Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРЕД ДЕНЯ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ. ИНТЕРВЮ С РУМЕН ЛЕОНИДОВ

Николай Фенерски

web

Николай Фенерски: За пореден път отбелязваме Деня на будителите. Но не е ли опразнено от смисъл това отбелязване в тази чалгизирана и комерсиална обстановка?

Румен Леонидов: Денят на будителите наистина буди противоречиви чувства в чалгизираното ни общество, в което духът е на заден план, материалното е напред. Този ден още не може да се наложи като истински празник. Сякаш хората, загрижени за собственото си битуване, а не битие, не могат да възприемат, че е имало и по-свестни, по-качествени духовни и не само духовни водачи, които са били готови да се жертват в името на нацията, на свободата, бих добавил, на демокрацията. И все пак този празник трябва да съществува. Има традиции, които са били прекъснати по времето на социализма, така наречения социализъм.

От всеки човек не става будител, от всеки човек не става герой. Във всекидневието си мнозина от даскалите, от тогавашните даскали, от тогавашните духовни лица в Църквата, от онези, които за първи път са отпечатвали книгите, въобще тази огромна, безименна, за съжаление, за мнозинството армия от духовни люде, те всички са будители. А ние се въртим все около едни и същи. Но ако попитаме случайни хора кои са будителите, едва ли ще се сетят за кого става дума.

Мен лично ме тревожи, че май не мърдаме като маса, не мърдаме особено от онова заспало време, когато Паисий възкликва: "О, неразумни и юроде...". Въобще има нещо доста кофти във факта, че един народ трябва да се буди. Тъй като този, който е заспал, и да го събудиш, пак ще заспи. Сега имаме особена нужда от национално самочувствие, в тази икономическа ситуация, в този изтощителен преход. Смениха се поколенията. Но тази нация трябва да остане, да се запази, да остане име, да си запази духовните корени. За съжаление, много е постно днешното съвремие. Най-големите ни писатели от близкото минало починаха. Сега политолозите, социолозите и някакви случайни депутатчета са всеки ден по медиите. Те са духовните водачи. Хора, които нямат нищо общо с духовното. На които в монитора на очите им вървят само сметки нагоре и надолу. Сметки лични най-вече, не обществени. Или обществени, които са за източване към личните. И това е проказата, която въздейства върху разложението на цялото общество. Няма примери, отчаянието е тотално. Светлите образци са само от миналото. А човек не може да живее само с миналото. Не може нашето българско семейство да гледа само назад. Настоящето е отвратително. Трябва да гледаме напред. Но ние вече нямаме ясна национална кауза, нямаме парламент, който да приеме една национална доктрина. Какви са най-важните приоритети на нашите деца, на нас самите, докато сме живи в следващите 20, 30, 40, 50, а защо не и 100 години.

Нашите съседи го правят това много отдавна. И гърци, и сърби, и македонци, и албанци не само че имат доктрина, но се работи за лобирането двупосочно. Как държавата да лобира за българите примерно, които живеят в чужбина, и как самите българи да лобират за България. Това е напълно естествено. Само че, както винаги, ние винаги сме накрая. Но този празник трябва да се изпълни със съдържание. Трябва да се намери нова, модерна, интелигентна форма, достъпна за младите.

Аз като един приложен националист, прагматичен човек, смятам, че в България трябва да гледаме не към националния отбор по футбол, а към националния отбор по духовност. Там имаме наистина големи завоевания в миналото. Но все пак имаме много читави хора и днес. Те са разпръснати, те не са обединени, те са повечето скромни, скрити в областта, в която работят. И от честния учител, натоварен с мизерията на заплатата си и агресията на своите разлигавени възпитаници, които пушат скъпи цигари и се возят в скъпарски автомобили, до обикновените книжари, книжовници, до хората, които работят в изкуството, а те не са малко. Духовността е това, да имаш съзнание за минало, настояще и бъдеще. Не трябва да се допусне ние да надживеем България. Защото има и такива мрачни перспективи. Все пак аз съм един умерен оптимист, тъй като във всяка една епоха са се оплаквали от властта и от тази паплач, която не разбира духовните си представители.

- Как да се различават двата вида национализъм - национализмът на Николай Хайтов и национализмът на някои съвременни политици, които се стремят към властта?

- Национализмът е страшно понятие, което се коментира като вид нацизъм, шовинизъм, фашизъм, социализъм. Моят национализъм е светъл и прагматичен. Той е свързан с желанието ми да се просвещават хората. Национализмът е по-пряк път към осъзнаването на хората - че не сме дошли тук на земята в ресторант, където да щракаме с пръсти и да си поръчваме момичета и питиета. Земята е едно изпитание. Независимо дали човек е религиозен или не, трябва да стигне до този извод по собствен път.

