Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕЛОТО НА БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

Петър Динеков

web | Български народни песни

През 1961 г. се навършва една бележита стогодишнина - стогодишнината на сборника на братя Димитър и Константин Миладинови "Български народни песни", излязъл в 1861 г. в Загреб. Това е голямо събитие не само в историята на българската фолклористика, но в историята на българската култура изобщо. В един период само от шест години се появяват няколко забележителни сборници и книги, посветени на българското народно поетическо творчество - "Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар" на руския учен П. Безсонов (1855), "Показалец" на Раковски (1859), "Народне песме македонски бугара" на босненския археолог Ст. Веркович (1860), "Памятники народного бита болгар" на Л. Каравелов (1861) и сборникът на Миладиновци. След първите опити на В. Караджич, Ю. Ив. Венелин, В. Априлов, Н. Геров, Ив. Богоров, Ст. Враз, П. Р. Славейков и др. да обърнат вниманието на научния свят върху българския фолклор, сборниците от средата на века показват огромно художествено богатство, разкриват изумителния поетически гений на един непознат народ, който при това пъшка под тежко робство. Между тия сборници на първо място трябва да бъде поставен сборникът на Димитър и Константин Миладинови.

Само тоя сборник да бяха съставили и издали двамата братя, имената им щяха да влязат трайно в историята на нашия народ и на славянството изобщо. Но сборникът е само един момент от техния плодотворен героичен живот. Тоя живот започва в Струга, на брега на Охридското езеро, и завършва в цариградската тъмница. Въпреки разликата в годините (Димитър е 20 години по-стар от Константин) пътищата на двамата братя са най-тясно преплетени, водят към една обща цел и завършват с обща трагична съдба. Дейността им съвпада с периода, когато започва националното възраждане на Македония и когато особено изпъква опасността от великогръцката шовинистична пропаганда. Гръцката буржоазия се е развила по-рано, има тесни връзки с напредналите в културно отношение западни народи, по-рано възприема идеите на европейското просвещение и в края на XVIII и началото на XIX в. създава могъщо просветно движение с културни центрове в Епир, Тесалия, Мала Азия, островите, Цариград и другаде. Обикновено в местата, където има големи гръцки търговски колонии, се уреждат и училища. През тоя период особено известни стават гръцките училища в Цариград (гимназията в квартала Куру-чешме), Атина, Кидония, Смирна, о-в Хиос, Букурещ, Мелник и др. В първите десетилетия на XIX в. българите, които още нямат добре устроени училища, отправят поглед към гръцките училища и там се учат Н. Бозвели, Н. Рилски, Раковски, Р. Попович, Ив. Селимински, Г. Кръстевич, Ив. Добровски, К. Фотинов, П. Берон, Ил. Макариополски и т.н. По същите причини и младежта в Македония се насочва към гръцките училища, където се учат Д. Миладинов, К. Миладинов, Р. Жинзифов, Гр. Пърличев и др.

Не бива да се отрича положителната роля, която гръцкото образование играе в началния период на нашето национално възраждане. То не се свързва с денационализаторски задачи, или както отбелязва К. Шапкарев, "тогава нямаше оня гръцки фанатизъм и оная жажда за погърчване, които се родиха след появяването на българския черковен въпрос. Тогава всички се признаваха за българи, а се учеха на гръцки не защото мислеха себе си за гърци или за да станат такива, а просто защото на тоя език съществуваха училища и учебници" (Шапкарев 1895: 276).

Ролята на гръцкото образование значително намалява, когато от 30-те и 40-те години се разтварят за българската младеж вратите на руските училища и се реформира училищната система в страната, като се създават многобройни училища от нов тип. Отливът от гръцките училища се увеличава още повече, когато гръцката националистическа буржоазия започва да използува гръцкото духовенство и гръцкото образование за своите панелинистични цели. Във връзка с това избухва и борбата срещу фанариотското духовенство. Черковната борба е всъщност борба за утвърждаване на българската националност в Турската империя срещу елинизаторските стремежи на гръцката буржоазия. "Смисълът на "черковната борба" - пише Д. Благоев - не е в добиването на национална черква и екзархия, а в отделянето и признаването на българската националност в Турция като отделна единица. Дотогава българската народност не се признаваше нито от Турция, нито от гръцката патриаршия. Турция наричаше българите е обидното име "оруммилети", "гръцки народ", под което се разбираха всички християни. Въпросът беше - да се накара Турция да признае българите за отделна от гърците нация, със самостоятелно право да се учи на български, да си отваря български училища, да има българска черква с българско духовенство. Тъй че "черковната борба" беше чисто национална политическа борба за признаване българската народност в Турция като отделна национална единица, равноправна с гръцката" (Благоев 1949: 49-50). Тия стремежи особено личат в Македония, където гръцкото влияние - поради географската близост с големите гръцки икономически и културни центрове - е проникнало по-дълбоко, гръцкият език се е наложил в черквата и училищата. Това влияние е толкова силно, че дълго време българите си служат с гръцко писмо (пишат на своя език с гръцки букви); дори сборникът на Миладиновци е бил написан първоначално с гръцко писмо. Тъкмо в борбата срещу гърцизма, в движението а въвеждане на родния български език в черквата и училищата се състои основният смисъл на делото на двамата братя. Особено забележителна в това отношение е дейността на по-стария брат Димитър Миладинов.

Родният град на двамата братя Струга е разположен на северния край на Охридското езеро - там, дето изтича р. Дрин. Със Струга, Охрид и Охридското езеро е свързана голяма част от дейността на Миладиновци. Прекрасната природа на тоя край и особено красотата на езерото са изпълвали с гордост душата на Миладиновци и немалко са спомогнали за пламенния им патриотизъм. Не случайно по-късно в Москва Константин си спомня с дълбока носталгия за родния край:

Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам;
на наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората;
тамо дарбите природна сила
со съта розкош ги разтурила:
бистро езеро гледаш белеит
или от ветар синотемнеит;
поле погледнеш или планина,
сегде божева йе хубавина.
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.

В тая обстановка, изпълнена с природна красота и исторически спомени, израстват двамата братя - Димитър, роден в 1810 г., и Константин - в 1830 г. Семейството е многолюдно - шест синове и две дъщери; бащата Христо е беден грънчар, сам неук. Жаден за просвета, той иска да изучи поне един от синовете си. Често се оплаквал на съгражданите си: "Слушам в църква евангелието да се пеит, ама шчо марифет, шчо файде от него, кога не разбирам нишчо" (Шапкарев 1884: 7). Христо Миладинов на младини посетил някогашна Австро-Унгария и могъл да сравни живота на тамошните славяни със съдбата на поробеното население в Турция. Той изпраща първия си син Димитър в манастира "Св. Наум", за да се научи да чете на гръцки. Тук Димитър прекарал известно време като послушник и учил под ръководството на игумена. Завърнал се в Струга, той бил смятан вече за учен човек. Но Димитър сам добре виждал, че неговите знания са недостатъчни. Затова той продължил образованието си в гръцкото класно училище в Охрид и го завършил успешно, преодолявайки големи материални пречки (бащата през това време починал); той обърнал със способностите си внимание на гръцкия владика и охридските първенци. Тук, в Охрид, в 1830 г. Димитър Миладинов започва и учителската си дейност.

Съдбата на Дим. Миладинов е съдба на български учител през епохата на възраждането - скитания от град на град, принудителни прекъсвания, преследвания. Д. Миладинов съчетава просветната си дейност с непрестанната борба срещу фанариотското духовенство. На пръв поглед изглежда парадоксално обстоятелството, че той се образова като първостепенен елинист, като дълбок почитател на елинската култура, пише дори писмата си на гръцки и същевременно употребява всичките си сили за внедряване на българския език в училището и черквата. В 1857 г. той пише до кукушани: "Аз скачам от радост, като гледам вашата любов и вашия стремеж към нашия матерен език, а най-много затуй, че много от младите и свещениците с усърдие са се решили да учат славянски език, тъй щото подир няколко месеца ще могат да служат божествената служба на стария наш прадеден език. Криво поглеждат на вас гърците! Имайте гърди славянски и гърди славянски показвайте! Укоряват нашия славяно-пелазгически език, един от най-старите и богати езици, и го наричат варварски! С пръсти им показвайте славянските филолози, физици, математици н други учени люде в Русия, Чехия, Далмация, Полша, Галицня, Словакия. Хърватско и, тъй да кажа, като захванете от Ледовития океан до Адриатическо море и от вътрешността на Германия до Епир и Тесалия, които се наслаждават с плодовете на просветата." Самото писмо на Миладинов е написано на гръцки. Вълнуващи са следващите редове в него: "О, как ме е срам, че на гръцки език излагам своите славянски чувства и само неотдавна съм захванал да разбирам славянския език."

Действително, още при първото си учителствуване в Охрид (1830-1832 г.) Д. Миладинов започва да преподава на гръцки. Той не е доволен от образованието, което има. След едногодишен престой като секретар в кантората на един търговец от Драч (Дурацо), където научава италиански, Д. Миладинов с материалната помощ на охридчани продължава учението си в гръцката гимназия в Янина, където остава до 1836-1837 г. В това бележито средище на гръцката образованост, в което някога са преподавали Евгений Вулгарис, наричан "новият Платон", и един от учениците на Ем. Кант - Псалиди, младият българин получава солидна култура. Янинската гимназия е много добре уредена, снабдена е с голяма библиотека, притежава физически и химически кабинет, дава сериозни хуманитарни и природонаучни знания. Гръцките училища през оная епоха са се намирали на голяма висота. Българските младежи в тях, от една страна, са се запознавали с достиженията на съвременната култура, а, от друга страна, са се вдъхновявали от реформаторските и патриотичните стремежи на гръцките учители.

Д. Миладинов излиза от Янинската гимназия с много добра подготовка на учител-елинист. Тая подготовка проличава навсякъде, където учителствува през следващите години: Охрид (1837-1839), Струга (1840), Кукуш (1840-1842), Охрид (1842-1845), Струга (1846), с. Магарево край Битоля (1847-1852), Битоля (1852-1854). Той успява да уреди училищата, да разшири тяхната програма, с блестящите си педагогически способности привлича много ученици. К. Шапкарев отбелязва: "Той преобразил учебната и преподавателската система в училището, подтикнал много напред учението и вдъхнал в ония градове, където учителствувал, и в околностите им силно ученолюбив и жарка ревност към науката." И по-нататък: "С учениците си Димитрий се обхождал всякога учтиво и благо, како със свои чеда, обхождание необикновено у дотогашните учители, които обхождали се били тирански, мъчителски към крехката младенческа възраст. Следователно, привлякъл беше към себе си, като Сократ, любовта на учениците си. В преподаванието уроците той бил ясен и вразумителен, а чуден преподавателен, вдъхновителен дух го е украсявал и е улеснявал учениците му в напредъка" (Шапкарев 1884: 10, 13). Гр. Пърличев, ученик на Д. Миладинов, характеризирайки в автобиографията си блестящата му учителска дейност, добавя: "Он във всяка постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше от устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му." Учениците на Д. Миладинов отбелязват особено неговия интерес към класическите езици и литература, които той е преподавал с голяма вещина и увлечение.

