АКТИВИЗИРАНЕ НА ДИАЛОГИЧНАТА ПОЗИЦИЯ ПРИ ЧЕТЕНЕ НА РАЗКАЗА "ДЕРВИШОВО СЕМЕ" ОТ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

Румяна Симеонова

web

В различни по тип култури представата за учене има различни измерения. В българската, макар и негласно, е установен лабораторният академичен стил - както при подбора на необходимите знания, фиксиран в утвърдените нормативни документи, така и в методиката на преподаването им. В литературното обучение тази ситуация е предпоставка за утвърждаване на четенето като „нечетене“. Действителният свят, в който децата живеят, представите и нагласите, с които те се осъществяват в своя специфичен социален, емоционален, психологически възрастов контекст, съзнателно или несъзнателно се пренебрегва. Задачата е ученикът да бъде натикан в ситуацията и по този начин приучен да се адаптира към интересите, нуждите, речта, статуса на авторитета на възрастния. Смятам за реалистична тъжната констатация на Вл. Трендафилов за резултатите от литературното образование: „Системата обучава обектите си да лъжат хвалебствено и да подминават като несъществен фактор собствения си литературен вкус или избор. Учи ги да не мислят, да споделят чужди мисли и да слагат правилно запетайките. Тренира ги на формалните аспекти на литературата, където се иска запаметяване, а не разсъждение. Принуждава ги да се съобразяват безпрекословно с мнението на ментора, независимо дали е учител, или е задочен гуру - авторитет, а с това ги въвежда в техниката на социалното раболепие. Учи ги да мислят, че мислят“¹.

Смятам, че незавидното състояние може да бъде променено, ако един от приоритетите при подбора на текстове в учебните програми е съобразяването с най-важните особености в психологическия, емоционалния и интелектуалния свят на учениците в съответната възраст. Другият път е търсенето на активизиращи диалога посоки за интерпретация и по-разчупени форми на взаимодействие, интензифициращи този диалог. Причините за инертното държание на децата в процеса на обучението психолозите обясняват преди всичко с това, че материалът е много „над“ или „под“ възможностите им; че е насочен към това, което най-малко ги привлича, и е видно разминаването с интересите и потребностите им.

Набелязвам възможности за активизиране на диалогичната позиция при четене на разказа „Дервишово семе“, базирани на наблюдение и анализ на доминиращите психологически тенденции при 14-годишните. Това е драматичната възраст между детството и зрелостта, когато юношите търсят своето Аз, осъзнават принадлежността към своя пол. Погледът им е обърнат към самите тях като към мъчително себеутвърждаваща се самостойност. Безграничното им любопитство към себе си и света е съпроводено от лутане, обърканост, неустановеност на собствените ценности и опори на съществуването. Критичната възраст е съпроводена от стабилни периоди, сривове, връщания или опити да се прескочи много напред. Гребенът на вълната е рискът на първата любов - „Краят на една епоха, който връхлита и изпепелява юношата...“². В периода на съзряването особено болезнено се възприема разминаването между духовните търсения и копнежи и реалността. Това, което за възрастния е реалистично решение, за юношата е нечистоплътен компромис. Отчитайки характеристиките на юношеската психика, откриваме, че разказът „Дервишово семе“ дава големи възможности за допирни полета между хоризонта на възприемателите в тази възраст и текста. Проблематизирани са духовното себеосъзнаване в отношението му към социалната реалност; отношението външен контрол - вътрешни импулси; любовта с нейните драматични перипетии и множествените й форми на проявление; сексуалността и еротичното в психичните и в социокултурните им измерения; осъзнаването на характерните и скритите особености на мъжкото и женското поведение, стремежи; необходимостта от взаимно допълване, позволяващо на индивида да открие хармоничните измерения на целостта.

Набелязаните проблеми биха могли да се използват като изходна позиция и гледна точка при интерпретацията. При избора на ракурси не бива да изключваме възможността за участие на учениците. Така очертаването на съвместен проект при разсъжденията ангажира, създава усещане за значимост и перспективност на наблюдението.

