Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕЗИКЪТ НА РАЗДЕЛЕНИЕТО ИЛИ РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ЕЗИЦИТЕ
(АСПЕКТИ НА МЕТАЕЗИКОВАТА ПРОБЛЕМАТИКА В БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА ОТ 90-ТЕ ГОДИНИ НА 19. ВЕК)

София Ангелова-Дамянова

web

По цялата земя имаше един език и един говор… И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а нà, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим1 там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.

(Битие, 11:1,6)

Метафората „Вавилон“ („вавилонската бъркотия“ според разказвача в „Неразбория“ - М. Георгиев) най-точно отразява дискурсивната ситуация на 90-те години на 19. век такава, каквато я вижда реалистичната проза от този период.

Както в политико-социален, така и в социокултурен аспект 90-те години на 19. век се характеризират с интензивни преобразувания, като за периода е характерно мобилното състояние на българското общество във всичките му зони (Пантев 1993: 456).

В политико-социален план промените са съществени: окончателно е изградена българската държавност, въпреки че формално страната ни още не е получила независимост. Сложният процес на социална диференциация, започнал през Възраждането, завършва именно през това десетилетие.

Социокултурната ситуация е пределно динамична и се характеризира с активно културно строителство. Поставят се основите на най-важните културни институции. Числеността на интелигенцията се увеличава почти два пъти, като в края на периода е 6% от активното население на страната. И нещо изключително съществено: според членовете на филологическата комисия, автори на правописния проект, „вече е създаден чрез деятелността на две-три поколения книжовен език, който в бъдеще стилистите, поетите и учените ще дотъкмяват и обогатяват, но никой няма вече да създава“ (Милетич 1893: 4). И точно в този момент на утвърдена държавност, на създадени и действащи културни институции и на окончателно формиран единен национален книжовен език - съществени предпоставки за консолидация на нацията, българската проза подема и настойчиво се занимава с мотива за загубения общ код, за вавилонското разделение на „езиците“, за невъзможността и неосъществимостта на комуникацията, като поставя акцент върху три основни аспекта:

- „малкия човек“ и държавните институции („С тебешир и с въглен“, „Разкумил кума си“ - М. Георгиев);

- народа и интелигенцията2 („Моят приятел Пенчо Чатмаков“, „Шарен свят“ - М. Георгиев; „Запалените снопи“ (1903) - Ив. Вазов);

- българите и чужденците („Бай Ганьо“, „До Чикаго и назад“, „На свободна почва“ - А. Константинов; „Негостолюбиво село“ (1901), „Нова земя“ - Ив. Вазов; „Неразбория“, „Моят приятел Пенчо Чатмаков“ - М. Георгиев)3.

