Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦАРИЦАТА ЧУЖДЕНКА В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ПРОЗА: ТЪРНОВСКИТЕ ЦАРИЦИ И "ТЪРНОВСКАТА ЦАРИЦА"

София Ангелова-Дамянова

web

На Милена Кирова

Този текст представя вариациите на основните семантични гнезда в интерпретациите на мотива за царицата чужденка в някои фикционални версии за Второто българско царство, за да проследи пародирането им в повестта "Търновската царица" от Емилиян Станев.

Царицата чужденка. Архетипният модел на царицата чужденка, като заплашителна и деструктивна фигура спрямо устоите и реда в държавата и самия владетел, във фикционалните исторически разкази е наследен от литературната традиция на древността.

Може би най-радикалностраховитата версия за другостта на царицата чужденка е Медея от едноименната трагедия на Еврипид. Като инвариант на по-късните вариативни интерпретации, тя събира в себе си основни семантични гнезда: варварство, магьосничество, чужд (неземен, божествен в случая) произход - внучка на бог Хелиос, който при това не принадлежи към сонма от олимпийски богове, а е по-древен, син на първичните божества - титаните Хиперион и Тея. Тази трикратна отлика и изключителните й свръхкачества й позволяват не просто да отхвърли табута (братоубийство, детеубийство), но заедно с това проблематизират статута както на царицата чужденка, така и на елинската жена изобщо. Обясненията за древногръцкия мит се търсят в конфликта между заварените автохтонни шамански практики и ритуали, почитащи женски хтонични божества, и новите култове, донесени от гръцките племена през Бронзовата епоха, а промяната на митологичния сюжет във финала на Еврипидовата трагедия - в радикалната смяна на епическия културен модел със страстно-етичния (Дубарова 2013: 44 -45).

Тази перспектива за заплахата от царицата чужденка в по-късните, историколитературните, интерпретации произтича и от самата същност на династичния брак - той не е просто скрепеният според Битие от Бога съюз между мъжа и жената, при който ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът (Битие 2:24). Династичният брак е политически инструмент, вторият невидим, но по-сигурен печат на междудържавен договор. Той урежда, или поне се опитва, макар и временния крехък мир, търговия, взаимопомощ между две монархии, опирайки се на най-високопоставената в световната история заложница - царицата чужденка. Нейният статут се крепи на крехкото равновесие между несъвместими по своята същност позиции - най-високопоставената жена в монархията, от една страна, но и "залог", т.е. заложница на практика, от друга; задълженията към държавата, на която е владетелка, но и задълженията към родната държава, която я е отгледала и възпитала да представлява интересите й. От една страна, царицата чужденка трябва да обвърже съответното монархическо семейство с други монархически семейства, като по този начин осигури потока синя кръв във властващата династия, в част от която се превръща. От друга, децата й, наследниците на престола, ще бъдат отглеждани и възпитавани от чужденка, представителка на чужда - често враждебна - династия, етнос, религия, държава. Този двойствен статут е допълнително усложнен от заплахата на чуждото - чужда култура, език, религия, както и от "фатално-чуждата природа на женското", подривно по дефиниция, а поради липсата на каквито и да било официални управленски функции в повечето случаи - особено опасно за патриархалното господство и мъжката власт, тъй като, лишени от реално участие във властта, жените са принудени да използват изконните тайни женски оръжия за постигане на целите си - женската хубост и съблазън. Самата женска красота е разпозната във фикционалните исторически наративи като "средство за въздействие, рационално и "коварно" използван инструмент". Този именно статут е "зареден с конфликтен потенциал", от който "се възползват историческите романи, за да вменят вини на царицата-чужденка" в съответствие с "традиционните предразсъдъци и етно-психологически клишета" (Стефанов 2003: 314-320). Потенциално заложен, основният конфликт превръща според Валери Стефанов фигурата на царицата чужденка във "фигура на трудното интегриране", което изостря други също така потенциално заложени конфликти: между личното (частните интереси на чужденката) и общественото (общността, сплотена около владетеля); между своето и чуждото; между наследниците на престола и пр.

Историколитературните версии за царицата чужденка експлоатират, предъвкват и дори шлагеризират този й особен статут.

