ЛЪЖЛИВО

Нина Граматикова

web

Събуждам се с чувството, че денят ще е отегчителен, но по различен начин. Поглеждам календара и веднага разбирам какъв е проблемът - днес е първи април, лъжовен ден. Едва ли множество усмивки ще се изсипят насреща ми, по-често май ще виждам сълзи на обида днес. Едно ново предизвикателство стои пред всички ни - да лъжем безнаказано и да откровеничим, че се шегуваме, но другите, също шегувайки се, да ни лъжат. Всъщност голямото надлъгване с живота започва всяка сутрин - събуждам се, виждам часовника на скрина - значи жива съм още. Пипнешком се добирам до банята, за да видя поредната лъжа в огледалото - “Страхотна си”. Махвам отегчено с ръка:

- Я стига, досадно, старо огледало, ще взема да те избърша утре, та да видиш истината най-сетне - остарявам.

Чашата горчиво кафе ме лъже ухилена - “Сладко е” - по дяволите, захарта пак е свършила. Кутията цигари зее безгрижна - “Безвредни сме”, какви лицимери, не стига, че ги купувам, ами... ”безплатно” предават на зъбите ми цвета на филтъра. Обувам обувките си и съзирам поредната лъжа - “Още сме нови” - лъжат със зяпнала подметка, затягам връзките им доволна - отгоре не се виждат подметките. Трясвам вратата на апартамента, бясно завъртам ключа и ооо, чудо - половината от него остава в бравата - колко забавно. Е, поне съм сигурна, че никой не може да влезе, дори и аз.

По пътя до офиса непознати минувачи с фалшиви усмивки ме лъжат - щастливи сме. Не разбирам защо си мислят, че им вярвам? Пропускам поглед покрай тях, не ме интересуват.

- Добро утро - изпява шефът, привидно весел, и ме лъже - денят ще е добър. Добър, ама друг път - виж само как започна, ми иде да изкрещя, но вместо това се усмихвам и му кимвам. Денят настъпва бавно и лъжливо, крехката ми илюзия, че няма да позволя да ме лъжат, не и точно днес, си заминава. Телефонът за първи път днес ме подлъгва звънейки: “Вдигни слушалката, ще чуеш добри новини”. Не му вярвам, рядко звъни за хубаво! Шефът ме изпреварва и нервно вдига слушалката, утвърдително кима с глава и стегнато изрича: ”Да”, трясва слушалката - знаех си, че новините няма да са приятни - малък лъжлив телефон! Бесен, шефът хуква навън и затръшва вратата, която друг път оставя примамливо открехната. GSM-ът ми подигравателно мълчи, заблуждавайки ме, че никой не ме търси, а всъщност отново е блокирал скапаният апарат, иде ми да го изхвърля. Запазвам самообладание - днес няма да се ядосвам за нищо, мисля да се поразходя в обедната почивка, да изпия едно кафе по центъра. Стрелката на секундарника отмерено подскача на едно място, батериите са свършили, дано не забравя да купя утре. Утре вече ми се струва толкова далеч, невъзможно далеч, ако този ден продължи така, утре няма да има.

Излизам на обед, прекосявам площада и се наслаждавам на топлото пролетно слънце. Настанявам се на припек на една свободна маса, денят започва да ми носи удовлетворение, започвам да го чувствам приятен. Почти изпитвам удоволствие, че съм намерила свободно място по това време, но сервитьорката не пропуска възможността да ме приземи в реалността:

- Съжалявам, но нямаме вода.

Тя май се шегува с мен? Няма да й позволя да скапе настроението ми и си поръчвам безалкохолно. Троснато тръсва чашата леден тоник пред мен и прибира банкнотата ми, без дори да направи и най-малък намек, че ще ми върне ресто. Отпивам на малки глътки течността и гася лумналата в сърцето ми ярост. Слънцето за няколко минути е погълнато от красив, тъмносив дъждовен облак, който, примлясквайки, обеща - “Няма да завали“ и миг по-късно ме обля с едри капки. С полепнали по лицето кичури се прибрах в офиса и оставих сълзите на безсилие да се стичат смело по бузите ми като последица от внезапния дъжд. Воят на преминаваща отвън линейка заби пръст в съзнанието ми: “Жива си! Усмихни се! Дори на първи април хората умират и то не на шега!” Повярвах му. Днес май само той не ме излъга - умират хора. Взирам се в огледалото на стената - красива си, колко е убедително само, дали пък да не му повярвам - само днес, ей така на пук на всичко? Намигвам на отражението си в огледалото - “Успех, мечтателке”.

Шефът го няма, ще взема да издухам по-рано от работа, то и без това работата ще ме издуха скоро. Лошо няма, може би е просто поредният блъф. Тръгвам си. Спирам пред банката, а банкоматът ме блъфира многозначително: “Недостатъчна наличност”, дори не се чувствам обидена - така трябва. Сядам в парка и се взирам в дърветата, чаровно разлистени; зеленото ме успокоява и почти забравям лъжите от изминалият ден. Смрачава се, залезът е невероятно красив, във всички цветове на дъгата. Венера ме следва отвисоко по пътя към дома. Чужди стъпки криволичат в калната пътека пред блока - някой е тичал уплашен от нещо или някой. От какво ли е бягал? Ще излъжа, ако повярвам на стъпките му, че са уверени и спокойни. Кой ли на сутринта ще нарече моите стъпки неискрени???

© Нина Граматикова, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.