Непретенциозността на общото за цикъла заглавие предизвиква спомнянето на Йовковите “Старопланински легенди” и Хайтовите “Диви разкази”, които обаче са много по-изразителни като отправни образи на следващите ги художествени внушения - Стара планина е емблематичният родов топос, предпоставящ легендаризацията на героите; а “дивото” се раздвоява в определянето не само на първичността (природна, човешка), но и на насилието върху нея. Географската указаност в именуването на “Трънски разкази” насочва най-вече към онова пространство от българското, свързвано с “покрайнина”, граничност, трудни условия на съществуване - значения, които умножават смисъла си в различните проявления на светопреживяването в отделните истории (“По този беден край на България лозя нямаше. Виното беше лукс.”, но “Вълци имаше доста.”). Регионалната обособеност приближава тематично книгата на Делчев до първия значим писател на българския “запад” - Йордан Вълчев и неговия сборник “Родихме се змейове” (Вълчев 2002). Въпреки различното разчитане на родовата митология (наследниците на вълците) в повествователната сегашност на двете творби се откроява и общото в излъчването, себеотстояването на “сърцатия мъж” (Делчев), роден “змей със змейовете, сокол със соколите, орел с орлите” (Вълчев).

Разбира се, литературните асоциации нямат смисъл на контекстуална оценка за дебютната проза на Делчев. И все пак ми беше трудно да повярвам, че е възможна появата на точно такава книга точно в това време и то написана от трийсет и няколко годишен мъж, незнайно как имащ памет за онова време и място, “дека вуко иде по человек от некои хора, па други са по вуци от вуците”. Но като видях почти двуметровата му осанка, разбрах, че трудната земя дава силен ген - мисля си, че дори след толкова поколения, ако се наложи, този мъж може “да утепа вук на голе руке” (в разказа “Среща” момчето, което за една нощ след сблъсъка си с вълка става мъж, вероятно неслучайно носи името Делчо).

В предговора си към книгата Ал. Чакъров определя жанра й като “новелистичен роман”. Всъщност петте разказа не следват някаква сюжетна постъпателност. Всеки от тях е самостоятелна история, организирана около ситуация (“Клетвата”, “Астралиеца”) или персонаж (“Вярата”) в условно обозначеното общо място на трънското село. То се натрапва с определението Земята на вълците, което се оказва притежателно и за хората, и за зверовете. Времето също е приблизително указано: “Беше мирно време. Едната Световна, обезкръвила селото, беше почти забравена, а другата само някои от селските философи (...) прогнозираха с точност до половин век”. Границите на протичането му вместват 20-те години от “мъжката клетва” след неволното убийство на Гьока Цветнио в първия разказ до случването на “майчиното (само)проклятие” - възмездяването на сторените грехове в последния. Това са и единствените два сюжетно свързани текста, които формират цикличната рамка на повествователните фрагменти. И в периода от едното до следващото поколение (Страхил - Димитър) началното внушение за спокойствие и обезкръвеност - след вече принесените жертви - иронично се преобръща в явните и тайни войни на хората и природата, човека и другите човеци, вярата и безверието, езическото и християнското, чиито победи и загуби се празнуват и плащат с кръв, много кръв...

Ситуирането на повествованието като препредаден опит, мъдрост, истории наподобява отношението разказвач - слушател в “Под манастирската лоза” на Елин Пелин. Както Отец Сисой споделя притчите си “за бога, за света, за суетата на живота и капката на смъртта” пред своя гост, така и “най-старият трънчанин” се съгласява по съвет на бабата си да помогне на “момчето”, което събира житията на вълците. Диалектът, на който са предадени думите на героя в предисловието и послеслова, представя разказите като резултат от някаква събираческа експедиция, опитваща се да съхрани уникалността на вече изчезващи видове, както и универсалността на познанието, утаено като житейска философия на природния човек:

“Сбъркàл е Оня, коги е турнàл у една бохча све - и хора, и дзверове... Да си ги бе пасъл вуците Господа на своùте си ливаде. Оти тука им изпихме живото на них, ама пай и нашия си изпиваме вечим (...)

Едно знам я - дека Господ е плюнàл и живот се е зафатал, там и мъка се е присадила! (...)

Я да ти речем кое що е по вучия и человеческия свят...”

Сказовостта, която се предпоставя от това обещание за разказване, обаче се разтваря в полифоничния дискурс на текстовете: диалогът стилизира особеностите на трънския говор (за да му осигури достъпност); повествованието внушава естествеността на живеенето с облекчения си синтаксис, яснотата на изказа, оживен от просторечива лексика и фразеология; а описанията се отличават с невероятно пластична образност, предизвикваща почти сетивни усещания (“В нощта, в която отец Никодим се обеси, звездите изглеждаха изпръхнали като прегорели житни зрънца, разпилени по забрадка на вдовица” - “Вярата”).

