Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕСЕЛЕНИЯТА НИ
Повестта "Преселението" от Боян Биолчев

София Ангелова

web


Abstract: The article treats "The Migration" by Boyan Biolchev in the context of its contributions to the developmental processes of the genre "povest" (long short story, short novel) in Bulgarian prose. The book is reviewed through the dramatic narrative of the migration, placing man in cross-border situations. These situations predetermine the compositional and stylistic specific features of the story, turning it into a fascinating narrative about some of the most tragic times of Bulgarian and Balkan history in the twentieth century.

Key words: migration, povest.


 

Боян Биолчев. ПреселениетоПовестта, този толкова южнославянски жанр, е изместена в настоящето на литературния ни процес от мощната - и модна - романова вълна, заляла българската проза. Макар че именно повестта, със своята по-голяма синтетичност, стегнатост и прибраност на наратива в сравнение с романа, с целенасочената съсредоточеност и пестеливост на изразните средства, сродяващи я и с късия разказ, е дала едни от най-ярките страници на българската литература. Най-вече там, където интимното на човешкия живот е органично вплетено в големите сюжети и травматичните изпитания на нацията - достатъчно е да си припомним "Крадецът на праскови".

Тази в най-висока степен постигната органика е едно от многото сериозни достойнства на повестта "Преселението" от Боян Биолчев (2018а), което би дало основание да се нареди като книга на годината във всякакви класации и рейтинги. Би дало основания, но би било нередно. Защото има творби на литературата, които са отвъд и над всякакви рейтингувания, класации и други екстралитературни злободневности, доколкото в дълбочина интерпретират винаги-вече-актуални (простете за клишето, но тук е на мястото си) проблеми на човешкия свят, а в случая - на българския, и на балканския космос.

Повестта, от заглавието до последното изречение, е центрирана около един от най-драматичните сюжети на новата българска история, едно от все несвършващите принудени български, а и балкански (семейството на Георгиус, на безимения турчин в странджанското село) преселения. Сюжетът за това преселение като част от "най-трагичното време в историята на България" (Биолчев 2018б) е разположен на времеви и пространствени граници - действието се развива в рамките на няколко месеца, на границата между две войни - току-що приключилата Балканска и започналата Междусъюзническа ("най-безумната война"), и между три държави - българската, турската и гръцката.

Преселението е осмислено във всичките му трансгранични измерения:

  • Най-видимото е буквалното пресичане по неволя на променените държавни граници, при което всеки - българин, грък, турчин, напуска дом и родно място, бяга нанякъде из налудно преначертания свят, за да премине границата към своите, която обаче "сега никой не я знае къде е".

  • По волята на управляващите, "дивият патриотизъм" е използван като инструмент за преобръщането на довчеращния съюзник в свиреп враг: "Нали сме съюзници. Бяхме"; "Българската войска нападна гърците. Глупости говоря! Фердинанд, царят ги нападна. Войската само изпълнява заповеди". Резултатите от променените места на съюзниците и враговете с разтърсваща натуралистична сила са описани в сцените с арестуването в Солун на дезертиралия от турската армия Иван, виновен пред довчерашния съюзник "Защото си българин"; отношението към пленените български войници по пътя към кораба в солунското пристанище; скотското положение на българските пленници на гръцкия остров затвор.

  • Преобърнатият свят размества, преначертава дори традиционните роли на деца и възрастни, мъже и жени: ненавременното порастване на ненавършилия шест години най-малък син, застрелял турчин, за да спаси полуумния си по-голям брат от гавра и смърт ("А аз, най-малкият, не съм третото им дете, а третият възрастен"); бащата на семейството задушава току-що роденото си внуче, за да не издаде всички останали с плача си; майката на семейството категорично изземва от пречупения си поради усещането за вина съпруг правото да взема решения, правото му на "последната дума": "Казах вече! Каквото кажа - това ще става оттук нататък!".

  • Трагиката на пребиваването в териториите на трансграничното пренаписва дори древния устойчив фолклорно-митологичен сюжет за кърмещата човешко дете кошута - на полудялата от мъка по мъртвото си бебе Златина е дадено да кърми новородено сърне, което тя възприема като собственото си дете.

