Тава а центърът на град Бела Слатина. Намира са на шеесе километра от Плевен и на педесе километра от Враца. И на шеесе и осем от село Краводер. Бела Слатина а общински град. На територията на общинъта влазат ногу известни селия като Галиче, Бръкачево и прочие пустиняци като Соколаре, Драшан, Габаре и т.н.

Така изглежда центърът на втори януари две иляди и пета година. Нема никой. И нема и да има. Сал ее тамии пред компиутурния клуб са видат две-три дечица, дето псуват, пушат и планират да заминат при бащите си в Италия. Ората избегаа... те тава а. Преди сто години тука а било пълно с ора, а вместо по площад с плочи са одиле из една голема локва. У локвата а имало ора, а сеги нема никой. Пустиняк.

По-доле са вижда, че същият площад, край шадраваня, е леко ожъмбен. Нема начин - циганете изпокрадоа плочите. А па мое и да не са циганете, ората тука обичат вкъщи да им е убаво и некой „бизнесмен“ лазда а решил да постели пътеката от вратника до външния кенеф с мрамор. Поривът към красивото никогиш не им е бил чужд.

Отдесно е прословутият фонтан или шадраван, дето а фръгал вода сал един път, коги са го пущале. Днеска, както са довижда, служи единствено за поставка на новодишната елхъ. Ама елхътъ не е проста елхъ, тава е елхъ - ебало си а майкята. По-объсана елхъ не мое да намерите из целия Резерват. Таа елхъ е объсана, така да са каже, като дръта радиационна препикана пустиняшка елхъ. Но тя не е такава. Тя е като такава. АЕЦ Козлодуй е на педесе километра. Нищо не е такова, квото изглежда. Отвънка а ено, вътре е съвсем различно...

Вижда са и един човек. Човекът е жена. Човекът е тръгнал нанекъде. Да си купи цигари. Връви и си мисли нещо. Не знаем какво си мисли. Лазда си мисли нещо убаво. Нека мислим, че си мисли нещо убаво. Влево от човека са долавят очертанията на Баба Цола. За неги вижте малку по-надоле. Отзаде е паркът. Тама са събираа младежите ено време и слушаа хеви метъл. Сик ен дистрой. Слейър. Ирон Майден. После додеа милиционерите и им турнаа малко бой. За да станат ора, щото беа пустиняци.

Па тава а отново площадът, от друг аспект, така да са каже. Елхъта а страшна. Отзаде е некогишният хотел „Скът“, сеги сграда на общинъта. Пръвият етаж беше ресторант, дето са правеа сватбите и селските балове. От десната стран са намираше „Старото кафе“, а долу у мазето - дискотека „Дупката“, дека пиеха и са биеха за удоволствие най-различни неалити пустиняци. У тава здание сеги заседават кметът и подопечните му индивиди. Решават съдбъта на градъ. Оти като хотел тава нещо не беше ногу свестно, чат-пат некой отседаше там да ебе любовницата си и те тава а, па у кафето и дискотеката само пиат и са биат. Онова ии отгоре беше часовник. Ама никоги не а работил верно. Измерваше и градусите на въздоа, ама и тава не правеше, щото техниците мереа градуса на рикията.

Сегикънъ у сградата вече не са подфръгат случайни ора. Сеги отпреде са вее нашият национален флаг, а тава мое да бъде повод единствено за гордост. Системата а халифакс - синджира си иде, козъта ги нема...

Тава тука а централната улица. Преброяват са осем душ. Влево групичка северозападни младежи отвада следновогодишно а са почерпи. Ша пиат по ена водчица за отскок. Ентусиазирани са, чака ги големо бъдеще. Връвът и си прикаат щуротии. Между тех има старо бойно другарство, макар и отвреме навреме да са дрънкат за нещо. Насреща са задава човек с чанта. Кво мое да носиш у чанта на втори януари? По-нататика един колеездач бодро приближава. У Резервата сички са колеездачи, оти ландшафтът предразполага да караш, да караш, да пиеш и па да караш колело. Съвсем отзади са вижда нещо като силует, но не можем да бъдем сигурни тава човек ле е, муртузук ле е, маждрамуняк ле е или некое друго митично същество от Резервата. Толкова а далече, че даже не можем да заподозрем за кво си мисли, ша пийне ли водчица и дали носи чанта. Да а жив и здрав!

Тук-тами по площада и улицата са са образувале ендъци и рапаяци.

Ето ни и Баба Цола. Баба Цола е известна у странъта повече като Цола Драгойчева. Партизанка, куртизанка и комуниска. Ма не знам оти са й отрезале ръцете. Тоа скулптор да не би да а сакал да ни каже нещо с тава? Човек на изкуството, де да го знаеш... С тия рЪце кво ли е правила?