Всевъзможните шлагеризирани в научнопопулярни четива, а и романизирани версии за Нефертити неслучайно й приписват ролята на двигател в една от най-драстични идеологически промени на античния свят - опита за преминаване от политеизъм към монотеизъм в Древен Египет, водещ след себе си радикални икономически, социални и културни промени, вкл. преместване на столицата и смяна на каноничния модел на изкуството - например в романите на Пиер Бул, Ник Дрейк, Мишел Моран, Ленк Фабиан и др. Според основната част от предположенията на египтолозите Нефертити е принцеса от Митани, а преводът на името й е Красавицата, която дойде/ идва отдалече/ от там/ Идващата красота/ Красивата, която дойде, което носи внушение за двойна отлика, но и за свръхкачества - непомерна, изключителна, невиждана красота, от една страна, и чуждост, овъншностеност на Нефертити спрямо египетското, от друга. След като неотменно присъства в семейните, държавните и религиозни дела на фараона и техните релефни, скулптурни и изобразителни съответствия, и дори е водеща фигура в тях, в последните години на Ехнатоновото царуване Нефертити рязко изчезва от историческите документи и артефактите на египетското изкуство. А след края на династията и възобновяването на стария ред разрушеното ателие на ваятеля Тутмос и по чудо оцелелият й бюст, намерен с главата надолу, с липсващото ляво око, заедно с унищожаването на повечето артефакти от епохата, свидетелстват за реакцията срещу новото, чуждото, дошло с Красавицата-която-идва-отдалече.

Радикализацията в неприемането на чуждостта намира въплъщение в омразата към "австрийката", Мария-Антоанета, върху която се стоварва основната вина за състоянието на държавата преди и по времето на Френската буржоазна революция, ако и съпругата на Луи XVI да е само еманация на рязката отчужденост между аристокрацията и останалите съсловия като повърхностното проявление на дълбинните процеси, движещи буржоазните революции на XVIII век. За разбунтуваните парижани и парижанки в годините преди и по време на Френската революция именно тя, чужденката, австрийката, с надменната си аристократична хубост, с разсипничеството си, с безнравствеността си - слуховете срещу нея са разпространявани, раздувани и раздухвани не без участието и на член на кралското семейство - е заплахата и врагът, а не толкова добродушният Луи. В тази си роля тя е и основна героиня, редом с краля, на петите от цял Париж подигравателни куплети и песнички, най-известна сред които е Карманьолата: Madame Veto avait promis,/ de faire égorger tout Paris (подч. мое, С.А.). Литературните романизирани биографии от Александър Дюма и Стефан Цвайг до наши дни - Кароли Ериксън, Елена Мария Видал и пр., през различен ъгъл представят именно това неприемане на кралицата чужденка, всъщност "посредствен характер" според Цвайг, станала изкупителна жертва за поведението на много и много поколения марии-антоанети преди нея във върховата точка на сблъсъка между феодалния ред и Новото време.

Тези фигури, като емблематични примери, редом, разбира се, с много други, са придобили символно значение и архетипна стойност, служат като интерпретативен модел за гибелната роля на царицата чужденка върху съдбата на царстващата династия и на държавата, на която се озовава владетелка.

Търновските царици - високото и трагичното на мотива. Длъжна съм да отбележа, че макар авторите почтено да се опират на достъпните им исторически факти и събития в разработката на мотива за царицата чужденка, във фикционалните исторически наративи дяволът е в детайлите, в случая - в интерпретацията на събитията и историческите личности. По един или друг начин семантичните гнезда, заложени още в образа на Медея, в различни варианти функционират във фикционалните исторически разкази за цариците чужденки във Второто българско царство:

- срещу варварството на прототипа стои често чужда конфесия;

- срещу магьосничеството - непреодолимата за мъжа владетел женска съблазън;

- срещу божествения произход - принадлежността към чужда династия и етнос.

Радикално гибелен обаче - според част от фикционалните разкази - е вариантът, при който към чуждостта на женското се добавят радикалната чуждост на конфесията, на етноса и на социалната принадлежност в един вече нединастичен брак - Сара/Теодора, втората съпруга на Иван Александър.

Фикционалните версии за историята на Второто българско царство традиционно се съсредоточават около образа на царицата чужденка, експлоатирайки основно три етно-религиозни модела - варварката, ромейката, еврейката.