Нямаме много данни за патриотичната му дейност през първите години на неговото учителствуване. Знаем само, че е превеждал черковни молитви на български (написани с гръцки букви), за да могат свещениците да ги четат в черква. Това събужда недоволството на гръцките владици, които още през 40-те години започват гоненията си срещу него. Но Д. Миладинов продължава да преподава на гръцки, което учудва дори руския учен проф. В. Григорович, който в 1845 г. посещава Охрид. Д. Миладинов го придружава в Струга, където Григорович записва една народна песен от майката на Миладиновци, много добра певица. Руският учен е възхитен от чистата славянобългарска реч, която слуша в Охридско, и поръчва на Миладинов да състави граматика на тукашното наречие. Тая среща с Григорович е имала важно значение за укрепването на славянските и българските чувства на Д. Миладинов и вероятно за първи път е събудила у него интереса към народното творчество. Все повече се оформя патриотът, борецът за българско национално съзнание, противникът на гръцките националистически аспирации в Македония. Шапкарев изрично отбелязва, че като учител в Битоля е следял отблизо живота на Д. Миладинов и наблюдавал постоянните му горещи спорове с битолските гъркомани-цинцари. За порасналото патриотично самочувствие говори и извънредно интересното писмо, което Д. Миладинов изпраща в 1852 г. до редактора на "Цариградски вестник" Ал. Екзарх. В него той изтъква опасността от рашространението на гръцкия език в Македония, защищава необходимостта в училише децата да започват учението на майчиния си език, сочи главната пречка за "славянския напредък" - гръцкото духовенство. Д. Миладинов пише: "шест осмини почти на Македония, населени от едноезични българи, се учат всички на елинско писмо и от елините се наричат елини..." И тук, както прави много пъти това, Миладинов подчертава, че в Македония борбата срещу елини ще е борба за български език и българско национално съзнание. Той предупреждава: "Пороят на елинския език ще стане, за тукашните места неудържим, ако не се вземат силни мерки. Мнозина славянобългари са се учили и се учат в Атина и с време с езика се оформяват и нравите, и следователно и народността се смесва с чувствата." Писмото до Ал. Екзарх бележи важен етап в обществената дейност на Д. Миладинов - решителното му опълчване срещу гърцизма в Македония, решителна борба за националното осъзнаване на нейното българско население.

В края на 40-те и началото на 50-те години в просветната работа и борба до Д. Миладинов застава и неговият по-млад брат Константин. Роден в 1830 г., той учи при брат си в Струга, Охрид и Кукуш, след което Димитър го праща да завърши гимназията в Янина. Завърнал се оттам, Константин учителствува две години (1847-1849) в с. Търново край Битоля. Тук се оформя като патриот, живеейки в най-тясна близост с брата си и водейки заедно с него остри спорове с местните гъркомани. В 1849 г. Константин заминава за Атина и завършва елинска филология в Атинския университет (1852 г.). След това по препоръка на брат си прекарва известно време в Зографския манастир, за да се запознае със славянски в богословското училище, основано от Партений Зографски, завършил Московската духовна академия. През 1852-1853 г. Константин учителствува в с. Магарево, Битолско, заемайки мястото на брата си, който става учител в Битоля.

Започналата в 1853 г. Кримска война представя важен момент в живота и обществената дейност на Миладиновци. Тя предизвиква общ патриотичен подем и събужда надеждите на народа за близко освобождение. Интересът към Русия нараства. Р. Жинзифов пише за настроенията в Македония по време на войната: "Ако през време на Източната (Кримската) война се намирахте в Македония, щяхте да видите граждани и селяни, заобиколили учителя, който им чете във вестника съобщенията за успехите и неуспехите на русите. - Какво, русите не са ли минали още Балкана? - питали едни. - Превзета ли е Силистра? - осведомявали се други. - Скоро ли ще бъдат при нас?" (День, Москва, 28.Х.1862 г.). Самият Д. Миладинов отбелязва в една бележка: "Жените, кършейки ръце и тъжейки, казваха: - Е, шчо црна змия не късна? Е, златен цар Никола, шчо ни остае? Шчо ке чиниме мие сиромаси без тебе?"

Времето на войната не е особено благоприятно за открита патриотична дейност вътре в страната. В 1855 г. Д. Миладинов напуска училището в Битоля и се озовава в Херцеговина, където прекарва шест месеца в гр. Мостар като писар при тамошния гръцки владика. Възмутен от неговото поведение, той го напуска и пътува из Херцеговина, Босна, Карловци, Нови Сад, Белград, като се запознава с езика, живота и културата на сърбите в Австро-Унгария и Сърбия. Поканен от един руски търговец да заеме учителско място в Русия, той отказва, но обещава да прати там Константин, за да продължи образованието си. Д. Миладинов изучава внимателно положението на другите славянски народи, сравнява го с действителността в Македония и това му вдъхва нови подтици за борба. Завърнал се в Струга, той наистина прави всичко възможно да изпрати брата си в Русия. Ясно е, че Д. Миладинов съзнава дълбоко ролята, която Русия и руската култура могат да играят и играят в българското националноосвободително движение. На Русия той възлага големи надежди, в лицето на руския народ вижда закрилник на поробените славяни на Балканския полуостров. Д. Миладинов е изпълнен с дълбока обич към Русия и руския народ.

Контантин Миладинов прекарва четири години във великата славянска страна (1856-1860). През Одеса и Киев с материалната подкрепа на Одеското българско настоятелство той се озовава в Москва и се записва студент по славянска филология в Московския университет. Р. Жинзифов, първият биограф на Миладиновци, дава интересни сведения за живота на Константин в Русия. Той изучил бързо и много добре руски език, запознава се с руската култура, свързва се с видни представители на руската интелигенция, пътува из страната, с дълбоко вълнение се спира пред Волга - като пред свещена река на българите, възкликвайки: "Волга! Колко народи са се срещали на твоите брегове! Колко велики събития са се извършили пред тебе! И от всички народи, които са пили твоята вода, само ние задържахме твоето име!"

В Москва К. Миладинов попада сред цяла дружина български студенти - Л. Каравелов, М. Дринов, Н. Бончев, Вас. Попович, С. Филаретов, Р. Жинзифов, Конст. Геров, К. Станишев и др. Те тук не само учат, но се чувствуват като представители на своя народ, задължени да осведомяват чрез статии и други материали руското общество за положението на поробеното славянско население на Балканския полуостров. Голяма част от българските студенти имат сериозни научни интереси и проявяват литературни дарби. През 1860-1862 г. те издават свое списание - "Братски труд", където намират място и първите им художествени, научни и публицистични опити. В "Братски труд" сътрудничи и К. Миладинов - тук той обнародва стихотворенията си "Сираче", "На санцето" и "Егюптин делия", статия за Охридската архиепископия и извадки от сборника. В Москва Константин превежда от руски и издава брошурата "Православни братства в Югозападна Русия", насочена срещу католишката пропаганда. Трябва да се каже, че в Русия се проявяват не само научните интереси на К. Миладинов, но се пробужда и развива и неговият поетически талант. Почти всичките му известни стихотворения са писани и обнародвани през тоя период (главно в "Български книжици" и "Братски труд"). Тук се ражда и най-хубавата му поетическа творба - вълнуващата елегия "Тъга за юг". Несъмнено, запознаването с руската поезия твърде много спомага за развитието на поетическите склонности на К. Миладинов; не е без значение и благоприятната българска студентска среда - мнозина от българските студенти проявяват литературни интереси и по-късно оставят трайна следа в развитието на българската литература, особено Л. Каравелов. К. Миладинов вероятно е бил твърде близък с Л. Каравелов, за което свидетелствува не само общата снимка, направена в Москва през 1858 г. (Архив-Раковски 1957: 400), но и обстоятелството, че Каравелов посвещава най-хубавата си повест "Българи от старо време" на Миладиновци.

От Москва К. Миладинов влиза във връзка и с Раковски. Това е една забележителна, но слабо позната страница от живота на двамата братя. Преди всичко с Раковски е бил свързан Д. Миладинов, той е бил в преписка с него, но писмата на Раковски са загубени вероятно при арестуването на Д. Миладинов, чиято архива била задигната от турските власти. Д. Миладинов е притежавал "Показалеца" с надпис на Раковски, а също и поемата "Горски пътник". Той е сътрудничил в "Дунавски лебед", където през 1860 и 1861 г. излизат негови дописки (Архив-Раковски 1957: 427).

На К. Миладинов е било добре известно името на Раковски, чието патриотично и книжовно дело той високо е ценял. За това свидетелствуват четирите негови писма, които се намират в архивата на Раковски. Първото е изпратено от Москва на 8.I.1859 г. К. Миладинов изразява не само възхищението си от делото на Раковски, но и съобщава за желанието на Раковски да се запознае с македонското наречие; той подканя Раковски да издаде събраните народни песни. Няма съмнение, че връзката с Раковски още повече засилва неговия патриотизъм.

Малко знаем за научните занимания на К. Миладинов в Москва и за работата му в университета. Там той е имал възможност да слуша лекции на редица бележити слависти и историци като Буслаев, Бодянски, Тихонравов, Соловьов, някои от които са известни специалисти в областта на фолклора. Както по-голямата част от българските студенти, той ще е бил свързан предимно със славянофилските университетски и обществени среди. За нас е много важно съобщението на Р. Жинзифов, че К. Миладинов е отделял в Москва много време за сборника с народни песни, който е донесъл със себе си от България. "Между това в продължение на тия три години брат му Димитър въпреки огромните си други грижи намираше време да събира народни песни и пр., които изпращаше на К. Миладинов. Той ги държа три години в Москва, занимаваше се с тях и ги лелееше, както майка лелее своя едничък скъп син, останал невредим след много нещастия и беди. И през целите тия три години той не престана да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване, но средства не се намериха и им бе съдено да бъдат издадени в друг славянски град, но не в Москва."

Съдбата на сборника поглъща главната част от вниманието на К. Миладинов. Само няколко руски учени се заинтересуват от сборника (Рачински, Безсонов, Беляев и др.), но средства за неговото издаване не се намират. Една от причините за слабия интерес на руските учени към сборника е била и тая че песните са били записани с гръцки букви.

Р. Жинзифов дава още една интересна подробност от живота на К. Миладинов в Русия "Външните условия на живота, тежкият климат на Москва с нейните силни мразове и облачно небе действуваха тежко на неговата душа и я изпълваха с мрачни мисли и рядко лицето му се усмихваше. Но все пак Москва, която му даде нови, свежи умствени сили и по-твърдо народно самосъзнание, остана неизгладима в паметта му и К. Миладинов - говори очевидец, - заминавайки си, не можеше да не се просълзи и да не каже "Прощавай, Москва! Прощавай, черкво на блажения Василий! Прощавай, Кремъл! Прощавай, университете!"

За настроенията на К. Миладинов в Русия свидетелствуват и неговите стихотворения. Престоят му в Русия се оказва извънредно плодотворен - К. Миладинов разширява своите знания, запознава се с руската литература, изучава проблемите на фолклора, свързва се с видни представители на руската и бълларската интелигенция. Той напуска великата славянска страна, изпълнен с дълбока обич към нея и нейната култура. Макар и да не успява да завърши Московския университет, мисълта за издаването на сборника с народни песни, събитията в България, съдбата и призивите на брат му го накарват да напусне Москва.

