Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ ТЕКСТА КЪМ ДРУГИЯ И ОТ ДРУГИЯ КЪМ ТЕКСТА В (И ОКОЛО) ХИПЕРТЕКСТА
(много лично)

Теменуга Тенева

web

Прехвърлянето в киберпространството, когато натисна превключвателя, беше мигновено... След това се включи обратно в сензориума й, във вълнообразните движения на мускулите, в острите и ярки усещания.

Замисли се за момент за ума, с когото споделяше тези усещания. Какво знаеше той за нея? Че е професионалист като него, че беше казала, че съществуването й, както и неговото, е това, което тя върши, за да си изкарва парите. Той знаеше начина, по който тя се беше придвижила към него по-рано, когато се събуди, тяхното безмълвно усещане за взаимност, когато той беше проникнал в нея, и че тя обичаше черно кафе след това...

(У. Гибсън. Невромантик)

Човешките отношения в този “кибер” роман на Гибсън са притулени зад връзките - сегашно/минало, физическо/биотехническо, реално/виртуално - на героите, обслужващи амбициите за надмощие между Ледомлък (изкуствения интелект, ума-кошер) и Невромантика (живото съзнание, познанието). В същността си тези герои отдавна са престанали да бъдат “хората отпреди...”. Но в живеенето си като полу-човеци - полу-роботи внезапно могат да си припомнят или да научат мириса на косена трева и да запазят усещането си за физичност и след “угасването на екрана”.

Казано и усетено. (Не)повярвано и разбрано. Обективността (външността) на възприетото и субективността (преживяността) на възприемането. Примерът е един от “притулените” моменти в романа и е само илюстрация за раздвоеността в представянето/осъзнаването на Другия. Разколебаност, която не е породена от Мрежата, но се хиперболизира от нея до степен на отричане на другото присъствие.

В статията си “От текст към хипертекст” (2004) Г. Стайков обобщава основанията за размиването на субекта във/от виртуалното. И едно от най-важните е “липсата на Другия” - по пътя на търсенето, в анонимността на намереното в Мрежата. “Защото начинът, по който гледаме и чувстваме самите себе си, е резултат от влиянието на дискурсите, които ни заобикалят, а не е формиран от някаква предшестваща цялост”. В този смисъл авторът говори и за “субектификацията” като своеобразно преструктуриране на идентичността под “наблюдението” на управляващите програми. Отправната ситуация във “Виртуални общности срещу въображаеми общности” на Александър Кьосев (2000) пък представя врязването на неразпознаваема име-личност в “личното” му виртуално пространство (мейла) като следствие от доверяването на реалното му приятелство с друг виртуален адресат. И през този факт е обгледана същността на интернет като не-медиум, защото е нарушена линеарността и ясната насоченост на комуникативния акт; като постановяване на нов тип отношения между реално и виртуално, вследствие от “заселването” на голяма част от потребителите в Мрежата или от неравностойността в ползването на технологичните улеснения; като “отсъствие на трансценденция” и “хетерогенна универсалност”, анулиращи йерархичността на комуникативните модалности, общности, роли и придаващи й характер на “бърканица”.

И точно в тази хибридност от дискурси, в която всяка индивидуалност загубва мислените си дотогава граници и започва да се преживява в илюзиите на нововъобразеното си Аз (предпоставено от начините му на пребиваване в Мрежата), се случва преоткриването на Другия. Защото в изобилието от потребители вероятността да “срещнеш” някого със сходна на твоята субектификация (интереси, посоки на търсене, самопредставяне) не е по-малка от възможността да намериш себеподобни във все по-свиващия се кръг на реалното общуване. Оказва се, че “краставите магарета” и през девет(десет) сайта се надушват. И въпреки виртуалната енигматичност разпознават подобието в различността (Фуко 1992), защото човешкото зад всеки ник или профил притежава сензорика, каквато Мрежата нито може да имитира (ако и да имитира невронната матрица на мозъка), нито да елиминира.