Така изречен, откъснатият от цивилизацията и съхраненен в своята първичност свят на природното и човешкото оцелява в простотата на огрубената (понякога до бруталност) виталност на мъжкото като сила и откровение, дадена дума и отстояването й, преследващо жертви, но и принасящо се в жертва, защото “Мъжката кръв е курназ, тя съгрешава и само тя измива грях. Пие живот и плаща за живот - душа за душа...”. Патриархалната диктатура се опитва да оправдае надмощието на семето над утробата като грижа и посвещение. Женското в тази сурова действителност е притаено и мълчаливо, почти неприсъствено - сякаш скривано, за да бъде опазено от вълчата планина. То е “меко, сладко и мило”, “кръвта му е чиста и дава живот”, но ако се случи да бъде омърсено, безмилостно се предава на съда на зверовете. Тогава обаче става ясно, че като “по-нефелни” от другите живинки хората се пазят от страховете, с които са оградили душата си - “чест, господ, род, зèмя...”, а природата опазва, защото не знае гордост и грях, но не убива нероденото. Ягода отглежда при вълците сина на мъжа, който те са й отнели преди сватбата, и с раждането на новото село около колибата й се възстановява хармонията на матерното сливане земя-жена, живот-смърт-живот... И за бащата на някогашната грешница, който отива да види внука си, пътят към родовото продължение се оказва задънен (“Вярата”).

Размесването, разместването, замъгляването на ценностните определители е едно от най-драматичните проявления на съприкосновението между естественото и социалното, примитивната необремененост и наложената нормативност на съществуването в разказите на Делчев. Хората от Земята на вълците живеят с наслоенията на митичното и родовото светопреживяване, но не в тяхната синтетичност (вътрешна обособеност, йерархизираност), а в синкретичната им неотделимост, неопределеност, амбивалентност. За тях Господ е и тотемът, прероден у човека-вълк; и подобният на Старозаветния Йехова, наказващ и раздаващ правосъдие; и прощаващият греховете като Христос; и криещият греха (Дяволът):

“- Сеги, селяне, клетва че даьеме! Дека никой никогаш нема да изкаже как умре Гьоката... У Господа и у вучата кръв клетва ще сторваме сеги! Казах, селяне!”

Подкрепящата сила има едно име, но няма единна същност и приема лицата на всяко възможно според ситуацията спасение: мъжка клетва пред молитвеник и окървавен от вълк нож (“Клетвата”); осъденият с две смъртни присъди - от турците и от македонския комитет - Свети Ване, който вече като Гьорче Калистин тръгва през непроходимата зима да доведе чорбаджийския син от кошарите в планината (“Срещата”); миналият през Сорбоната, Москва, Киев и замонашен после син на русенския търговец, дошъл за поп в затънтеното село и появил се в съня на болното от туберкулоза момиче като черен ангел (“Вярата”). И когато същите тия обречени от раздвоеността си сили се окажат безсилие - клетвата е предадена, Ване-Гьорче е убит от преследвачите си, попът прави опит да се обеси и полудява - безверието остава единствената самосъхранителна същност на хората. Или тяхната присъда.

Кулминацията в проявлението на субкултурния хаос на общността е празнуването на човешката победа в поредната война с вълците (“Вярата”). Неслучайно тя е представена през очите на ортодоксалния християнин - отец Никодим. Протичането на вечерта - от завръщането на вълкоубийците и посрещането им с Джинджовската музика до опустошената празнота на селото след нощната вакханалия при разсъмване - е едно мъчително прощаване с “хартиената вяра” на младия идеалист и мечтател, избрал да бъде “дрипав покръстител на езичници” вместо “помощник на баща си в търговската му кантора”. Празничната благодарственост за спасените от вълците стада започва с плиснатата по белия сняг кръв от жертвения курбан и младото ергенско хоро, разгънало се като “червена артерия от снага до снага”, пояс за пояс, войвода до войводата. Ритуалното посвещение преминава в транс:

“Тъпаните римуваха ударите на сърцата в дива поема, кларнети и тромпети вливаха лудост във вените на мъжете. Хорото се изтръска от елеците, мъжете останаха по ризи. Някой се присети и наметна на белите рамене омекналите от огъня сурови вълчи кожи (...) Вълчите муцуни над главите им се озъбваха пред портите.”

Карнавалното преобличане сменя същностите. Хората стават вълци, веселието - оргия. Храната и опиянението отприщват лудостта на мъжете и безсрамието на жените. Селото потъва в кръвта на безразборно простреляни домашни животни и птици - курбанът се обръща на сеч. Моминското хоро се разпада и приижда самодивското - от вдовиците, забравили за “своята вече никому ненужна чест”, приканващи гладните мъжки погледи с проблеснали на светлината на факлите рамене и гола гръд. И отчето разбира, “че това всъщност е неговото стадо... От зверове”. А над стърчащите в снега оглозгани кокали и още димящата жарава самотно и ненужно виси камбаната на църквата - издигната от същите тия хора. И която се превръща в бесило.