След Кримската война, докато Константин е в Русия, се разгръщат най-напрегнатите, най-драматичните моменти в патриотичната дейност на Димитър Миладинов.

Завръщайки се от пътуването си в Австро-Унгария и Сърбия, Дим. Миладинов става учител в Прилеп. По това време тук учителствуват в първоначалното българско училище бащата и синът Жинзифови. Миладинов преподава в класното гръцко училище, като въвежда в него български предмети, особено българска история, изучавана на български език, а в първоначалното училище - български взаимоучителни таблици. Той често разговаря с гражданите, защищава българския език, говори за напредъка на другите славяни. Шапкарев отбелязва: "Беше се възродило у него едно ненаситно родолюбие, дотолкова щото дори до фанатизъм допираше" (Снегаров 1927: 60). В Прилеп в свободните вечерни часове Димитър записва народни песни и приказки, исторически легенди, прави описания на местности, събира статистически и други данни, които изпраща в Русия. Патриотичната дейност на Д. Миладинов скоро бива забелязана от битолския гръцки владика, който с помощта на местните гъркомани се опитва да унищожи направената реформа в училището. Дим. Миладинов е обвинен като руски агент и откаран под стража в Битоля. Забраняват му да се върне в Прилеп и той приема отправената му покана да открие българско училище в Кукуш.

Двете години, които прекарва тук (1857-1859), са един от най-блестящите периоди в учителската и патриотичната дейност на Дим. Миладинов. Първото нещо, което прави, е въвеждането на българския език в училищата. Това предизвиква истинско оживление в града; при Миладинов идват да се учат не само децата, но и възрастни. Р. Жинзифов, който е пристигнал в Кукуш преди Миладинов и е поел ръководството на първоначалното училище, описва дейността му по следния начин: "Щом пристигна, училищата взеха друг вид, друго направление. Много от младите, които отколе бяха излезли от училището, напуснаха занаята си и отново заеха своите училищни места при Миладинов. Славянските букви заговориха в двете училища на Кукуш; в същото време бяха донесени от Велес и от Цариград няколко книги. От ден на ден работата вървеше напред; децата за малко време се научиха да четат и пишат свободно и весело беше да гледа човек, че на деца, на които трябваше цяла година, за да се научат да четат свободно по гръцки, и още две-три години, за да разбират нещо от същия език, сега доста им бяха 2-3 месеца, за да четат свободно и да разбират разкази из българската история. Родителите не можеха да се нарадват, като слушаха децата си да им четат от свещената история на отец Партений [Зографски]... Любовта към родния език дотолкова се разви, че подир урочните часове женени мъже от 20 до 25 години всеки ден посещаваха училището и изучаваха черковнославянски и български език; дори и хора, преминали на години, в дюкяните си в свободното време с охота се учеха един от друг да четат."

Както се вижда от свидетелството на Жинзифов, дейността на Д. Миладинов намира дълбок отзвук сред населението на будния български град Кукуш, издигнал се през първата половина на XIX в. като важен административен и стопански център. Дим. Миладинов успява да побългари училищата, обикаля околните български селища и буди националното съзнание, като истински демократ е във всекидневен досег с народа, продължава да събира и преписва народни песни; неговата дейност стига до Солун, където успява да спечели за българския език и просвета мнозина видни българи като Конст. Държилович и неговия син Георги Динков.

Дим. Миладинов насочва вниманието си и към черквата. Под негово въздействие българският език постепенно прониква в богослужението. Отначало само отделни молитви се казват на български. Обикновено поради липса на черковнославянски и български книги Миладинов срещу празник превеждал на български молитви и слова, които написвал с гръцки букви и ги давал на свещениците и учениците. През 1858 г. вече се изпълнява на славянски цялото богослужение. Това предизвиква силната реакция на гръцкото духовенство, което добре вижда ролята, която играе Миладинов, и насочва борбата си срещу него; нападки срещу българския учител се явяват дори в атинския печат.

Дойрано-полянският гръцки владика води борба срещу цялото кукушко население, което твърдо защищава употребата на българския език в черквите и училищата и иска да му бъде изпратен български владика. Борбата срещу цариградската патриаршия така много се ожесточава, гърците се проявяват до такава степен като агресивни и неотстъпчиви, че кукушани се решават на отчаяна стъпка - през 1859 г. скъсват с цариградската патриаршия и се обръщат с прошение към папа Пий IX за уния. Това е един от най-драматичните моменти в историята на българското население в Кукуш през средата на XIX в. Това е несъмнено акт на отчаяние и маневра за сплашване на цариградската патриаршия. Униатското движение в Кукуш, в което играят голяма роля католишките мисионери, минава през много перипетии (Влахов 1960: 18-50). В 1859 г. Миладинов напуска града поради преследванията на гръцкото духовенство, но също и поради огорчението си от приемането на унията.

За дейността на Д. Миладинов в Кукуш притежаваме интересни свидетелства и от двама руси - А. В. Рачински и Е. П. Южаков, които в края на 1858 и началото на 1859 г. посещават града като пратеници на Славянския благотворителен комитет в Москва. Рачински пише през 1862 г. за Димитър Миладинов: "Споменът за този човек е за мен неизгладим. Аз виждах у него за пръв път един народен деец не такъв, за каквито ни разказва историята и които ние не можем да си въобразим иначе освен на пиедестал или сцена, или гледащ от високо. Не, в една от най-старо време славянска страна, завоювана в течение на вековете от промишления дух на гърците, там, гдето гърцизмът значи аристокрация, видът на Д. Миладинов, който владееше гръцкото образование до съвършенство и не се ползуваше от него за свои изгоди, трябваше да буди удивление. Как! Човек, който беше способен да бъде първоучител в която ще елинска школа, за да заслужи за това почит и изгоди от елинизираните граждани, остава скромен учител по гръцки език в българско село, което враждува против гръцкия владика и всичко, що напомня за него! И преподава той гръцки език не заради красотата на неговата писменост, а за вътрешното съдържание на древната философия. И при това той понася бедност - и каква? - гола, като облича само в празник прилична дреха, която поради немския й произход нарича чифутска. Цяла неделя се гизди с ленена антерия или изтрит подплатен кожух, в незатоплена стая, с мангал, който издава задушлива миризма, пред мръзнещи ученици; тълкува им Софокъл под звъна на стъклата, които треперят от силния вятър, дошъл от Солунското поле, от устията на Олимп, Люлка, Кожана... А притесненията? - Владиката го ненавижда, подушвайки у него народен деец и противник на своята безнаказаност... И Миладинов ту се спогажда с турците, за да спаси от преследването на владиката българското училище; ту убеждава свещениците да напуснат обикнатия от него самия гръцки език, за да се заемат с изучаването на славянския - роден за кукушани; ту отива в Солун и успява да увлече със силата на своето красноречие самите елинизирани първенци в полза на божието дело. И пак разправии с учениците, вътрешни недоразумения в общината и противодействия на местните гъркомани... И Д. Миладинов живее и обучава, говори и убеждава, и пише, като снима препис от всяко свое писмо..." (Арнаудов 1943: 72-73; също: Селищев 1933: 3-4).

От Кукуш Д. Миладинов се връща в родния си град Струга и става учител на мястото на своя зет К. Шапкарев, който се премества да учителствува в Охрид. Тук Миладинов продължава своето дело, обръща специално внимание на образованието на девойките, разширява изучаването на родния език, въвежда славянски в черквите, където постепенно цялата литургия се извършва на славянски. По тоя повод самият той пише в дописка до "Цариградски вестник": "Сите, що слушат, болгарите се радуват, защо разумеват болгарскиот язик и едни от радости плачат." Д. Миладинов взима дейно участие и в обществения живот на Охрид, помага за разпространението на българската просвета. Миладинов успява да помири враждуващите партии в двата града и след смъртта на владиката Йоаникий организира и ръководи борбата за назначаване на български митрополит в Охрид. Охридчани пишат редица писма до патриаршията, но безуспешно - за митрополит бива назначен гъркът Мелетий. Гражданите на Охрид, Струга и околните селища се обявяват решително срещу него, не го посрещат, не ходят в черквите на неговите служби, открито му заявяват, че не го искат. Борбата срещу Мелетий е един от най-драматичните епизоди в живота на Охрид през тая епоха; в нея Дим. Миладинов играе важна роля - като главен подбудител на народното недоволство. Той пише редица дописки в "Цариградски вестник" и "Дунавски лебед", в които смело разобличава гръцкото духовенство. В дописката си в "Цариградски вестник" (от 28 февруари 1860 г.) Д. Миладинов заявява: "В света окружия Охридска немат ни една фамилия гръцка освен три-четири села влашки, а свите други су чисто болгарско племе".

През 1860 г. българската община в Цариград, оказвайки голямо доверие на Дим. Миладинов, го натоварва да обиколи Македония, за да събере помощи за новостроящата се българска черква в турската столица. Миладинов обикаля в продължение на пет месеца Дебър, Кичево, Воден, Струмица, редица села и навсякъде агитира срещу гръцкото духовенство. Той влиза в непосреден допир с народа, изучава неговите болки и стремежи, насърчава борческата му воля. Заедно с помощите Миладинов събира и старинни ръкописи, книги, стари монети. Завърнал се в Струга, той мечтае за времето, когато ще се върне брат му от Русия, за да открият мъжка и девическа гимназия в Охрид или Битоля, с мъжки и девически пансион, и още по-смело и упорито подхваща борбата срещу гръцкия митрополит.

Мелетий отговаря на тая борба с клевети, подкупи и интриги пред турската власт и успява да представи Дим. Миладинов като бунтовник и враг на държавата На 16 февруари 1861 г. по заповед на битолския валия Д. Миладинов бил арестуван и на другия ден, заобиколен от цяло отделение жандарми, бива отведен и затворен в Охрид. Заедно с арестуването от неговия дом биват задигнати много книги, ръкописи и писма. От тоя момент започва мъченическият път на Димитър към смъртта. Обявен за "царски душманин", качен на кон, Дим. Миладинов бил откаран в Битоля. К. Шапкарев описва неговото смело държане в тия тежки моменти:

"Макар и да отиваше на явна смърт, от която никой не вярваше да утече, покойний Д. Миладинов никак не беше уплашен и стреснат, а със спокойна душа, безбоязнено и с весело сърце като на сватба отиваше си, ездещ на коня като сват. Това чинеше той по две причини: първо, защото се надяваше за спасението си на отличните си приятели и познайници в Цариград и другаде, че тие не щат го оставят да загине невинно, без да си помисли кутрийт, че много пъти и най-вредните приятели и най-усилните им действия остават безплодни и безполезни и че неговото беше едно от подобните обстоятелства; а второ, защото немареше и презираше живота си, когато би се касаело за народното добро, без да зачита даже и семейството си, пред което има родителски естествени обязаности. (Къде са днес родолюбците да се огледат в огледалото на неговото самоотвържение и самопожъртвование?) Когато отдалеко изпровождахме го, като апостолите Христа, на явна погибел, той, съвсем спокойно, показваещем шепата си, казваше ни:

- Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е человеческий живот; за толко ли ще се уплаша? Аз отивам на верна смърт, нъ народът български нема да умре заедно с мене; той ще остане жив и един ден ще възкръсне; тогава ще оцени и моята кръв. Аз посех семето, а вие бидите живи да пожниете плодът му!