Изказаните тук мисли за преоткриването на Другия като коректив на Аз-овата идентичност в сетивно-въобразената среда на живеенето ни са предшествани от личен опит, който в своята частност, ограниченост, случайност може да се окаже представителен за един средностатистически потребител в една от общностите на интернет. И понеже виртуалните групирания в своята разноликост и пресечни множества по подобие на социалните се предпоставят от близостта на интересите, трябва да уточня и средството за достигането до моето “място” и моите “хора” в Мрежата. Защото в определен момент целта на пребиваването ми в нея се превърна в комуникативно посредничество, а впоследствие отново се прояви като същност, но вече резултатна на виртуалното (и не само) общуване. Работата ми с текстове и най-вече с произведения на художествената литература ме провокира да проверя валидността на тезите за несъвместимостта им с хипертекстовата неотчлененост, отнемаща тяхната самостойност на “затворена смислова структура, за създаването на която значение има преди всичко осъществяването на авторовия замисъл - влагането на замисленото съдържание в определени езикови компоненти и структури, тяхното вътрешно организиране и интегриране до съвкупна цялост” (Добрева, Савова, 1990: 25). Всъщност много ми се искаше да докажа, че макар принудено (или доброволно) поставен в непривични за него условия, художественият текст, вместен в хипертекста, успява да отстои функцията си на авторско послание към тези, които стигат до него. Преднамереността на желанието ми имаше чисто практически професионален мотив - да се убедят учителите по литература, че четенето не е загубена кауза за днешните ученици, а конфронтацията между “книжката и мишката” може да бъде сътрудничество, независимо от посоката на срещането им (Тенева 2007).

Окуражена от предусещането на Хайдегер, че кибернетиката като определяща и направляваща останалите основна наука “образува езика за обмяна на новини”, а “Изкуствата стават управлявано-управляващи инструменти за информация” (Хайдегер 1993: 199), започнах да посещавам различни сайтове, които са се обозначили като места на литературното - Специализирания портал за литература, образование и култура LiterNet; форуми, виртуални библиотеки и книжарници; енциклопедии. Надявах се, като разбера начина на пребиваването й там, да си обясня и новата й роля на език, огласяващ “новини”. Пътуването на книгата до нейния читател отдалечава в различна степен времето на текстопораждането от времето на рецепцията и така разтяга процесите на вторичното въздействие на творбата върху действителността, която вече не е тази, провокирала създаването й. Хайдегер предвижда скъсяването на дистанцията между творческия акт (с неговата повлияност) и възприемането (повлияването) му, предполага ги в една почти синхронност, която ще има по-мощно социално въздействие (властов инструмент на глобалния език). В ситуацията на подобна едновременност художествените езици са както външни по отношение на кибернетичния, така и осъществяващи полифоничността на неговия дискурс. А той самият се ангажира да ги оповестява като “новини” - т.е. да ги представя в случващата се сегашност по възможно най-бързия начин (съзнавам, че “полифоничност” може да не е най-сполучливото определение за вавилонското стълпотворение на начините на изразяване в Мрежата, но по-голямата част от потребителите се чувстват достатъчно комфортно в него и не го усещат като шум).