Споделям проект с набелязани основни моменти при колективна интерпретация на текста по темата Духовният мир на човека и животът в реалността. Подобна широка формулировка дава възможности акцентите в интерпретацията да се ориентират според интересите на учениците, като обединяващата линия е разсъждението върху сложното взаимодействие и обусловеност на духовното себеосъществяване и потока на живота като случвания, предопределени от социалния и културния контекст.

Разказът центрира вниманието върху драмата на човека, преживяващ живота си на кръстопът, търсещ решение как да съвмести несъвместимото. Според констатацията на известната детска психоаналитичка Франсоаз Долто³ този въпрос се оказва най-често задаван от юношите. Съпреживяването на аналогична в драматичността си ситуация е предпоставка за събуждане на интереса към самия текст - към техниките на писане и към образа на човека. Изповедта, реализирана като диалог с неизявяващ се речево събеседник, отвореността на финала са особености на структурата и на текста и на изказа, които могат да бъдат разглеждани като установени модели за експлициране на човешките вътрешни противоречия. Идентифицирайки се с героя или заемайки позицията на събеседника, читателят е поставен в ролята на съпреживяващ и търсещ отговор заедно с героите. Спецификата на словесното изложение - просторечие, различаващо се от нормативния книжовен език, утвърждава спонтанността, самобитността на „естествения“ човек, търсещ отговор, самонаблюдавайки се и моделирайки състоянието си в думи образи, думи жестове, думи мълчания. Началото и каят на разказа са начало и край на изповедта на героя: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза“; „На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш - кажи, ако ли не - помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака“. В особени отношения са образите, провокирани от думите „възел“, „кръстопътче“ и „да вървя“. Те могат да бъдат разглеждани като смислопораждащи ядра в текста. Усещането за задушаващата стегнатост на възела е трансформирано чрез ироничната дистанция, носена от умалителното „кръстопътче“ и решимостта, изявена в глаголната конструкция „да вървя“. Противоречието между „тъпча“, „не виждам накъде да хвана“ и яснотата на указаната посока на вървене дава представа за неспирния поток на живота, който ни носи, и усещането, че това не е нашата воля. Духовното себеосъществяване и себенамиране е реализирано чрез акта на ироничното разбиране за нашата подчиненост. Потопени в лоното на една култура, ние ставаме нейни модели. Опитът да надмогнем нормите й си остава опит в нейните граници. Патриархалното родово мислене узаконява живота като висша ценност, като богоустановеност. Той се мисли като вечно повтарящ се цикъл, като свързана верига от поколения, при която липсата на потомство се разчита като нарушаване на космическите закони, управляващи ритъма на живота. Внукът защитава „своето индивидуално право“, „правото на своето сърце“, но в границите на установения ред. В самото заглавие на разказа „Дервишово семе“ имплицитно присъстват диалектически свързаните и отблъскващите се идеи за любовта - духовно посвещаване, и любовта - раждаща и поддържаща живота (базираме се на буквалния превод, съдържащ парадоксалното съчетание „монашески род“). Драмата на духовното себеосъществяване на героя е отпратка към извечната драма на човека в опита му да съвмести идеалното и реалното.