Само когато щяхме да се разделим еднъж за всегда, на разстояние един час почти от град Охрид, наведе главата си и произнесе с нажален глас: "Ах, тиранство, ах, пусто гръцко духовенство", и две едри сълзи изтъркаляха се от църните му едри очи. Тога ние обляхме се със сълзи и без да можем да му произнесем последното "сбогом", отделихме се с наведени глави. Той отиде и не се върна вече назад ни при нас, ни при семейството си, нито при народа си." (Шапкарев 1884: 28-29).

Д. Миладинов прекарва в битолския затвор три месеца, държан при най-тежки условия, като криминален престъпник. Близките му, видни стружки, охридски и битолски граждани полагат големи усилия за освобождаването му. Обаче гръцките владици Мелетий в Охрид и Венедикт в Битоля използуват влиянието си пред турските власти, за да оклеветят Дим. Миладинов като руски агент, който бунтува населението. Мелетий си послужва дори с фалшификация: приготвя молба за назначаването на дебърчанина Сали Демир за кърбюлюкбашия (главатар на пъдарите) и след като върху нея били сложени селските печати и подписите на кметовете и първенците, той изрязва частта с печатите и подписите и я залепва внимателно към друг текст, в който населението уж се оплаквало, че Миладинов бил руски агент, проповядвал въстание и присъединяване към Русия. Тоя фалшифициран документ бил изпратен в Цариград и оттам последвала бърза заповед Миладинов да бъде отведен в турската столица. Вързан, под военна стража, той пристига в Цариград през май 1861 г. и бива затворен в подземията на Министерството на полицията.

По-малкият брат Константин Миладинов дълго време не знае нищо за арестуването на брата си, при все че в печата се явяват съобщения за това арестуване (в. "България", бр. 103 от 8.ІІІ.1861 г. и в. "Дунавски лебед", бр. 30 и 31 от 18 и 23.IV.1861 г.). Цялото внимание на Константин е погълнато от грижата за издаване на сборника. Като не успява в Москва да намери издател, Константин се обръща с писмо към Йосиф Щросмайер (1815-1905), бележит деец на хърватското национално възраждане, хърватски епископ в Дяково, извънредно културен човек, убеден привърженик на идеята за славянска взаимност. Щросмайер се е отнасял е голямо съчувствие към съдбата на поробения български народ. Като католишки духовник той е виждал неговото спасение в унията, в обединението на католици и православни за борба срещу гръцкото духовенство. Щросмайер отговаря на писмото на Константин благоприятно. През юни 1860 г. Константин напуска Москва и заминава за Виена, където по това време се намира Щросмайер. За срешата му с хърватския епископ имаме няколко, макар и по-късни, свидетелства на самия Щросмайер. Той дава съгласието си да издаде сборника, но настоява песните да бъдат преписани с кирилски букви, заявявайки: "Да ти кажа, Миладинов, ако искаш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви. Гърците са причинили на вас, българите, доста беди и неволи; остави се за това от техните букви, та прегърни славянските букви" (из писмото на Щросмайер до "Славянска беседа" в София от 1885 г.).

От Виена К. Миладинов заминава за Дяково, седалището на епископа, където прекарва до пролетта на 1861 г., подготвяйки сборника за печат. Константин живее в Дяковската семинария, среща се постоянно с епископа, с когото разговаря за съдбата на своето отечество и за съдбата на славяните изобщо. По-късно Щросмайер пише следното за младия патриот: "Мога да кажа, че споменът за покойния Миладинов всякога ми трогва сърцето. Той бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайно родолюбив - същински и жив образ на достойния свой български народ. Някога той прекара цяла зима в моя дом. Тогава ние, виждайки неговата скромност, милота, невинност и трудолюбие, много пъти му казвахме: - Ти, брате мой, си създаден за свещеник! - А той ми отговаряше всякога: - При днешните обстоятелства на нашия народ не само свещениците, но и ние, миряните, трябва да бъдем свещеници, не само като ширим по възможност просветата и приготвяме народа за свобода, но и като жертвуваме, ако е нужно, кръвта и живота си за своя народ." През тоя период К. Миладинов кореспондира и с Раковски, интересувайки се от черковната борба, която след скъсването с цариградската патриаршия на 3.IV.1860 г. е навлязла в най-драматичната си и решителна фаза. През февруари 1861 г. се появява в "Дунавски лебед" и изпратеното от Константин обявление ("Оглас") за близкото излизане на сборника; в него се посочват задачите на сборника и се открива подписка за събиране на абонати. Сборникът е вече под печат в печатницата на Л. Якич в Загреб, закъдето през януари 1801 г. заминава и К. Миладинов. През юни сборникът бива отпечатан и през юли Константин потегля за родината. По пътя се спира в Белград, за да се види с Раковски (срещата не става, понеже Раковски не е в града), и там Константин узнава за арестуването на брата си. Той заминава веднага за Цариград и пристига в турската столица в края на юли.

Последните месеци от живота на двамата братя в цариградската тъмница са едни от най-неизяснените в биографично отношение. Строгият надзор, под който са били поставени братята, пълната им изолираност в мрачните килии на затвора, забраната да бъдат посещавани от българи, страхът от нови наклеветявания и арести, напрегнатостта на отношенията между българи и гърци - всичко това създава почва за възникване на много предположения, неверни сведения, спомени и легенди. Дори остава неустановено точно дали братята са се срещнали и при какви обстоятелства е станала тая среща. Според едни сведения, които не са лишени от известна достоверност, веднага с пристигането си в Цариград Константин е потърсил съдействието на католиците лазаристи, пред които е използувал връзките с Щросмайер, и е успял да посети брата си в затвора. След няколко дни обаче, на 4-5 август 1861 г., той е бил грабнат от турската полиция на улицата в квартала Галата и арестуван. Според други сведения двамата братя успяват да се видят едва в последните дни от живота си в болницата на затвора, където и двамата гаснат, тежко заболели от тиф.

Трагични са били тия последни месеци за братята, посветили живота си на родината като истински апостоли, обвързани помежду си не само със силата на братската любов, но и с дълбоката връзка на общото патриотично дело. Тяхната съдба развълнува близки и далечни приятели и българската колония в Цариград. За тях се застъпват водачите на черковната борба; руското посолство прави постъпки за освобождаването им; Щросмайер пише изложение до австрийския министър на външните работи; последният натоварва своя цариградски посланик да интервенира пред турското правителство. Всичко обаче е безрезултатно. Интригите и клеветите на гръцката патриаршия са извършили своето - братята са обвинени като руски агенти за връзките им с руски дипломатически представители, за кореспонденцията им с руски дейци, за надеждите, които възлагат на великата славянска страна за освобождението на българския народ. Дълбоката привързаност на братя Миладинови към Русия, голямата любов, която хранят към руския народ и руската култура, приятелските им връзки с видни руски учени и общественици биват използувани като тежко обвинение срещу тях. Те падат на поста си - като борци за културната независимост на народа си, като апостоли на българо-руската дружба, на дружбата между южните славяни и славянската солидарност. Сломени от тежките условия на затвора, изтощени от огромните страдания (при това Константин влиза в тъмницата болен от туберкулоза), болестта ги покосява бързо. През 1876 г. въстаникът от Ботевата чета Никола Обретенов попада в същия затвор и го описва по следния начин: "Тези двама светци [братя Миладинови] са умрели в този зандан, в който живеем ний днес... Занданът, в който живейме, е около 10-15 педи в земята; прозорци няма освен една врата, отдето да излягва въздухът... Дуварите му всякога сълзят; земята, на която си простираме сиромашките постелки, е дотолкова влажна, щото скоро ще останем и без тях. Пантофи, хляб и друго всичко е потопено в мухъл, тъй щото ний сме принудени всяка заран да си вадим всичко вън, за да съхне, а най-много, което ни тежи, са прангите, дето не са по-малки от 10-15 оки." (Арнаудов 1943: 231).

Братята умират от тиф един след друг - Константин на 6 или 7 януари, а Димитър между 10-12 януари 1862 г. За смъртта им цариградските българи узнават след една седмица. Погребението се извършва без свидетели, затова и гробът им остава неизвестен. Трагичната гибел на двамата братя потриса цялата страна и намира отзвук далече извън границите на Турската империя - сред руси, хървати, сърби, чехи, поляци и т.н.

 

* * *

Споменът за смелата патриотична дейност на Димитър и Константни Миладинови никога не загасва в съзнанието на българския народ. Тяхното обществено дело заема важно място в нашето национално възраждане през XIX в. То получава още по-голямо сияние, защото се свързва с една незабравима, великолепна книга - сборника им "Български народни песни, собрани од Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина" (Загреб, 1861, 12 + 542 стр.).

Сборникът е посветен на Йосиф Щросмайер, на чието разбиране и щедрост се дължи издаването на песните: "Ваша превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на най-южните славяни и да покажит великодушното йе участие в издаваньето на това общо полезно сокровище." Следва интересен предговор, подир което идат самите песни, разделени на самовилски, други стари, църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Сборникът съдържа 665 песни в 23 272 стиха - едно огромно богатство, което дава характера на книгата и определя нейното заглавие. Миладиновци като фолклористи са си поставяли по-широки задачи - да обхванат повече страни от народното творчество и народния живот. Затова сборникът съдържа описания на детски игри, сватбени обичаи от Струга и Кукуш, годишни обичаи, вярвания, народни предания, собствени народни имена, пословици и гатанки. От обявлението, което К. Миладинов напечатва в "Дунавски лебед", бр. 20 от 7.ІІ.1861 г., и от предговора към сборника се вижда, че в книгата е трябвало да влязат 2000 редки думи и 11 нотирани песни; поради нарасналия обем на изданието те са били изоставени. Книгата завършва с малък речник на латиница ("Slоvа"), обяснен на хърватски, предназначен за хърватските читатели. Действително, от поместения обширен списък на "предплатниците" личи, че за сборника са се записали предварително мнозина от хърватските и сръбските земи, а също южни и западни славяни, живеещи във Виена и Прага. В списъка се виждат и имената на мнозина българи, пръснати из разните славянски градове. От българските градове фигурира само Хасково (оттам са записани 32 екземпляра). П. Берон от Париж предплаща за 25 екземпляра.