Що се отнася до начините на живеене на художествените текстове в хипертекста те безспорно променят статута си на привидно завършени оцелостени послания. В непрекъснатото информационно вливане-отливане наличните в интернет литературни творби са раздвоени между същността на писаното (оставащото) и изговореното (отминаващото) слово. Това профанира естетическата неприкосновеност и съхранимост на литературното, но пък отваря нови възможности за приобщаване на (не)изкушените в четенето към възможностите на думите не само да казват, но и да създават светове, включвайки в тяхната илюзорна истинност и самите читатели. Дерида предполага, че същността (“литературността”) на литературата се определя от читателя, но също така е резултат, ефект от зависимостта на литературата от нейното прагматично обвързване (Дерида 1984: 27). В този смисъл “всичко може да се препрочете като литература”, но “някои текстуални събития се поддават на това по-добре от други” (Дерида 1992: 46), тъй като благодарение на своята изказност могат да провокират трансцендентен прочит. Всъщност тезата за “вписването” на литературата в логиката на Деконструкцията ми се вижда най-съответна на начина, по който битува и литературата (като “институция”), и нейната литературност (като “идиом”, същност - сбор от надисторически особености) в ситуацията на вместването й във виртуалността. Като образ на света и мисленето за него Деконструкцията, която в определението на Дерида е “случващото се днес в това, което се нарича общество, политика, дипломация, икономика, историческа действителност и т.н.” и което “има място навсякъде, където и да е, и представлява общ закон на всяко събитие” (Дерида 1989: 85), много удобно се идентифицира с виртуалността като “присъстващо” и с литературата като “вписана” в това присъстващо инфраструктура. И една от най-важните функции на “вписаното” е да проблематизира властта на присъствието под формата на различие.

Но думата ми е за Другия. И по-точно за срещането му през текста в Мрежата. След като си осигурих - преднамерено, но и като постигнато убеждение - успокоението за съществуването на художествения текст в хипертекста, се зачетох в “новините”. Вече знаех къде мога да намирам класическите произведения, изучавани в училище, както и такива, за които само бях чела, но не бях имала възможност да ги видя (в библиотека или книжарница). Интересуваше ме “ставащото слово”, при което творческият и рецептивният акт се случват в относителната едновременност на течащия дискурс. И естествено се насочих към сайтовете и форумите за самопубликуване - ХуЛите, шТъркел, Словото, Бунтарите... Не ме притесняваха категоризациите им, нито наличието на псевдолитературни, нискокачествени, неграмотни, безкритерийни в подбора си автори и произведения... За кратко време успях да се убедя, че и в тях действат вътрешните корективи, характерни за информацията в хипертекста - разноречието, изобилието, противоречивостта на изказванията (текстове, коментари, обсъждания по форумни теми) не затруднява особено вътрешното членение на пишещите потребители по интереси, възможности за разбиране, ангажираност, критичност, т.е. нищо по-различно от отношенията в която и да е комуникативна ситуация с тема литература, но по-наситена и разтягаща моментите на срещане-говорене-писане в една неопределена протяжност. Същите интриги, (не)съгласия, възторзи и подкрепа на “нашите”, присъствия на “различни” и неприети (неразбрани) претенции за перфекционизъм и популистки многословия.

Субектификацията на регистрираните напълно отговаря на двойствеността (тройствеността и т.н.) на пребиваването им в сайтовете. С по един или няколко ника, най-често английски (в унисон с глобализацията?), се именуват човешки същности и/или творчески нагласи (haramia, Silver Wolfs, K2, alfa_c...), профилите могат да добавят измислени или истински адреси, някакво кредо, интереси и дори истински лични имена. В репликите си един към друг участниците се обръщат ту с реалните, ту с псевдо-нимите си; поздравяват се с рождени дни и получени литературни награди; обявяват и коментират културни събития - тези, които са присъствали, за другите, които не са; хвалят се, хулят се... Така авторите-читатели живеят във форума и като действителни, и като въобразени личности - също като езиците, на които (си) говорят (пишат) - едновременно многозначни и непосредствени. И общуват - “във” и “извън” виртуалното като следствие на едното от другото, независимо от това, кое (къде) е било първоначално.

Оказва се, че текстът като продукт и обект (творчество и четиво) е доста активен посредник на срещането, достигането до другия в и около хипертекста. Универсалната публика, за която говори А. Кьосев в споменатата статия, отстъпва на персоналния читател (в много от коментарите има признания от типа на “това е много мое”, “бих искал/а да съм го написал/а аз”). Елитарните разбирания за художественост не са критерии на прочитите, защото всеки си избира това, което мисли като литература, и така различните общности си намират и авторите, и реципиентите.