Точно в момента, когато е вече създаден, според филолозите, общ книжовен език, общият език на националното се разпада на отделни езици. Някъде на кръстопътя между единния образ на народа и самостойния индивид като обекти на прозата настоятелно възниква проблемът за загубения общ код, преди още да е намерен културният код за общуване с другите нации. Кръстопътната социокултурна ситуация търси своите езикови измерения, а разделението на езиците се проблематизира не само в модернистките търсения на „младите“, а и в реалистичното русло, където е видяно като източник на обиграване в хумористичен аспект. Метаезиковите проблеми се превръщат в един от устойчивите мотиви в прозата на 90-те („Многоезичието и многостилието ... изпълнява и метафункция, т.е. превърнато е в постоянна и важна ... тема“ (Георгиев 1999: 74). Причините за подобен интерес са, от една страна, извънлитературни, свързани с политико-социалната ситуация в българското общество през 90-те и с интензивната социална диференциация, които имат своите социокултурни проекции в езиковото битие на нацията и на отделната личност. Разпада се възрожденски единната представа за българското на Късното възраждане, интензивното движение от етноцентризъм към индивидуализъм води до съществени промени от аксиологичен порядък. В пресечната точка на тези процеси възниква с особена сила и острота въпросът за разбирането/неразбирането. От друга страна, собственолитературното основание е свързано с изграденото самосъзнание на литературата. Непрекъснато се обговаря (и което е много показателно - пародира) самото мислене за нея, тя става специален обект на интерес сама на себе си: многократно се обсъждат автори и литературни творби, литературните диспути, цитират се стихове, проявява се интерес към мястото и ролята на поезията и поета в „Нова земя“; правят се автокоментари в „Бай Ганьо“ за високото говорене на литературата и пародийното снизяване на ролята на „свръхразказвача“ на фона на „нашите писатели“, които пишат „дълбоко, дълбоко“, а на него това „не му е занаят“ и пр. А метаезиковите и металитературните тежнения и акценти в прозата са възможни там, където е окончателно формиран националният книжовен език, натрупан е достатъчен по обем и „качество“ корпус от белетристични текстове и заедно с това има сблъсък на различни езикови стихии - фолклорна и литературна, устна и писмена. Само в такива условия става възможно проблемът за „разделението“ на езиците да се превърне в обект на прозата, мислена като средоточие на няколко литературни и социокултурни процеса - сблъсъкът на модерно и традиционно съзнание, поновому осмисленият проблем между свое и чуждо, Изток и Запад, достигналата определено равнище на самосъзнание художествена литература, както и съществуването на съответните литературни институции.

І. Езикът на „малкия човек“/езикът на институциите

Новата държава не оправдава очакванията на възрожденския проект. Все по-голямото отчуждение на личността от институциите намира адекватен израз в езика, доколкото „езиците“ на „малкия човек“ и на представителите на държавните институции са напълно непроницаеми един за друг. Българската проза от този период фокусира проблематизирането на възможността за общуване в министерствата и съдилищата в лицето на техните представители - министерски чиновници, съдии и адвокати. Допълнителен нюанс внася и отчуждеността на патриархалния човек от града, неговото тотално неразбиране, а поради това и отхвърляне на градския бит и градските нрави.

С особена острота проблемът за неразбирането и невъзможността за комуникация между „малкия човек“ и представителите на държавните институции е поставен в творчеството на Михалаки Георгиев, като в начина на интерпретацията му се набелязват два основни аспекта: неразбирането като източник на хумор (М. Георгиев изобщо е първият, който долавя голям хумористичен заряд в сблъсъка на различни езикови стихии (Игов 1996: 326) - „Шарен свят“, „Разкумил кума си“), но и като предпоставка за експликация на трагичната безпомощност на „малкия човек“ в опита му да потърси справедливост и защита от представителите на властта - „С тебешир и с въглен“.

Краските, с които е обрисуван дядо Кольо от „С тебешир и с въглен“, са съзнателно сгъстени, за да внушат слабостта и беззащитността му: пределната физическа немощ, старостта, многобройните белези, недъгавостта, целият му физически облик е центриран около представата за безпомощност. Изображението на държавните институции в лицето на техните представители се разтроява, като интуитивно се търси алюзията за многоглавото чудовище от приказките.

От една страна, в лицето на кмета и попа откровено е внушена разбойническата същност на властимащите.

От друга страна, пародийно-гротескните моменти в образа на мировия съдия Виловски експлицират псевдоученост и самочувствие, лишено от каквито и да било разумни основания. Цялата сцена, която се разиграва в съда и в която двамата основни участници - дядо Кольо и съдията, изобщо не успяват да осъществят смислен диалог, е симптоматична за невъзможността на простичкия воденичар да разбере витиеватия език на Виловски и циничното нежелание на съдията да задава въпросите си по начин, достъпен за стареца, въпреки ясното съзнание, че не среща разбиране. Тягостно удължен във времето, епизодът в съда акцентира върху трагичната за малкия човек невъзможност да разбере и да бъде разбран, като дори малапропизмите („мотики“ вм. „мотиви“; „капелация“ вм. „апелация“; „касапница“ вм. „касация“) не са източник на хумор, както би могло да се очаква и какъвто е резултатът в „Шарен свят“ или „Разкумил кума си“. Метаезиковата проблематика в разказа търси своя първоизточник в дълбоките социални и нравствени основания на българския живот, както и в традиционния за българската литература контрапункт между бедния, простичкия и онеправдания и достигналия социалните върхове, безскрупулния, безпардонния и богатия. Израз на тази контрапунктност е потърсен и в прякорите на двамата - „Божата кравица“ за дядо Кольо и присвоеното фамилно име „Виловски“ (чийто произход впрочем далеч не е така „висок“, както звученето на името предполага) за съдията с всичките им възможни конотативни отсенки.

