Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА

Николай Фенерски

web

Гошо повдигаше тегаво и схванато старите си кокали и куцукайки излизаше да се разходи навън. По няколко пъти на ден. Около стогодишен е, приветлив и кротък. Доставяше ми удоволствие да излизам с него. Говорех му, бях сигурен, че ме разбира, но като всяко друго старче, реагираше със забавяне и често пъти своенравно. Старостта го е налегнала толкова плътно, че вече даже не се заглежда след женските. После се прибира, сяда бавно или си ляга, а от звуците, които издава, разбирам, че прегъванията в ставите му причиняват болка. Така е, казвам му, приятелче, старост. Поне докато пиша това, си още жив и мога да напиша за теб, че си жив. Гошо е куче и живее в Барселона. Старият човек и старото куче изглеждат по абсолютно един и същи начин. Движат се еднакво, гледат еднакво, усмихват се еднакво, сякаш от друг свят. Може би скоро ще умре. Казах на Краси да не го дава за евтаназия, нека се порадва на барселонското слънчице, докато има дни. Гошо живее заради тези ежедневни разходки по площада. Около това дърво помирише, около онези храсти се завърти, попогледа и бавно крета обратно. Някакъв горд млад пес на каишка премина веднъж край него и му се ядоса без причина, изрепчи му се, сякаш да го набие... Самовлюбен и самонадеян хулиган, който не знае какво го чака в кучешкия му живот.

Киро също може би скоро ще умре. Киро Дженков е човек, роден 45 година, гасне в панелния си апартамент на първия етаж в Меден рудник, Бургас. След като се върнах от Барселона, попитах за него, знаех, че е болен. Преди се събирахме в книжарница "Божич", говорехме си това и онова. Киро е работил като полицай, известно време се е трудил и в нефтената рафинерия, откъдето, казват другите, му е и този рак сега. После почнал да пише исторически романи. Издирвал хроники, ровил се къде ли не, за да се придържа към "историческата истина", това беше важно за него. Издаде няколко романа, от създаването на България и езическия период до покръстването. Последната му книга е за покръстването. Преди няколко години му казвах: хайде, Киро, приеми кръщение, стани християнин, стар си вече. Той тогава се смееше и отвръщаше, че не иска да се кръсти. Че си е християнин и без кръщение. А сега като попитах в книжарницата за него, ми рекоха, че утре в десет ще почне кръщенето му. Зарадвах се, взех му за армаган някакъв портокалов сок от магазина и сутринта отпраших накъм бетонния комплекс.

Киро лежеше през цялото време, едва мърдаше с устни, за да промълви "амин" или "Господи, помилуй", с трепереща прозрачна ръка едва-едва правеше кръстния знак, докато свещеникът извършваше едното от тайнствата в нашата църква. Бяха му простени всички грехове на това шейсет и седем годишно момче. В стаята по време на тържеството присъствахме четирима приятели, жена му и отчето. Гледахме го накрая не като умиращ и слаб човек, а като новороден и светъл. Роди се Киро, роди се хитрецът му. Припомних му, че преди време му предлагах да стори това, ама тогава се дърпаше, а той ми отговори, че трябвало да стигне до романа за покръстването, иначе не идело християнин да пише за езичеството. Нали ви казвам, че е хитрец.

Много старост и смърт има наоколо всеки ден. Затова нямаме никакъв друг шанс и никакъв друг избор освен да се радваме на всеки миг и на всяка секунда, докато сме тук и в това агрегатно състояние ние, живите.

В Барселона с Краси Дамянов си говорехме всяка вечер на чаша испанско вино. Просто така, неангажиращо и без определена цел. Седяхме и прехвърляхме темите. Край нас щъкаше или лежеше Гошо. Стогодишно по кучешките стандарти, дребно създание с черна козина. Гледах го и проумявах в дълбочина теорията на относителността. На времето - кучешко и човешко. А през тези вечери Краси често споменаваше с мъка в гласа своя голям приятел Виктор Пасков, който напусна тоя свят преди няколко години прекалено млад. Подобно на Вонегът, който след всяко споменаване на смъртта или на мъртъв човек добавя по едно "Така е то" в оная луда книга, и Краси в романа си "Дневникът на една пеперуда" след името на героите си добавя в скоби "жив" или противоположното. Толкова много умиране има навсякъде, толкова масово всички сме за там и никой няма да литне с орлите, че режисьорите като датчанина Ларс фон Триер сътворяват шедьоври с ужасяващо вдъхновение или с вдъхновяващ ужас. Вие ми кажете, имаме ли избор? Нещо друго освен радост от живота можем ли да изпитваме? Разбира се, съществуват моменти на тъга и мъка, но те също са част от живота и тях също трябва да обичаме. Тоест и тъгата, и мъката са вид радост от живота. Няма какво друго да бъдат.