Трябва да можем да се гледаме спокойно в огледалото като нация. И да не се плашим от собствения си образ. Да не се надуваме, че ние сме най-великите. Да усъвършенстваме реално съществуващите си качества, да потискаме комплексите и недостатъците си, които като всяка нация и ние си имаме. Говоря за едно пълно самосъзнание, в което човек знае откъде идва и къде отива. За съжаление животът протича от работа вкъщи и от вкъщи на работа и оттам тези малки хора сякаш не искат да погледнат малко по-високо. Да погледнат, че има и звезди, че има и слънце. Слънцето дълго време е смятано за божествено от хората. Сега никой не гледа нито слънцето, нито луната. Всички са забили поглед в телевизора. Всеки гледа в кесията на съседа. В чинията на ближния. И няма никакво чувство за съпричастие. Защото това е прагматичен национализъм. Да съчувстваш, да можеш дори на просяка да отделиш нещо. След като един човек е седнал и е протегнал ръка, значи, той има нужда. След като има нужда, какво ти пречи да му помогнеш макар и с 20 стотинки? Омразата към тези хора, които са закъсали, по-изпаднали от нас, тя е нихилизъм, тя е нещо много страшно, тя е и античовешка категория. Така че национализмът може да се погледне в много аспекти. За мен това е просветно, прагматично дело. Трябва да си знаем историята, много неща са премълчани в нея. Ние продължаваме да не познаваме и неща, които са от близката ни история. Трябва да излезнат на бял свят.

В моя национализъм не влиза презрителното отношение към другите нации и малцинствата. Приемам човека като частица от Бога и нямам право никого да обиждам и да унижавам.

- Кои са "европейските ценности"? Не наследяват ли те ценностите на комунизма?

- Тези европейски ценности дълго не можех да ги разбера. Бяха ни внушавани дълги години. А хората, които ги проповядваха, които бяха на власт и които паднаха от власт, си бяха комунисти по убеждение. Или по манталитет. Защото не е задължително да вярваш в комунизма. Но аз самият съм се реализирал в онова общество най-вече. Колко рецидиви има всеки... И ако не ги осъзнаваш, рефлексите са доста страшни. Така че у всеки живее по едно малко комунистче или едно малко фашистче. Въпросът е, че трябва да му се стиска гърлото и да не му се дава гласност през нашето гърло. През нашето мислене, през нашите действия. Тези европейски ценности са един плакат, един шаблон, една измислена история. Какво значи европейски ценности? След години сам си ги преведох. За мен преводът е следният - това са правила. В Европа има едни правила, които ние в България и на Балканите не спазваме. Ние смятаме, че може да се храчи навсякъде, да се хвърля боклук, че можем да не ходим на работа, да закъсняваме, без да се извиняваме. Въобще, както казва Вера Мутафчиева, за всичко са виновни турците, че не са ни научили на ред и дисциплина. Наскоро бях в Словения, видях един малък народ, подобен на нас. Без особена история, без особено изкуство, литература мижава спрямо нашата. Такава подреденост на държавата, такава изключителна прецизност в отношенията, без да ги идеализирам. Там например подкуп не може да се вземе. Защото манталитетът е немско-австрийски. Какво да направим? Ние сме били на друга територия, по друго време, друга нация ни е управлявала. Аз даже си мисля, че ние не сме били под турско робство, а сме били под циганско. Циганите нямат чувство за държавност. И аз не знам къде изчезнахме генетично, къде изчезна семето, спермата на нашите най-велики момчета. Но ние днес нямаме чувство за държавност. Само циганите са, които, за разлика от други народи, нямат държава и чувство за държавност. Ние сякаш по инерция имаме държава, в която се държим като цигани. В собствената си държава. Не обиждам циганите. Обиждам българите, които обичам. Но пак казвам, обичам националния отбор не по футбол, а по духовност. И много ми е мъчно и гадно, че ни липсва чувство за единство, чувство за не колективизъм, а за някаква солидарност в много важни неща в живота ни - ние сме абсолютно безлични към собствената си участ. И тогава кого да будиш? Кого да стряскаш? Кого да осветяваш с позитивна енергия, със знания и самосъзнание, което може да направи от животното човек. Лошото е, че повечето от моите съвременници са хора формално. Не знам, може би нямам право да обиждам така. Но виждам, че много биологически машини се движат около мен. Въобще не ги интересува нищо. Сякаш наистина те са по-близо до животинското присъствие, отколкото до човешкото самосъзнание. И това говори много лошо, България не прави изключение в това отношение.