Както бе изтъкнато, сборникът се отпечатва в 3агреб под грижите на Константин Миладинов; това е отбелязано и на заглавния лист: "издани од Константина". Константин тук се явява в качеството на редактор. Навярно, нему се дължи подредбата на песните в дялове, негова е номерацията, негови са по-голямата част забележки под линия (само забележката към песен № 212 за Сирма войвода е подписана с инициалите Д. М.). Константин е написал двете посвещения към Щросмайер - това изрично е посочено: първото е подписано от "издавательот", а второто - направо с името К. Миладинов. Предговорът не носи подпис - вероятно и той е написан от Константин. Трябва обаче да се предположи, че по-голямата част от песните са събрани от Димитър, който е прекарал много години като учител в различни краища на страната, бил е в постоянен досег с народа, имал е възможност да се запознае с богатото народно поетическо творчество. По-малкият брат Константин е събирал народни умотворения по всяка вероятност в периода между завръщането си от Атинския университет и заминаването за Москва (1852-1856). Димитър е продължавал да му изпраща песни в Русия. Тук Константин е прибавил към сборника и материалите, получени от Р. Жинзифов и В. Чолаков. За последния в предговора се казва: "... г. В. Чолаков... снабди нас со 'сите почти песни от восточните стърни." Това са всъщност песни, записани главно от Нешо Бончев и Марин Дринов, когато са били още в Панагюрище. В един свой ръкописен спомен Дринов пише: "Във време на учителствуването ни в Панагюрище ние с Бончова се взехме да събираме там народни песни. Подбуди ни към това наший съгражданин Васил Чолаков, който живееше тогава в Русия и ни писа оттам да му изпратим такива песни, защото много трябвали в Москва някому си, който се стягал да обнародва голям сборник от паметници на българските народни умотворения." По-късно при внимателно преглеждане Дринов установява, че по-голямата част от поместените там панагюрски песни са от материалите, които са събрали с Бончев, през 1857-1858 г. (Динеков 1937: 197).

Песните от Софийско в сборника на Миладиновци са били доставени от Сава Филаретов, учител в София през 1857-1861. Те са му били поискани от К. Геров, студент в Москва, очевидно по молба на К. Миладинов. Филаретов ги е изпращал чрез Н. Геров, както свидетелствуват писмата му до последния от 1858 г., или направо на К. Геров. Че Филаретов е проявявал интерес към народното творчество се вижда и от това, че е обнародвал през същата 1858 г. три народни песни в цариградското списание "Български книжици".

Днес мъчно можем да установим как се е зародил интересът на двамата братя към народното творчество и кога точно те са започнали събирането на фолклорни материали. Вероятно те са обичали от детство народните песни - фолклорът през тая епоха е бил свързан най-тясно с целия бит на народа, с всекидневния му живот. Народнотворческата традиция е била тъй жива, че Кузман Шапкарев, близък на Миладиновци (той дори се оженва за една от дъщерите на Д. Миладинов), роден в непосредствена близост до Струга - в Охрид, разказва, че в целия му род е имало забележителни певци и разказвачи: баба му Арса Стрезова, нейният брат Н. Рагузаров, техните синове и дъщери, баща му, майка му, шурей му и т.н. Вероятно с подобни традиции е била пропита и средата, в която са раснали Миладиновци. Сведения за тая среда нямаме - знаем само едно - майката е била забележителна певица.

Конкретният подтик за събирателската дейност на братята за нас остава неизвестен. И двамата получават твърде високо за времето образование в гръцката гимназия в Янина, а Константин и в Атинския и Московския университет. До тях ще е достигнал гласът на европейските романтици, които възлагали големи надежди на фолклора за закрепване на националното самосъзнание. В периода, когато се образуват и преживяват подем буржоазните нации, интересът към фолклора у европейските народи е особено голям. Вълната на тоя интерес залива и Балканския полуостров. Достатъчно е да се посочи примерът със Сърбия, където В. Караджич развива огромна и изключително важна дейност за събиране и популяризиране на сръбските народни песни. Интересът към фолклора се събужда и в нашата страна - чрез делото на Априлов, Ив. Богоров, Н. Геров, Раковски и др. - и се свързва най-тясно с нашето национално възраждане. Към българското народно творчество проявяват голямо внимание и чужденци - Караджич, Венелин, В. Григорович, Ст. Враз, Безсонов, Веркович, Дозон и др. Общите настроения и стремежи на епохата не могат да останат чужди на такива издигнати личности като Димитър и Константин Миладинови. Тяхната дейност като фолклористи не се явява нещо случайно в живота им - тя е част от голямата им патриотична борба срещу чуждото потисничество и денационализаторските усилия на гърците. Интересът към народното творчество няма характера на специални, научни, кабинетни занимания, а е само една страна от тяхната обществена дейност, от осъществяването на една велика цел, която е същност на жизнената им съдба и за която заплащат с живота си. Горещи патриоти и смели борци, двамата братя познават отлично народа си, обикват неговото поетическо творчество, оценяват високо поетическия му гений.

Възхищението на двамата братя от безсмъртното творчество на народа, наречен от тях "велик певец", говори за дълбоко убеждение; това убеждение е възникнало не случайно, а е резултат на близко общуване, на внимателно вникване в народния живот и в народнопоетическите творби. То се е създавало постепенно; днес не можем да проследим неговия път, защото ни липсват данни. В обявлението в "Дунавски лебед" от 12.II.1861 г. К. Миладинов пише: "Песните пред шест години зафатихме да събираме от секакви стърни от Западната България, т. е. от Македония, напр. от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места." К. Шапкарев потвърждава това съобщение: "Тия песни бяха почнали да събират и двамата братя още от 1854 г. Малко нещо събрал беше Костадин и ги зел със себе си, когато отиде в Русия; а после Димитрий присъбра още, та му проводи и них. За събирането им тие немалко иждивили: много пъти за една важна песен давали по една жълтица, а ручези, вечери и черпанье - колкото да искаш" (Шапкарев 1884: 48). В своята автобиография от 1864 г. Шапкарев ни дава още едно свидетелство: "Нека забележиме, че пред да ходит [Константин] в Русия, трудеха се двата братя Д. и К. да съберат колку ке может народни песни и многу труове положиха, дури събраха 700, а особено Димитрия, кога би в Прилеп, в Кукуш, в Струга и проч." (Снегаров 1927: 61).

Може да се сметне като установено, че Миладиновци започват систематично събиране на народни песни към 1854 г. Може би за това е изиграла известна роля още срещата на Д. Миладинов с руския славист В. Григорович, който обикаля Европейска Турция през 1844-1845 г. и както видяхме, в 1845 г. пристига в Охрид, среща се с Дим. Миладинов, който е там учител, и заедно отиват в Струга, където Григорович записва от майката на Миладиновци народни песни. По време на пътуването той си съставя сбирка от фолклорни материали, част от които сам публикува (6 песни в 1848 г.), а друга част отстъпва през 1847 г. на Станко Враз (публикувани от него същата година в сп. "Коlо"). Интересът на В. Григорович към народното творчество не е могъл да не направи впечатление на Дим. Миладинов и да не му обърне внимание върху стойността и значението на фолклора.

Към това се прибавят и други обстоятелства: примерът на сърбите, които през първата по повина на XIХ в. особено силно популяризират своето народно творчество; интересът, който по същото време проявяват към фолклора в Македония други дейци, като Ст. Веркович, Янаки Стрезов и Кузман Шапкарев. Д. Миладинов се среща с Веркович в Струга през 1856 г. Дори той препоръчва през същата година на Веркович и младия Шапкарев. "Препоръчан от покойния [Д. Миладинов], имах чест за пръв път и последен път да се видя и опозная лично." - пише Шапкарев по късно (1887: 563). През 1854 г. започва да събира песни Я. Стрезов, някогашен ученик на Д. Миладинов, по късно следвал две години (1850-1852) в Атинския университет. Вуйчо и учител на Шапкарев, той му е дал първия подтик за фолклорна дейност: "За залавянието со това предприятие най-много и най-първо длъжен съм уважаемому ми учителю и вуйку г. Янакию Стрезову, който през 1854-1855 г. со примера си даде първийт повод да се заловя за тая работа. У него случайно един ден през поменутата година видях во една тетрадка записани со гръцки букви няколко стари песни, които така силно ме трогнаха, щото незабавно се одързостих да му ги поискам. Той ми не отказа и аз започнах вече да продължавам събираньето." (Шапкарев 1891: ІV). През същата 1854 г. Шапкарев прави първите стъпки в събирането на фолклорни материали.

Тук няма да поставяме въпроса за влиянието, което самият Д. Миладинов упражнява върху Стрезов и Шапкарев, а само искаме да изтъкнем, че двамата братя започват събирателската си дейност по време, когато в Македония се е пробудил твърде широк интерес към народното творчество. Заслужава да се отбележи още едно обстоятелство - не само те, но и други техни съвременници записват фолклорни материали с гръцки букви. Поради силното влияние на гръцката образованост в Македония съществува такава традиция - с гръцки букви се пишат български молитви, поучителни слова, гръцко-български разговорници и речници, дописки до вестниците, писма и т.н.

Предприемайки систематично събиране на фолклорни материали, Миладиновци си поставят ясна и определена задача - да издадат сборник, който по обема си да надхвърля излезлите дотогава сборници и да дава пълна представа за богатството на българското народно творчество. Те са познавали добре отпечатаните дотогава български фолклорни материали и са виждали, че още не е показан в пълнота поетическият гений на нашия народ. В статията си в "Дунавски лебед" от 7.ІІ.1861 г., като прави кратък преглед на излязлото дотогава, К. Миладинов изрично отбелязва: "Никое досега пълно издаванье не може да удовлетворит желанията ни да докажит скупни сите драгоценности, под кои блъстит нашата народна поезия." И по-нататък: "Мие счастливи се слагаме, че, издаваещем полно собрание од песните, можиме да допълниме таков недостаток и да опознавиме народот ни со нашите единоплеменници собракя."

Действително сборникът изпълнява задачата, която му поставят Миладиновци - той представя най-пълното събрание на български народни песни до 1861 г. По обем го надминава едва сборникът на Шапкарев, без обаче да притежава същата стойност по отношение на подбора на материала. Миладиновци не живеят с илюзията, че техният сборник изчерпва българската народна песен; в предговора изрично се отбеляза: "Богатството на песните йе неизцърпано. В Струга съде една девойка ни каза сто и петдесет прекрасни песни, от кои повике юначки. Така и сите почти прилепски една стара жена ги каза. Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се изцърпи сето богатство; но кога поминвит в друга махала, тамо нахожат много други песни, како от нов извор. Затова требит да чакаме още много други да се прикладат на овие песни, ако любопитен човек издирвит това."

Първоначално братята са си били поставили много по-широка задача - да съберат не само песни, но и приказки, пословици, гатанки, народни обичаи и т.н. За това свидетелствуват материалите в края на сборника. Част от другите материали са отпадали поради твърде нарасналия обем (речник, нотирани песни), други са публикувани след смъртта на братята (две приказки в хърватския сборник "Бисер" от 1863 г.). Не биват поместени и изображенията на български типове и носии, които К. Миладинов получил от С. Филаретов. Според едно съобщение на католишкия мисионер Фавариел, с когото Константин се срещнал след пристигането си в Цариград, от сборника били изхвърлени и някои стари исторически песни, които биха могли да дразнят турците: "Аз съм изхвърлил от моята книга - казвал К. Миладинов - всички стари песни, които биха могли да го наранят [турското правителство] и да ме изложат." (Табаков 1931: 751).