„Бях тогава на четиринадесет ненавършени години...“ Разказът започва с точно посочване на възраст - времето на съзряването. Сюжетът наподобява сюжета на приказка - наличие на нарушен ред, на беда: героят трябва да премине ред изпитания, за да постигне своята зрялост, да преодолее лишението и да получи ръката на любимата си. Той има помагачи - дебелото Айше с билката „живениче“ го спасява от треска, а дядото, за да спаси живота му, го връзва за стълба. Бягството, пътуването, противоборството не са реализирани. Трансформацията на модела е многозначно послание за непредвидените обрати на човешката съдба и зависимостта на човека. Лошото - сделката на Руфат и проявеното насилие, в границите на тази реалност се оказва, че има право. Ходжата „заклева“ момчето да не се кара, да не се сбива, да не се беси, да не се дави, а дядото го завързва на дирека. Тези действия могат да бъдат разчетени като подчертаващи разбирането за сакралната значимост на установения ред, в който животът е висша ценност. Трансформирането на приказния модел настоява за сложността на истините в живота, където многобройните предвидими и непредвидими пречки човек преодолява по-скоро съхранявайки своята любов и духовен мир, отколкото в открито противоборство, изискващо ясно разграничаване на черно и бяло. Мъжът е отъждествен със стълба, той е крепителят на рода, на живота, но и връзката между земята и небето. Същинският му живот започва с празника на влюбеността. Между играта на пумпал и кръвта са онези несравними блянове, родени с новото чувство: „Шеташе, метеше, старата ми къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше по три пъти на ден и в него сутрин се оглеждаше, косата си разресваше. Имаше едни коси, ей оттук, ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко, видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях“. Този фрагмент, разчетен в плана на интертекстуалността, отвежда към познати модели образи от народните песни, носи сугестивната сила на образното, метафоричното виждане. Едновременно той е показателен за празничността на любовното преживяване, което съчетава играта, съзерцанието, проникването зад видимото. Съвместяват се усещанията за аромат (цветове и билки), светлини и преливащи се нюанси на цветове. Глаголите „греят“, „заиграваше“ заявяват това движение. Видимото и невидимото се сливат и изявяват в неизмерим по мащабите си копнеж. Той е изразен и чрез превръщането на усещането за време в обект на повествованието: „Каква е мъка било и с тия кози! Спряло се онова слънце мързеливо на средата на небето и не слиза! Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да й раздухвам миглите“. Любовният копнеж създава усещане за мощ, дързост, желание да обърнеш космическия ред, за да получиш желаната близост. Представата за заравянето на слънцето, царуването на нощта като време на тайното, интимно потапяне в неизбродимото пространство на копнежа е отпратка към глъбините на „магнитната буря“ в интимните ни преживявания, която дезориентира и традиционния ни ценностен компас. Любовта - копнеж, грижа, съзерцание, привързаност, е противопоставена на сексуалния стремеж като желание за притежание и насилие. Образите на Руфат и на Силвинините братя имат общи определители: Руфат „пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати“, Реджеп и Юмер са „лакоми хора, чобани, мряха пък за чанове и пръчове. и се спазариха с Руфатя“. Поставен е акцент върху животинското, потребителското, лакомията. Духовният недоимък се компенсира с използване на сила. Руфат е касапин. Силата му е способността да убива, да разчленява. Сакатият човек „неизбежно ще потърси чудовищна утеха в това да осакатява околните“, защото не е по силите му да гради живота, затова се опитва да го унищожава. Героят разказвач предава видяното през „пенджерчето“: „...виждаше се как сядат на софрата... Как я вдигат... Как си постелват за лягане, как си лягат... Как си разпасва пояса Руфат... и... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена... Тоя я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я закалваше...“. Бруталността на сцената е преживяна болезнено - синтактичният паралелизъм, многоточията създават бавен ритъм, отпращащ към неописуемо мъчителното преживяване. Желанието за пълно господство над другия човек, за превръщането му в безпомощен предмет на нечия друга воля отвежда към целта „да бъде накаран той да страда, защото няма по-голяма власт над друг човек от това да го принудите да понася страдание, без да може да се защити“⁴. В реалността на патриархалната култура отношението към жената до голяма степен е предпоставено от налагането на властовия модел, където правото е на страната на грубата сила. В разказа пестеливо е нарисуван образът на жената. Създадено е усещането, че тя е по-скоро вещ, нечие притежание, но е подсказана и силата й да създава, пази, съхранява живота - въпреки причинените й страдания. Тя е пазителка на уважението към живота и човечността като проява на прошка, милосърдие, великодушие. Показано е как жената служи на живота, въплъщавайки чрез себе си сърдечността. Ключов образ в разказа е образът на сърцето. То е представено като самостоятелен герой, неподвластен на повиците на разума и ограниченията на нормите. „Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то сърцето се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.