Варварката (куманката). Емблематична, изцяло припокриваща се със схемата за деструктивната фигура на царицата чужденка в първия план на образа в романите "Солунският чудотворец" и "Дъщерята на Калояна" от Фани Попова-Мутафова, е Целгуба, втората съпруга на цар Калоян (Попова-Мутафова 1969; Попова-Мутафова 1962). Тя е езичница, приела след брака си християнството, от чужд, кумански, произход, а самият брак е всъщност скрепяване на съюза с куманите, чиято конница осигурява победата на Калоян над рицарите, тоест споделя съдбата на жените царици през Средновековието в ролята на политически инструмент. Варварската й природа я кара да се чувства неуютно сред дебелите дворцови стени, там й е тясно и душно: "А буйната й кръв жадуваше необятни простори, бляскави пиршества, надбягвания, звуци от рог, конски копита, волна песен... Как хубаво се спеше, когато вятърът свири край плъстената юрта в родната степ... Да целиш с лъка си летящата птица, когато препускаш в необятната шир; А душата й жадуваше за родната степ... Ширна и свободна. Далеч от тия тесни и мрачни кули, гдето сън не слиза над клепките... Как хубаво се спеше, когато вятърът свири край плъстената юрта... Как копнееше за паница просо, сварено в кобилешко мляко... За танци и песни... А трябваше да шъпне молитви, да свежда смирено чело пред дима на тамяна...". Повествованието поставя непрекъснато акцент върху нейната чуждост не само по отношение на българския царски двор, но и на самия Калоян: "Тя му беше чужда. По кръв, по нрави, по всичко". Неустоимата, хтонично интерпретирана, гибелна магия на женската съблазън ("Като че огън донесе със себе си цар Калоян. Не остана мъж, не остана млад юноша, в сърцето на когото да не се загнезди като черна змия образът на куманката. Както усойница смуче млякото на вцепенени от ужас кози, така и чародейката пиеше волята и мислите на търновските мъже. Никой не остана пощаден.") се проявява и в непомерната - варварска, неовладяна - страстност и безогледност на желанието (Бодуен), влизаща в рязко противоречие с царствения й сан и произтичащите от него задължения. Именно дивата й варварска природа, неукротената страст, поставянето на личните желания и интереси над държавните, я превръщат в максимално деструктивна фигура: тя е невярна съпруга - опитът за измяна с Бодуен, измяната с Борил, и макар приказно-романтичният режим, в който четирилогията интерпретира историята, да не позволява на рицаря кръстоносец да отвърне на страстта й, а отмъстителността й на пренебрегната жена става причина за смъртта му, то връзката й с Борил я прави участница в заговора срещу Калоян, което води до убийството му пред стените на Солун, а бракът й със заговорника го легитимира на престола. Целгуба е самото въплъщение на "тъмната" (по Валери Стефанов) царица чужденка като заплаха за трона, за устоите на държавата и за живота на владетеля, действаща според личните си интереси без оглед на добруването на държавата, на която е царица. Интересното в тази иначе доволно стереотипна интерпретация на Фани Попова-Мутафова по отношение на царицата чужденка са инструментите за оневиняването - във втория план на образа - на Целгуба за участието й в убийството на Калоян и брака й с Борил. В осигуряването на нейното оневиняване се преплитат два мотива, чиято подплънка е чисто идеологическа. От една страна, в подобна версия на историята в контекста на националистическата доктрина от 30-те години на ХХ век решаваща за съдбините на държавата е монархическата фигура, а опозицията Калоян-Борил е превъплъщение на противопоставянето добрият цар - лошият цар. Добрият цар, Калоян, е твърде зает с важни държавни дела, за да отделя внимание на младата царица, а деспот Борил е неотклонно с нея ("Солунският чудотворец"). Лошият цар, Борил, оказва се, е подвел Целгуба с лъжа, че Калоян се готви да я изостави заради униатска принцеса, за да я въвлече в заговора за убийството му и да си осигури подкрепата на куманите чрез нея, а впоследствие сам има намерение да се разведе с нея, за да се ожени за друга ("Дъщерята на Калояна"). В този смисъл Целгуба е представена като жертва на двукратната измама на Борил. От друга страна, тъй като "кръвта и почвата" са вече въведени в идеологическия дискурс, повествованието се отнася съчувствено към куманката като "пламенното, непокорно чедо на Карпатските гори", поради което я завръща обратно там, откъдето е дошла - чужденката е дошла като чужденка, живяла като чужденка, макар и съпруга на двама царе, извършила е тъмните си дела и си е отишла като чужденка, за да се завърне в "своето": "...чужда. По кръв, по нрави, по всичко"; "Сестрата на покойния кумански вожд си отиваше там, откъдето бе дошла някога, с пламенна и непокорна кръв" (подч. мое. С.А.). "Кръвта" сама по себе си като че ли е достатъчна, за да измие и оправдае, но и, изцяло в контекста на разбирането за интегриращата фигура на добрия цар в масовото историческо четиво на 30-те с неговата ясна идеологическа предпоставеност, повествованието й приписва разкаяние и напълно я оневинява за греховете й спрямо добрия цар, превръщайки я в съратничка за свалянето на лошия, Борил, и завръщането на следващия добър цар, Йоан-Асен: "Горко ми на мен, грешницата! Ала получих заслужено своята казън..."; "Искам от него съюз и приятелство. За да не може Йоан-Асен да мине през неговите земи. Достатъчно е, гдето Целгуба го чака с людете си при границата на Кумания". Разбира се, подобна противоречивост би могла да се тълкува като опит за психологическо уплътняване на образа, но в конкретния случай е по-скоро илюстрация на резултатите от плътното следване и съвместяване на две матрици - литературна и идеологическа.