Така нареченият "глобализъм" измива мозъците на много хора и виждам, че шоуто превзема душичките на младите същества и прави от тях марионетки. Необяснимо е за мен как може хиляди момичета с разголени пъпчета да скачат и крещят в екстаз от една дама, която е с изкуствени цици и устни и се прави, че пее. Сигурно тълпата си има свои лидери. Лошото е, че духовният ни отбор няма свои лидери. А и в политическия ни отбор се появяват все ментета за по една-две години. Няма дълголетие в политическия ни елит. Има само временни тарикати, които идват, изнасилват майка България и си отиват.

- Как се е отразила липсата на Ренесанс в историята и културата ни?

- Със сигурност липсата на Ренесанс има своите последствия. Така нареченото Възраждане всъщност е опит със закъсняла дата да се възстанови не само държавността, която 5 века я няма, а и преди това през византийското робство доста време. Започва се от нула, от минус. Голяма част от интелигенцията ни е на даскалско равнище. Но тези момчета са по-светли във всички случаи от редица по-късни чиновници в изкуството, които получаваха и ордени, и привилегии, и вили. Проблемът е глобален за нас, защото нещо, което се прескочи в развитието, то дълго време има ехо. Както Монголия никога няма да стане социалистическа страна, а даже и капиталистическа. Защото всичко трябва да върви по естествения си път. Така и ние като българи, които сме имали страхотна държава, били сме важен фактор в Европа, единствената държава, която не си е сменила името. След като нашият естествен ход е бил забавен, защото сме се разединили и не сме могли да покажем мощ пред новата световна сила, Отоманската империя, идва момент, когато ние трябва да изживеем като пубертети развитието си. Затова всичко, което ни се случва днес, е резултат именно от липсата на ренесансовия завършек, който още в началото е прекършен. А и дори самото Възраждане в годините на социализма беше изместено с читалища и друг вид възраждане, по-скоро културно финализиране на това възраждане, но вече в идеологически норми, а това е изкривено, деформирано и перверзно. Така че това, което сме загубили във времето, можем да го възстановим не чрез петилетки, не както Георги Димитров казва, че това, което другите постигат за столетие, ние за десетилетие. Не става така. Трябва един път завинаги да разберем, че революцията не е нищо друго освен смяна на една човешка маса с друга. И така нищо не се постига. Само се забавя развитието. Еволюцията, колкото и да е тромава, невъзприемлива, изключително тежка, тя се оказва най-доброто средство за развитие.

Не може, както казва Булгаков, от кучето да направиш човек и не може от един ученик изведнъж да стане инженер. Въпреки че при нас се случи. Един майор да стане генерал, друг, лейтенант да стане още по-голям генерал. Хора, още неходили в казармата, незавършили висше образование, изведнъж стават началници. Дори днешният ни министър-председател още не се е оженил, деца не е направил, но ръководи държава. Тоест, винаги има изключения. Не бива да сме ревниви към изключенията. Но естественият път е първо човек да може да управлява семейството си, да е възпитал поне едно дете, да е изпратил поне един родител или да е посадил едно дръвче и тогава да поеме отговорността да управлява живота на своите сънародници. В този план нищо добро не ни чака. Защото разбирам, че младите, най-необременените, онези, които не са израснали в годините на социализма, трябва да поемат своята отговорност пред нацията. Но видяхме, че се върнаха млади хора от запад и вместо да вкарат онези правила, взеха, че проявиха най-гадното от запада. Там егоизмът е водещ, лакомията и алчността са работещи. И те проявиха същата алчност и лакомия. И, с нечувани за нашите ширини хватки, успяха да източат пари и да се обогатят.

- Какво могат на практика да направят хората на словото? Могат ли да предложат нещо на тези, които гледат Биг Брадър например?

