ВЪЛЧИ ПРАЗНИЦИ

Радислав Кондаков

web

Седем дена минаха. Вълчи празници бяха. Златно-червена есен на студен мраз и бяло покривало, отстъпваше земята. Никой в селото в тия дни не предеше от къделя да не изядат сиви вълци овцете. А и жените не крояха, и дрехи на мъже на шиеха - негли и тях вълк да не разкъса нейде из гори и поля.

В къщата на Манол слугите ножици не разтваряха - да се не отварят устата на зверовете.

Не решеха и не вчесваха добитък - зъбите по тях страшни вълци да не точат.

Две малки деца имаше Маноля. И двете на остри ножици алени конци връзваха - кръвожадна паст на хищник да затворят. Искаше баща им народните празници да почитат и помнят, и от малки венци за овцете на Гергьовден сплитаха, и рано трептящият изгрев на Еньовден срещаха, а върбови клонки по Кумичене в реката пускаха.

И една легенда им разправяше Манол - за белия вълк, водача на вси глутници в планината. Обичаше той все нови неща и случки да прибавя в чудните си истории, та белоснежният звяр вече не човешки, а негли божествени качества бе добил. Но децата слушаха с жив интерес и всяка бащина дума гълтаха жадно, гаче ли белия вълк бе най-верният им другар. А те и другар си имаха - момичето, което помагаше на селския поп. То не просто помагаше, а като че всичко вършеше освен службата, но това май никой не го виждаше.

Богдана я наричаха всички, но туй ли й беше името, никой не знаеше. И тя го не помнеше. Ни баща, ни майка знаеше.

Нейде далеко са те, но аз ще ги найда един ден, така думаше често кога се натъжи. Но все бързо й отминаваше и за някоя работа се залавяше. На тоя да помогне, на оня това-онова да услужи - за всеки по нещо гледаше да направи. И като че тъй бе редно - тъй го приемаха. Забулени от ненаситно себелюбие и гордост, хората не я забелязваха - тя бе просто сянка, която тихо в ъгъла шета.

С децата на Маноля често играеше и те много я обичаха. Па и баща им я харесваше, негли само той в нея човешка душа виждаше, а не неуморна шетница, обречена вечно на всички да прислугва.

Но на нея гаче ли така й харесваше - смущаваше я людско внимание и ненадейна загриженост. Радост й носеше кога на всекиго с нещо помогнеше - и така сама се бе на слугуване орисала.

По Вучляци (тъй тука викаха на Вълчите дни) минаваше по къщи и дворове, кал зад огнище и двери да лепи - на сиви вълци очи и уста да замаже.

А попът кога бе трезвен все й се караше, че не на разни хора прищевките трябва да изпълнява, а с богоугодни дела да се занимава (сиреч да му прислужва), защото Царството Божие идело и за такива нехранимайковци там място нямало (не за себе си, а за нея говореше той). Пък тя го много не слушаше, а бършеше прах от строги икони да виждат по-добре кротки светци болките на хората.

И свещници чистеше - нови огънчета надежда да има де людете да сложат.

А попът я не хокаше дълго - винцето бе по-интересно и скоро в омайни светове то унасяше божия човек.

И наближаваше последния девети ден - на зверините дни края. А децата на Маноля нейде се бяха заиграли. Из поля и гори волно тичаха те - цветя и птички ги омагьосваха с чудна омая.

А Богдана бе с тях - билки да събере за една стара жена и децата на игра да изведе. Тъй правеше тя - че Маноля самин беше - черна болест бе млада майка преди години отнесла. И на слуги той децата не даваше, че звънък смях се от детски уста чуваше само кога Богдана масивна врата отваряше и с красиви венчета в ръце им махаше.

Та тоя ден до късно се не върнаха. Смрачи се и тъмен пурпурен здрач се тежко спусна. А децата ги нямаше, и Богдана също.

Разтревожи се Маноля и тръгна да ги дири. И други тръгнаха с него. А нейде по пътя вълчи вой дочуха и кръвта им се смръзна в ужас и яд, и жилести ръце здраво чепати сопи стиснаха. В бесен бяг Манол времето искаше да изпревари и преди страшна глутница до децата си да стигне. И другите тичаха с него - гаче ли тях самите черни вълци гонеха.

А детски плач се чуваше едва-едва на тъмна поляна - тихо и призрачно страшно. Децата бяха добре, само много уплашени. Вълците ги нямаше, но и Богдана също там не бе...

Не я видяха вече. Никой не разбра що бе станало точно, децата и дума не продумваха за туй. Само мълва се носеше, че белият вълк я бе при себе си взел, че людете вярна слугиня не заслужаваха още.

© Радислав Кондаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2004, № 8 (57)