Третият представител на държавните институции, с който героят се среща, е чиновник в „едно от висшите, централни правителствени учреждения“. За разлика от мировия съдия, той разбира (дава си сметка откъде произтичат нещастията на дядо Кольо) и знае (завършил е право, наясно е с процедурите). Въпреки размишленията и неизреченото съчувствие, които съдбата на воденичаря предизвиква у него обаче, крайният резултат не е по-различен: бездушие и незаинтересованост - тук вече преднамерено самоналожени и тенденциозно демонстрирани поради съзнанието за безнадеждността на всяко усилие за съдействие.

Така окончателно се формира внушението за държавната машина като чужда и враждебна към героя, а метаезиковите аспекти на тази чуждост са само една от възможностите, чрез които тя се проявява.

В по-смекчени тонове, с акцент върху хумористичния аспект на езиковите недоразумения и тоталното неразбиране е видяно общуването между гражданина и съдебните институции в „Разкумил кума си“ (както и в незавършената пиеса на А. Константинов „На свободна почва“), където комичното е потърсено в противоречието между логиката на институционалния диалог и логиката на всекидневното общуване.

Основен мотив в прозата на М. Георгиев от този период, неразбирането между „малкия човек“ и съдебната институция, както и многократните негативни оценки за адвокатите и адвокатурата (постигнати и чрез играта с думи и парономазията)4, намират в „Шарен свят“ своите чисто битови измерения, като неразбирането е разширено по посока на неприемането на градските нрави и бит изобщо.

В разказите на М. Георгиев настойчиво се акцентира върху метаезиковите аспекти на тоталното отчуждение между гражданина и държавата, при което самите герои носят ясното съзнание за неосъществимостта на комуникацията. Глаголът „разбирам“, най-често в отрицателната си форма, многократно се повтаря в речта им в опитите да (си) обяснят провала на всяка възможност за общуване: „Той си припомни, че ответникът му отговаряше, че не го е добре разбрал...“; „Ти му хортуваш едно, а он ти отговаря друго; ти му казваш просо, а он ти отговаря - простак!“; „...хортува и неговият двоокатин, па хортува и моят двоокат. Много хортува човеко, ама я нищо не можих да разберем“ - „С тебешир и с въглен“; „Да им кажеш колай, ама не те разбират, па и да те разберат, нали ти им нищо не разбираш...“; „...ама я им баш нищо не разбирах, а божем хортуват по нашенски...“; „Они се разсмеха, па рекоха нещо, ама не ги разбрах!“ - „Шарен свят“, и т.н. - това са само единични примери на многократно обговаряния проблем за неразбирането.

Макар че носи носталгични настроения по единния език на българското, макар че недоосъзнава или се съпротивлява да приеме разпада на моноезичието, творчеството на М. Георгиев е симптоматично за разбирането на взаимовръзката между разделението на езиците в извънлитературната действителност и съответстващия му език на разделението, какъвто го вижда и отразява литературата. Прозата търси чисто езиковите аспекти, за да яви чрез тях същностната страна на отчуждението между гражданите и държавата, неговите социални и нравствени корени.

ІІ. Езикът на народа/езикът на интелигенцията

В пресечната точка на противоречивите тенденции на десетилетието става възможен феноменът „Пенчо Чатмаков“ - като представителен за проблематичността на комуникацията между народ и интелигенция.

