ЗАТЪМНЕНИЕ

Николай Фенерски

web

Спокойни слънчеви августовски дни. В прасковената градина се чувстваше като в Едемската. И ядеше на воля плодове, от което дърво си пожелае. Беше пространство километър на километър, като тръгнеше да го обикаля, краят му не се виждаше. Предпочиташе обаче да се скита между дърветата, да се губи между тях, сред храсталаците и тревата като в джунгла.

Работата му бе да пази градината, но оставяше хлапетата да си късат. Никой не го следеше как работи и най обичаше да легне под някой случаен орех сред прасковите. Всъщност наспиваше се до насита, защото през нощта не спеше. Трябваше да успокоява плачещото бебе.

Градината бе заобиколена от високи борове и тополи. Катеричките подскачаха по цял ден от клон на клон и не се страхуваха от него. Веднъж, както дремеше под сянката на тополата, една нарочно застана точно над него и започна да го замеря с черупки от лешници. Дните минаваха и той се дразнеше, че това безметежно ежедневие, за което дори му плащаха, скоро щеше да свърши.

Наруши го обаче преждевременно идването на двата цигански катуна, теглени от стари уморени коне. Возеха в специални сандъци със слама две неголеми мечки. А вътре пищяха четири-пет циганчета, за които се грижеше старата циганка. За развеждането на мечките по улиците и прехраната отговаряха двама мъже на неопределима възраст.

Катуните спряха край градината под боровете и райското спокойствие изчезна.

Циганката вареше чорба на огъня, когато той се приближи и приседна.

- Здравей, момче - поздрави го тя.

- Здрасти.

- Прасковите ли пазиш?

- А-а...

- Дай да наберем за децата...

- Става.

Тя примижа с проницателните си очи към него и сякаш го разбра от един поглед.

- Мечките какво ядат? - попита той.

- Каквото и хората. Те са като хора. - Отговори му, без да го поглежда и разбърка котлето. И за двамата беше удобно да водят такъв разговор. Всичко беше предварително ясно и просто убиваха времето. - Ти дете имаш ли?

- А-а...

- Знам. Виждам та. Много ли реве нощем?

- Ми... не.

- Ще ти дам лек за това. Слагаш му в млякото няколко капки и спи непробудно цяла нощ.

- А, не, не ща. - Той гледаше огъня.

- Що не искаш? Много е добро, ей тия, моите унучета, всички така съм отчувала. То иначе не става. Добър лек ти предлагам, успокоява.

- Не ми трябват такива магии на мене. Ще премине все някак.

- Няма магии тука - рече циганката, без да показва, че се е засегнала. - Билки. По полето растат, Господ ги дава. Вариш билките и се получава лекарство. Не е вредно. Ако е вредно, аз ще им давам ли? Стара рецепта... Както искаш...

За миг той се замечта. Ако все пак вземе билките и даде на бебето... Но жена му няма да позволи в никакъв случай. Тя е рожба на двайсет и първи век.

Циганката подвикна на някакъв чужд език към децата. Караше им се да не свирят на гъдулките, че дразнят мечките.

- Вие откъде идвате? - попита я той.

- А, обикаляме по цяло лято. На есен се прибираме. От село Ягода сме. Говорим влашки. Есенес си отиваме там, че децата трябва на училище да ходят.

- И цяло лято!? - Очите му светнаха.

- С децата и мечките. Цяла България обикаляме. Майките и бащите им работа имат, не могат да ги гледат.

- Слушат ли те?

- Слушат ме те, ама са много палави. - Старата циганка извади смачкан пакет „Арда“, предложи му цигара и запалиха.

Замълчаха. Две от децата се приближиха. Погледнаха го без любопитство. Повече ги вълнуваше чорбата. Изумиха го красивите черти на едното момченце. Очите му, устните, зъбите, къдриците бяха съвършено изваяни.

Пазачът на градината го попита може ли да свири на гъдулка.

- Аз не мога, ама брат ми може - отговори му и се засмя с ангелска усмивка.

За да покаже, че не го хвалят напразно, другото грабна гъдулката и заскърца. Мечките се размърдаха, музиката им въздействаше.