  • Своето и чуждото са максимално разколебани на прехода между времената, световете, неясните граници и преначертаните съюзи и вражди. И в този процес централна роля заема мотивът за Дома - като мотив за изгубения свой и търсения нов дом и най-вече за разменените домове - за чуждия дом, който трябва да приемеш като свой, макар в него всичко да е чуждо, както този, който го е напуснал, на свой ред ще се настани също в нечий чужд дом. Преселението всъщност е трагична загуба на Дом, но и път към Дом, стремеж към Дом, постигане на Дом, разбиран като постигане отново на автентичния собствен Живот със семейството и близките. Чуждият дом - целият от дърво, с непонятно за новите си обитатели обърнати към морето и ветровете прозорци, с необяснимо тясната входна врата, зад които стои също тъй чужд живот, чужд бит, чужд поминък - за героите на повестта не е и няма как да стане свой, затова и в пламъците му загиват всички, освен шестгодишният син. Лишаването на момчето от истински Дом, от семейство и близки превръща съществуването му в "опашката на кометата", сетнешния му живот - "в тромаво продължение" на истинския, сегашния му ден в - "неуютен", белязва завинаги съдбата му с печата на преселението. Продължил съществуването си като сянка на самия себе си, героят разбира "втория" си живот единствено като мисия - да съхрани паметта: "Но, казано е в Светото писание: Останах само аз, за да ви разкажа...".

Основното внушение в повестта, свързано и с мотива за Дома, е в духа на някак целенасочено позабравения, натикан в ъгъла и/или лицемерно подменен в постмодерните времена, добър стар хуманизъм, изречен - това е характерно за цялата творба - чрез кратко афористично изречение: "Човек с човека се среща, народ с народ - само при война".

Отделните човеци, без значение българи, турци или гърци, сред хаоса, безумието и кръвта на преселението, успяват да съхранят в себе си човешкото в отношението си към други човеци, без значение българи, турци или гърци, водени от разбирането и съпричастието в общата съдба: "Извинявай, че те каня да влезеш в твоята къща, но няма как да те поканя в моята. Моята остана там... Зад границата", казва на Иван заселилия се в дома на Златининото семейство турчин; "Името му е Георгиус. Тая къща е негова. Той ми спаси живота", обяснява на свой ред Иван в чий дом се е заселило бягащото българско семейство.

Народите обаче, срещащи се само при война, не се състоят от отделни човеци, народите при война са войска, а "Войската само изпълнява заповеди".

Така с едно кратко афористично изречение, без да се впуска в излишни рефлексии, защото не й е необходимо да го прави, повестта сумира парадоксалната двойственост на човешкото поведение в частния и във военния живот във време на върхов политически, военен и антропологичен кризис - човещината, милостта, разбирането, съпричастието и помощта към другия, от една страна, дивата злоба, омраза и проливаната безсмислено кръв, от друга.

Лаконичността на тази рефлексия е вложена в диалога на зетя Иван с един страничен спрямо перипетиите на семейството герой - Учителя. Иван се среща с него по унизителния път на пленените българи към кораба в солунското пристанище, който ще ги отведе на острова затвор. Учителя е фигурата, чрез която повествованието осмисля с кротка мъдрост, но и с горчива ирония безумието на "най-безумната война" и на "дивия патриотизъм" на фона на изхвърлените зад борда трима българи - двама удавени, един застрелян, - сред които и свещеник: "Нали искахте Бяло море - на ви Бяло море!". С няколко щрихи пред читателя е представен типичният образ на българския интелигент от онези времена: млад ("Само на двайсет и седем съм"), учител по професия (почти всички български видни интелектуални и творчески фигури от края на ХІХ и началото на ХХ век са били и учители), небогат ("богат учител няма"), болен от туберкулоза (да си спомним Елин-Пелиновия герой от "Душата на учителя"), разбиращ и осмислящ неясните за обикновените българи механизми, движещи политиката и хвърлили ги в хаоса и безумието на войните и преселенията. Изчистен от биографични подробности - чак преди смъртта му читателят научава името му - от учител по професия той израства в Учителя по призвание, в обобщения образ на мъдреца и знаещия, на вещия в тайните на битието, на доброто и злото, на човешките отношения, в съветник и водач в трудностите на пленничеството и на живота след него: "Та той нищо не каза за себе си, нищо не научих за него, а чрез него аз научих за себе си всичко...". Пестеливо и мъдро повестта гради словесен паметник на десетките български Учители, хвърлени и изгорели като вощенички по фронтовете на три войни (защото читателят, за разлика от героите, знае, че предстои още една война, още по-безумна). В рамките на повествованието веществен паралел на словесния паметник е каменният кръст над гроба му и издълбания с върховно усилие върху гранита с мотика надпис: "ИВАН УЧИТЕЛ".