- Хората на словото могат да бият камбаната, въпросът е, че и те са първо хора. Те са също егоисти. Голяма част от тях са мижитурки. Има много хора, които са талантливи, но нямат характер. Виждам по-младите ми колеги - те са просто едни сини комсомолци. Викам си какво ли ще стане, ако се върне социализмът. Защото са същите натегачи. Само се ослушват някъде да ходят по литературни четения на запад. Ако може някоя книжка да им се пробута. И ако някой техен съвременник им каже, абе вие сте представители на това поколение, а само мънкате, нищо не казвате - кажете нещо като мъже, взимат интервюта от вас, явявате се по телевизии. Те се обиждат. Ако пък им кажете, че ето тази книга не ми харесва, кофти е. Как ще е кофти? Те издали по пет-шест книги и смятат, че вече всичко знаят. Литературата е едно много дълго състезание със себе си. Не с друг. Те нямат чувство за съпричастност към своето поколение. Завиждат си много. Въобще много голям кариеризъм и натегачество, което не говори добре за техните характери. И писателят колкото и талантлив и сръчен да е, без характер си остава драскач. А той трябва да бъде духовен водач. Не да се пъчи и да вика след мен вървете, като бате Бойко, а по-скоро трябва да бъде пример за скромност и подражание, какъвто беше Константин Павлов например. Бог да го прости! Но дали има шансове? Тези, които гледат Биг Брадър, никога няма да гледат нищо друго. И аз го гледах първия път. С учудване, беше ми интересно. Вече не мога да го гледам - едно и също, едни и същи манипулации. Изглежда голяма част от народонаселението иска да го манипулират непрекъснато и да го лъжат. И това пак е проблем на късопаметни и нискостеблени в интелектуално отношение народи. Когато съм казвал някакви тежки думи срещу моя народ, това е все едно псувам собствената си майка. Това не е прилично и знам, че е забранено. Но аз толкова много го обичам и толкова много желая народът ми в голямата си част, в умната си и най-духовна част да се сепне и да се осъзнае, че изпробвам и тези хватки на силното ругателство. Когато обидиш човек, той започва да ти обръща внимание. Преди това го хвалиш... Опитвал съм и това много пъти. Дълги години в интервюта и предавания съм казвал най-хубавите неща, не съм лъгал, най-хубавите ни качества съм изтъквал, имаме си качества, няма да ги изброявам. Оказва се, че това е много приятна приспивна приказка. А когато трябва този народ да вземе съдбата в свои ръце, да каже този ще го махнем, този ще сложим да управлява, да бъдат единни като поляци, французи, сърби, евреи, като американци, като другите народи, като грузинци - и не става дума само за политика, а за важни неща - това не го правим. Тогава е на ред последният ми шанс - да използвам по-остри думи. Но не за да обръщат внимание на мен. Целта е на себе си да обърнат внимание. Да се видят отстрани. Да се вгледат навътре.

Човек трябва поне пет минути през деня да остане насаме със себе си, а повечето от българите днес поне не смеят да останат насаме със себе си. Не знаят какво да си кажат. Няма диалог. А и ако си кажат нещо, не знаят какво ще чуят в отговор. Така че се избягва вътрешният диалог. Защото не се знае какво ще каже вътрешното аз на външното. Аз поне не се страхувам, защото си го водя този диалог от години.

- Как може да се възпитава познаването на българския език? Какво смятате за инициативи като "Голямото четене"?

- Алфата е семейството - бабата, майката, таткото. Никой друг не може да даде това, което дава семейството. Никой друг не може да го захрани с любов към езика, към книгата. Да, тази инициатива "Голямото четене", дългото четене, безсмислено дългото четене не е лоша. Все пак е нещо. В сравнение с миналото. Вече се правят и вечери на музеите и на библиотеките, което на запад се прави отдавна. Всичко това е много добро, особено за по-младите хора, които чрез някакъв вид забавление стигат до книгата. Но ако в едно семейство наследникът не се възпита да има отношение към книгата, въобще към езика, едва ли ще стане по някакъв друг начин. Аз съм сигурен, че младите четат, но четат, каквото си искат, не каквото ние искаме. И няма да четат това, което ние сме чели в училище. Нищо смущаващо няма в тази кардинална промяна. Както си имат собствен начин на мислене и на избор. Ние трябва да ги разбираме. Но дали ще се върнат към четенето на книги - зависи. Аз се съмнявам. Трябва да вземете интервю от Владо Трендафилов. Той има специални виждания, че не е толкова страшно, когато човек мисли на български, да пише на латиница. И никой няма да изтрие кирилицата. Както е останала операта, класическата музика, така ще остане и кирилицата. В едно глобално общество, където трябва да се комуникира по-бързо, нека знаят и английски (преди това беше руският), и български, да знаят и френски, в това няма нищо лошо. Въпросът е да мислят като българи и да знаят, че са представители на тази нация. Нещо, което бързо забравяме. Всички наши емигранти, щом излязат от България, забравят, че са българи, и стават отлични работници и отлични граждани на света.

- Обречени ли сме на скудоумие в бъдеще, как виждате бъдещето, ще остане ли някой на пост?

