2202 година, планета СН-1

Слънчевият диск постепенно се скриваше зад назъбените планински върхове на запад. Нощта плавно се спускаше над безкрайните гори на СН-1, които се простираха почти върху цялата й повърхност. Сякаш изведнъж блеснаха ярки звезди и отражението им затанцува по повърхността на Морето на Стуков. Хор от разнообразни гласове се събуди из джунглите и изпълни краткотрайната тишина, възцарила се по време на залеза. Дребните животинки се криеха възможно най-тихо, защото хищниците излизаха на лов.

Ала най-големият ловец отдавна бе вече по дирите на на най-опасния дивеч. От четири години Гордън Екс бродеше из гъстата флора на СН-1, търсейки Звяра. През 2198 Гордън получи предложение от дървообработващата компания "К.Р.А.С.С." да работи за нея. Работата се състоеше в издирването и елиминирането на опасно същество, което избивало работниците в горите на СН-1. Търговската федерация изпратила военна част, но и това не помогнало. Стигнало се до там, че за разрешаване на проблема бил необходим екип от професионални ловци.

И така, от четири години Гордън и хайката му се сблъскваха със Звяра и себеподобните му. Погубиха много от тях, но и отрядът на ловците постепенно намаляваше. Така и не му се отдаде да убие самия Звяр. И другите бяха опасни хищници, но Звярът бе неподражаем. Два пъти се изправяха един срещу друг, и двата пъти без някой да падне мъртъв. Този път обаче Гордън предчувстваше, че това ще бъде краят. Беше готов за сблъсъка - носеше тънък и лек защитен костюм, специални ръкавици с изскачащи тридесетсантиметрови остриета над пръстите, мощна едрокалибрена пушка и дълга, извита сабя. Не беше и сам, с него се движеха още шестима бойци от специалните части в пълно бойно снаряжение. Те, естествено, нямаше да му помогнат особено, ала директорът на "К.Р.А.С.С. - СН-1", някой си Томас, бе настоял да го придружат, в случай че са останали още от чудовищата.

Обаче не бяха, и Гордън си залагаше главата за това. Знаеше, че когато уби онази очевидно женска преди два дни, Звярът беше останал сам. Сякаш усетил гибелта на самката, той нададе смразяващ кръвта вой, който се разнесе на километри околовръст. Същата нощ смъртта застигна девет души.

Ловецът вече не беше млад, старостта го притискаше и той искаше да приключи с тази прекалено дълго проточила се мисия веднъж завинаги. Звярът бе някъде там, в подножието на високите планини, наречени на откривателя Богарт. Сигурно и той знаеше, че утре сутрин дебненето ще приключи, играта ще свърши. В началото за Гордън бе наистина като игра, а сега се чувстваше изморен. Нуждаеше се от почивка.

Не, всъщност се нуждаеше от оттегляне. Точно така, утре щеше да убие Звяра, после да се качи на совалка и да потегли за някоя уютна слънчева планета и да изживее последните си години в блаженство. Това му се полагаше след толкова години дебнене, преследване и убиване на хищници. Този щеше да му е последният.

* * *

Спонтанният вик на ужас на един от войниците му подсказа, че са близо до леговището му.

- О, мили боже! - рече друг войник и се прекръсти.

- Неприятна гледка - промълви друг.

- Какво толкова, мислех, че вече сте свикнали! - рече им Гордън. - Това застига непредпазливите, момчета. Да си имаш вземане-даване със Звяра не е шега работа. Да спрем тук, вече е тъмно, а не искам в мрака да попаднем на някоя от клопките му.

Старецът говореше бавно и равно, сякаш не бе забелязал останките на двамата мъже, увесени на клоните. Коремите им бяха разпорени и част от вътрешностите им все още висяха и се полюшваха на вятъра, все още неизядени от горските обитатели.

Докато ловецът и войниците гледаха, ято черни птици накацаха труповете и започнаха да кълват и късат червата.

- Гадини! - изкрещя един войник и пусна кратък откос по висящите тела. Няколко птици тупнаха на земята, а другите отлетяха с грачене.

- Глупак такъв! - скастри го Екс. - Сега Звярът знае къде точно сме! Продължаваме напред, никакво спиране!

Малката група заобиколи останките и продължи по направлението си. На няколко километра западно от тях нещо премина бързо през гората, всявайки паника в обитателите й.