“ Сърцето е съсредоточеност на истинския живот. Героят отъждествява себе си с чучело, когато бива лишен от любовта. Остава всекидневното монотонно съществуване: „Кози да пасе, да оре и да яде“. Сърцето е съсредоточеност и на страданието: „Тука, в сърцето, сто пиявици като че ли се бяха впили, та го сещах отмаляло, като мъртво“; „... през сърцето го прекарах. Като с губерка...“; „... сърцето ми се топеше като свещ! Как не се стопи това сърце!“. Даже Руфат, лишен от способността да обича, очаква живителната топлина на сърдечността: „и на Руфатя, види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слама, та колкото си беше ракиджия и бекрия, взе, че още се пропи“. Текстът генерира мисълта за невнятната мощ на нашите емоции - импулсите на същинската ни екзистенция. Въведеният мотив за възкръсващия феникс (мушнат в кочина Рамадан научава за съдбата на Силвина и се събужда „в пепелта“, сърцето се топи, но не се стапя) насочва към тайнствената раздвоеност и взаимопроникване на живота и смъртта. Многозначността на ключовите образи - семе, сърце, огън, пепел, път, кръстопът, възел - потвърждава представата за сложността на духовното преживяване на света и за възможността за превъплъщение. Съпоставката между субективното време на героя и сюжетното време откроява мястото на емоционалния живот като формираща среда на битието. Акцентираните пространства - оградата, покривът на къщата, коминът, са гранични топоси, показатели за раздвоеността на човека в света. Дали е възможно да бъдат надмогнати неизброимите вътрешни и външни огради във времето на юношеството. Задачата на учителя е да насочи коментара към знанието за силата на превъплъщенията и преражданията, чрез които да съумееш да съхраниш себе си. Четенето на разказа може да се превърне в приключение на разбирането за душевните перипетии и възможността те да бъдат пластифицирани в образи, структурирани в текст. Целта на аналитичния процес е отговор на въпросите: Как този словесен свят набелязва формите на отношенията между живота в плана на духовното и живота в реалността? Как е видяна диалектическата свързаност на емоционалния свят и обкръжаващата реалност? Личностната преценка на значимостта и необходимостта да реализираме духовното си себеосъщесвяване, без да губим връзка с реалността, е полезно и постижимо знание в процеса на четене на разказа „Дервишово семе“. Раздвоен между детския идеал, в който всичко е наужким, и необходимостта да създава нещо истинско, юношата е воден към разбирането, че истинските неща имат корени в нашите блянове, но отстояването им изисква съхраненото ни духовно зрение и знанието за сложността и непредвидимостта на развитието на „фабулата“ тук и сега. Творбата утвърждава уважението към живота и чувството за отговорност като висши неотменими ценности. В плана на модерното мислене любовта е достатъчно оправдание за правото ни да нараняваме другите - разказът проблематизира това право. В него любовта се мисли като всеотдаване, търпение, грижа, подкрепа, великодушие. В диалектическа взаимосвързаност са пулсациите на духовния свят с реалността. Докато живеем тук и сега, ние сме по-скоро стълбове, крепящи многоплодната връзка между земята и небето. Зависими и потопени в своята култура, способни сме да отглеждаме плодовете, подходящи за нашия чернозем. Разказът „Дервишово семе“ е твърде български в мисленето на света и човека. Коментарът му отвежда към корените на българската устойчивост и трезвомислие, толкова нужни във времето на сладки илюзии и грозна, бездуховна реалност. Усилията ни да отворим пътя за диалог с текста е като трудно разораване на земя, скована от нашите умствени установки, предразсъдъци и страх да не накърним разбирането за естетическото с разбирането за човешкото, което изкуството скулптира в своите форми. Първият разказ в програмата за 8. клас „Дервишово семе“ стъписва учениците, срещали се в училищното пространство преди всичко с реторичен тип текстове. Докосването до пространствата на интимното, включването в един друг поток на говорене за литературата изискват известна подготвеност. Учителят може да подчини интерпретацията в посоката родово - индивидуално, добро и зло, но може да предприеме риска на пътуване към глъбините, мотивите на човешките изяви, защото самият разказ предполага проследяване на душевните перипетии. Съвместяването на културологичния и психологическия код, без да бъде пренебрегвано вниманието към текста като направеност, дава възможност за активизиране на диалогичната позиция между текста и учениците, провокираща интереса им и към себе си, и към начините, по които изкуството дава израз на човешкото битие.

БЕЛЕЖКИ

1. В. „Култура“, 2001, бр. 15. [обратно]

2. Долто, Фр. Тийнейджърите. София, 1995, с. 17. [обратно]

3. Пак там. [обратно]

4. Фром, Е. Душата на човека и нейната способност за добро и зло. София, 2000, с. 36. [обратно]

© Румяна Симеонова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 6
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2005, № 3 (64)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 6.