Но и в тази микропроекция на хипертекстовата всеобхватност (като “присъстващо”) има “вписани” инфраструктури, които коригират словоставането с различието си. Участието на утвърдени творци с достатъчно добре познати и продавани книги е своеобразно вътрешно огледало за всички, които търсят потвържденията на представите си за художествеността като въздейственост и за собственото си отстояние от нея като творческа същност (структура, начини на изразяване, казване). Тези автори също не са приемани еднозначно и безрезервно, на моменти прозират и “външни” (от реалността) отношения. Но възможността на обикновения читател, пописващ от време на време като хоби, да общува непосредствено с Камелия Кондова (kamik), Иван Вълев (gorski), Александър Белчев (withetomcat), Лили Качова (Silver Wollfs), Иван Стамболов (Sulla) и др. може и да отнема от загадъчността на творческия образ, но приближава човешкото му лице до обичащите словото и случва “при-общаването” между автора, текста и читателя, за което говори Далчев във фрагмента си за поезията (1974).

Срещите наживо в преднамерени и неформални ситуации оставят въобразеността на различните виртуални субектификации като аура на реалните личности и всеки има възможност да се убеди или да отхвърли припознаването на другите. Знам го, защото съм и “тук”, и “там” и определено не съм себе си “отпреди”, но се чувствам комфортно в другостта на сегашните си отразявания. Виртуалните и последвалите от тях реални контакти ме обогатиха не само с “добавени” в житейския и “чатовия” ми списък. Прочетох пропуснати във времето книги на сегашни и вече отишли си автори, за които нямаше да съжалявам, ако не ги познавах, но сега знам, че това щеше да е жалко за мен. Имам и “Трънски разкази” (2007) от Петър Делчев - писател, който тепърва ще се чете не заради асоциациите с Хайтов (те не са случайни), а заради много “трънското” и много “делчевското” в тях.

За професионалната ми убедителност обаче най-голямо значение има фактът, че благодарение на хората, до които достигнах чрез/в хипертекста, мога да погледам и ставането на текста. Ученици и студенти винаги са ми задавали въпроса дали авторът е мислил всичко това, което ние твърдим, че сме разчели в текстовете му. Обичайният “правилен” отговор е, че няма как да знаем “какво е искал да каже авторът”, но можем да го предположим, по това, което ни казва или не текстът като на читатели в друг конкретен момент. А за да разширим възможностите за разбиране на посланието, е добре да познаваме ситуацията на текстопораждането (докъдето и колкото е известна), както и начините на направата му. Лични самопризнания на авторите има много рядко, а и те доказват, че творецът не може да бъде добър обяснител на самия себе си (пред Иван Шишманов Яворов обявява, че двете “хубави очи” са на Мина, но по-късно пред Владимир Василев обобщава “измислени са, нали сме поети”). Защото трансцендентността на сътвореното е резултат от трансцендентността на съ-творението (“с” нечия помощ - вдъхновение, прозрение, необяснима намеса?).

В едновременността на ставането-четенето на текстовете обаче споделянето на досещанията в рецепцията провокира и реакцията на авторите за постигната или не дотам разбраност. Вярно е, че в сайтовете, за които става дума, няма нито поети от ранга на Ботев и Яворов, нито тълкуватели като Боян Пенев или Владимир Василев (то и извън тях няма). Но прояви на творчество и четене има. Почти спонтанността на повечето от публикуваните текстове обяснява различните видове грешки - граматически, правописни, технически, лексикални. Разбира се, по-грамотните езиково и литературно са и по-прецизни. Реакциите на прочитите сащо са разнолики: от фрагментарно интерпретативни, разчитащи смисъла през някакви универсални литературни категории (“това като последната сцена от “Фауст”... хорът на лемурите...” - oreshka); през есеистично и философски оценяващи (“всяко “Последно” е ново начало, едно болезнено помъдряване... но това те прави най-жива и истинска” - levaka); до директно обръщащи се към автора, идентифициран с говорещия в текста, което в непосредствената ситуация на ставането му е обяснимо елиминиране на фикционалността (“ти да не помисли, че съм заумирала... използвала съм лирическа героиня все пак” - успокоява osi4kata един от читателите си). В някои от случаите четящите текстовете се изявяват и като коректори, редактори и ако забележките им се приемат, се превръщат в съавтори, а самите творби могат да придобият съвсем различен от първоначалния облик и послание.