Пенчо Чатмаков е един от най-колоритните герои сред поредицата от колоритни фигури в разказите на Михалаки Георгиев - „чудат“ според определението на самия автор, т.е. „странен“, ако вярваме на тълковните и синонимните речници на българския език. Странен по своята външност (на която е посветено доста пространно описание), в своя бит (охарактеризиран - в най-добрите традиции на реалистичната школа, чрез обстановката в стаята му) и най-вече в своето речево поведение, което хвърля в смут не само селяните на Глинен дол, но и собствената му майка. Акцентирането върху „чуждостта“ на героя спрямо обкръжението му се поддържа и усилва чрез непрекъснато течащия паралел със снахата чужденка и лайтмотива за неосъществимата (невъзможна или деформираща смислите) комуникация. Така самата авторова стратегия би могла да ни заблуди по отношение на своя референт чрез внушението за неговата „нестандартност“, за изключение, което именно като изключение е обект на интерес, доколкото особеното, различното, ситуативно неадекватното е от векове обикнат от литературата източник на комедийното. В контекста на натрапчивия мотив за загубения код, устойчиво присъстващ в прозата на 90-те години на 19. век обаче, основателно би било да се запитаме дали тази „чудатост“ е само екзотичен похват, чрез който се постигат хумористични ефекти, или е симптоматичен белег за нещо друго, много по-сериозно от езиковите недоразумения, предизвикващи безобидна усмивка.

Пенчо Чатмаков, въпреки цялата си „странност“, всъщност е фигура, репрезентативна по отношение на българския интелигент от 90-те години на 19. век - завършил университетско образование в чужбина и постъпил в родината си („и аз не зная по какви причини и обстоятелства“) на работа като държавен чиновник. Дали коментиращият автор знае или преднамерено акцентира върху своето „незнание“ на причините и обстоятелствата, поради които дипломираният математик Чатмаков се прехранва като служител в съдебното ведомство, е като че ли без особено значение за самия разказ, но, от друга страна, великолепно се вписва в разгорелите се през 90-те години на 19. век дебати за облика, функциите и мястото на българската интелигенция в обществения живот. Според януарската книжка на „Вестник Европы“ от 1898 г.: „Всичката тогавашна българска интелигенция ... бидоха почти всецяло погълнати от правителствената машина. И тъй като извън импровизираното чиновничество в страната почти не оставаше никаква друга интелигенция, то е естествено, че всички грижи за просветата на народа, за служене на тоя народ и неговото културно развитие... се оказаха изключително достояние на правителствените учреждения. С време в страната се образува нова интелигенция, но благодарение на особените обществено-политически условия, които придружаваха нейното нарастване и развитие, тя и досега носи печат на своето изкуствено - чиновнишко - произхождение и не представлява колко-годе самостоятелен обществен слой. Тя или пряко образува част от бюрокрацията на българската държава и се губи в нея, или се върти около нея като около своя ос, тегне към нея като към единствен извор на живот и творческа енергия... Тая страна има интелигенция, която едвам е успяла да се отдели от народната маса, но ... всеки от тези два лагера си живее свой собствен живот; между тях няма никаква вътрешна връзка, никакво общение и взаимен интерес“ (подч. м. - С. А.). Коментирайки цитираното, д-р Кръстев прави категоричен извод за тоталната изолираност на интелигенцията: „На второ място, там са изтъкнати антисоциалните качества на всичко, що е интелигентно у нас, неговият краен индивидуализъм, неговата затвореност в „особен“ - тясно субективен - мир от чувства и интереси, затвореност, която не позволява никому да излезе из себе си…“ (Кръстев 1898: 5).

И така, Пенчо Чатмаков е не толкова „странен“, колкото симптоматично и хиперболично „отстранен“ именно като репрезентивна по отношение на посочените тенденции фигура. Пълното разминаване намира адекватен израз в речта, а зад вербалните недоразумения стоят различни модуси на мислене и на пребиваване в света: срещу пространната лекция за ролята, задачите и целите на статистиката - спотаеният (значещо неизречен) страх от данъци и бирници, хиперболизиран до очакването да се облагат и неродените, както и абсолютизираното недоверие към държавата, нейните институции и техните представители5.