Широтата на задачата, която са си поставили Миладиновци, личи и от желанието им да се обхванат по-широки географски райони - както западните, така и източните краища на България. Преобладават песните от Македония. В предговора на сборника се отбелязва: "Най-повике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище." Песните от Панагюрище са получени чрез В. Чолаков; в останалите градове Д. Миладинов е учителствувал и там е могъл дълго време и лично да издирва фолклорни материали. Сборникът съдържа песни също от Охрид, Битоля, Дебърско, Костур, Струмица, Воденско, Велес и София, отчасти събрани непосредно, отчасти доставени чрез други лица. Очевидно, Миладиновци не успяват да обхванат всички райони на страната - това е било невъзможно в условията, при които са работили. Но и това, което са обнародвали, е такова голямо богатство, макар и да представя главно Македония, че дава изключителна стойност на техния сборник и свидетелствува за творческия гений на българския народ.

Двамата братя си поставят още една задача - не само да представят богатството на българското народно творчество пред чуждия свят (за това свидетелствува между другото и списъкът на предплатилите в чужбина, обнародван в края на книгата), но и да го популяризират между самите българи. Те разчитат на широко разпространение на сборника си - като средство за укрепване на българското национално съзнание, като силно оръжие за борба срещу чуждите домогвания. Затова К. Миладинов заявява в обявлението в "Дунавски лебед": "Песните мисля да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема."

Ето така възниква Миладиновият сборник. Той действително ясно разкрива един необикновено богат поетически извор и веднага поставя нашия народ в семейството на ония народи, които в XIX в. учудиха света със своите народнопоетически творения. За разлика от мнозина от своите предходници и следходници, братя Миладинови показват жив, непосреден усет за поезия, успяват да подберат действително великолепни образци от българския фолклор, да изтъкнат красотата и разнообразието му. В сборника на Миладиновци са засегнати огромен брой от мотивите, които срещаме в нашия фолклор. Лесно можем да се убедим в това, ако разгърнем което и да е специално изследване по въпросите на българския фолклор - никога не може да се мине без използуване на материал от Миладиновия сборник. Миладиновци съзнателно са се стремели да постигнат разнообразие, затова те се стараят да не повторят песните, да издирват различни творби. Когато обаче попаднат на няколко важни и интересни варианта от една и съща песен, те ги поместват, или както отбелязват в предговора: "Еднакви песни са кладени едни пъти две или три, кога обете или трите по поднаречието или содържанието им се любопитни."

Самото разпределение на песните (те са основното в книгата) вече говори за богатото съдържание на сборника. Песните са групирани в 12 дяла: самовилски, други стари (според обяснението в предговора: "до самовилските се кладени песни под име "други стари", во кои повике се представят да говорат дървата, птиците и други животни"), църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Към тях може да се прибави и немногочисленият дял на детските скороговорки ("играчки"). Тук няма да се спираме на въпроса за класификацията на песните, нито за правилността на дадените названия на отделните групи - Миладиновци са срещнали големи трудности, не са могли да избягнат редица непоследователности, дори не са успели да запазят собствената си схема (сами признават: "Това разделение на строга смисъл не йе довардено"). Трябва обаче да се има пред вид сложността на проблема, който и нашата съвременна фолклористика не е решила напълно. Затова излишно е да търсим неуспеха на Миладиновци в тая област. Дори и тук те са дали свой ценен влог. Макар и уязвима, тяхната класификация представя крачка напред в нашата наука, защото се стреми към по-детайлирана разпредялба на материала, основавайки се главно на съдържанието и функционалната роля на песните. Но за нас по-важно е да изтъкнем друго обстоятелство - че в своя сборник Миладиновци са успели да застъпят почти всички дялове от българската народна поезия. Обредните песни са представени чрез едни от най-важните групи (лазарски и сватбени); митическите песни са означени като самовилски, други стари и църковни; останалите групи представят юнашките, хайдушките, битово-социалните песни; събирачите са проявили специално внимание към хумора, сатирата, елегията, легендата, баладата, детския фолклор.

Някои от тия дялове са богато застъпени у Миладиновци. Такъв е случаят с юнашките песни (представени са около 150 бройки). За първи път пред науката българският народ се явява с такова богато епическо творчество и това обстоятелство иде да опровергае едно заблуждение, което се е ширело дотогава (за съжаление, отчасти се шири и до днес) за слабото развитие на българския народен епос. Това заблуждение започва от трима - заслужили иначе - изследвачи и популяризатори на нашия фолклор - Караджич, Ст. Враз, Безсонов, които просто не са били добре осведомени. Караджич въз основа на записаните от него 28 български народни песни стига до неправилния извод, че българите нямат свой оригинален епос - българските юнашки песни били "побългарени сръбски песни" (Караджић 1822). Това твърдение повтаря и Ст. Враз в 1847 г. - българските юнашки песни били малко на брой и представяли подражание на сърбохърватските. Безсонов в 1855 г. се присъединява към това погрешно схващане и твърди, че българите нямали същински юнашки песни, а само хайдушки, които са кратки и са лишени от тънко изящество. Днес не е трудно да се опровергае невярната характеристика на Безсонов, който не е разполагал със съответни материали. К. Миладинов се е срещал и разговарял с него в Москва и вероятно не случайно двамата братя са дали такова широко място на юнашкия епос в своя сборник.

Добре са застъпени митическите, сватбените, лазарските, жетварските, историческите, хумористичните песни, черковните легенди, баладите и елегиите, но след юнашките най-изобилно са представени любовните песни (над 220 песни). Това е едно изключително богатство, което разкрива най-типичните страни от народния живот и народната душа и показва необикновената надареност на стотици неизвестни, притежаващи тънък художествен усет български жени, които главно са изпели тия песни.

За пълнотата на Миладиновия сборник допринасят и поместените на края описания на обреди и обичаи, игри, вярвания, предания, пословици, гатанки, собствени народни имена.

Сборникът на Миладиновци има още едно важно достойнство - художествения усет, с който е направен подборът на песните. Във всички дялове са обнародвани едни от най-хубавите български народнопоетически творби, което поставя сборника не само по-високо от всичко публикувано дотогава от нашето народно творчество, но го издига над много сборници, излезли по-късно. Миладиновци съзнателно са се стремели да изберат най-хубавите образци. Те специално пишат в предговора: "От некулку песни сме избрали най-харната." Двамата братя са притежавали висока художествена култура. За Димитър Миладинов не знаем почти нищо в това отношение - биографите му не са ни оставали сведения за неговите художествени интереси; свидетелство за тях си остава само сборникът. Значителното му образование за оная епоха, отличното познаване на древногръцката литература, дълбокото вникване в творенията на античните писатели, за което говорят неговите ученици - всичко това му е помогнало да си изгради верен художествен вкус. Когато говорим за художествената култура на двамата братя, аз бих привел и друго влияние - влиянието на занаята на бащата Христо, един от ония стружки грънчари, чиито произведения са намирали пазар и извън града, в Охридско и Дебърско. Тия прости глинени изделия често отразяват във форми, линии и багри тънък художествен вкус, забележителни творчески хрумвания и от обикновения предмет, създаден за чисто практически нужди, правят произведение на изкуството.

Художествената дарба на по-малкия брат е несъмнена. Тя е получила добра възможност да се развие в една издигната, културна среда - в Янина, Атина, Москва. За нея свидетелствуват стихотворенията на Константин. Те са малко на брой, защото вниманието на автора им през краткия му живот е било погълнато от други важни обществени и книжовни задачи. Тук не е мястото да разглеждаме поезията на Константин Миладинов. Ще изтъкнем само като важна нейна особеност несъмненото въздействие, което младият поет е изпитал от народната песен. На места близостта с народната поезия в съдържание, чувства, форми, език е толкова голяма, че човек мъчно би различил стихотворенията на К. Миладинов от народни песни. Такива са лирическите песни "Бисера", "Голапче", "Желание", "Клетва"; изцяло с народна образност е пропито стихотворението "Побратимство".

В творчестното на К. Миладинов се преплитат две основни настроения - патриотични и интимни, лични. Той дава израз на народностното съзнание и твърдост на българина ("Грък и българин"), разобличава гръцките владици ("Грък - владика на болгарите"), не се бои да жигоса - като Каравелов и Ботев - и слабостите на своето, българското духовенство ("Глас от далека земя"), рисува тежката съдба на експлоатираното момче-сираче ("Сираче"), бичува чуждото потисничество ("Егюптин делия"). Обаче истински пропити с поетическа сила са стихотворенията, посветени на носталгията по родината и любовта. Те разкриват образа на младия поет, който се намира в чужбина, мечтае за своята любима, която е толкова хубава, че слънце грее, когато се смее ("На чужина"). Иска да има орлови криле, за да напусне страната, където всичко е мрачно и студено, покрито с тъмна мъгла, с мразове и снегове, брулено от силни ветрове и виелици, а в гърдите само хлад и тъмни мисли. Поетът жадува да литне в родните места, там, където зората грее душата и светло слънце залязва в гората. Всичко там е хубаво - природата, бистрото езеро, което се белее и се вълнува от вятъра в тъмносини багри ("Тъга за юг"). Друг път поетът се обръща към слънцето, за да му разкрие цялата си печал ("На санцето"), или се размисля над любовта си ("Думанье") и заявява: "Защо, защо я да любам? Защо себе си да губам?" - припомвайки ни с известна близост в настроението Ботевите стихотворения "Майце си" и "Към брата си". С простота и топлота са изпълнени стихотворенията "Бисера", "Голапче" и "Желание".

Днес не винаги можем да почувствуваме поетичните ноти в стихотворенията на К. Миладинов - отделят ни от тях времето, сантименталното звучене на места, диалектът. Но ние трябва да държим сметка, че това са творби, появили се в зората на нашата поезия (писани са през 50-те години на миналия век), и трябва да ги преценяваме с историческа мярка. Тук обаче задачата ни е по-ограничена - да изтъкнем поетическите заложби на К. Миладинов и да посочим, че това съвсем не е било без значение при съставянето на един сборник с народни песни. Подборът на материала е правен през погледа на поет; към поетическите произведения на народа се е насочвал внимателният слух на лица, надарени с художествен усет.

Това не е мъчно да се установи при вникване в съдържанието на сборника. От всяка група песни могат да се посочат прекрасни образци - ярко свидетелство за творческия гений на народа. Те са толкова много, че в никакъв случай тук не могат да се изброят. Ще припомня само някои забележителни творби, поместени в сборника, като "Яна и Детелин войвода" (№ 15), "Прошета се Дона" (№ 8), "Яне и Петра" (№ 15-а), "Яна и сънцето" (№ 16), "Тодора керка" (№ 17), "Свети Георги" (№ 38), легендите за майката на св. Петър (№ 44, 45, 46, 47, 48 и 49), "Сирота Яна" (№ 67), "Бяла Рада" (№ 72), песните за Болен Дойчин (№ 88, 154, 155), "Стоян болен" (№ 93, 94), "Лазар и Петкана" (№ 100), "Гюро" (№ 106), "Брат и сестра" (№ 110), "Гинка робинка" (№ 136), "Будинска Яна" (№ 107, 167), "Павел и сестра" (№ 135), "Калина, Йован и Стоян" (№ 130), "Два се змея на планина сбиле" (№ 239), "Яна" (№ 229), "Три танци се вият" (№ 245) и много други. Тук не споменавам великолепните песни за Крали Марко и Момчил, нито многобройните художествени бисери между любовните песни. В сборника е поместена популярната песен за Иван Шишман "Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорило" (№ 58), чиито стихове звучат бодро и мъжествено. В публикувания текст отделни изрази имат литературен произход, но основата на песента е безспорно народна. "Жална Кана" (№ 78) представя един от най-интересните варианти на песента за девойката, която лежи в тъмницата, защото е отказала да се потурчи. Майка й не може да понесе нейните страдания и я подканя да предаде вярата си, но девойката е твърда и не отстъпва. Песента "Яничар и руса Драгана" (№ 87) ни въвежда в трагедиите, които изживява народът по време на турското робство - историите за еничари и техните близки. В песента "От згора идет сеймени" (№ 219) се рисува героичната хайдушка смърт и скръбта на хайдушката майка.