Не са редки случаите, когато вместо коментар се появява цялостен текст като творческа реакция по зададена тема и монологичността на изказването се превръща в диалог на сетивности и изговорености. В него могат да се включат трети, четвърти т.н. В рубриката “Разнословици” (2007) от форума за поезия на ХуЛите, провокирана от Валентин Дишев (kap), играта със словото поражда своеобразни “гроздовидни” текстове: отправната творческа идея, обикновено под формата на миниатюра, се продължава от пожелалите участие, които се “закачат” за образ или състояние и добавят своите. Ставането на текста се излъчва паралелно по радио Благоевград във вече другия му - аудио-формат с характерните за живото предаване музикални паузи и коментари на водещия Дишев (в този смисъл ролята му на композиращ и представящ придава на аудиотекста линеареност за разлика от появяващия се във форума). Така близостта на различните реакции в зададеното време, физическата отдалеченост и “невидимост” на изпращащите своите фрагменти във форума разклонява началната тема в различни текстови “зърна” без очевидна последователност и неопределена възможност за донатрупване (краят на предаването формално прекъсва текстопораждането без очевидна завършеност на темата - просто водещият избира нещо подходящо за финал). Подобно преливане на едно авторско изказване в друго, на писано в озвучено слово в относителната спонтанност на случването им безспорно елиминира много от определителите на художествената цялостност и “отработеност”, но остават посланията на намерението (за общо забавление чрез думите), на всеки от микро-текстовете и на всички заедно. А архивът на протеклия поетичен разговор в сайта вторично го обозначава като единност, която може да се прочете по което и да е време като самостоятелен (и вече завършен/приключил) текст.

Синдромът “Илф и Петров” се проявява във виртуалния му вариант на писане по двойки онлайн. Вече намерили своята човешка и творческа близост, някои от авторите създават съвместни текстове, като дори не е необходимо да се виждат (0805 и Рес 2007; Кристи 2007). В личните си чатове те се навиват, започват, продължават се, редактират се, а предложеното за четене общо изказване вече е не само желание за достигане до другите, но и провокация за разпознаването им в съвместяването. Отделно значителна част от комуникацията, търсеща предварително одобрение, молба за помощ или последваща оценка на по-неумел от популярен автор се пренася извън публичното виртуално пространство в персоналните места за говорене - мейл, ICQ, Skype... Оказва се, че дори от непретенциозността на “бъбренето” в нета може да изплува целостта на текста като “продукт на речевата дейност”, отпечатващ в себе си “определени черти на породилата го дейност” (Добрева, Савова 1990: 40).

Помненето на Мрежата сбъдва едно винаги таено желание - да се съхрани мигът на споделянето. Диалогът продуцира мисленето не по начина, по който се изговаряме пред себе си. Активността на отсрещната страна е коректив, който променя или потвърждава посоките на изразяването, придава му значимост чрез съгласяването или опонирането. Всеки е съжалявал в някакъв момент, че изреченото не може да се повтори. Е, Мрежата пази “говоренето с букви”. Временно, но достатъчно, за да имаш възможност да се върнеш и да провериш дали си е струвало. Примерът, който следва, е извлечен от разговор в реално време в ICQ. Темата му се е “отпечатала” в последователността на изказването. Аз само оставих другия да се “изговори” и “слушах”. После копирах и пренаредих пространствения, екранно разгънат в отделни (неизреченски) сегменти, текст в линеарен:

