Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИМЕТО НА ЖЕНАТА В ПОЕЗИЯТА НА П. К. ЯВОРОВ

София Ангелова

web

В ранните и в късните поетически произведения на Пейо Яворов, в началната и във финалните творби на "Подир сенките на облаците", жената присъства с име, назована и идентифицирана е чрез името. Какво е обаче специфичното, характерното, симптоматичното, което стои зад това именуване? Процедурата на назоваването може да бъде разглеждана в две посоки - екзотични имена извън българската именна традиция - Калиопа - първата, и последните - Месалина, Клеопатра и Сафо, и две имена - в контекста на орнаменталността (С. Янев) или материала (Г. Тиханов), с каквито измерения фолклорът присъства в концепцията на тогавашния български модернизъм - Аглика и Росица ("Павлета делия и Павлетица млада" и "Луди-млади").

Тоест, там, където името на жената - лирическа героиня, присъства, то е стилистично маркирано - в контекста на модернистките търсения по отношение на фолклора, или натоварено с чуждост, екзотичност, и/или носещо натрупванията на вековни културни стереотипи.

Вътре в това своеобразно рамкиране жената присъства неназована, все по-абстрактно сведена до радикално поляризираното й възприемане между ангелското и демоничното, представена чрез субективните изживявания на лирическия аз, до пълното й десубективиране, до свеждането й до маска или сянка.

 

* * *

Между ранните поетически творби и последния поетически цикъл "Царици на нощта" жената в Яворовата поезия е безименна, неназована, анонимно презентираща женското (Преименуването на "Стон" в "На Лора" е само финален жест на излизане от анонимност на подбудите за лирическото преживяване, който е относително нерелевантен към цялостната визия за жената в поезията на Яворов). Какъв е моделът на това женско, с какво се характеризира то в зрялата Яворова поезия? Основната му характеристика е в наличието на очертания от Люс Иригаре (1991) "gap"1, т.е. бездна, зев, между ангелически-детското и демонично-плътското. Нещо повече, Яворовата лирическа концепция за женското лесно прехвърля моста от О, ангел, о, дете към чудовищно дете, към образа на жената-чудовище (чудовище си ти) или ги съвместява в едно: "плът и призрак лек". Жената присъства, в максималната обобщеност на лирическата концепция, като сянка или маска във виденията на лирическия аз. Там, където тя е налична с името си - в ранните творби и в последните три - женските имена имат характера на орнамент, носят екзотизъм, те са или фолклорно маркиран белег, или презентират екзотичността на наложили се културни пластове и представи, на сложили се културни стереотипи, с които лирическият наратив играе, разполага се в полето на неизследваните, нови за българската лироепика територии, но ги крепи именно в тяхната екзотична стереотипност - сластната Месалина, прекрасната и горда царица Клеопатра, страдащата от своята влюбеност в девойка Сафо. Извън този кръг е първата, донесла популярност, поема, която обаче също внушава екзотичност, чуждост на женското име, вписано в традицията на атрибутиращите се като гърци обитатели на Анхиало. Позволявам си това отклонение към външното за/на поезията2, доколкото то е провокирано от историколитературни, но и иманентно същностни за проявленията на женското в Яворовата поезия причини - Калиопа е началото на екзотично-чуждите за българската поетическа традиция имена, завършващи в Яворовата поезия с цикъла за емблематично натоварените с ореола на плътското, страстта, греховната любов жени от древността, но продължаващи с Лаури, Ирени, Люсиени, Беатричета и пр. в порива на модернисткия жест. (Тук съм длъжна все пак да вметна, че практиките на именуване са обусловени от художествените принципи на съответната литературна система. В този план Ирените и Лаурите, както и Агликите и Ралиците с тяхната провокативна стилизираност, не са просто модернистки жест, нито сляпо подражание, а симптоматичен белег за окончателния преход от етноцентризъм към антропоцентризъм, от селото към града, от традиционно към модерно съзнание, в чиито мирогледни нагласи, стилистика и номинативни практики Радите и Герганите, Стояните и Райките от друг тип употреби на фолклорното биха изглеждали неадекватни: Срв. Все така съм тъжен, Люсиен с Все така съм тъжен, мар Стояно, например). Името Калиопа дискретно полага образа на светлолицата хубавица (извън възможните литературни препратки) в етнически чужда именна традиция (Радойнова 2009). Тоест жената присъства с името си в тези творби, но името на жената се характеризира със стилистична маркираност, което го натоварва с висока степен на чуждост.