Тоа монументален бюст са връгаяше у мазето на колтурния дом цели петнаесе годин. То му и личи, от толку връгаянье са а оющил... Срамота. Маанаа го, щото доде демокрацията. Ама го врънаа. Язе се си мислех, че нема а го врънат. Ама го врънаа. Щото решиа, че таа жена а напраила ногу за тоа град. Таа жена не а жена, таа жена а героиня. А за тиа петнаесе годин кой ли са не чеплези по опустелия пиедестал! Язе, тизе... Сума народ. Кат са напиееме, и са укикервааме горе да дръжиме речи. Накраа нещата, така да са каже, са успокоиа и Баба Цола отново мина в легалност. Зае своето подобаващо место. Некогиш саа крила из землянките, а сеги са наложи петнаесе годин да са крие у мазето на колтурния дом. Колтурният дом и землянката са места за укриване на комунисти и паметници.

Осемдесе и пета ли беше, шеста ли, Тодор Живков и Баба Цола кацнаа със самолет на борованското шосе, пригодено за самолетна писта, и додеа да откриват паметника. Сички плескааме, ние плескааме, майките и татковците плескаа, Тодор и Цола също плескаа. Ама я знам що плеска тя. Тя плеска, оти са зарадва на фундаменталния си бюст... или щото сички други плескааме. Кви ли тайни отнесе у гроба си бабето! То са землянки, то са партизани, то са страсти, Янко, Вълко, Гошо, Цеко, Васил... касачок и белот и червена еротика и бой, бой...

НО - намериа са и добри ора. Лично ангажирани и задължени на Баба Цола. Ние тука така праиме, пръво тураме нещо, после го маиняме, а после па го тураме. Маанаа го, щото комунистите некоги утрепале ногу народ. Врънаа го, щото на власт са па комунистите и нищо не мое да ги запре. А кво ли щеше да им стане, ако изобщо не беа го маиняле, ако беа разбрале, че историята не са делка с теслъта?! Което за пореден път доказва, че пустинякът си е пустиняк и може да постъпва само като пустиняк.

А па тава нещо са намира у средъта на парка и са нарича „Птици в полет“. Така учителките у трети клас ни обясняваа. Ама бееме малки и ни беше трудно а го разбереме. Пред назе са беше очеплезил един голем бел камик, осран от врабчетата и за никви други птици не са сещааме. Пораснааме, ама си е се таа. Велика мисъл, велика работа, тава не а паметник, тава а паметник - ебало си а майкята. Тоа скулптор заслужава пръва награда!

Има предложение черковата у Бела Слатина да бъде обявена за архитектурен паметник. Поредният паметник. Паметници са дигат в чест на мрътъвци. А не вервам черковата у Бела Слатина да а мрътва. Черковата не мое да умре. Най-малкото щото наскоро сменуваа подовата настилка, турнаа нова дръвения и сеги е съвсем уютно вътре. Има и нова печка, но не грее ногу. Некоги служеа поп Иван и поп Георги. Поп Иван бега. Поп Георги умре от старост. Сеги служи отец Тодор. На Великден тук са изсипва целият град и ако питаш ората, идват не щото требва да са помолат, а да са срещнат с другите ора и да разменат неко приказка. Псуват, викат, крекат, страшна работа.

А тава а надгробен паметник у двора на черковата, намира са вдесно, зад чешмъта. Кольо Радев Черкеза е мой прапрадедо. Както става ясно, участвал е в Ботевата чета. Оживел през оня месец май и дочакал Ослобождението. Резервата бил ослободен. Напънала ги слободията. Гробът на дедо Кольо е единствен в черковния двор. Бог да го прости стареца! Коги а бил жив, е станал свидетел на пръвите прояви на пустиняците у Резервата. И си им го а казал, че са пустиняци и ша докарат сичко до пустиняк, ама те не го разбрале. Близо осемдесе годин след неговата смърт ние немаме никаква нужда от доказателства.

Тава вече е кюмбе... или шпор. Най-обикновен. С кюнци нов модел. От турски произход. На втори януари две иляди и пета година с такъв уред са греат повечето от обитателите на Резервата... Дедо Кольооо, за тава ли са бори бе, да са грееме на турски печки? Сал питам, не че сакам отговор. Ората не требва да са пустиняци и тука изобщо не става въпрос да са дзвериме. Става въпрос за тава, че живота е сурав и курав.

У шарената тенджура са греат пръжолите, бащъ ми донесе от мъзъта кастроня с киселото зейе, нарезааме го и си сипааме по една рикия. Смрът с кисело зейе! Наздраве, връъму гу! А сме живи и здрави като каменополските крави!

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2005, № 2 (63)