ДАЛЕКОМЕР

web

Когато зрееха тиквите и кратуните,
лежах на хълма с бинокъл,
насочен към Одрин.
Беше през ХХ век,
седемдесет и седма година.
Далекомерът беше като триножник,
но без палитра.
Бях на длъжност разузнавач от Черния полк,
но тайното ми призвание беше поезията.
Избелелите зелени дрехи
ме правеха да приличам
на голям летен скакалец,
кацнал на възвишението.
Бях един млад неизвестен поет,
но известен на едно момиче от Варна,
бях любител на Фридрих Шилер
и радетел за неговата естетическа държава...
Млад неизвестен поет,
потънал във военщина...
Това е картинката.
Както казах, беше сезонът
на тиквите и кратуните.
На юг беше Одрин,
на изток - Изворът на белоногата,
откъдето се чуваше звън на китара
и може би това е бил Гриша Трифонов.
Но може би е било халюцинация от умора,
ако цитирам великолепния Левчев.
Пак, ако продължавам да го цитирам,
ще продължа интелигентската си поема
от войнишки спомени.
Войнишките спомени са любимо занимание
за мъже, които нямат тема за разговор.
Измервах разстояния до целите.
До вероятните цели.
Беше горещо лято през Студената война.
Новобранецът Емил беше отишъл за вода,
а все го нямаше.
Почвах да си мисля за Жан-Жак Русо
и за книгата му "Емил или за възпитанието",
ако разбирате какво имам предвид...
Та, горещо беше през тази Студена война,
когато зрееха тиквите и кратуните
и особено кратуната на един млад поет,
известен като такъв само на едно момиче от Варна.
Лежах на хълма с бинокъл в ръка
и играех в масовката на световната драма "Война или мир"
с подзаглавие "Престъплението е наказание".
В личен план всичко завърши с "Любовта е коварство".
Освен за едно момиче от Варна
си мислех за Бенедикт Спиноза,
който е гледал на вселената с телескоп,
и за Лайбниц, който е гледал на монадите през микроскоп...
И за Рене Декарт и неговия "Трактат за светлината".
"Наблюдавам, следователно съществувам" - мърморех.
Мислех и за други оптически щуротии,
които ми бяха наследство от Математическата гимназия.
Когато гледаш с бинокъл или далекомер,
задължително е и теб да те гледат.
Един турски войник беше като мое отражение в огледалото
оттатък Южната граница.
Мислех си за хармонията на гласните и съгласните
в турския език,
което е една узаконена музикалност.
Спрягах глагола наблюдавам, очаквам, дебна:
Бен гюзлейорум
Сен гюзлейорсун
Биз гюзлейоруз
Аз наблюдавам
Ти наблюдаваш
Ние наблюдаваме
Голямо дебнене падна
през Третата световна война.
Дядо ми през Първата,
баща ми през Втората,
а аз през Третата...
Студената война я броя за Трета,
за да й предам значимост,
каквато тя няма,
но нали знаете, че на Балканите
войнишките спомени
са мезе за ракията...
Ще завърша с това, че миналото
е напълно умряла работа.
Парафразирайки великолепния Левчев
ще кажа,
че ние, поетите, сме историци на бъдещето
(при него е "разузнавачи на бъдещето").
За написването на цялото това безобразие
е виновен поетът Лъчезар Лозанов,
военен журналист и досадник,
който събирал войнишки спомени, моля ви се.
На ти, Лозанов, спомени,
на ти, горо, говеда.
Тогава, когато лежах на хълма
с бинокъл в ръка
като голям скакалец,
си мислех каква непоносима Вандея
са тия Балкани.
Зад мен беше Черният полк,
изтребен до крак с огън и жупел
от артилерията на "третия райх"
някога в унгарската степ.
Девет години преди да наблюдавам Одрин
Черният полк беше охранявал летището в Прага
и старшините още разказваха за това,
макар че нямаше нищо за разказване.
Бих могъл да напиша книга
"Приключенията на Бай Ганьо и добрия войник Швейк
през Третата световна война",
но не си падам по мелодрамите
нито по чешките, нито по българските.
На умряло минало
нож няма да вадя,
а с честта на Черния полк не бих кощунствал.
И с честта на противника.
Затова ще завърша така
към оня, с когото се наблюдавахме
тогава през границата на Студената война
като два огледални образа:
"Сен, меслекташъм, бана аскераркадаш гиби син."

© Румен Денев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2013, № 7 (164)