Не е ли така? И Краси Дамянов се радва. На тоя свой единствен живот. И без да е вярващ християнин. Шегувам се, разбира се. Но в освобождаващия, енергичен, жив каталунски град човекът си е създал едно парченце рай. Вместо да го нарече рай обаче го е нарекъл артхостeл. Масивна каменна сграда с вечен гредоред, какъвто не бях виждал в България, не е деформирал пространството отвътре, просто го е използвал такова, каквото е, добавил е вкус, нали е естет, строителен инженер, а и словесен такъв. И между тези стари каменни стени, сред столетните духове на къщата на мига се потапяш в уюта и радостта от живота. С кожата си усещаш човешкото величие. Барселона е точно такъв град, в който усещаш живота, не своето съществуване, което често окайваш, а самия Живот. Тая радост ми липсва в нашите градове. Тук кахърността ни си личи дори по витрините на магазините, по дизайна на рекламите. Явно това настроение си идва отвътре. И забравихме да се радваме просто така, без причина.

И понеже се изплаших, че и аз ще почна да забравям тая душеполезна дейност да се наслаждавам на Божия свят, в началото на сегашната чудесна година реших да взема мерки. И да предоставям на сетивата си по-различни обекти. Да показвам на очите си по-наситени цветове и форми.

По ред на номерата в началото беше пролетната ни експедиция със стария джип на един приятел из Странджа. С три нощувки на палатки. Първата край една забързана рекичка далече от населени места, втората край граничния кльон от вътрешната му страна и третата край същия кльон десетина километра пò на изток и от външната му страна. Минахме и дори навлязохме стотина метра в турска територия според навигационната ни система, без да ни спре никой нито от наша, нито от тяхна страна. Изследвахме полуразрушени сгради на някогашни гранични поделения, търсехме малко известни долмени, къпехме се в реките, вечер слушахме воя на чакалите и пиехме вино. Сливахме се с безкрая на времето и пространството.

Последваха созополските литературни дни 2012 в края на май. Да си в общество на други пишещи, е и приятно, но и изморително. Хората имат свойството да натоварват. Гората разтоварва, хората натоварват. Самотата спасява творчеството.

А през юни си взех един плътен хамак, вързах го между два бора в къмпинг "Корал" на петдесет метра от плажа и там си остана вързан цели три месеца. В началото пет дни спях в хамака. Докато пристигне поръчаната ми първа лично моя палатка. В палатката разположих дебел десет сантиметра дунапрен за матрак, застлах го с чист чаршаф и си устроих бивака наоколо. Бивакът ни се състоеше от една каравана, в която почти всяка седмица идваха собствениците й от Бургас, същите, с които скитахме из Странджа, две разпънати резервни палатки за гости, хамакът и моята палатка, два други мрежести хамака, огнище, въжета за простиране и тенти за сянка.

Всяко лято от около десетина години вадя хляба си като екскурзовод в Приморско. Километражът на колелото ми измери разстоянието от бивака в къмпинга до работното ми място - 8 километра. Заедно с отиванията до Китен и градското каране, през някои дни навъртах около 40 километра. Нищо работа за мен. Рекордът ми е 170 за един ден. И това ако не беше радост от живота, не знам кое е.

Предишните лета ме бяха отегчили с еднообразието си. Приморско трябва да бъде наречен столица на кича и чалгата. Чалга в оня идиотски смисъл, Карандила и Берковската не свирят чалга. Вече ми се повръщаше от всекидневното изтезание, на което бях подложен от ресторантите с "жива музика" толкова много години една след друга. А шумът на хиляди туристи ми докарваше нервност. Как можех да променя живота си? Най-простото решение е най-добро, на принципа "бръснача на Окам" не се поколебах какво да предприема. Лесно и просто - лягаш вечер и заспиваш, ставаш сутрин и отиваш на работа. За да живееш, не са ти нужни непременно четири стени. Трите месеца в палатката ме успокоиха и пренаредиха, разглобиха ме, изчистиха ме от плявата и прахоляка и отново ме сглобиха. И това разглобяване беше клетка по клетка. Старите ми познати за пореден път установиха: "Не те слуша главата теб!", но какво знаят те...