Но преди окончателната смърт на надеждата за християнизиране - смиряване - духовно порастване в този забравен от Бога край има едно последно просветление за вярата във възможното чуване и отговаряне на молитвите за спасение. Чудодейното връщане на почти угасналия живот у охтичавото момиче след нощното бдение на попа пред одъра й спомня мита за възкресението на Лазар, но и този акт не може да се превърне в убеждение за валидността на “поисканото-даденото”. Защото чистотата на Никодимовите молитви и радостта на момичето са покварени от шушуканията за вероятната користност на свещеника, пожелал не за живота, а за себе си девойката. Краят й, макар и закономерен за тази болест в суровия климат на планината, е последният знак за невъзможността един чужденец, неуспял да стане докрай свой, да промени мисленето на тия, за които “верата не е баш Вера, господът не е баш Господ”. Срещу наученото от християнските книги се изправя примитивният анимизъм на Дедовлайковото знаене за човеците: “Големио муж, сърцатио муж, Никодиме, нема чест, нема бог, нема вера, нема зèмя, нема род, дека са по-големи от него си”. Идолизиращата човешкото философия е своеобразен израз на свободността от ограниченията на външните ценностни определители, които като дувари пазят душата не толкова “зло да не се сурне навътре”, а “доброто да не рипне навънка”. Така и вътре, и вън остава пусто. Ужасен от осъзнаването на тази празнота у ненамерилите себе си във вярата диви селяни, отец Никодим се отказва и от своята вяра с богохулния жест на самоубийството. Дедовлайко успява да спаси тялото му, но го обрича на бездушие и унижение - полудяването му е наказание за самонадеяността на човека от реката да опита да опитоми хората на планината.

В ежедневното си оцеляване планинците са се сраснали със света, който ги храни, но и заплашва да ги изяде. Уподобяването им един на друг е единственият начин за съ-съществуване. Човекът и вълкът в разказите са врагове, но и съизразими физичности, характери, поведение. Три пъти се изправят те един срещу друг и персонализацията на животното с мисъл, реакция, чувство пренася човешкото познание за него, но и респекта от равностойния противник. И обратно - овълчването на човека, изразяването му предимно с действие, нюх, пластика на тялото е влизане под кожата на животното, идентифицирането с него до степен на неотличимост:

“Мъжът потрепери и приклекна. Подуши, поогледа се, вирна глава и започна да вие. Ви около минута и после бързо легна (...) пое няколко пъти шумно въздух и “умря”. (...) Планината живееше нощния си живот и мъжът сякаш се сля с нея, изчезна. (...) Сивия не беше глупав и дойде срещу вятъра (...) Надуши Страхил горе на билото и се запромъква полека към него (...) Човекът беше сам. Когато се убеди в това, Сивия се зачуди защо лежи неподвижно (...) Дали не беше умрял? (...) Едър беше Сивия - дълъг повече от половин човешки бой. Пак подуши мекото гърло и успокоен вирна муцуна към луната. Вълчият вой се разнесе над планината...” (“Клетвата”).

Имената на двамата са почти единственият начин за отграничаването им един от друг. Преимуществото на мъжа е в използването на опита на по-старите от него (“Като дете Страхил беше чувал от старите овчари как може да се убие вълк с голи ръце.”), докато единакът разчита на инстинктите си и уменията от годините на своето съществуване. Втората среща на човека и звяра обаче обръща съотношението на силите. Старецът и момчето, които зимата заключва в кошарата високо в планината (“Среща”), не могат да попречат на опитния Водач да осигури храна за глутницата си - единият вече няма сили да му се противопостави, а другият още не знае как. Планът за нападението изглежда лесно осъществим. До момента, в който самонадеяността на победителя превръща завоюваното от него в капан, а страхът на момчето от внезапната смърт на стареца и кръвта на убитите кучета-пазачи събужда лудостта на жаждата да живее (“Правеше всичко все едно е в чуждо тяло. Не си даваше сметка какво върши, но жаждата за живот диктуваше най-правилните действия.”). Вълкът и човекът стават едно - еднакво уплашени, равносилни, преценяващи загубата-победа. Момчето може да опита да убие звяра с пушката, но не стреля, а отваря вратата на кошарата. Вълкът, вече свободен, може да го разкъса и да избяга, но се мята през портата и изчезва в снега.