Малко по-късно, в самото начало на 20. век, Ив. Вазов в „Запалените снопи“ ще се върне към проблема за неразбирането, разширявайки го по посока не на смислово-комуникативното разминаване между образования гражданин и неукия селянин, а като акцентира върху аксиологичните измерения на това разминаване. Вазовият дискурс не просто поставя под съмнение възможността за комуникация, но търси и генезиса на нейната проблематичност в отношението към смисъла, резултатите и стойността на трудовата дейност.

Що се отнася до металингвистичната страна на проблема, то неизбежен изглежда паралелът с един далечен (а може би и не чак толкова далечен във времето, но изглеждащ такъв поради очевидната пропаст, която дели 70-те и 90-те години на 19. век, както в определен аспект и писането на 80-те от писането на 90-те) предшественик на Пенчо Чатмаков, в известен смисъл също „чужденец“ спрямо заобикалящите го - руския възпитаник, студента Кандов.

Както вече е отбелязала българската критика (Стефанов 1994: 25), организаторите на бунта в Бяла черква са буквално и метафорично „чужденци“ - хора, дошли „отвън“, които след осуетяването на въстанието биват върнати в своята „отвъдност“. Пристигналият от Русия Кандов обаче е донякъде чужд и на самите апостоли и белег за неговата „чуждост“ и „(от)стран(е)ност“ е потърсен именно в езика. Кандов не знае турски и в този смисъл е изключение сред своите съграждани. В опита си да се застъпи за човешките си права при ареста той се нуждае от преводач. Защитата обаче завършва безславно, тъй като обезкураженият „преводач“ се отказва с довода: „Та такива думи нито ги има на турски! Остави се бе, Кандов!“. Но ако приемем, че този епизод е показателен по-скоро за институциите в империята, отколкото за неумението на Кандов да намери общ език с тях, то по време на гостуването у поп Ставри се оказва, че той пак има нужда от „преводач“, този път обаче от български на български. Евфемистичните усилия на църковния служител в характеризирането на Милка Тодоричина имат за резултат точно същото неразбиране от страна на Кандов, каквото и опитът му да общува с представителите на имперските институции. Не-разбирането тук е симптоматично значещо за това, което ще се случи с българската интелигенция през следващите две десетилетия.

А интересът към случващото се в тази социална група не е случаен. В очите на своите анализатори - писатели и критици - тя стои твърде близо до отстранеността на Кандов и Пенчо Чатмаков. Контрапункт на подобен поглед са народническите внушения, но усамотената фигура на учител Миленков е по-скоро охудожествено пожелание за връщане към възрожденския образ на даскала будител, трансформирано през призмата на народническите и социалистическите идеи, отколкото съответствие на реалните обстоятелства на българския културен живот.

В реалностите на този живот със знака на Вавилон е белязано дори езиковото строителство на формиращата се българска наука, където еднозначността, характерна за научните термини, общият - предимно гръцко-латински произход на специализираната лексика, би трябвало да предполагат минимална предпоставеност за възникване на езикови недоразумения или невъзможност за комуникация: „Често явление е било специалисти от една и съща област, но завършили в различни страни, да продължават да си служат с терминологията, усвоена в съответното чуждестранно висше учебно заведение. ...[това] е създавало значителни неудобства при общуване между специалистите“ (Русинов 1980: 285).

