Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАРАНДИЛА, ЧАЛГАТА, КОМПЛЕКСИТЕ

Николай Фенерски

web

На 09.09. в 09:00 вечерта, ден преди края на Аполония, в амфитеатъра на Созопол с всичка сила се изсипа стихията на циганите от Карандила. Заля като цунами видялата какво ли не сцена. Мангалите сцепиха земята. Още с първите издухани ноти повдигнаха адреналина, температурата и крилете ни за полет и ни понесоха към по-хубавия свят... Но - от начало.

А в началото, както си му е редът, ръководителят на духовия оркестър Ангел Тичалиев изключително любезно ни поздрави по случай празника. И не съм сигурен дали цялата софийска култура отзад по седалките долови иронията, трепереща на устните му. Което не е твърде важно, но пък точно заради културата и концертът беше култивиран, тоест не беше като за ценители на истинската цигания.

Циганите в Испания си имат Джипси Кингс. В Русия пък изпълняват известните романси. Ако не смятаме индийската музика за циганска, циганите нямат своя музика. Те се приспособяват към народа, край който живеят. От хиляди години. Те така живеят - като свирят, за да забавляват другите. Циганите на Балканите свирят нашата музика. И както навсякъде по света, тя, музиката, е претворена, пречупена през тяхната чувствителност, доведена до екстаз, до вихрена радост от живота, до свръхусещане за живот. До Свобода.

Така че това са си нашите цигани. Те вадят на показ от килера скритите наши чувства. Вадят и срамовете ни, и болките ни и ги претопяват във веселба. Разсъблечени от предразсъдъци и лицемерие, на вълните на циганската музика, мазолът на душите ни пада и оставаме просто хора. Весели хора. Тъжни хора. Истински хора. С вдигнати за полет криле.

На въпроса каква музика слушам от много години нямам точен отговор и се обърквам. Ми слушам Музика. Музиката се дели на Музика и немузика. От едната страна на най-слушаната ми касета са Карандила, от другата е Стинг. Въпросът за вкуса е стар като света. И ако някой беше отишъл да гледа Карандила от снобария или любопитство, проблемът си е негов. Само че покрай неговия проблем и аз почвам да имам проблем. Мениджър на оркестъра от няколко години е Виктор Лилов. Същият пич, който работи за популярността и името на Ибряма. Тоест в култивирането и легитимацията той има опит. Умее да създава продукт, който да продаде на Запад. Карандила вече са култивирани и пазарни също както оркестъра на Брегович. Това не бяха циганите, дето допреди няколко години подлудяваха народа по сватби и сборове. Това бяха облечени в сценични бели костюми, парфюмирани, блестящи изпълнители на парчета екзотични звуци за префинени, разглезени слушатели на всичко. Концертът беше такъв, култивиран, като за западняци. Но въпреки всичко Карандила си е Карандила. Качество. Лудост и истерия. Те са добрият кон, който не може да се скрие и под култивиращия найлон.

Ами ако си поговорим открито за чалгата и комплексите? Ще трябва да започнем от много далеч и от много дълбоко. Защото моето приятелче Едикойси не смее да каже, че е циганин. Свири от години. И е един от най-добрите. Признават го най-добрите. Но крие произхода си. Когато някой ден бъде признат от всички и навсякъде, може би ще го заяви. Със сигурност ще го заяви и то с гордост. Но вече десет години го крие... И едва ли Ибряма щеше да бъде засипван със славословия по всички медии, ако преди това не бяха го признали Западът и светът. Защото нашите „свещени крави“ знаят, че пазарът ни е малък и не обичат талантливите цигани, дошли отнякъде си. Ама пък и Ибряма си умира да шашка журналистите с изцепки: „Аз съм най-големият боклук, аз съм най-грозният, аз съм най-тъпият...“ Връща си им го човекът, не може да се сдържи... Ето това е нашият парадокс - първо трябва да те признаят зад граница, за да може после от кумова срама и нашите да се съгласят, че си добър. Едно е да си обратен и да го заявиш. Това дори отваря много врати пред теб. Ако си хомо, кариерата ти е наполовина готова... И съвсем друго е да си циганин. Хайде да си говорим за малцинства. За фондацийки, които спекулират с интеграцията и сегрегацията... Всъщност не е лицемерие, става въпрос за пари.

Комплексирана е културата ни. Не знае как точно да различава истинската циганска музика. Бои се да не изпростее някак си. Седи си по пластмасовите столчета и не смее с крак да си потропа. И ръкопляска възпитано на всеизвестните „Джелем, джелем“ и „Чшаие шукарие“. Пляс, пляс. А от албума, дето повечето парчета са автентични, момчетата изкараха май само „Кючека Лечков“, щото и то така някак актуално звучи. А телевизионни камери защо нямаше? А само едно култивирано репортажче в „Суматоха“... Това е то комплекс. Сложни чувства...

И така ще си продължава всичко у нас... и няма друг начин освен да се приспособим и за пари да се поокултивираме малко... и да се правим, че не разбираме какво е „чалга“, какво е „фолклор“ и какво е „боза“... и да си купуваме тапи за уши, за да не ни се забиват в мозъка по гари, автогари и кафета натрапчивите нахални простотии на силиконовите барбита с тъпи погледи и кратки имена, дето цвилят „аааз“, после „тиии“, след това „душата мииии“, накрая „сърцето миии“, после „болиии“ и т.н. аналнокардиални конвулсии и първосигнални трепети...

А между чалгата на Карандила и споменатите натрапчиви звуци разликата е като между черното и бялото. Тоест нямат нищо общо. Това Кустурица го знае, знае го и моят приятел Бисер и дано го разберат все повече, защото така ще станат по-богати.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2005, № 10 (71)