Научих се отново да ценя простите неща - като водата. Разтварях се в един вълшебен миг от деня. Сутрин около седем слънцето още се прозяваше, вдигах се, плисках две шепи вода на очите си. И сядах на столчето с бръсначка в ръка и съдина от отрязано на височина пет сантиметра пластмасово шише, пълна с вода. Бръснех се спокойно, без огледало. Наоколо не се чуваха хора, всички по палатките и караваните още спяха. Приключвах с бръсненето и плувах в морето двайсетина минути. След това минавах през душа на плажа, от който течеше по-скоро студена отколкото хладка вода. Мятах се на велосипеда и поемах към Приморско.

През май в София в бара на хостела се запознах с Ник Хънт, английски писател и пътешественик. Тръгнал още през декември 2011 пеша от Холандия за Истанбул, по стъпките на друг английски писател, извървял тоя маршрут някъде през трийсетте години на двайсети век. Казах на адаша като мине край Черноморието да се обади. И през един слънчев юлски ден получавам съобщение от него, че е пристигнал. Взех го с колата от шосето след Китен и го откарах в къмпинга. Показах му хамака и му рекох, че може да спи в него, ако иска. Носеше си и едноместна палатка, но в дните, в които остана, предпочиташе хамака, в който нощем съвсем недоловимо се полюляваш и сякаш си в облаците. Само с луди те събира съдбата, казваше ми жена ми. Зяпахме скъсаните от ходене маратонки на англичанина. Викахме му ингилизина. Гощавахме го с ракия, домашни домати и сирене, месо, печено на сач. Обяснявахме му смисъла на думата "кеф". Вечер, когато се връщах от работа, го разпитвах с кого се е запознал през деня и какви са му впечатленията. Тефтерчето му беше постоянно под ръка и често записваше в него. Очаквам книгата му да излезе и да прочета какво може да мисли човек като него за всичко наоколо. Предполагам, че ще бъде леко оскъдно откъм чувство за хумор, щото ми се стори твърде сериозен като характер. Но това няма да попречи на добрата книга. Дивотията и пъстротата на Балканите ще липсват, но дистанцираният поглед на един уморен от ходене човек също може да бъде забавен по свой си начин.

На шестия ден Ник Хънт ми рече, адаш, трябва все пак да тръгвам, колкото и да не ми се иска да напускам форест вилидж, демек горското село. Тук изкарах незабравими дни, рече ми. И се изгуби по пътя за Истанбул. След известно време ми написа мейл, че е стигнал целта, откъдето си е хванал самолет за родината си и сяда да пише. И този Ник и той се радва на живота. Какво да прави друго човекът. До 50 километра му беше дневната доза ходене. Patrick Leigh Fermor е името на писателя от 20. век. В сайта си Ник твърди, че е атеист и пилигримството му не е религиозно. Че е атеист твърди и Краси Дамянов. Но аз съм съгласен напълно с тях и приемам твърденията им изцяло. Понеже не можеш да отнемеш на човека твърдението му. Да се радва може и богатият, и бедният, и християнинът, и атеистът - стига да има усет за тая тънка работа. Ще им гледам сеира някой ден на тия хитреци. Или те моя.