- Едва ли сме обречени на скудоумие, то всичко зависи от нас. Ние като нация обичаме да търсим вината в чуждите, външните сили, в някакви световни заговори. Естествено е, че по-силният ще налага своя световен ред. Но тук е въпросът дали ние, които търсим някакво духовно спасение, ще намерим път към него. Стражата пред храма на духовността не е толкова редовна вече. Но да зачеркнем бъдещето и да кажем, че бъдещите поколения ще бъдат само консумативни, мисля, че няма да е много точно. Да, масите ще стават все по-консумативни. Те подражават на богаташите. Виждате какво става с кризата днес - от много алчност богаташите раздадоха такива кредити, че не могат да ги съберат. И се разлюля световната икономика. И се наложи в Америка и на запад да се въвежда социализъм, държавата да помага на богаташите, да изкупува и национализира в някакъв смисъл банките. Явно експериментите с човечеството ще продължат. Господ ни е оставил да щъкаме из дворите на земята и да правим какви ли не щуротии. И пак казвам, ако човек няма самосъзнанието, че е дошъл тук за изпитание и за прошка за греховете, тогава се обезмисля целият живот. Не може животът да бъде само ядене, акане и съвокупление. Това го могат всички животни. Какво ще остане от нас у нашите деца, какво ще остане в обществото, дори да не сме творци - нещо мъничко трябва да остане. А то е именно да не се срамуват нашите наследници от нашите действия. Много държа децата ми да не се срамуват от мен. Нещо, за което на богаташите и мутрите не им пука. Няма никакво значение какво говорят хората за него, какво пишат по вестниците. Той смята, че след като е откраднал или измамил много хора, с тези пари децата му ще бъдат щастливи. Не знам дали децата на Илия Павлов са щастливи, когато никой не може да им обясни защо баща им в най-хубавата мъжка възраст беше застрелян като куче. И в този смисъл аз и хората, които мислят като мен, са по-богати от Илия Павлов и от други банкери, чиито път приключи много рано и не можаха да се порадват дори на парите, които са направили по по-почтен начин.

Така че човечеството е пред тотално изпитание. Техниката, която ни заобикаля, не ни води към духовност. Обратно, тя ни води към по-долните етажи на човешката същност. И смятам, че това изпитание всеки индивидуално ще си го понесе.

- Хората, които се информират от интернет и четат блогове например у нас все още са малко, а властимащите като че ли се опитват да контролират и тази област. Журналистиката е платена и купена. Това може ли да се изчисти, да се европеизираме в тази насока?

- Истината е, че у нас има свобода на словото, но то от години вече е под контрол. Тъй като основните електронни и хартиени медии са свързани с икономически структури, с олигарси. С политически и всякакви интереси. Това, което ме прави оптимист, са сайтовете и интернет. Макар, че могат да бъдат "подслушвани", хаквани, забранявани, но там, в интернет пространството, човек наистина може да бъде свободен. Но как да бъдат свободни всички, като една голяма част няма компютри, възрастните не знаят как се борави с тях. А по-младите обикновено се занимават със забавления или игри. Но така или иначе, когато една информация излезе, когато се понесе в интернет, групите, които се оформят там, могат да бъдат сила. Както направиха една демонстрация еколозите за спасяването на Рилските езера и срещу прокарването на лифта в Рила.

За да можем да говорим за нормална комуникация в обществото, трябва да има нормални икономически отношения. Не можем в един коктейл от безработни, много възрастни хора, озлобени и мечтаещи за социализъм, млади тарикатчета, бастуни дошли кой знае откъде в народното събрание, псевдоцаре, псевдополицаи, в цялата тая какофония да искаме нещо нормално и подредено. Трябва да се обособят по-ясно класите, ако изобщо има класи. Трябва да се разбере, че всеки не може да забогатее. Трябва да свикнем с мисълта, че ако искаме да живеем по-добре, трябва да рискуваме. Ако нямаш чувство за риск, няма да спечелиш. Без да се избистрят ясно нещата и без всеки гьол да си знае жабите, ще продължи това пране на мозъци, което се прави в момента от медиите. Те пускат само онова, което им е изгодно или което е изгодно на групировката. Сериозният печат тепърва ще дойде в България. Мисля си обаче дали ще бъде на хартиен носител. Вестникът като такъв умира. Или преди да умре съвсем, ще се появи, както вече е започнало, безплатният вестник. Така че свободата на словото е единственото завоевание на демокрацията у нас. А старите демократични общества няма да оставят една група бандити да манипулират още дълго време народонаселението в България. Тъй като те ни казват: "вие откраднахте вашите пари, повече ние няма да ви дадем да крадете нашите пари". Така че вече сме част от европейското семейство, за добро или зло. И правилата, които важат за всички членове на това семейство, ще важат и за нас. Няма как да не бъдат наложени.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2008, № 10 (107)