Извън обсега на това именуване женското в Яворовата поезия функционира като анонимно, като абстрактна същност, което именно води до внушенията за загадъчната, неизяснима, скрита за погледа на лирическия аз природа на женското - жената-маска, и до жената-метонимия, съвместила или разпределяща своята амбивалентна природа в образите на ангелически-детското и демонично-плътското.

Жената-загадка. Липсата на именуване би могла донякъде да се обясни, от една страна, със спецификата в развойните тенденции на българската лирика, с нагласите към по-обхватна многозначност, характерни за началото на ХХ в. (Георгиев 1987). От друга обаче, постигайки максимално обобщен образ на женското в представата за неговата амбивалентна природа, Яворовата лирика внушава неговата тайнственост, не-явеност, не-разрешимост, не-постижимост за погледа на мъжа - лирически герой, персонифицирани от маскираната жена. Енигматичността на жената-маска е внушена чрез спецификата на мястото - натрапчивото усещане за самотност сред тълпите на чуждия "стохиляден град" (паратекстово, представата за неговата чуждост е постигната и чрез изписването му на латиница - Nancy - вж. Стефанов 2000), и времето - карнавалът, чрез екзотизма на чуждата реч и чуждата графика - tambourin, Oh qu`il est triste..., чрез алюзиите за вакханките и вакханалиите, като зад енигматичната маска на женското наднича заплашителната за мъжа, непозната и поради това неовладяна и неподдаваща се на контрол стихия: изкусителят Ерос (коса поток от злато; хитра голота; разкършена снага; страстен зов; Странния парфюм на женска плът) и неизбежният Танатос (Смъртта - не виждам друго), съвместени в образа на енигматичната жена-маска. Маската радикализира безименната жена-плът, но и свежда жената-тайна до най-неразрешимия, фаталния за мъжа - лирически герой, въпрос сред "свръхземните въпроси, що никой век не разреши": що значи тая маска. Въпрос, трагично-гибелен в своята неразрешимост и неразрешеност, както докрай остава фатално неразрешена и самата загадъчна същност на женското и за лирическия герой в контекста на късната Яворова лирика, и за поета в контекста на последвалата житейска драма (И вход,/ и път и вход към тебе дали има,/ загадка е под тоя небосвод,/ нито загатната, нито решима).

Жената-метонимия. В основния масив на Яворовата поезия жената-реалност отсъства, отсъстват дори (извън паратекстовото "Аз съм толкова млада, а Вий сте поет") беглите следи от минало присъствие (оставена от тебе китка цвете, както е например в "Сън за щастие"). Жената присъства предимно със своята абстрактна раздвоеност между "земното" и "небесното", "рая" на невинността и "ада" на плътските желания, ангелически-детското (дете и божество) и демонично-плътското.

Ангелически-детското е метонимизирано (завинаги в лирическата памет на българската поезия) чрез двете хубави очи (и останалите символични производни на внушенията за ангелската природа на жената-дете - музика, лъчи, мелодия неземна, бяло, прохладен лъх, ангелско крило и пр.), а неговата опозитивност спрямо хтоничното и плътта е утвърдена чрез предположената, но категорично отхвърлена възможност за докосване до срама и греха (булото на срам и грях не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи). Обратно, жената-чудовище е метонимизирана чрез поглъщащата плът (алчна младост, знойна плът), интерпретирана като фигура на максимално снизеното (далеко и на сатана от взора), откровено хтоничното - чудовището и змията (Чудовище за гнъс, обзидано в тъми,/ притиснало гърдите на земята:/ земята те безчувствена кърми/ с дванайсетте отрови на змията.), нощта и тъмата, т.е. фигура на страстта, греха, позора (чудовищно дете на престъплението и позора, гнъс и срам), но най-вече фигура на заплахата за мъжа-дух (Аз съм дух, а ти си плът).