* * *

Почти цяла нощ се движиха без инциденти. Ето, че слънцето надникна някъде от изток, а групичката се озова в подножието на планините. Всички, с изключение на стария ловец, бяха изтощени от прехода.

- Оттук нататък продължавам само аз. Дръжте се заедно и може да оцелеете! Ако не се върна до утре, значи Звяра ме е надвил и ще трябва да се оправяте без мен. Пожелайте ми успех!

- Не, ловецо! - възрази командирът на отряда. - Наредено ни е да се движим с теб и ние ще го сторим.

- Глупци! Самоубийци! - нарече ги Гордън и се изплю. - Онова не е във вашата категория! Дойдете ли с мен, само ще ми се пречкате!

- Ние носим отговорност за себе си, ловецо! - каза командирът и приключи разговора. Гордън бе толкова ядосан, че напълно промени отношението си към безразсъдните щурмоваци:

- Добре, трошете си главите! Мъртвец 1, Мъртвец 2, стойте по-далече от мен, не искам да ме оцапате с кръвта си... Хей, покойник, свали предпазителя, Звяра може да се появи всеки момент!

Те обаче никак не се трогнаха - за тях заповедите бяха по-важни от бръщолевенето на накакъв луд старец. Бяха закалени в десетки битки... ала им липсваше опит със Звяра.

Трябва да е било към седем сутринта, когато остро свистене накара Гордън да се хвърли по очи, а четирима пехотинци да изхвърчат далеч назад, докато гъвкавият ствол на мирд* се изправяше с още наколко полюшвания. Двамата, които останаха невредими откриха безразборна стрелба наоколо. Ловецът стана, изтупа дрехите си и бавно се запъти назад.

Единият боец бе загинал на място, вторият не можеше да се помръдне, а другите двама имаха множество фрактури.

- Не ви ли предупредих, момчета? - погледна ги назидателно Екс. - Този път останете тук заедно и като се върна, ще потърсим заедно помощ. Не се ли върна... е, не очаквайте много от живота! До скоро!

С бодра крачка ловецът се запъти по-нататък, оставяйки безмълвните и вече уплашени войници след себе си. Двамата, които бяха непокътнати, застанаха на пост край пострадалите си другари.

"Идвам, Звяр, близо съм. Мен не можеш да ме стреснеш с такива елементарни капани! Сега сме само двамата - аз и ти! Да видим кой е по-добрият!"

Някъде вече далеч зад себе си Гордън дочу стрелба и викове, примесени с рева на чудовището. Жалко за войниците, но все пак бяха предупредени. Шестима повече или по-малко, имаше ли значение - до момента Звяра беше избил стотици. Още преди две години Гордън Екс бе попитал директора Томас защо направо не унищожат от въздуха определена площ заедно със Звяра, вместо да жертват толкова много човешки животи. А чиновникът го изгледа косо над рамките на очилата си и отвърна, че на един работник се плащат 100 кредита месечно, а богатите хора, които искат да живеят в естествени домове плащат по 100 000 К за тон истинско дърво. Освен това директорът небрежно сподели, че ако господин Екс не е доволен от работата си, винаги може да напусне и да освободи място за друг ловец. А пък Гордън имаше нужда от тези пари - все пак 1000 К месечно си бяха 1000 К. Затова продължи да се бори по старите методи.

* * *

Закрачи нагоре по склона. Тук гората оредяваше. Избра голо пространство измежду скалите и дърветата, от което да има видимост навсякъде. Опря гръб о висока скала, подреди оръжията си до себе си и зачака.

Когато слънцето се издигна високо и сенките се скъсиха, Звяра се появи измежду камъните. За пръв път се виждаха един друг на дневна светлина. Липсваше покровът на нощта, елементът на изненадата, преувеличаващата игра на сенките. В този миг бяха равностойни противници. Като древни гладиатори биещи се не по своя воля, те застанаха един срещу друг в два срещуположни края на импровизираната арена.

В единия край е Гордън Екс, ловецът, висок и широкоплещ, с издути мускули, посивели коси и открито, обветрено лице с многобройни белези. В лявата си ръка държи вярната си пушка, в дясната - острата си сабя. Сините му очи са присвити, погледът - остър и пронизващ.