Ромейката. Доколкото Византия в българските фикционални исторически наративи е мислена като върховния враг чак до ХІV в., то царицата ромейка, макар и от същата конфесия, е също тъй върховна заплаха за устоите на царството: "тази змия Мария ти и царството зло ще патите от нея" според "Ивайло" от Стоян Загорчинов (1982). Схемата царицата-чужденка-ромейка обаче превърта мотива за "варварството" в противоположна посока - за ромейката българите са варварите - "Ивайло" от Стоян Загорчинов, "Иван Асен ІІ" от Димитър Мантов: "Сред варвари живеем и на варвари се обърнахме"; "Капка по капка в сърцето й се насъбираше омраза към българите, към българския цар, който надменно седеше на коня си и се усмихваше. Той беше варварин, истински варварин - така беше казал баща й сутринта - и Ирина тръпнеше от ненавист към него. Да можеше да му стори някоя злина, да го накара и той да страда като баща й" (Загорчинов 1982; Мантов 1985). Естествено, подобно възприемане на себе си в чуждия свят не само не предполага опит за интегриране, но напротив - поражда съпротива срещу чуждото, "варварското". Оттук и магията на женската съблазън като инструмент за въздействие над мъжа владетел придобива далеч по-перфиден, а затова и по-опасен, съответно и за държавата, характер, като в мрежите на женската лъст според романа "Иван Асен ІІ" от Димитър Мантов попадат и други мъже (войник, болярин, млад воевода), законната царица, Ана-Мария, става жертва на козните на ромейката, а самият цар метафорично "обезумява", тоест лишен е от трезва преценка за хората и събитията: "Татко е останал без ум! ...да се опомни!". Овладените до съвършенство женски умения за съблазняване в съчетание с приемани за изконно византийски практики (отровителство, клевети, интриги, заговори и пр.) превръщат царицата ромейка в съвършената "жена-паяк", оплитаща в мрежите си не само царя, но и всички останали, цялата държава, при което "женското начало се намесва фатално в хода на историята" според Валери Стефанов (2003: 320), който привежда като доказателство "Последният Асеновец - боянският майстор" от Фани Попова-Мутафова: "Като отровен паяк Ирина разпростираше мрежата си из цялата страна и ловеше слаби души, честолюбиви сърца, алчни за злато безумци и ги превръщаше в свои безволни роби". Тази упорита борба между ромейката и наместника, Александър, е резултат от външна намеса, на Теодор Комнин, и се води за фактическото овладяване на българския престол чрез сина на Ирина, на когото да стане съвладетелка: "Ирино, време е вече да вземеш властта на Търновград в ръцете си. ...Трябва да се освободим вече от опеката на тоя всевластен разпоредител. Ти си царица и майка на Асеновите деца." (Попова-Мутафова 1989).