Конкретният анализ на много от песните в Миладиновия сборник показва необикновеното художествено майсторство на народните певци. Да вземем само един пример - песента "Яна и Стоян" (№ 169). Темата е развита с голямо умение; мотивът за майчината клетва е свързан с бездетството. Песента е изградена в 12-сричен стих, който й придава епически размах; отделните моменти са разгърнати широко; речта е плавна и целеустремена. Зад външно спокойния тон обаче се крие дълбоката трагедия на бездетната жена, орисана от тежка майчина клетва. Песента започва с разговор между Стоян и Яна; началото ни въвежда в същината на темата:

Яно, бела Яно, без рода невесто!
Како се сакахме, тако се зедохме;
ние си бехме мошне сиромаси,
къща си немахме, къща си купихме,
лозье си немахме, лозье си купихме,
иманье немахме, иманье добихме.
Що сакахме, Яно, господ ни дарува;
на нас господ чедо, Яно, не ни даде.
Дали е от бога, дали е от люде?

Яна изповядва, че е прокълната от майка си, защото е отказала да полюлее мъжкото й дете:

Яна, милна щерко, чедо да не чедиш,
чедо да не чедиш, в ръце да не видиш,
дур не чуеш, Яно, риба да запее,
риба да запее во Църното море,
камен да засвири от вишни планини.

Отчаяна от съдбата си, Яна съветва Стоян да се ожени, докато е още млад - "дур ми те сакает тие малки моми". Моли го само за едно - да не я изпъжда: "измет ке ти чина, лебо да ти ядам". Стоян се сгодява за девойката Енка призренчанка. По-нататък песента е развита със силно подчертаване на драматичните моменти, с психологическо задълбочаване на образа на Яна. Нейното положение е наистина безизходно, тя се хвърля от решение на решение, тежки и безрадости мисли я разпъват особено когато сватовете се събират, за да отидат за невестата.

Бели пърсте кърше, дробни сълдзи роне:
- Боже, мили боже, колай да ми найдиш,
душа да ми земеш, тува да н' ме найде,
тува да н' ме найде младата невеста!

Намесва се ново обстоятелство: тръгвайки за невестата, Стоян заръчва на брата си да намери начин да удави Яна; иначе, като се върне, ще вземе главата му. И братът повежда Яна към Църното море. Тук става чудо: силната скръб на Яна и дълбоката й жажда за рожба смиляват бога и той заповядва риба да запее, камък да засвири. Сега развръзката иде бързо. Яна се връща в къщи и добива мъжко дете - на главата му слънце, на гърдите му месечина. Известен, Стоян оставя сватбарите и пристига в къщи да се увери. Явява се нова трагедия: младата невеста предпочита главата да й отсекат, но назад не се връща. Най-сетне след толкова тежки изпитания и необикновени перипетии идва щастливо разрешение: за младата невеста Енка се оженва Стояновият брат. Щастливият завършък променя основния баладичен тон на песента.

Майсторството на композицията, яркото очертаване на образите, умелото развитие на интригата, наситеността на настроението, дълбоката психологическа правдивост на човешките чувства и преживявания, словесно-поетическото оформяне на всяка подробност - във всичко това се проявяват блестящо поетическите дарби на народа, създал вълнуваща художествена творба.

С посочените тук примери ние само леко открехваме завесата на онова забележително поетическо богатство, което се крие в Миладиновия сборник и което е дало право на Пенчо Славейков да го нарече "най-добрата сбирка от български народни песни".

За да придадат по-голяма стойност на сборника, братя Миладинови възприемат принципа на точното фонетично записване. Колко много държат на тоя принцип показва подробното обяснение, което дават в предговора за използувания от тях правопис. Те са се ръководили от желание да си послужат с правопис "най-сходен со произношението от словата" и едновременно "по възможността най-лесен", като опростяват употребата на някои букви; напр. вместо трите букви ъ, ь, , които се произнасят еднакво, си служат само с една буква - . Навсякъде те се стремят да предадат вярно народното произношение. В тая си грижа те отиват на места до известно усложняване, особено при диференцираното използуване на буквите и и i, при апострофите и т.н. Но изобщо стремежът им да отразят чрез възприетия правопис всички особености на народния език е правилен и говори за прецизността на тяхната събирателска и издателска работа.

Миладиновци не са успели навсякъде да спазят възприетия принцип; в сборника се откриват доста неточности, непоследователности и грешки (колебания в употребата на някои съгласни, непоследователност в предаването на думите и пунктуацията, колебания в ударенията, нередовна употреба на апострофите, излишни букви и пр.). Към това трябва да се прибавят и многобройните печатни грешки, които се дължат както на бързината на печатането, така и на обстоятелството, че текстът е бил набиран от словослагатели-хървати, които не са познавали езика на песните. Най-добре са записани ония материали, които произхождат от Стружко и Охридско - братята познават основно техните говори и сами са правили записите. Там, където не познават говорите или са получили материалите от други лица, допуснати са твърде много грешки. Това се отнася особено до материалите от Източна България; още Л. Каравелов отбелязва тая слабост (сп. Знание, г. I, 1875, бр. 9). Грешки в езика на записите посочва и К. Шапкарев (в предговора към: Шапкарев 1891).

Трябва да се признае, че издателят К. Миладинов при печатането се е намирал в твърде трудно положение. Преди всичко песните са били написани първоначално с гръцки букви. При транскрибирането са били срещнати големи мъчнотии; въпреки положените усилия от страна на Константин някъде са останали следи от гръцките буквени означения (Гяно покрай Яно в песен № 357). Константин си е служил не само със свои лични записи, но и с братови; намирал се е далече от родината си и не е могъл да прави никакви проверки и справки. Допуснатите грешки обаче не са от такъв характер, че да омаловажат стойността на сборника. За времето, в което излиза, той се явява като едно от най-добрите в това отношение издания.

Езикът на сборника отразява наречията, от които произхождат събраните материали. Последните обхващат източните и западните краища, което придава на фонетиката, формите и речника твърде голямо разнообразие. Понеже голямата част от материалите са от Македоння, то преобладават характерните особености на западните наречия. Самите съставители в предговора и бележките си служат със своето родно, стружко наречие. Те навсякъде наричат своя език и езика на поместените народнопоетични творби български, за което свидетелствува и заглавието на сборника. Напразно се правят опити напоследък да се отрече тоя очевиден и безспорен факт; никаква националистическа пропаганда, никакви изопачавания и фалшификации не могат да скрият историческата истина. Братя Миладинови са се смятали българи и са назовавали езика си български, защото по времето, когато са живеели, цялото славянско население в Македония се е чувствувало част от българския народ, Македония е била съставна част на българската нация. Тяхната обществена и книжовна дейност е представяла момент от българското национално възраждане - те самите многократно подчертават това. По времето, когато излиза сборникът им и когато вестта за тяхната трагична смърт потриса света, всички, които тогава и след това пишат за тях, ги наричат българи. И това не са само нашите възрожденци, които в лицето на братя Миладинови виждат безсмъртни и пламенни български патриоти, но и чужденците - руси, чехи, поляци, хървати, сърби и др., - когато оценяват техния сборник или превеждат народните им песни. От Възраждането до днес делото на братя Миладинови се е свързало дълбоко с нашите национални традиции и нашата национална култура.

За да завършим характеристиката на Миладиновия сборник, трябва да отбележим, че при редица песни са прибавени полезни бележки под линия и преди всичко това, че книгата е снабдена с кратък, но много ценен предговор. Тоя предговор покрай двете статии, които К. Миладинов помества в "Дунавски лебед" през 1861 г., си остава най-важният извор за теоретическите схващания на Миладиновци. Засегнати са въпросите за богатството на българското народно поетическо творчество, за ролята на жените като изпълнителки на фолклора; споменати са имената на няколко певици, от които са записани голям брой песни; подробно е разкрито отношението на съставителите към въпросите на правописа и начините, по които са предадени езиковите особености на материалите. Твърде интересно е описанието на народното хоро, при което се пеят песните. Миладиновци го наричат "училище, къде се усъвършенствувала народната поезия". Те описват хорото както на запад - в Струга, Охрид, Битоля, Кукуш, така и на изток - в Панагюрище, по сведения от В. Чолаков, за да покажат единството на българския народ, бит и творчество. Много ценни са ония места, в които се говори за дълбоката връзка на народната поезия с живота и за творческата одареност на народа. Народните песни са огледало на народния живот: "Народот в песни изливат чувствата си, в них увековечвит животот му и давнашните му подвиги, в них находвит душевна храна и развлечение; затова в жальба и в радост, на сватба и хоро, на жетва и грозьебранье, на везанье и преденье, по поле и по гори щедро изливат песните, како от богат извор; затова можит да се речит, че народот е секогашен и велик певец." На края в предговора се отбелязва, че между съседните народи се срещат еднакви песни, и се дават сведения за народнопесенната метрика и ритмика.

Притежаващ такива ценни качества, сборникът на братя Миладинови се посреща с голям интерес и се оценява високо от нашата и чуждата общественост. Забележителни са преди всичко отзивите, които идат от чужбина. Руският учен проф. И. Срезневски веднага след излизането на сборника, още в 1863 г., отбелязва: "Вече и сега от това, което е издадено, се вижда, че българите не само не са останали назад от другите съплеменни народи по певческите си способности, но стоят и по-високо от много други по жизнената сила на своята поезия, че те трябва в това отношение да бъдат поставени почти наред със сърбите." (Срезневский 1861: 413-414). Чешкият учен М. Фиалка в специална статия още в 1862 г. пише, че сборникът представя "истинска съкровищница на славянската народна поезия", и смята българските народни песни равни на сръбските. Друг чешки учен, големият езиковед Ян Гебауер в 1863 г. изтъква "голямата поетическа цена на песните".

Миладиновият сборник за първи път разкрива пред научния свят богатството на българското народно поетическо творчество и послужва за извор и материал за многобройни научни изследвания. С това достатъчно ясно се очертава важното място, което той заема не само в развитието на българската фолклористика, но и в историята на славянската фолклористика изобщо. След Миладиновци излизат многобройни фолклорни сборници, някои от които са забележителни с новия си и богат материал, каквито са например приказките, издадени от К. Шапкарев, или пословиците, обнародвани от П. Р. Славейков, но като нов, следващ етап в развитието на българската фолклористика по значение може да се сравни с Миладиновия сборник само голямата поредица "Сборник за народни умотворения", основана от Ив. Д. Шишманов в 1889 г.