В другия край бавно приближава Звяра. Колкото и висок да бе ловецът, Звяра е два пъти по-висок от него. Пристъпва изправен на задни крайници. Тялото му наподобява човешко, но е изключително мускулесто. Има грива подобна на лъвска, която по корема стига чак до гениталиите му. От гърба му надолу до кръста стърчат два реда остри шипове. Дългата му опашка се влачи след него. Пръстите и на четирите му лапи завършват с дълги нокти. От огромната му озъбена паст тече слюнка. Само очите му не се вписват в общия чудовищен вид - те са големи, притворени, влажни и немигащи. По тях си личи, че Звяра е уморен.

В един момент той се хвърли напред, а ловецът вдигна пушката и стреля. Куршум раздроби кости, нокти разкъсаха броня. Пушката изхвърча настрани, двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да си нанасят съкрушителни удари. Гордън успя само два пъти да използва меча, след което го изтърва и започна да удря със стоманените нокти. Звярът ревеше болезнено, но се държеше. Забравил всичко човешко, мисли и съмнения, радости и неволи, блаженство и страдание, Гордън забиваше остриетата в тялото на чудовището, целият облян в кръв. Ето, че постепенно съпротивата намаля, хищникът взе да се отпуска, докато не помръдна повече.

Дишайки тежко, ловецът го обърна по гръб и неволно се взря в неподвижните му, изцъклени очи. И тогава Видя.

Гората, домът на гораките. Гората, в която горакът намира храна, намира подслон, намира женска. Уханието на самката, тръпката от докосването й, удоволствието от сношението... Как малките играят във високата трева, едното се покатерва по гърба на баща си и увисва със зъби за ухото му... Пристигането на демоните, които унищожават живота. Те не търсят разбирателство, не търсят контакт, само убиват, убиват, убиват... Убити цветя, убити дървета, убити животни, УБИТИ ГОРАКИ!!! ... Горакът може да бъде и воин, той се бие, за да защити семейството и дома си, правото е на негова страна, той трябва да победи!... Ала горакът губи. Все нови и нови демони пристигат, а гораките измират. Убиха децата на горака. Убиха братята на горака. Убиха женската на горака!!! Горакът е бесен и също убива, разкъсва и мачка... Но е уморен. Времето на гораките си отива, Доброто загуби, Злото възтържествува. Няма вече други гораки, само той е останал, само той и Смъртта. Смъртта се оказа по-силна. Горакът е изтощен, горакът иска да умре, да се слее пак с всички гораки. Каузата е загубена, животът замира...

* * *

- Какво става?! - извика Томас.

- Атакуват ни! - отвърна войникът, но гласът му се изгуби в грохота на взривяващите се машини.

- Дявол да го вземе, Звярът е надделял! - изруга директорът. - Но как се е научил да използва експлозиви?

- Нямам представа, сър! - рече войникът. - Трябва веднага да отлитаме, другите совалки са разбити! Да се спасяваме, докато можем!

- Не! Той не може да унищожи цялата база! - изкрещя директорът. - Ще напуснем СН-1 само с 1000 тона дървесина на борда!

Взривяването на склада с гориво и помитането на един кораб, натоварен с материал, сякаш опроверга думите му. Поне пехотинецът си помисли така.

- На мен не ми се умира на тази проклета планета! Излитаме без Вас! Сбогом!

Той хукна към спасителната совалка, без да се обръща, залитайки наляво-надясно под влиянието на поредната ударна вълна. Директорът огледа горящите останки от "К.Р.А.С.С. - СН-1", поразмисли, преоцени приоритетите си и изкрещя към вече издигащия се звездолет:

- Изчакайте ме!

От джунглата излетя въртящо се огнено кълбо и се заби в корпуса на совалката. Машината наклони нос и се заби в пистата, надвисвайки над Томас. Ново огнено кълбо порази двигателите, при което те избухнаха и лакоми пламъци обгърнаха целия звездолет. Директорът не съумя да побегне, когато огромната горяща маса метал се стовари върху му. Така и последният землянин на СН-1 загина.

"Може да е последният засега, но ще дойдат още." "Нека дойдат", отвърна вторият глас в главата му, "Има кой да ги посрещне. Светът Лиаргон си има отново страж. Аз ще запазя честта на гораките." "Лиаргон ти е благодарен." "Не, аз му благодаря."

Някъде там, в гъсталака, един едър, побелял мъж нарами базуката с висящ все още на приклада войнишки пръст и се отправи навътре в гората на планетата Лиаргон.

Няма по-голям звяр от човека.

© Стефан Димитров Стефанов, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 02. 2003
=============================
Първо издание електронно.

Разказът е отличен в конкурса "Пристигна човек...", организиран от LiterNet, 2003.