За цариците ромейки династичният брак е политически инструмент за овладяването на престола, защото биват възприемани и мислят себе си като чужди, като агенти на външна спрямо българската държава сила, и безогледно, но хитро и ловко, използват целия - и изконно женски, и майчински, и дори престъпен - инструментариум за постигане на целта си, твърдят романовите версии на Фани Попова-Мутафова, Стоян Загорчинов, Крум Велков (1977), Димитър Мантов и пр. Щастливо изключение от този устойчив стереотип е например романът "Сватбите на Йоан Асен" от Евгени Константинов, където царуват любов, идилия и мир (Ирина значи мир), в последователните усилия на царя да задълбочи мира, които обаче угасват заедно с него (Константинов 1987).

Еврейката. Още от приетата за начална за българското фикционално историческо четиво 1907 г. в повестта "Иван Александър" от Иван Вазов царицата еврейка е израз на радикалната другост и чуждост, които носят не просто заплаха, а окончателна гибел на държавността и държавата (Вазов 1980). При това тя е сред абсолютно неприемливите за християнското Средновековие фигури, поради което разширява и полага границите на своето и чуждото въз основа на опозицията християнско-нехристиянско, конфесия и етнос ("Еврейка на българския престол - де се е чуло и видяло!" (Загорчинов 2003). В образа на Сара се наслагва също така и неприемлив за царица нединастичен, неаристократичен произход - тя идва от гражданските съсловия на Търново. Ако царицата ромейка "изостря конфликта за наследниците" на престола, то царицата еврейка е в основата на буквалното разделяне на държавата между двама наследници - единият законен, защото е първороден и син на автентична, прогонена заради нея, царица, другият - собственият й син, който остава на търновския трон. Формиран и поддържан в повестта на Вазов, драматизиран с емблематичното заглавие "Към пропаст", утвърден през 30-те в "Ден последен - ден господен" от Загорчинов, моделът на радикално чуждото във фигурата на царицата еврейка поддържа мита за нейната роля като водеща за пропадането в пропаст и вековния залез на българската държава. В образа на Сара/Теодора се сплитат всички разгледани дотук семантични гнезда, формиращи фигурата на царицата чужденка, в тяхната максимална хиперболизация. Някак маргинализирани, по-встрани от погледа на разказвачите остават дълбинните причини за края на Второто българско царство, за да бъде заклеймена за гибелта му жената-чужденка-царица в оневиняваща мъжа цар процедура например в "Ден последен - ден господен": "Не коря царя, братко, а царицата, новата Теодора. Тя стои зад гърба му. Не гледай, че се прави на кротка, на срамежлива. Като тиха вода тя е по-страшна".

Тук обаче е наложително да се отбележи, че алтернатива на този устойчив стереотип съществува още отпреди официалното начало на българското фикционално историческо четиво през 1907 г. - в романа на Вела Благоева "Царица Теодора" (Благоева 1894), който разглежда еврейката Мария / царица Теодора по-скоро като жертва на прищевките и похотта на самодържеца, отколкото като активен участник в историческите събития. Повествованието не прави дори и намек за евентуалното й негативно влияние върху по-нататъшния ход на българската история. Финалът само загатва, че след разочарованието й от царя едничката й грижа остава синът й да наследи престола. Тази амбицията обаче е интерпретирана като резултат от постъпките на цар Иван-Александър, гоненията на евреите и богомилите, изпращането на близките й в заточение, които засилват до крайна степен усещането й за отчужденост. Именно неограничената власт на мъжа цар насила превръща чистата и невинна девойка, преданата и любеща дъщеря, щедрата към бедните и милостива към страдащите царица във враг на държавата и православието, чието единствено пространство за себедоказване и самоутвърждаване са женската хубост и майчинството, самите те деформирани поради употребата им като оръжие срещу безогледната тирания на съпруга владетел. Последователно разчупвайки едни от най-устойчивите стереотипи, демитологизирайки митовете на популярните фикционални разкази, осем десетилетия по-късно Вера Мутафчиева провижда в Сара (Мутафчиева 1975) не натоварената с двойната заплаха - на женското и на чуждоверското - царица чужденка, водеща Второто българско царство "към пропаст", а гражданката, възпитала Фружин в граждански добродетели ("гражданина Фружин"), останал докрай верен не на високия произход и претенциите за престола, а на потребностите и доброто на поробеното отечество. Оневинява я именно в нейната невъзможност да влияе върху властовите решения чрез настойчивите внушения за отчуждеността, за тоталната изолация и самота на царицата еврейка, като настоятелно твърди, че не само Сара/Теодора, но и никоя жена изобщо не би могла да упражни влияние върху Иван-Александър, а гоненията срещу евреите, започнали малко след женитбата му с нея, са сериозен аргумент в тази посока: "осъдена да бъде само майка; Тя се боеше от неизречената подигравка, от обидните намеци; носеше й ги всеки човешки допир. Донякъде се опираше на плахите си връзки с Еврейската улица, но Александър й подчерта, че трябва да забрави това родство, то би принизило децата й; Нейното положение на Царевец - двусмислено от първите дни, та до смъртта й - не позволяваше на Сара да се държи като всяка друга царица; Имаше ли място за гражданка в този свят на корави, могъщи първенци!...; а Сара беше безсилна, сякаш окована ò престола." (подчерт. навсякъде мое - С.А.). Подобна интерпретация поражда един от най-интересните "мълчаливи" диалози, с над осемдесетилетна давност, в българската историческа проза, а сходството не би могло в случая да се отдаде на каквото и да било влияние, то е по-скоро резултат от усилието на авторките да се отиде отвъд стереотипите на мислене, да се потърсят реалните измерения на женската участ в рамките на доминирания от мъжа свят. Но независимо от различията в интерпретациите на отделните произведения, фигурата на царицата еврейка е представена навсякъде като фигура на максималната възможна чуждост - в религиозен, етнически и социален план.