На ангелически-детското му е отречена всяка възможна перспектива за реална среща в битийността на лирическия аз - мъжа (уви, през сън...), то е разположено между пожелателността на императива (Ела!) и иреалността на бъдещето време (ще дойдеш ти). Свидетелският модус на имперфекта е възможен единствено в смъртта, в срещата отвъд (А ти умираше...; Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй/ странно, искаше и тебе,/ искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.). Субективното лирическо изживяване на отношенията между мъжа и жената в тази поезия, на територията на плътското и греха, с неизбежния сблъсък и с произтичащия от него драматизъм, се оказва обаче също толкова невъзможно, доколкото мъжа-дух и жената-плът (дете на прах-земя) пребивават в различни модуси на съществуване (От други свят съм аз). В парадоксалността на максимално абстрактния театър на сенките, невъзможната среща е драматизирана чрез безмълвната сцена, разиграваща се между жената-сянка и мъжа-сянка в обобщението за непреодолимата бездна между половете. Естествената последица от хтоничната същност на жената-плът е ситуирането на любовта в бездната, в най-ниското на ада (има ад и мъка -/ и в мъката любов!), а неразгаданата жена-тайна предпоставя гибелта като единствен изход и единствено разрешение в единението на Ерос и Танатос (на смърт е моята душа ранена,/ на смърт ранена от любов...; и няма да ме спре (защото аз те любя!)/ ни укор, ни молба -/ и себе и, и тебе да погубя...). Непостижимостта на женското обаче (пребиваващо в тъмнината и тайната и обругано поради това като хтонично и чудовищно) има магнетична притегателна сила за мъжа в регресивния по своята природа порив назад, към символично въобразената утроба, където са единствено възможни единението и топлината - в смъртта (Чудовище си ти, но колко бих желал/ при тебе да проникна в тъмнината,/ и как сърдечно бих те приласкал,/ о жива плът и дух на самотата!/ И как блажено ще гориш тогаз,/ и как се бих при тебе стоплил аз!). Тази пред-разумна стихия е толкова всеобсебваща и могъща, че не може да бъде назована, няма име, доколкото се простира извън границите на духа, разума и езика и извън границите на самата жена. Затова и "чудовището" остава неназовано (Чудовище за срам, безименно...).

В Яворовата поезия името на жената е липса, хиатус, пропадане в бездната между недосегаемостта в чистотата на детето-божество и привличането/отблъскване от жената-плът в страстта и греха.

Тази липса, незапълненият зев между високото и ниското в женската природа, както и модернистката по своята същност поетическа визия за женското, позата на модернисткия жест, които се допълват и зазвучават в синхрон с романтическото по своя характер естетизиране на собствената биография, ще имат за резултат в рецептивните нагласи на българската читателска публика разпределянето на амбивалентната природа на женското и персонализирането му в образите на две реални жени: жената-дете, Мина Тодорова, и жената-жена, Лора Каравелова. Тоест в отвъдпоетическите реалности на трагичната невъзможност за осъществена любов между мъжа-поет и жената-дете и на трагичния сблъсък между мъжа-творец и устремената към притежанието му жена-плът. Две реални жени като металитературна компенсация на женското, което търси своите имена в поезията на Пейо Яворов.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Критикувайки този подход на "мъжката култура", Люс Иригаре смята, че той води до "културна шизофрения", на която трябва да се сложи край, като на жената се даде свобода "да се движи" между "подземното" и "небесното", между бездната и висотата. [обратно]

2. По-подробно за отношението фикционално-нефикционално, за противоречивата им връзка и взаимно разколебаване, както и за отворения и затворения подход при четенето на "Калиопа" вж. Георгиев (2009). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1987: Георгиев, Никола. Тезиси по история на новата българска литература.// Литературна история, 1987, кн. 16.

Георгиев 2009: Георгиев, Никола, Учител по литература ли? Не съм от тях: III. Калиопа муза ли е или не?// Български език и литература, 2009, кн. 6.

Иригаре 1991: Irigaray, Luce. Philosophy in the Feminine. London and New York, 1991.

Радойнова 2009: Радойнова, Диана. Гръцките общности по българското Черноморие. Историческа съдба и етнокултурни характеристики. Дисертация. 2009.

Стефанов 2000: Стефанов, Валери. Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература. София: Анубис, 2000.

 

 

© София Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.03.2013, № 3 (160)

Текстът е четен на кръгла маса "Подир сенките на облаците - подир 100 лета", организирана от Регионална библиотека "Пейо Яворов" - Бургас, и Департамент "Нова българистика" на НБУ на 09.04.2010 г. в гр. Бургас.