Такава трактовка на преселението диктува и основните композиционни принципи на повестта:

  • Трагиката на преобърнатия свят е интерпретирана през съдбата на "редовия човек" и "редовото семейство" (Биолчев 2018б), едно почти анонимно българско семейство - основна част от героите, майката, бащата, не присъстват с личните си имена в повестта, защото тя повествува за съдбата на стотиците български майки, бащи и семейства, принудени да напуснат традиционния си, уталожен от векове живот, чийто стожер е Домът, за да се впуснат в бягство в неизвестното, в едно чуждо, непознато пространство, в едно време без бъдеще, към бленуван, но невъзможен нов Дом. Тази екзистенциална драма на преселението българско е утроена чрез разказа за семействата на Георгиус и на безименния турчин.
  • Сюжетът за преселението е положен в рамка, която затваря кръга на изминалото житейско време на героя - от шестата му до деветдесет и втората му година, от есен до есен, от отминалото преселение, още две войни и една гражданска, до горчиво-скръбното предчувствие за следващо преселение:

Оттогава са изминали осемдесет и шест години. Изтече целият век. Проточи се в него животът ми - по-скоро вторият ми живот. А неговото летоброене просто не се лепи към тая моя изповед за първите ми шест години.

...

Аз преживях още две войни. Преживях и нещо повече - народът ми да се среща на война със себе си.

Сега виждам края на този век.

В последната му есен листата се гонят по улицата, сякаш бързат да застелят за него легло от шума, та да прислони като бежанец глава след преизподнята на кърваво заченатото му време.

А, може би, за да изпрати със затворени очи преселенията на следващото...

Макар и премисляна, според споделеното от автора, три десетилетия, повестта задъхано заплита и разплита сюжета си, органично вплитайки в него авантюрно и фолклорно, неочаквани новелистични обрати, собствена интерпретация на мотива за пътя, за което дори изкушеният читател си дава сметка чак след като е прочел и последната й страница в едно също тъй задъхано четене.

Удоволствието от текста се ражда и от умелото - нещо принципно характерно за книгите на Боян Биолчев, но тук доведено до съвършенство - съвместяване на драматично, трагично, ирония, хумор и мъдра печал.

Белег за истинско майсторство, както е ясно от Хемингуей насам, са и кратките, изчистени, ударни изречения, носещи повече смисъл, атмосфера, емоция, внушения, отколкото е броят на думите в тях.

Повестта "Преселението" е разтърсващо повествуване за паметта, надвесване над най-трагичното в бездната на отминалите дни, проникновен размисъл за миналото, хвърлящ мостове към настоящето, зрял плод от десетилетно непрекъснато търсене - и постигане - на съвършенството на писането.

 

 

БЕЛЕЖКИ

Биолчев 2018: Биолчев, Боян. Преселението. София: Труд, 2018, 184 с.

Ковачев 2018: Ковачев, Пенчо. Боян Биолчев: "Преселението" разказва за най-трагичното време в историята на България. Интервю. // 24 часа.bg. 08.12.2018 <https://www.24chasa.bg/novini/article/7190138> (04.01.2019).

 

 

© София Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2019, № 1 (230)