"Търновската царица" - пародията на мотива. Излязлата през 1974 г. повест "Търновската царица" от Емилиян Станев пародира мотива за търновската царица чужденка. Максималното снизяване идва както от художественото време-пространство - действието се развива в старата столица Търново, по време на Третото българско царство, в реалностите на дребнобуржоазни бит и среда, а героинята, става ясно с развитието на сюжета, освен че е провъзгласена от дюкянджиите на Баждарлък за "търновска царица", е самото въплъщение на жената чужденка в социален план, без място в условията на една еснафска, но и доволно отчетливо социалностратифицирана действителност.

Голямата й съблазнителна хубост в разцвета на женската зрялост ("хубава, даже много хубава"), съчетана с промяната във външния вид и поведение като помощница на доктора и недостъпността й ("почтена жена, хубава, приветлива"), я отличават както от останалите жени на еснафа, така и от момичетата в публичния дом и именно те й спечелват прякора "Търновската царица" като далечен травестиран спомен за отдавна отминали времена, но и като белег за различие.

Другата най-съществена отлика на Марина е разколебаният й социален статут - бедняшки произход, в развод с дребния пощенски служител Кольо раздавача, помощница и любовница на богатия доктор Старирадев, след разрива си с когото героинята се оказва жена без място в ясната социална стратификация на еснафския градец.

Повествованието, съзнателно дистанцирано, без да предава личните й чувства, мисли и преживявания, представя невъзможността й да се върне нито към живота с Кольо раздавача ("Да се върне при раздавача, за нея е било немислимо. Представите й за друг живот, придобити в дома на лекаря, са изключвали тая възможност"), нито към публичния дом - пребиваването й там е само опит да върне доктор Старирадев, а и достойнството й не позволява да бъде "паднала жена". Марина се чувства излъгана и дълбоко накърнена от Старирадев, тъй като не разбира защо той, наследник на богато търновско семейство, с европейска култура и образование, не може да се ожени за помощницата си, с която има връзка. Тя се ръководи от разбиране за социалните отношения, според което "тук е така - всички живеят със съзнанието, че са равни!...", подривно спрямо дълбоката пропаст на социалното разделение, в което всеки според доктора е длъжен да си знае мястото, което му е удобно и към което той е привикнал по време на живота си в чужбина. Но Марина не може и не иска да се държи като някоя от парижките му любовници, задоволяващи се само със скъпи подаръци, защото не може и не иска да мисли себе си като "паднала жена", продаваща тялото си.