В този контекст е донякъде естествена - и вероятно неизбежна - пълната непроницаемост между „езиците“ на интелигенцията и на останалите социални групи. Колкото и парадоксално да звучи, народническите търсения са обратната страна на същия проблем, доколкото зад призивите „да се отиде при народа“ прозира и интуитивното усещане, че образованата прослойка не се чувства неразривна част от него. Зад самата постановка, зад необходимостта изобщо да се дискутират отношенията „народ - интелигенция“ иронично наднича Боян-Пеневото „Нашата интелигенция... не се е още оформила“. Или, както десетилетия по-късно го преформулира Т. Жечев, такъв тип проблеми са характерни не за нации, при които „съществува непроходима пропаст между интелектуално и духовно развитие на народа и интелигенцията, а там, където, както у нас, дистанцията не е така непреодолима“ (Жечев 1995: 120).

ІІІ. „Ние“ и „те“

Проблемът за изгубения „общ език“ става драматичен на фона на още ненамерения, но трескаво търсен общ културен код с европейските народи. Новата държава разширява възможностите за общуване със света. В многонационалната Османска империя контактите все пак са главно с близки по историческа съдба и манталитет етноси („изръшканият“ от бай Ганьо „свят“ е заключен между Едрене и Цариград, от една страна, и Букурещ и Галац, от друга). Сега погледът се обръща към Европа, а „диалогът“ с нея се оказва проблематичен. Интересът на прозата към живота, бита и нравите на българските студенти в чужбина („Бай Ганьо“, „Нова земя“) е в този смисъл показателен, доколкото студентите са (или поне би трябвало да бъдат) най-надеждният културен посредник между Изтока и Запада.

Междувременно обаче на сцената се е появил и друг, далеч по-колоритен „медиатор“. Бай-Ганьовото „ние“ и бай-Ганьовото „те“, когато нееднократно съпоставя българите и чужденците - тук няма да коментирам доколко „един съвременен българин“ в подзаглавието на цикъла репрезентира героя като част от общността, както и ореола от значения, носени от неосъществения в българския език неопределителен член „един“, нито „квазиплеменността“ на неговото „ние“ (Кьосев 2002: 6), - са симптоматично значещи за тоталната проблематичност на общуването с европейците. Ето защо към езиковите затруднения на „твърде приличния полиглот“ (Георгиев 1999: 75) се наслагват и параезикови моменти. Неразбирането излиза от чисто словесната сфера, включвайки и жестовете, мимиките, храните, отношението към жената, облеклото, осмислени като културни знаци (оттук и функциите на преобличането - „Бай Ганьо“, „Неразбория“, на преименуването - Виловски, Батемирски, сигнифициращи гротесковостта на опитите за приобщаване към „езика“ на европейското). Зад вербалните и невербалните недоразумения стои фундаменталният проблем за „двустранното неразбиране“, за „непознаваемостта между двете противопоставени начала“, за „неосъществимата комуникация“ с чуждата култура (Протохристова 1996: 41).

В контекста на засиления интерес към металингвистичната проблематика езиково съответствие в прозата намират и отношението към Русия и руснаците, и разделението на русофили и русофоби.

В „На свободна почва“ комичното е потърсено в разминаването в значенията на българските и руските думи (руското „пей“ се интерпретира от селяните като покана за песен).

Недоразумението с имената в „Неразбория“ (Батемирски/Батенбергски) е източник на хумор, зад който обаче настойчиво заявяват себе си сложните социални и политически проблеми на времето.

В „Негостолюбиво село“ (в началото на 20. век във Вазовото творчество отзвучава мотивът за неразбирането) комичното е в парадоксално обърнатата езикова ситуация - вече не невъзможност, а демонстративно нежелание за разбиране. Но и тук политически злободневното, зад което прозира много по-сериозният въпрос за цялостната геополитическа ориентация на българското общество, симптоматично търси своето езиково проявление.

