web | Застишия

в разбитата усмивка на морето
съзирам очите на безсмъртната душа...

от дъното на сребърния залез
засуквам първите си вопли
по безименния вожд на странниците...

по въжето на страха се спускам
и улавям нишката на хилядите си измислици...

във врящото котле на стара вещица
бълбукат билки стрити за разплод
на моята вина завинаги...

потопът във светената вода
навява жал по оня луд
когото все обичам и разлюбвам...

стихът се пише сам, словата падат
прекършени, уморени и мокри...

морето се усмихва и въздиша
радва се като дете
и хълца до побъркване понякога -
мечтае да отпие от подводните течения на мисълта ми…

© Силвия Карабашлиева, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.