ПЕРНИК. ПРЕКРАЧВАНЕТО

Николай Фенерски

web

Перник. Някой ходил ли е в Перник? Който е ходил, ще разбере защо питам. Там човек не може да живее човешки. Там жилищните пространства не са създадени за хора. И тези, които живеят по-дълго в такова нещо, изгубват като че ли от човешкото в себе си. А тези, които там са родени и друго освен бетон и желязо не са видели?

Такива места има в София, Пловдив, Бургас, всеки по-голям град... Или град, създаден, за да живеят миньори и работници в него. Грозни места. Осакатяващи човешките очи. А очите са вход към душевността. От осакатените души може да се очаква всичко. Защото не усещат къде са границите, кое е позволено и кое не. Телевизорите също бърникат в душите, наблягайки на нискоморалните първосигнални дразнители – кръв и порнография. А телевизори има навсякъде. Бог няма навсякъде, а телевизори има. Бетон, желязо и телевизори. Но такива неща имаше и преди двайсет години. Но и границите бяха известни. И значи не може да виним условията. Духът на времето, духът на времето е нов. Безбожен и демоничен.

С осакатената си душа човекът мисли и чувства осакатено. Има увредени възприятия. Възприятия, които не могат да определят границите. Увредените възприятия и разбирания за ценностите не спадат към менталните увреждания, а би трябвало. Нали днес хиляди организации се занимават с това да помагат на увредените хора. Ами да помогнат и на тези. Да помогнат и на нас.

В телевизора си говорим. След всяко прекрачване на границите сядаме и заседаваме. Защо, как, поради каква причина. Наричаме прекрачилите рискови. Но всеки без правилно възприятие е рисков. Риск е това, че живее сред другите, но не знае докъде се простират границите. И когато си поиска, ги прекрачва. Другите край рисковия също са рискови – живеят в същото общество. Ценности. Какво общо имат тук ценностите?! Те са за хора със съвест и морал в смисъла на добрата стара дума. А тук става дума за елементарно нещо. За границите.

Чикатило и Ханибал убиват, за да избиват комплекси. Те са откачалки. Психари за лудницата. При тях има вледеняващ ужас, дебнене на жертвите, кошмар.

Но сега вече не става дума за психически отклонения. Става дума за умъртвяването и разчленяването като акт на нормално функциониращ психически индивид. Затова тук липсва и ужасът. Има само недоумение. Като онази птица, която чурулика въпросително, когато на земята вече не е останало друго живо същество: пиюк, пиюк? Вътре са всички възможни въпроси. Отнемането на живот е вече уравнено на пиенето на вода. Също толкова лесно, безпроблемно, ненакърняващо. Доказателство за лекото, лековатото, безбариерно, подобно на бъркане в джоба, прекрачване на границата. А може би и неосъзнато, усещано единствено като някакъв каприз, просто желание да се направи и толкова. Хоп. Готово. Тук няма престъпление, защото престъпникът не разбира, че престъпва, че прекрачва. Осъзнава какво върши, но не го смята за това, за което го смятаме всички останали. Ние казваме, че има граници. Но явно не сме убедителни. Той не знае това, а и да знае, пак би го направил. Границите не се научават като теореми, те се възпитават. Кой ще накаже прекрачилия границите и как? Никой и никак, поне тук на земята.

Шокирани сме. Защо сме шокирани, клед като хората просто не поглеждат нагоре и живеят двуизмерно? Защо това не ни шокира? В двуизмерния живот моралните категории са двуизмерни, плоски, непълни. В Перник и навсякъде другаде, където сред бетона и желязото мислим единствено за земните си удоволствия, забравяме, че като хора трябва да поглеждаме и нагоре, да си спомним, че има добро и зло, че не сме всесилни. И не е виновен Перник, не го разбирайте буквално. Но на село, сред зеленината и слънцето някое научено на труд момче едва ли ще реши да разфасова другарчето си. Причините са много. Но те са последствия. А основната е една и то проста: без чувството за принадлежност към Божествения план, без поглеждането нагоре, откъдето Някой да погледне нас и да ни помогне, ние ще продължаваме да нямаме граници. И само да си говорим, че такива има. Да си лафим в телевизора. Няма ли го Бог в живота ни, граници също няма. И още не сме видели докъде може да стигнат човешките същества без границите, още не сме...

Поредното мнение, ще си кажете и ще въздъхнете. Но я се огледайте и кажете какво виждате. Но хубаво се вгледайте, хубаво. Не е мнение. Факти са.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2004, № 10 (59)