Поговориха още. На следващия ден пак отиде при тях. Циганката му предложи срещу пет лева да го сгази една от мечките. Против болки в кръста. Децата пак дойдоха и той ги разведе из градината. Накрая циганката каза:

- Момче, тя твоята булка е гражданка, не може да няма стари непотребни обувки. Можеш ли да потърсиш из килерите или да попиташ комшиите и да ми донесеш, ако намериш? За мен, за децата, каквито има...

- Добре, ще потърся.

- И пак си помисли за лекарството!

За момент погледите им се пресякоха и си доизказаха останалото.

- Ами... - започна той, но спря. Въртеше между пръстите си тревичка и гледаше надолу. Това, което му бе хрумнало, бе направо налудничаво. Нямаше смисъл, но все пак...

На другия ден катуните отпрашиха накъм Отвъдния свят, където той не можеше да надникне. На поляната край градината вече не се чуваха детските викове, напевният говор на циганката, синджирите на мечките, гъдулките. Там вече нямаше НИЩО. Само за миг се появиха кой знае откъде тия същества, возени в две каруци от два стари коня, показаха му се, сякаш се заяждаха, и изчезнаха. След тях остана горчилката, че той не може да излезе и на милиметър от кожата си, камо ли от мястото, където обикаляше в кръг. Циганката разбра какво искаше да я попита вчера, но нищо не му каза. Решението трябваше да си го вземе сам.

Точно тогава кучето дойде изневиделица. Личеше, че пристига от много далеч. Изглеждаше грозно, бе събрало в себе си цялата жестокост на този или тези, които го бяха били. Представляваше картина на абсурдния им гняв. Толкова абсурден, че можеше да бъде само работа на дявола.

Сигурно от месеци не беше яло, всичките му кости прозираха. Едното му око бе изхвръкнало от кухината си и висеше, другото бе страшно подпухнало. Ушите му висяха раздрани. По главата и тялото имаше пресни рани. Единият му заден крак бе счупен и се люшкаше на всички страни. От устата му се стичаше слюнка и кръв. Не виждаше къде върви, просто бягаше от нещо и търсеше усамотение. От умора падаше и се опитваше отново да стане и да тръгне. Силите му бяха стигнали до прасковената градина.

Той стоеше до него и го наблюдаваше, кучето се олюляваше. Бе му все едно и сигурно не забелязваше човека. Мухите нагло се завираха в раните му, но то не помръдваше. Искаше просто да умре на спокойствие.

Гледа го дълго. Предложи му салам, сякаш очакваше да приеме.

Този негов жалък вид. Тази безпомощност. Щом те са могли, защо той да не може... Едно мъртво куче, голяма работа. Омаломощено е, просто трябва да го удари веднъж.

Оказа се по-жилаво. Полумъртво, то хапеше кола, който го удря. Опитваше се да ръмжи или по-скоро да плаче с глас в дива истерия. Душата му не напускаше тялото. Колът влезе в ребрата му. Строши се в главата му. Смъртта и падението едва ли могат да имат по-нищожен вид. Едно нещастно пребито куче и един жалък злобен човек. Нито кучето знае защо е пребито, нито човекът защо е злобен. Съдбите им не бяха свързани до този миг. Пресякоха се - и за двамата, кучето и човека, пресечната точка бе сякаш наложена от слаб режисьор. Животното така или иначе умираше. Човекът така или иначе щеше просто да падне.

„Глупаво момче си ти, глупаво“, щеше да му каже старата циганка, ако го беше видяла в този миг.

Не настана буря, светът не престана да се върти. Пчелите жужаха, катериците подскачаха.

От едната страна на градината вече нямаше цигани, а километър по-нататък, в другия край между прасковите, се разлагаше мършав кучешки труп. Измириса се бързо, не му бе останала плът. Червеите и мухите го изядоха.

Наистина вече нямаше НИЩО.

В един от тези августовски дни, около обяд настъпи слънчевото затъмнение. И от черната дупка, която се образува на мястото на слънцето, сякаш на земята изпадна някакво зло усещане за неопределена тревога...

© Николай Фенерски, 2003
© Издателство LiterNet, 02. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.