В началото хората са гледали на компютрите с бази данни, свързани в мрежи, като на инструменти за пренасяне на канализирана информация. С нарастването на интернет потокът от информация става огромен и ние плуваме в него сами. Трябва да сме толкова бързи и точни, колкото е той. За да можем да отсеем. Търсещият става машина, която работи по критерии и автоматизира себе си така, че да отговаря на софтуера (програмата), който ползва. Например скоростта на реакциите на пръстите ми по клавиатурата, когато играя. Или навикът да се оглеждам по улиците (преди не го правех). Когато в ICQ говориш с двама, канализираш себе си като информация по един начин. Когато ти се включат десет, минаваш на друг режим. Ние се автоматизираме, ползвайки автомати.

Мисля, че Мрежата е синтетичното начало на нещо, което сме изгубили - контакта помежду си. Тя развива мисленето чрез бързото отсяване на символи - като техниката за бързо четене, при която не гледаш цялата страница. Направена като невронна мрежа, свързва много индивидуални машини-мозъци, защото зад всеки компютър и дейност в нея стои човек. Индивидуален. Компютърът е дългата ръка на човека, който рови в купчините на информационното сметище. Ако си опитен вехтошар, можеш да подредиш уместното, да го почистиш и да го ползваш.

Ние сме полу-роботи - половината ни същност е биомеханична. Ценностната ни система е построена върху алгоритми, а компютърът с интернет просто показва автоматизацията в оголения й вид - комбинация от бутони. Деперсонализацията е другото лице на индивидуалността. Както в живота. По-лесно е да се проявиш в масата. Тя е скришно място като мрежата. Ако строшиш кола и си анонимен, ще останеш ненаказан. В джунглата-интернет можеш да участваш не със себе си, а с всяко себе си, което решиш. И ние никога няма да сме същите отпреди компютъра, защото “О, боже, каталогът се движи и говори!”.

И Авторът не е само име в началото на текста. Той може да хапе. Критиката те удря, докато си чоплиш носа, и не чака да облечеш костюм и да си подготвиш словото. Всеки става подиум на нещо/някого. Малките трибуни в големия амфитеатър се приближават една към друга, изнасяйки фрагментирано себе си - подчертано или удебелявайки на места. Точно както интерактивното меню на уиндоуса.

И всичко е в един бутон - левия на мишката.

Владо Диловски

Независимо от жанровата неопределеност и фрагментарността на структурата казаното притежава качествата на смисловата цялостност и речевата свързаност, обозначаващи текста. Провокацията на предизвикалата го комуникативна ситуация може да бъде разпозната от “отговорите”, съставящи тематичните му ядра, но в своята самостоятелност той вече има “своето” послание, екпресия, лице. Моята роля се свежда освен до активния слушател и до редактора, определил местата на точките, абзаците и болдирането.

И ситуацията пак не е нова. Само е по-компресирана като време и слово. Когато навремето Кафка пише своите писма до Фелице, той й е благодарен за възможността да се изговаря като реплика на нейната споделеност. “Какво щастие, че мога да се подслоня при тебе, да се скрия от този чудовищен свят, с който дръзвам да се заловя единствено когато пиша нощем” (Кафка 1981: 31). Фелице не е нито много умна, нито достатъчно способна да утеши безпокойството на Кафка за самия него. Но, както казва Елиас Канети, “Най-важното у Фелице е това, че тя съществува, не е измислена” (Кафка 1981: 31), макар връзката им да е предимно въобразена (виртуална?). И от нея днес са останали невероятните признания на “родения да живее в самота”. С това припомняне съвсем не твърдя, че сред днешните самотници, живеещи по различни начини повече в интернет отколкото в същия или подобния на онзи “чудовищен свят”, дреме някой нов Кафка. Но и никой не може да бъде сигурен, че няма някой Друг.