Последното виждане на човека и животното очи в очи е изкуплението на Страхил за това, че е градил живот от смъртта на звяр. Но пак звярът е този, който го пречиства от сторения грях (“Майката”). Останал без дом и семейство след разкриването на тайната за убийството на Гьока Цветнио, овчарят се отправя към нощта на разплатата, съпроводен от сянката на вълка, която му се струва “добър другар в самотния път към Голи рид, където Чобанина искаше да се скрие от света, а и света да скрие от себе си”. Непростен от хората и от Бога, той си мисли, че може би “Господ е вълк... Защо да е по-ценен човекът от вълка за него, щом човекът беше способен да убива далеч по-злобно и с наслада, с години да таи гнева си и да трупа кръвна лихва?”. Но вълкът се отказва от отмъщението и оставя убиеца сам да пусне кръвта си и да стегне клупа на шията си, а после с воя си животното е единственият оплаквач на мъртвия, изблизва кръвта му и ляга да пази трупа като куче, докато “жълтата храчка на луната съвсем се скри и заваля обилен пречистващ сняг”. Така на финала на историята за Земята на вълците природата се оказва единствената опрощаваща сила, прикриваща следите на човешкото опълчване срещу нейните и своите си закони.

За хората остава тежестта на предателствата. И опитите им да продължат да живеят с тях и въпреки тях. Страхът от смъртта предизвиква закъснялата милост на селяните към убиеца на вълка и човека, но всъщност ритуалът на помена, профаниран от изпълнението му извън църквата и дома на мъртвия, е несъзнатият им срам от това, че са умножили неволния грях, като са нарекли овчаря за баща на децата на убития. Най-страшното наказание обаче остава за майката. “Смъртта на този мъж й показа колко е бил дребен целият й свят.” Отгледал децата й, той не успява да придобие свои. Икония ги убива неродени. И предава всички - и родените, и неродените - защото “не мислеше за бъдещето им, а остана да живее в миналото”. Именно атавистичната пристрастеност към предишността пречи на героите от този ужасаващ сценарий да излязат от цикъла на повторяемостта.

Предзададеността на битийното като инерция на съществуването е внушено и чрез повествователните техники в разказите. Проспективните моменти изпреварват разиграването на събитията - сякаш краят им е предизвестен от липсата на логика в мисленето и поведението на персонажите и невъзможността за промяна. Но това не отнема от събитийното напрежение, защото изненадата не е толкова в случването, а в начина на преживяването му. Смяната на наблюдателите/говорещите - разказвача, свещеника, селския мъдрец Дедовлайко (сливането на име и прозвище е и назоваване, и отношение към говорителя на общността), селянина, вълка - умножава оценъчните ракурси към ставащото и динамизира привидно познатото, очакваното, архаизираното, оставяйки читателя сам да се бори с различните определения на значимото и незначителното, валидното и несъстоятелното. Едновременното проследяване на действието в различните му посоки (например ставащото в кошарата при нападението на вълците в “Среща”, разкъсвано от историята на Ване-Гьорче, който пътува натам) наподобява митичното разслояване, но служи и като ретардация на най-драматичните моменти във всеки от разказите. Така начинът на разказване поддържа, от една страна, фрагментарното единство на цикъла; от друга - синкретичността на светопреживяването, както и липсата на отговор за изначалната хармоничност на човешкото и природното спрямо различните исторически, социални, културни и екзистенциални опити за “опитомяването” й.

Рецепцията на книгата предполага нееднозначни реакции. Но няма вероятност да остане неутрална, пасивна, неотбелязваща различното присъствие - на автора и неговия художествен свят. Защото въпреки убедеността в безвъзвратната отминалост на подобни събития и съдбовности след прочита остава въздействието на споделеното в послеслова посвещение на разказвача към записвача на неговите истории. А то, дори през диалекта и отдалечеността на времето, звучи глобално в простотата си:

Това е, момче, живото! Ти ньега водиш на тефтер, он теб те бие у грамовете кико дърт кръчмарин! На хомот го влачиш - ноги запиня у църната, надире те тегли ко опръляно муле! Галиш го ко женка - у òчи те гледа, а фустаните отдире за друг дигнати! Живото, убавенко, е келеш. Коги си млад, двамина се смеете, но коги одъртееш, самичък си ревеш (...)

За оня, убавенко, дека е муж на место, живото е въстание! Ако си сърцат - фатай се на кървавото му хоро и ùграй най-отпреж! Не ти ли жарка сърцето - и пищовлия да си, и у злато да газиш - вуци те яле!

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Вълчев 2002: Вълчев, Йордан. Родихме се змейове. Велико Търново: Слово, 2002.

Делчев 2006: Делчев, Петър. Луд за обичане. София: Словото, 2006.

Елин Пелин 2004: Елин Пелин. Под манастирската лоза. София: ИК "Захарий Стоянов", 2004.

 

 


Петър Делчев. Трънски разкази. София, 2006.

 

 

© Теменуга Тенева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2008, № 3 (100)