През следващите месеци се виждахме и с роднини, и с приятели, пътувах на стоп, с велосипед и с влак до различни места... Да съм на път е жизненонеобходимо за мен. Но наградата "най-велико пътешествие на годината" печели без конкуренция изкачването на връх Ботев с моя син през октомври. Един разказ съм подкарал, та няма да се впускам в подробности сега. Просто си взехме екипировка - раници, дрехи, обувки - качихме се сутринта по тъмно в пет и двайсет на влака за София и около обяд се изтърсихме на гара Калофер. Оттам пеша и на автостоп до местността Паниците, откъдето поема пътеката накъм хижа Рай. Тая хижа се намира сред резерват Джендема, което означава ад. Раят е посред ада. Има нещо загадъчно в това изречение, но още не съм го формулирал. Раят може да бъде навсякъде, адът също, само от твоя личен вътрешен космос си зависи, да знаеш. Преспахме в хижата, последва четиричасово изкачване до върха. Пихме чай и хапнахме горе. Поседяхме, па тръгнахме да се спускаме накъм северната страна на планината. След още четири часа трамбовка сред едни такива изкуствени декори на скали, пропасти и простори, реки, върхове и безкрайности се озовахме в хижа Плевен. Момчето ми се разплака от умора. Но бързо му мина и иска пак да тръгваме на пътешествие.

Преспахме и продължихме пеш до Априлци. Оттам хванахме автобус до Троян, прехвърлихме се на друг от Троян за Пловдив и слязохме в Карлово. В Карлово се видяхме с приятели за няколко часа край гарата, докато пристигне влакът за Бургас.

Две седмици след изкачването на върха стигнах до Родопите, където помагах два дни на един приятел, който е почнал ремонт на двестагодишната си каменна къща в село Богутево, край Чепеларе. Тръгнах обратно на стоп на третия ден около десет сутринта. До Бачковския манастир се добрах бързо, в една от колите ме возиха две местни момчета, които си говореха на родопски диалект и не знаеха какво безсмъртно удоволствие ми доставят с извивките, окончанията и думите си - "на земльона", "люде", "гумисе" (това е "гумите" с окончание за близост "се"). Но след Пловдив заради бързата магистрала стопът се закучи и откарах около три часа на едно място. Накрая ме вдигна едно сериозно момче със служебен камион. И когато минахме около трийсетина километра, без да му досаждам, в мълчание, той спря на една бензиностанция и реши да ме почерпи с нещо за хапване и безалкохолно, защото съм му върнал вярата в стопаджиите. Не бил взимал стопаджии от една година насам. Понеже всички били големи досадници, натоварващи го с личните си грижи и истории. И отдавна не бил срещал мълчалив и нормален стопаджия като мене. Заслужаваш, вика ми, да те почерпя. После ме изтърси на новата отсечка от магистралата на около трийсетина километра от Петолъчката. Свечеряваше се, мракът падаше бързо и се опасявах, че ще замръкна насред нищото. По тъмно вече никой не спира на стопаджии. Извървях пеш около пет километра, когато на ръба на нощта ме вдигна кола с трима студенти в нея. Най-отраканият от тях, шофьорът, се подигра с автостопа ми - като пеперуда кацаш от кола на кола, рече ми, а аз само се засмях. Откараха ме до Петолъчката, където движението е оживено достатъчно и има бензиностанция. А там след около половин час ме взе в малката си кола човек, с който от дума на дума стигнахме до факта, че сме били по едно и също време в хижа "Рай" преди две седмици. И дори си спомних къде седеше той с приятелката си на една съседна маса. Защото бях ходил да го питам по какъв начин са стигнали чак там горе двамата негови познати с велосипедите си, те поеха по пътеките на планината в нощта и аз удивен отидох да го питам откъде идват и накъде отиват.

Само с луди ме събира съдбата. И Краси Дамянов също не го слуша главата твърде. В Барселона през ноември е топло, наистина. Но чак толкова топло не е, а той един ден отиде на брега, където си съхранява сглобяемото кану и греба повече от половин ден из Средиземно море, около 40 километра, в търсене на риба. Риба не донесе, върна се уморен и аз открих, че лудостта не е до време, а е за цял живот и навярно и мен ме чакат още много години скитосвания и пътешествия - на стоп, с влака, но най-добре с верния ми велосипед. Само Господ да даде живот и здраве!

А седмицата в Барса ми се падна като награда от едно литературно четене, в което представих разказа "Притча за блудния баща" - една фантазия за двайсет и две годишно пътешествие, истинска одисея, в която си въобразявах, че стигам докъде ли не... Мечти. Но понеже накрая ни очаква старост и тъй като от личния си апокалипсис няма да избягаме, не виждам друг начин да се справим с всичко това. Други предложения да имате?

Краси, моля те пак, не му отнемай на Гошо последните дни.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2013, № 6 (163)