Максималната отчужденост, невъзможността да се намери почтено място в личния и публичния живот поставят на пръв поглед героинята пред "липса на избор". Марина обаче успява да намери своя път към другите - единственият възможен изход за нея да опази човешкото си достойнство, да се превърне от "паднала жена" в "героиня" - в съзнанието, че изпълнява "своя дълг", заминавайки на фронта като самарянка, и в кротката всеобща жертвеност, разтърсващо възпята във фронтовите стихотворения на Дебелянов, която пред лицето на националната трагедия сродява "малък и велик". И затова, ако повествованието само може да предполага за кого е мислела в заключената "черна кола-ковчег" сред болните от холера - дали за бедните си роднини от Марно поле, дали за затворника раздавач, то е убедено, че не е била самотна сред войниците, за които е отдала своя живот, извличала е ранените, сама контузена, от разрушената след земетресението мъжка гимназия и е бдяла над болните в холерния лагер: "С кого се е прощавала тя, чии имена е извиквала, заключена с големия кофар в черната кола-ковчег? Може би роднините си от Марно поле, бедни люде като нея, или нещастния затворник, раздавача? В тия минути сигурно е имала за най-близки ранените и болните войници, за които бе отдала и своя живот".

Истинският чужденец в романа, и това е емблематично преобръщане на мотива за търновската царица чужденка, е доктор Старирадев, първоначално отчужден от собственото си семейство и еснафския живот на Търново, а във финала обърнал "гръб към съдбата на страната" поради "класовата си слепота" и затворил се в себе си, напълнял, "мълчалив, тежък и неприветлив", чиято нова голяма къща изглежда в детските очи като "затвор или дом на чужденец" (подчерт. навсякъде мое - С.А.). Неговата отчужденост и чуждост е не просто резултат от съзнателен и целенасочен избор, но е и надлежно обезопасена и охранявана: "Висока ограда с жив плет криеше двора от погледа и някакво черно, космато куче ни лаеше, щом се опитвахме да надникнем вътре". Този "чужденец" общува единствено с тесен кръг от също такива "чужденци", забогатели през войната, които по обясними причини не търсят "отговорност от предателите, пропилели събраната от пет века енергия на народа".

Социалното разделение, по-точно непреодолимата социална пропаст, е ориентирът по пътя на максимално социално отчуждената последна "търновска царица" към другите във време на върховно и катастрофично за нацията изпитание, но и на окончателното отчуждение на доктора от собствения народ, на самоизолацията, затварянето в себе си и в тесния кръг на себеподобните - чужденец в дома затвор.

Сюжетите за търновската царица чужденка, гражданката Сара, възпитана и възпитаваща в граждански добродетели в "Последните Шишмановци", и за събуждането на гражданските добродетели у пародийната "търновска царица", Марина, в "Търновската царица", преобръщайки и пародирайки стереотипа, преначертават големия сюжет на българската историческа проза за търновските царици чужденки и задават нови пътища за преосмисляне на фигурата на жената чужденка в историята.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Библия 1991: Библия, сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София: Св. Синод на Българската църква, 1991.

Благоева 1894: Благоева, Вела. Царица Теодора. Скица из българския живот през ХІV век. София: 1894.

Вазов 1980: Вазов, Иван. Светослав Тертер. Роман. Иван Александър. Повест. София: Български писател, 1980.

Велков 1977: Велков, Крум. Водител. София: БЗНС, 1977.

Дубарова 2013: Дубарова, Елица. Щрихи към някои проблеми на античната и западноевропейската литература. Бургас: Либра Скорп, 2013.

Загорчинов 1982: Загорчинов, Стоян. Ивайло. Избрани произведения. Т. 3. София: Български писател, 1982.

Загорчинов 2003: Загорчинов, Стоян. Ден последен - ден господен. София: Захарий Стоянов, 2003.

Константинов 1987: Константинов, Евгени. Сватбите на Йоан Асен. София: Народна младеж, 1987.

Мантов 1985: Мантов, Димитър. Иван Асен ІІ. Цар и самодържец. София: БЗНС, 1985.

Мутафчиева 1975: Мутафчиева, Вера. Последните Шишмановци. София: Български писател, 1975.

Попова-Мутафова 1962: Попова-Мутафова, Фани. Дъщерята на Калояна. София: Български писател, 1962.

Попова-Мутафова 1969: Попова-Мутафова, Фани. Солунският чудотворец. Пловдив: Христо Г. Данов, 1969.

Попова-Мутафова 1989: Попова-Мутафова, Фани. Последният Асеновец - боянският майстор. София: Български писател, 1989.

Станев 1974: Станев, Емилиян. Търновската царица. София: Държавно военно издателство, 1974.

Стефанов 2003: Стефанов, Валери. Българска литература ХХ век. Дванадесет сюжета. София: ИК "Анубис”, 2003.

 

 

  © София Ангелова-Дамянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2018, № 3 (220)