Проблемът за изгубения общ код, както и за намирането на културен код за общуване с европейците, се оказва една от основните социокултурни характеристики на обществото в самия край на 19. век. Реалистичната проза, особено чувствителна и винаги готова да откликне на подобни явления, макар и да търси забавните, дори карикатурните им аспекти, е лакмусът, чрез който те могат да бъдат проявени. При това тя не само експлицира и поставя акцент върху невъзможността за разбиране и директно отъждествява комуникативната и социокултурната ситуация с библейския символ на езиковото разделение, но метаезиковата проблематика и в трите набелязани аспекта е настойчив лайтмотив в нея.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Цитатът е взет от изданието на Светия синод от 1991 г., доколкото това е канонизираният текст на Стария Завет, макар че в случая по-скоро става дума за „разделяне“ на езиците (Хранова 2000: 33). Самото име на Вавилонската кула идва от корена Bll, което означава „обърквам“, поради опита за смесване на равнището на земното и божественото и последвалото го наказание чрез разделението на езиците, чрез отказаната възможност за взаимно разбиране. [обратно]

2. При цялата условност и проблематичност на подобни означавания не съм в състояние да намеря по-адекватно назоваване, пък и те самите мислят за себе си именно чрез тези термини, ако се вгледаме в периодиката на 90-те. [обратно]

3. В публикуваната в средата на 80-те години на 19. век повест „Чичовци“ например, въпреки че е отразена нерегламентираната езикова ситуация на Късното възраждане, въпреки вавилонското струпване на цитати и отпратки към чужди текстове, въпреки неуместните езикови употреби и самата ситуираност на героите в сърцето на многоезичната империя проблемът за разбирането не стои. [обратно]

4. При това неправилната употреба - замяната на „адвокат“ с „двоокат“, има за героите убедително и съвършено уместно основание: „Двоокато, санким, аджигьозин, та вижда и с двете очи, па май и повечко“; „Много е дявол двоокат човек“; „Печелиш ли, губиш ли, за него си е все едно, двоокатинът все си зема... а пък по некой, който се падне с по-дълбоки джебове, като те издои, та пресъхне все“ - „Шарен свят“; „Наобиколиха ме двоокати, да прощаваш, като бесно куче! Един ми хортува едно, други ми хортува друго; един ме тегли насам, други ме тегли нататък: да пощурееш от техно пък чудо!“ - „С тебешир и с въглен“; „Нали и тия, дека им думат двоокати, нали и они са учили правото ... има ли по-криви хора от них?... Вземат правицата, па я въртят, па я сучат, па я мачкат - току видиш, от черното станало бело... “ - „Една среща с дядо Гьоко“. [обратно]

5. И тук глаголът „разбирам“ изпълнява метаезикова функция, акцентирайки върху невъзможността за комуникацията: „Той разбра, че обяснението му с тези хора беше невъзможно“; „... не съм го разбрал, па и едва ли ще може човек да го разбере“; „От това произлизаха често пъти такива недоразумения, щото ако той говореше за камен, майка му разбираше копаня“; „Никога не ми отговори с нашенски думи, каквито си ние разбираме...“; „Нито му разбираш що ти хортува, нито ти разбира що му казваш!“. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Пропасти и мостове на междутекстовостта. Пловдив, 1999.

Жечев 1995: Жечев, Т. Въведение в новата българска литература. София, 1995.

Игов 1996: Игов, Св. Кратка история на българската литература. София, 1996.

Кръстев 1898: Кръстев, Кр. Българската интелигенция. // Мисъл, VІІІ, 1898, № 1, с. 3-13.

Кьосев 2002: Кьосев, Ал. Изказване на форум „Ничия земя“ на тема „Какъв е проблемът с публичността в България?“, проведен на 14. 04. 2002 г. в Център за култура и дебат „Червената къща“.

Милетич 1893: Милетич, Л. Нашата правописна реформа. // Български преглед, I, 1893, № I, с. 4.

Пантев 1993: Пантев, А. История на България. София, 1993.

Протохристова 1996: Протохристова, Кл. Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта. Шумен, 1996.

Русинов 1980: Русинов, Р. Учебник по история на новобългарския книжовен език. София, 1980.

Стефанов 1994: Стефанов, В. Творбата - безкраен диалог. София, 1994.

Хранова 2000: Хранова, А. Езикът и неговите речи. София, 2000.

 

 

© София Ангелова-Дамянова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 1
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2004, № 4 (53)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 1.