През окото на екрана литературата също е друга: преоблечена, разпиляна, “блудница несретна” (Яворов), изгубена-намерена в океана от словесни и зрителни подобия. Но я има. Заедно с хората, които я търсят, предоставят, правят. И какво от това, че художественото в новото си обкръжение не е същото, дори вероятно не е себе си, ако остава въздействието на преднамерените, казващите (между нищобъбрещите) думи от някого върху някого другиго. В своята фикционална отстраненост от обичайното литературата винаги се е влияела от него и му е влияела. И по подобие на приказките, както казва Благолаж, е “измъквала” хората от истината, за да разберат, че са човеци. И че могат да живеят заедно (дори да не са един до друг).

Очевидно в своята безличност Мрежата не е безразлична към достигането до другия. Защото Тя е това, което е, благодарение на вграденото в нея човешко. И литературата е един от темелите му. Което все още не гарантира устойчивостта на зданието, защото процесът на дострояване продължава успоредно с увеличаването на заселниците. И на въпросите за живеенето в нея и около. Както перифразира Владо в един друг фрагмент популярните мисли на Елиът и Великата книга: “Остава ни да разберем каква част от мъдростта сме загубили в знанието и каква част от знаенето - в информационното течение. Ние все още търсим мъдростта между онова, което приемаме, защото не можем да променим, и онова, което променяме, защото не можем да приемем - Мрежата”.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

0805 и Рес 2007: 0805 и res. Светулкане. // Хулите, 15.06.2007 <http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=66839> (27.07.2007).

Гибсън 1996: Гибсън, Уилям. Невромантик. Прев. Григор Гачев. София: Квазар, 1996. Също: Dilovsky Net <http://dilovsky.net/books/uiliam_gibsyn-1nevromantik.rtf> (27.07.2007).

Далчев 1974: Далчев, Атанас. Стихотворения. Фрагменти. София, 1974.

Делчев 2007: Делчев, Петър. Трънски разкази. София: Словото, 2007.

Дерида 1984: Derrida, Jаcques. My chances. // Psihoanalisis and Literature. Baltimore, 1984.

Дерида 1989: Derrida, Jacques. [...]. // The States of Theory, History, Art and Critical Discourses. New York, 1989.

Дерида 1992: Derrida, Jacques. This Strange Institution Called Literature. // Acts of Literature. New York/London, 1992.

Добрева, Савова 1990: Добрева, Елка, Савова, Ивелина. Проблеми на изграждането на текста. София: Народна просвета, 1990.

Кафка 1981: Кафка, Франц. Роден съм да живея в самота. София: Панорама 1981.

Кристи 2007: kristi. До поискване. // Хулите, 29.05.2007 <http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=65858> (27.07.2007).

Кьосев 2000: Кьосев, Александър. Виртуални общности срещу въображаеми общности. Празници. Четене. Бъбрене. // Литературна мисъл, 2000, бр. 1 <http://www.slovo.bg/old/lit-mis/200001/akyosev.htm> (27.07.2007). Също: Електронно списание LiterNet, 25.02.2000, № 2 (3) <http://liternet.bg/publish4/akiossev/virtualni.htm> (27.07.2007).

Разнословици 2007: Разнословици-5 (или "Луд умора няма!") :). // Хулите, 02.07.2007 <http://hulite.net/modules.php?name=Forums&file=viewtopic&t=2936> (27.07.2007).

Стайков 2004: Стайков, Георги. От текст към хипертекст. // Литературен клуб, 30.04.2004 <http://www.litclub.com/library/kritika/gstaykov/hypertext.html> (27.07.2007).

Тенева 2007: Тенева, Теменуга. Интернет и четене. Шумен: УИ "Еп. К. Преславски", 2007.

Фуко 1992: Фуко, Мишел. Думите и нещата. София, 1992.

Хайдегер 1993: Хайдегер, Мартин. Същности. (Краят на философията и задачата на мисленето). София, 1993.

 

 

© Теменуга Тенева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2007, № 7 (92)