Интересът към песните на Миладиновци се проявява не само в оценки и изучвания, но и в преводи. Още през 60-те и 70-те години на миналия век се появяват многобройни преводи на руски и чешки. Н. В. Гербел помества в сборника "Поэзия славян" (1871) четири песни. Ян Гебауер в 1863 г. превежда и обнародва на чешки 60 песни. Чешкият поет Й. Холечек използува широко Миладиновия сборник за своите две книги "Юнашки песни на българския народ" (1874-1875), посвещавайки книгите на двамата братя. От тогава до днес многократно песни от Миладиновия сборник са превеждани в чужбина.

Сборникът на Миладиновци и особено тяхната трагична съдба намират дълбок отзвук в съзнанието на наши и чужди писатели, в резултат на което се раждат редица художествени произведения, посветени на братята. Пръв се откликва Райко Жинзифов, съратник и приятел на двамата Миладиновци. Той написва стихотворението "Вдовица", печатано през 1863 г. във в. Славянин в Прага и в "Новобългарска сбирка" и препечатано в 1871 г. в сп. Читалище. Вдовицата - това е съпругата на Д. Миладинов, която жали за двамата братя:

В град Струга, дек буйно Дрин течит
и в езеро злат песок влечит,
затажила как куковица
при рожби си клета вдовица.

Полският писател Вацлав Володзко, познат с псевдонимите Сахи-бей и Вацлав Кошиц, написва цяла повест за съдбата на двамата братя - "Кървава придобивка" ("Krwawy dorobek"), излязла във Варшава през 1884 г. Като полски патриот, емигрирал в Турция, Володзко проявява интерес към живота на нашия народ, което личи и от други негови произведения, посветени на преживяванията му на Балканския полуостров. В повестта се дава силно идеализиран образ на Константин Миладинов, като цялата му съдба е значително изместена от рамките на познатите биографични факти (вж. по-подробно: Романска 1938: 108-141).

За големия интерес към живота и делото на двамата братя свидетелствува и одата "На братя Миладинови", която написва в 1887 г. бележитият чешки поет Сватоплук Чех.

Прекрасен израз на почитта на българския народ към делото на Миладиновци дава Иван Вазов в своето вдъхновено стихотворение в "Епопея на забравените". Той ги възпява в редицата на дейците и мъчениците на нашето национално възраждане и очертава образите им с голяма поетическа сила и внушителност. Поетът свързва техния патриотичен подвиг на народни будители и просветители със значението на техния сборник.

Вазов е бил силно развълнуван от съдбата на Миладиновци; сборникът им винаги е извиквал неговото възхищение. Пред Ив. Д. Шишманов той отбелязва: "Много високо ценях патриотическата и фолклорната им дейност. Сборникът им ми беше настолна книга." (Шишманов 1930: 203).

Възторжено е отношението към Миладиновия сборник и на цяла редица други наши писатели - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Пенчо Славейков, Ст. Михайловски, К. Христов, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров и т.н. Миладиновите песни заемат важно място в развитието на новата българска литература. Те са оказвали силно въздействие върху творците на словото със сюжетите и образите си, с поетическото си изящество, с езика си.

 

* * *

Настоящото издание на Миладиновите песни е четвърто по ред и излиза във връзка със стогодишнината на сборника (1861-1961). Първото издание бързо се изчерпва и вече след Освобождението видни учени като К. Иречек, Ал. Теодоров-Балан и др. поставят въпроса за ново, научно издание, при което да бъдат отстранени многобройните технически и коректорски грешки, допуснати в изданието от 1861 г. Във второ издание сборникът излиза в 1891 г. в София с паричната помощ на българското правителство. Това издание е направено от съпругата на Д. Миладинов - Митра Миладинова, обаче без необходимата научна подготовка, поради което не само не са били отстранени грешките на първото издание, но са допуснати и нови.

Ново, вече научно, трето издание излезе през 1942 г. по случай 80-годишнината от смъртта на Миладиновци под наслов: Братя Миладинови, Български народни песни. Трето издание, под редакцията на проф. М. Арнаудов. Издава Министерството на народното просвещение. София, 1942. Изданието е снабдено с обширен предговор ог редактора и с ценен показалец. Текст, език, правопис, техническа разпоредба на материала, номерация на песните, заглавия, пагинация са възпроизведени точно по първото издание, поради което може да се каже, че новото издание напълно го замества. Трябва да се отбележи, че редакторът е извършил грижлива предварителна работа, като е отстранил в текста всички грешки и пропуски, които имат коректорско-технически характер; той не си е позволил каквито и да били оправки при съмнителни случаи, където не се знае дали не се касае за пропуски или разбирания на съставителите. С работата, която е извършил, проф. Арнаудов е разчистил значително пътя на всички бъдещи издания. За това допринася и направеният в увода обстоен анализ на сборника.

При четвъртото издание трябваше да се извърши нова предварителна редакционна работа, за да се приведе текстът на материалите към системата на нашия съвременен правопис, в който не съществуват буквените знаци , i, , , j, а в края на думите не се пишат еровете. Нашата задача беше да запазим точно всички особености на езика, затова оставихме дори такива фонетични черти като: Велигден, назат, пот, однесох, добар, Петар, върф, айдути, ис, испъди и т.н. Старите букви са заменени със съответни, приети в нашия правопис знаци, които да отговорят точно на произношението и на подробните обяснения на Миладиновци в предговора. Така напр., след съгласна навсякъде се предава с ье, след гласна в началото на думата и в самостоятелните думи - йе; в средата на думите навсякъде се отбелязва с ъ; j - с й (Jован - Йован); се заменя с я, е, йе в зависимост от положението му и характера на говора - според указанията в предговора на Миладиновци. Запазихме навсякъде мекостта на съгласните, означавана с ь (жальба, нокь и др.). Членните форми винаги се пишат заедно, без чертичка (полето вм. поле-то); при степените за сравнение се поставя чертичка (по-малък, най-малък; в първото издание са дадени слято). Запазват се всички апострофи, ударения и други надбуквени знаци.

Единствената трудност, която срещнахме при предаване на съвременен правопис, е със знака . Отбелязахме го навсякъде с я, макар да не предава точното произношение (яглика - вм. глика; яглен - вм. глен). В българския език липсва знак за подобен звук. Послужихме си обаче с буквата я, защото тя се използува в правописа ни за означаване на йотован еров вокал, срв. глаголните форми - вървя, вървят.

Братя Миладинови са допуснали на редица места непоследователности в правописа и езика - напр. в една и съща песен: голъби и гълъби (№ 379), вървяли и вървели (№ 100), тъмница и темница (№ 28), тонко и тенко (№ 443), пчеинца и пченица (№ 541) и др. Оставихме тия непоследователности, с изключение на случаи, където се касае за печатни грешки Някои непоследователности са резултат и на преписването от гръцки на български: Яна и Гяна, ручая и ручагя, пеит и пегит.

За по-голяма прегледност и за улеснение на читателя при песните, които не са онасловени, използувахме за заглавие първия стих; тия нови заглавия навсякъде са поставени в квадратни скоби [ ].

Поправихме няколко очевидни, случайно допуснати технически грешки, посочени още в ІІІ издание: разделихме двете народни песни под № 83; събрахме в едно двете части на разкъсаната песен под № 458 и 460, поставихме ново заглавие в квадратни скоби вместо погрешното заглавие "Рада и циганче" при № 82, като използувахме първия стих на песента; отбелязахме всички случаи, където има грешка в номерацията, без обаче да променяме самата номерация. Понеже печатарската техника на първото издание е остаряла, поставихме отделните групи песни (самовилски, други стари, църковни и т.н.) на нова страница.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1943: Арнаудов, М. Братя Миладинови. Живот и дейност (1810-1830-1862). София, 1943.

Архив-Раковски 1957: Архив на Георги Стойков Раковски. Т. II. София, 1957.

Безсонов 1855: Безсонов, П. А. Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар. Вып. І-ІІ. // Временник Общества истории и древностей Российских. Т. 21. Москва, 1855; Т. 22. Москва, 1855 (отд. изд. - Москва. в Университетской типографии, 1855).

Благоев 1949: Благоев, Д. Принос към историята на социализма в България. София: Изд. на БКП, 1949 (I изд. - 1906).

Верковић 1860: Народне песме македонски бугара. Скупио Стефан И. Верковић. Књига прва. Женска песме. У Београду, Правителственом Књигопечатњом, 1860 (Фотот. изд. София, 1980).

Влахов 1960: Влахов, Т. Възраждането в гр. Кукуш. // Исторически преглед, год. XVI, 1960, № 6.

Динеков 1937: Динеков, П. Марин Дринов и Нешо Бончев. // СпБАН, 1937, кн. 56.

Каравелов 1861: Памятники народного бита болгар, издаваемые Любеном Каравеловым. Книга перва. Москва, в типографии К. Андерса, 1861.

Караджић 1822: Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима свују језика и наречија, с особитим огледима бугарског језика. Написао Вук Стефановић, Санктпетербургскога вољног љубитеља Руске словесности, и Краковскога учен. друштва корреспондент, у Бечу, 1822.

Раковски 1859: Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч. от Г. С. Раковскаго. Част първа. Одесса, в типографии П. Францова, 1859.

Романска 1938: Романска, Цв. Константин Миладинов в полската литература. // Македонски преглед, год. XI, 1938, № 1-2.

Селищев 1933: Селищев, А. М. В Кукуше в 50-х годах ХІХ века. // Македонски преглед, год. VIII, 1933, № 3.

Снегаров 1927: Снегаров, Ив. Принос към историята на просветното дело в Македония. Една автобиография на Кузман Шапкарев от 1864 г. // Македонски преглед, год. ІІІ, 1927, № 1, № 2.

Срезневский 1861: Срезневский, И. И. Библиографические записки. // Известия Императорской Академии наук по Отделению русского языка и словесности. СПб., 1861. Т. Х. Вып. IV. Също: ФЭБ "Русская литература и фольклор" <http://feb-web.ru/feb/izvest/1861/04/413.pdf> (01.07.2007).

Табаков 1931: Табаков, Н. Вести за биографията на Братя Миладиновци. // Училищен преглед, год. XXX, 1931, кн. 5.

Шапкарев 1884: Шапкарев, К. Материали за животоописанието на братя X. Миладинови Димитрия и Константина. С прибавление нещо и за живота на Нака С. Станишев. Пловдив, 1884.

Шапкарев 1887: Шапкарев, К. Книжовни бележки. По повод статията на А. Тодоров: "Миладиновските песни и Щросмайер". // Периодическо списание, 1887, кн. 21-22.

Шапкарев 1891: Шапкарев, К. Сборник от български народни умотворсния. Ч. I, отд. I, кн. I. София, 1891.

Шапкарев 1895: Шапкарев, К. Няколко критически бележки върху обнародваните до сега материали по историята на българщината в Македония. // Български преглед, год. ІІ, 1895, кн. 9-10.

Шишманов 1930: Шишманов, Ив. Д. Иван Вазов - спомени и документи. Под ред. на проф. М. Арнаудов. София: БАН, 1930.

 

 

© Петър Динеков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007
Български народни песни. Събрани от Димитър и Константин Миладинови. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Български народни песни. Собрани от Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани от Константина. Четвърто издание, под редакцията на Петър Динеков. София, 1961.