Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КНИЖОВНИЯТ ПОДВИГ НА ИВАН ШИШМАНОВ

Румен Спасов

web

Особено е усещането да говориш думи за Иван Димитров Шишманов след университетски дейци като Иван Георгов, Васил Златарски, Константин Гълъбов, Михаил Арнаудов, Петър Динеков и десетки днешни титулувани съвременници. Предварително се самозадължих да не повтарям вече казани неща, както и такива, дето могат да се намерят в речника на българската литература.

Университетските приятели и последователи на Иван Шишманов съставляват

ядрото на българската университетска хуманитаристика

от възникването на Висшето училище през 1888 г. до ден-днешен. Всеки, който поне малко се е докоснал до делото и личността на този литературен работник, би трябвало да е наясно колко неадекватен би бил закъснелият патос, прокрадващ се впрочем и в зададената тема на този мой текст. Но как, ако не книжовен подвиг, трябва да наречем дори само първите дванадесет годишнини на Сборника за народни умотворения?... А известно е, че освен тях Шишмановият авторски и редакторски почерк носят и „Българска сбирка“, и „Училищен преглед“, „Летописи“, „Читалище“, „Гражданин“, „Обществена обнова“. По същото това време дори скучният като конструкция „Държавен вестник“, че и тронните слова на цар Фердинанд, подготвяни от старателния му министър и помощник, добиват художествено-публицистични черти от все същия патос:

образованието, културата, изкуствата да бъдат на пиедестал.

Както и институциите, свързани с тях. Защото по време на знаменитото министерстване на Шишманов (от 7 май 1903 г. до 3 януари 1907 г.) Висшето училище започва да се нарича Университет, Рисувателното училище все повече заприличва на Академия, създава се първото Музикално училище, от което водят началото си Консерваторията и системата на музикалните и художествените училища в страната. Откриват се Националният музей и Националният театър. Подрежда се по европейски Националната библиотека, обновяват се читалища... Мисля, че е справедливо да наречем Иван Шишманов и пръв министър на културата - по време, когато подобна длъжност българският министерски съвет все още не е довиждал... Очевидно става дума за една интерактивност в делото му, където книжовността не е сама за себе си, а се съчетава с действеност и добра законодателна агресивност. Книжовните занимания като че формират и утвърждават дълбинната стратегия на предприетите действия. От друга страна, законодателната облеченост конституира новите за страната ни институции и легитимира България като

пространство за равнопоставено европейско развитие.

Действеността на Шишманов в книжовното поле сякаш многократно надминава личното му творчество. Суетата на оригинален, професионален писател като че остава някъде в юношеството с първите му печатани стихотворни творби или в афоризмите и саркастичните стихове, които е съчинявал и колекционирал през целия си живот, но които са издадени едва десетилетие след смъртта му от прочутия книжар Чипев. Навярно ще прозвучи странно някому, но литературният подвиг на Шишманов е и в това, че е

един от най-внимателните читатели и редактори

в българската култура. По времето, когато на негови колеги министри се е зловидяло, че открива нови работни места (помощник-директорски), свързани с образованието и науката, че членовете на училищните настоятелства се избират наравно с общинските съветници, че щедро се раздават стипендии за пътувания в Европа, той, като че преди всички други, знае кой е Пейо Крачолов, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров или Елин Пелин, които тогава все още не са част от приповдигнатия свод на българската литературна класика... Шишманов прави каквото може, с една сякаш небългарска добронамереност (а не е ли всъщност добронамереността по-близо до същински българското), за да ги подкрепи. Може да се каже, че цялото творчество на Иван Вазов от 20. век (а и отпреди това) носи Шишмановия редакторски почерк. Но това не е „наставникът цензор“. Деликатно, с живо приятелско чувство и висок европейски вкус той умее да каже мнението си, без да нарани авторовото честолюбие. Иван Шишманов е интегрален, отворен за влияния човек, притежаващ обаче нещо като метафизичен инстинкт за специфичното и оригиналното българско, което според него не бива да се затваря в себе си. Отворена, споделима трябва да бъде и българската култура. Дали това не се дължи на някаква наследственост - известно е, че предприемчивите му предходници са ту видинчани, ту свищовлии, ту турски, ту австрийски граждани... Според изложената стратегия на Шишманов до царя културата ни, която има

незаменимата длъжност да облагородява

българските следосвобожденски нрави, би намерила опората си само извън затвореността, патриотарството, нафталинения национализъм, за който говори и Константин Гълъбов по-късно. И вероятно ще прозвучи малко еретично, но всъщност Шишманов, бидейки последователен патриот на книгата и действието, е изключителен за времето си новатор и космополит. Днес най-после трябва да си дадем сметка за това, след десетилетията, в които родното, българското, бе противопоставяно на чуждото и особено на западноевропейското. Шишманов търси и намира типологичните, синхронните особености на българското в чуждите култури и осмисляния. Нека отворим дори само едно от най-консервативно-български-звучащите негови произведения - „Принос към българската народна етимология“. И съвременният изследовател ще бъде озадачен от множество позовавания на философи, филолози и културисторици - италианци, германци, руснаци, французи, британци и американци, които са цитирани. Десетки, стотици имена, които съставляват оригиналната съвременна на Шишманов философия и културология, осмисляла проблема за етимологията в своите култури. Родното трябва да се познава, но с

мястото му в световния, европейския, балканския контекст.

„Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“ е свидетелство за интереса на Шишманов и познанията му по гръцки, сръбски, румънски, албански език и култура, но и пример за добронамерена, зачитаща съседа българистика и балканистика, каквато за жалост почти липсва през целия 20. век. А дали не и днес? И не е ли време да възприемем тук, на Балканите, „песента за мъртвия брат“ като една ужасяваща метафора, която, предизвиквайки аристотелианско състрадание и страх, да ни направи по-добри, по-адекватни... За да надмогнем пагубния маниер нашенско и балканско да се брои като изостанало, провинциално, некачествено.

Тук е мястото да отбележим и последователното преодоляване на всяка партизанщина, на всяко „филство“ и „фобство“ - първо в книжнината, после и в дейността на Шишманов. Това, че е сродéн с украинската емигрантска фамилия Драгоманови, че има проникновени страници за руското влияние върху българските възрожденски процеси, не му пречи да осмисля и „Ролята на Америка в българското образование“ и конкретното му влияние върху родоначалника на съвременната българска журналистика Константин Фотинов. Стилът на възрожденския литературен историк, привърженик на „психосоциологическия“ метод, притежава бистрота и убедителност, която е рядко срещана сред българското професорство. Самовзискателен към себе си,

професорът изисква и от средата си,

от която получава и немалко огорчения, включително в лелеяния университет... Иван Шишманов е единственият университетски човек, който е допуснат така близо до Фердинанд, получавайки почти неограничена подкрепа от двореца. Той се опитва да направи близостта между монарха и университетските хора капитал на университета си, но успява само донякъде. Университетският човек е критичен човек, а не всеки, да не говорим за всеки „владетел“ и „господар“, би приел оспорващи, проблематизиращи чужди мнения. Особено когато спорещите и проблематизиращите не са в достатъчна степен самовзискателни. Това впрочем по-късно струва много горчиви чаши и на университета, и на Фердинанд, а и на България. След скандалното откриване на Народния театър министърът на просвещението просто подава оставка...

В изброяването на книжовните трудове на Иван Шишманов не бива да пропуснем и законодателните текстове, които носят отпечатъка на

неговия „просветен ентусиазъм“.

Наблюденията върху тяхната учителна яснота, на фона на десетилетните натрупани неантропоцентрични юридически текстове, днес биха били не по-малко интересни от анализа на лирическа творба, например. Заслужава да се отбележи, че някои от тях датират отпреди мандата му на министър. Обхващат закони и правилници за просвещението, за училищните инспектори, за матурите, за Университета и Ефорията Евлоги и Христо Георгиеви, за читалищата и стенографията, за езика есперанто и нов проектозакон за Рисувателното училище... Няколко десетилетия мисловен и писмовен труд, който остава завинаги в Музея на благородните усилия, но дали не бива да бъде и отпечатък върху нашите собствени днешни усилия? Преди време уважаваният съвременен книжовник Иван Еленков има открита лекция в Софийския университет, на която сподели убеждението си колко утопични били залаганията на учителството в края на 19. и началото на 20. век; че всичките тези народоучни дружества, училищни стопанства, дето да са за пример на населението, трогателните читалищни и предприемачески активности всъщност били нещо извън преките задължения на учителството, следователно били товар, който не бивало и не можело да се поеме. Сигурно има основания за такова заключение, но като цяло законодателната инициатива и дори илюзиите на Шишманов са по-скоро благородни, отколкото утопични. И заслужават

по-внимателно преразглеждане и умозаключаване.

Можем да наблюдаваме как са дали плодове другаде, където са срещнали добронамерена и просветена в мисълта и действието си среда... Но е съвсем естествено, че там, където липсва културата на участието, се настанява призракът на безучастието - отколешна и днешна слабост на университета ни... И друг път съм имал повод да отбележа и няма да се уморя да повтарям, че където липсва еволюционното усилие, се появява революционисткото или военизираното насилие - неща, които преживя българското общество тъкмо поради въпросното антиутопично безучастие, което... дали не продължава и днес? Убеден съм, че всеки има своя собствен отговор. Убеден съм, че учителите, с които прохождат децата ни в живота, са улеснени в отговора си от точните си и благородни всекидневни усилия, колкото и невидими да са резултатите понякога. Днес качественият учител е дарител на обществото ни като че повече от всякога. И това е един от отрадните факти на съвремието ни. Защото книжовният подвиг на Иван Шишманов добива днешен смисъл само чрез верните си последователи, защото след учителството ни обществото постепенно и непременно узрява да има и други дарители. Това е нещо, което вече се е случило в развитите страни. Ще го има и у нас и не толкова като някакво ново откритие, колкото като преоткриване и осъвременяване на Шишмановата ясна традиция в българската книжовност, в училището и в обществото ни.

 

 

© Румен Спасов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2003, № 4
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2004, № 2 (51)

Други публикации:
Български език и литература, 2003, № 4.

Докладът е изнесен на 30.10.2002 г. на Национална конференция "Народната традиционна култура и образованието", организирана от НЕПС "Проф. д-р Иван Шишманов", посветена на 30 години от създаването на Националното етнопедагогическо сдружение "Проф. д-р Иван Шишманов" и на 140 години от рождението на неговия патрон проф. д-р Иван Шишманов.