ОТВЪД ПРИВИДНОСТИТЕ

София Ангелова-Дамянова

web

Г. П. Стаматов е един от авторите в историята на българската литература, който, включително и в последните две десетилетия, остава встрани от вниманието на изследователите. С изключение на няколко разказа с критическа спрямо българския обществен живот и нрави насоченост го подминава и българското училище, а канонът го оставя извън задължителния списък за всякакви видове изпити (изходни - матурата, входни - университета). Дали и доколко това се дължи на неговата своеобразност, на факта, че не идва от традицията и не създава традиция, възможен ли е нов поглед към творчеството на писателя, нова и различна интерпретация на Стаматовите разкази - на тези въпроси търси отговор книгата на Калина Лукова "Г. П. Стаматов - между същностите и привидностите".

Монографията заявява като своя цел да предложи нов прочит на текста Стаматов, поставяйки си за задача да изследва продуктивността на естетиката на безлицевостта, провиждането на маските, метонимичния човек и неговите фиксации, трансгресиращата жена, демоничното, експликациите на погнусата и чуждостта като интерпретативни кодове, извлечени в резултат от извършената от авторката задълбочена систематизация и интерпретация на критическата рецепция на Стаматовото творчество и нейните основни акценти в период от едно столетие - от първата (1899) до последната (1989) публикация за Стаматов.

Оттук и едно от безспорните до-стойнства на изследването - то е сериозна заявка не само за реабилитация на един незаслужено премълчаван от ка-нона автор, но и съсредоточено вглеждане в причините, породили критиче-ските митове за Стаматов и неговото творчество и маргинализирането му от критическия канон.

Избраният подход задава перспективата за детайлно вглеждане както в разказите, така и в биографията на писателя, умело преплитайки "отвореното" и "затвореното" четене в търсене на скритите зад привидностите същностни характеристики на Стаматовото творчество.

Прецизирането на задачите, както и детайлното познаване и дозираното, умело и адекватно цитиране на Стаматовите текстове дисциплинират изложението в строго издържана вътрешна логика и последователност.

Творчеството на Стаматов е подложено на подробен анализ като разположено в полето на напрежение между привидност и същност, между не-желанието за идентификация чрез лицето и подмяната му с маски, разминаването на Ероса с лицето, водещо до пълното му разграждане, до тоталното обезличава-не на жената, продължено чрез знаковото противопоставяне на иконата и профила като метонимичен израз на опозицията мъжко-женско и полагането му в езика.

Представата за социалното и еротичното като противопоставяне между подреденост и безредие и прекрачващата границата между тях жена резултира в загубата на идентичност в хаоса на без-редния свят, при което жената е видяна и интерпретирана в режим на липси и отсъствия - без-лицевост, без-идентичност, без-редност.

Разколебаната идентичност, подмяната - на лицето с маска/маски, на името и на гласа, метонимизирането чрез частите на тялото, дрехата, интериора, естествено и логично водят до театрализирания маскараден жест, до естетиката на театралното, в което на жената е отредена привидността на обездушеното й телесно подобие - манекена, и й е отказана същност, но заедно с това в дискурса театър мъжете и жените играят сходни роли, разколебаващи автономното си съществуване и положителната си идентификация.

Изследвайки жената като основна за писателя тема и средоточие на неговия интерес, работата подробно анализира и проследява в развитие визията за жената през различните етапи в творчеството на Стаматов и чрез митологичните й проекции.

Съпоставителното разглеждане с творчеството на Антон Страшимиров, Георги Райчев, Артур Шницлер, както и обстойното позоваване на Ото Вайнингер отварят изследването към по-широките граници на българския и европейския литературен и културен контекст на епохата и допринасят за по-адекватната оценка.

В заключителната си част изследването се връща към началото, към критическите текстове за Стаматов, за да открои и обобщи своите изводи - проследява проекциите на личностната другост в езика и в творчеството му и търси основанията за "единичността", за наративната другост най-вече в метонимичността като специфичен идентификационен маркер.

Със задълбоченото и съвестно проучване на цялостното творчество на Г. П. Стаматов и критическите оценки за него, с оригиналните си тези и убедителната им аргументация монографията на Калина Лукова е сериозен принос, попълващ значителните липси и празноти в оценката и интерпретацията на един от най-своеобразните писатели от първата половина на българския 20. век.

© София Ангелова-Дамянова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 1
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2008, № 5 (102)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 1.