Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОСТРОВЪТ НА СПАСЕНИЕТО

Николай Фенерски

web

Православното кино е толкова рядко природно явление, че всяка творба, спадаща към това определение, предизвиква интерес и се запомня. А филмът „Остров“ на Павел Лунгин, излязъл преди около две години, е смятан за един от най-добрите православни филми, правени някога. Не бях прочел за филма нищо предварително и го гледах непредубедено. Нямах специални очаквания, препоръча ми го приятел.

Като класическо произведение в своя жанр този филм притежава всички атрибути, за да се хареса и на масовата публика, а не само на вярващата. И това е умишлено търсено. Няма смисъл да изреждам всичките му достойнства, достатъчно е да се каже, че режисьорът успява да избяга от назидателния тон, който се предполага в една религиозно маркирана творба. Всъщност тук не става дума за религия. „Остров“ е по-сроден с „Ще се лее кръв“ отколкото със „Страсти Христови“. Защото филмът говори за съвестта и вярата - така както „Ще се лее кръв“ говори за липсата на съвест и за фалшивата вяра. „Остров“ говори за Христос, без да показва Христос, както Той е показан в „Страсти Христови“. В „Остров“ Христос е показан като Жив Бог чрез героите, Христос не е някаква историческа личност, а е Бог, който присъства в живота съвсем реално, който се намесва в съдбите на хората съвсем видимо, който чува молитвите и който обича хората.

Има и друга причина филмът да бъде гледан от десетки милиони зрители още след появата си и да обере наградите по фестивалите. И това е интригуващата история на монаха Анатолий. Но и тази история на човека, извършил предателство и убийство, стигнал до покаянието, стигнал до чистата вяра, приближил се до Бога и надарен от Него да лекува душите и телата на ближните, също не е ядрото на филма, а е просто носеща конструкция. Същината е другаде. Самата история и особено финалът всъщност са кинематографичен похват. Този похват за вярващия е излишен. Но все пак произведението не е предназначено за тесен кръг. (На филми, създадени само за тесен кръг приятели и съмишленици сме се нагледали. Родно производство.)

Режисьорското майсторство е родило едно хармонично и привлекателно филмово тяло. Създало е една красива опаковка, чието най-отличително украшение са успокояващите северни пейзажи. Кротката, безметежна водна шир изпълнява добре функцията си да внушава Божие присъствие. Нищо, че също толкова проникновена история може да има и на Атон, и в Нова Зеландия, и къде ли не. Със сигурност Божието присъствие може да се открие и в най-непривлекателните кътчета на планетата. Защото Бог не обича самите камъни, а хората, които ходят по тях.

Та „Остров“ притежава всички задължителни характеристики, за да бъде гледаем филм. Дори една-две повече. Но и успехът на това филмово тяло не би бил толкова голям, ако у него не бе вложена душа. Душата на този филм е вярата. А разговорът за вярата е най-трудният. С думи и с образи тежко се предава същността на онова, което чувства вярващият човек, неговата вътрешна борба, неговото покаяние. Винаги има опасност изповедта в художественото произведение да прозвучи фалшиво. Актьорът Петър Мамонов и режисьорът Павел Лунгин обаче са се справили със задачата. Заговорили са за вярата така, че да ги чуем. Заговорили са по мъжки, без превземки, без стеснение. И в това е същината на филма, тук е неговата сила.

Големите актьори като Де Ниро се сливат изцяло с образа на героя си. Петър Мамонов обаче не се превъплъщава в монаха Анатолий по този начин. Мамонов сякаш играе себе си. Не, това дори не е актьорска игра. Сякаш не играе пред камерата, а е позволил да бъде сниман в реалния си живот. В няколко интервюта след филма Мамонов споделя, че покаянието, което изиграва, всъщност е неговото собствено човешко покаяние. И самият филм е сякаш покаянието на комерсиалния Лунгин, отдалечен от Православието допреди това. Не знам колко добър може да бъде един актьор. Но вярата според мен не може да се изиграе. Опитвам се да си го представя - един талантлив и разглезен холивудски актьор, свикнал да бъде непобедим герой, да се престори на смирен, отрекъл се от суетата и гордостта православен християнин. Но нещо не се получава. Чудя се дали българското кино някога ще стигне до спасителния Остров...

А относно финала на филма - дори капитанът да беше умрял, Анатолий пак би притежавал благословението и даровете на вярата. Вярвам в това. И съм далеч от съмнението, че Бог не би бил така милостив към един убиец и предател.

Един от най-важните въпроси сега, когато неверието, безверието и войнстващото безбожие са навсякъде наоколо, е може ли човек да се промени и може ли да заживее по християнски. Чувал съм страстните пушачи и хората с трайно наднормено тегло да казват, че промяна е невъзможна. Други, отричащи възможността на човека да се променя, твърдят, че „такава ни е природата“. Че всичко ни е заложено. Че няма мърдане от мястото, на което си се родил. И на мен ми идва да питам всеки един човек, когото срещна - можеш ли да се промениш? (Нали така правят сектантите - преследват те по улиците и те питат нещо толкова важно, сякаш те питат дали си си купил хляб.) Та и аз така ще почна да питам. Можеш ли да спреш да лъжеш, да спреш да крадеш, да спреш да завиждаш, да спреш да мислиш само за предметите, да се замислиш каква е целта на раждането ти, да повярваш, че има Създател, Който се интересува от теб? Възможно ли е от теб като средностатистически нормален невярващ да се роди друг, нов човек, който иска да спаси душата си, който иска да живее вечно? И готов ли си да се отвоюваш? Готов ли си да оставиш цялата тази тежест в миналото? И от следващия миг да започнеш на чисто?

Събраха се много въпроси. С един отговор. Островът спасява тялото на войника, който стреля в другаря си. И от този малодушен, жалък, отвращаващ страхливец се ражда новия човек - монаха Анатолий. Островът спасява и душата му. Ето това е пълна промяна, не като в онова риалити шоу. Така се променя човекът - като страда и открива смисъла и предназначението си. Отвътре навън. Ако не сме се родили да променяме душата си към добро, защо изобщо съществуваме? За удоволствие? Ако не сме се родили, за да се променяме - аз всъщност нямам отговор за какво сме се родили. Островът, който ще спаси душите ни, чака. Все още е там. Изборът си е само наш.

Възможно ли е днес да се живее по християнски? Би било абсурдно, ако е невъзможно.

И аз не знам - нужен ли ни е спасителен Остров сред мръсотията, болестите, войните, омразата, мизерията - нещастия по-мъчителни и от тези отпреди две хиляди години? Нужен ли ни е Остров? Вие би трябвало да знаете по-добре. Защото всеки знае за себе си.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2008, № 8 (105)