ПРАСЕТА В КОСМОСА¹

Николай Фенерски

web

Звездният навигатор Пиркс² стоеше в подобната на асансьор пилотска кабина и наблюдаваше Вселената през тясната пролука. Някаква мътна мисъл за реда в космоса и безредието в главата му го потискаше. Трябваше да сложи край на продължаващото с години реене из галактиките. Но как?

Опитваше се да се закрепи в едно положение, но липсата на гравитация си казваше думата. Поклащаше се едва забележимо, а от време на време се канеше да седне.

От тази гравитация май започна всичко. Когато уби седемнайсетгодишната му сестра, той беше едва на четиринайсет. Оттогава получи страхова невроза от притеглянето - все се опасяваше, че иска да убие и него, че го дебне някъде отзад, направо полудяваше от височините. Не се качваше на по-високо от третия етаж, а когато вървеше по мост, не поглеждаше надолу. И затова реши да му избяга като стане пилот. На трансгалактически патрулен кораб. С най-модерно въоръжение, способно да очисти цяла планета в един миг. Преди това, разбира се, мина всички психотестове и ги издържа. В Академията минаваше за посредствен, но благонадежден, имаха му доверие. Никой не заподозря фобиите му, които, освен страха от високото, включваха още параноя, ипохондрия и страх от тъмното. Знаеше как да излъже клонингите и компютрите.

Когато се запознаваше с момичета, им казваше, че е пилот на кораб - откривател на нови светове. Всъщност задълженията му бяха да обикаля по точно определен маршрут и да следи за нередности. Обикновено ченге. Отначало момичетата му вярваха. Докато не им омръзваше постоянното му отсъствие. Носеше им подаръци от местата, по които патрулираше. Но те все пак изчезваха.

После го напусна и съпругата му. Заради летенето, ти все летиш някъде, все те няма, казваше. Какво да очаква от някакъв мижав пилот с минимални доходи и летяща душа. Тя му роди момче, което също щеше да стане пилот и да открива галактики. Нищо няма да излезе и от теб, същия като баща си, убеждаваше го. Често срещана грешка - да объркаш човека.

Бе влюбен в самотата си. Мечтаеше само да го оставят на мира и да лети все по-високо. Сред звездите, далеч от притеглянето. Неговата мамка. Дразнеха го всички физически закони, които владееха Земята, с изключение на най-точния - за относителността. Той владее навсякъде.

Не обичаше двусмислиците.

И единствената му връзка с тая планета бе синът му, той разбираше неговите разкази за далечни звезди. Не се опитваше да разубеждава останалите, някак злобно му харесваше да го смятат за мухльо.

Огладня и извади от джоба си специалните таблетки. С презрение си помисли за тлъстата пържола, която тази вечер се бе настанила в чинията на Съдията. Това гърбоносо мургаво дребно същество, с което завършиха Академията по едно и също време. Винаги бе във впечатляваща форма и за две години успя да се издигне до Съдия с огромна заплата и ужасни привилегии. Учудваше се на жизнеспособността на такива, биха оцелели и в открития космос. И магазин ще отворят... Ще продават консервирани лайна.

Точно преди да излети, го срещна случайно на улицата след толкова време. Бързаше с делови вид и скъпи дрехи, но бе принуден да спре. На негово място той не би си правил труда. Как е, добре сме, движим нещата, няма начин и хукна към аеромобила си беемве, паркиран в забранената зона. С жест на сит лъв тъпото копеле отвори вратата и му смигна.

Летеше от седмица и осъществяваше Плана. Няма връщане. Прати на майната им командирите-клонинги и свърна от обичайния маршрут. С него на борда бе екипажът от подчинени роботи, които не говореха без нужда. Идеалната компания. Сега до него достигаха звуците от техните помещения, които бяха зад вратата. Някъде там слушаха “Четирите годишни времена”, по-нататък говореха тихо и напрегнато, но нищо не се разбираше. Други може би правеха любов - така както го правят роботите.

“Избягах от Системата, за да открия Новия свят”, нави се сам. “Ще видят те...”

Бе сигурен, че клонингите са по петите му. Параноята, ипохондрията и страхът му от тъмното всъщност винаги бяха оправдани.

Преди това обаче трябваше да свърши още една работа, както бе гледал да казват в старите филми. Погрижи се предварително детето и майка му да отидат при баба си в галактиката Бетелгейзе. Настрои оръжието и насочи лъча към Земята. Пред него имаше една отвесна редица бели бутони, а край тях един червен. Погледна звездите през процепа, за да се наслади на дългочаквания миг и си представи пържолата на Съдията. Земята стоеше пред него закръглена и нагла. С ужасната си гравитация и липса на чувство за хумор, с отвратителните си пъпки. “ДВИЖИМ НЕЩАТА”, сякаш дочу.

Дигиталните цифри на таблото започнаха обратното отброяване. Десет, девет, осем... Звездният навигатор Пиркс натисна червения бутон със задоволство и спокойствие се разля по жилите му, когато глухият тътен стигна до него въпреки вакуума навън.

Звездите изчезнаха някъде и той се помъчи да заспи. Чакаше го Новият свят.

* * *

- Ех че буря, в такова време е престъпление да бачкаме, каза асансьорният техник на помощника си. Да загиват всички заседнали нещастници, хич не ми дреме. Да си пеят, да си говорят сами, помага. Хей, има ли някой там. Май е на горните етажи. Сега ще ни се разкаже играта. - Мъжете запухтяха по стълбите. Гледай, счупили прозорчето, нищо не заслужават такива. Като че ли има някой вътре. Хей, чувате ли? Каква воня само, като във винзавод. Сигурно са се изповръщали.

Техниците отвориха горната врата над кабината, спряла между деветия и десетия етаж.

- Хей, чуваш ли, дойдохме да ти помогнем, ставай. Ега ти мърсотията. И драсканици, навсякъде надписи и рисунки. Нищо не им се разбира. Млади дарования. Ще взема да си ги колекционирам и ще издам книга. Поне да не цапаха толкова. Отдавна ли сте вътре, в този блок ли живеете? Вече минава един. Навън е страшна буря.

Звездният навигатор Пиркс се изправи бавно. Вратът му се бе схванал, главата го болеше, а в краката му се търкаляше опаковка от аналгин. Измъкна се от кабината и със сънени очи се вгледа в тоя, който му говореше. Изглеждаше загрижен и добродушен. Искаше да му благодари, но от сухата му уста не излезе звук.

- Нагоре ли отивахте или надолу?

- Знам ли... - отвърна тихо и тръгна.

- Ще се оправиш, момче, няма страшно.

“Момчето” се спря. Какво разбирате вие от гравитация, почти изрече. И продължи надолу.

Навън не го чакаше никой. Тоест никъде не го чакаше никой. Градът си стоеше непокътнат. Тръгна под дъжда. От прозорците му подвикваха, но капките размазваха всичко. Витрините го мамеха да влезе и да изцапа навсякъде. Една скапана кола мина нарочно през локвата и го украси с черна дупка кал. Отвори вратата на някакво кафе.

- Много зле изглеждаш, да не си паднал от небето заедно с дъжда? - рече усмивката на сервитьорката. Смисълът й бе само един.

- Нямаш представа колко си права. Ще седнеш ли да изпием по едно?

- Само ако се почистиш.

- За пръв път срещам усмихната сервитьорка.

- Обикновено съм зла, но обичам лошото време. Смяната ми тъкмо свършва, а и няма много хора. Нали не си някакъв ненормалник...

БЕЛЕЖКИ:

1. Рубрика от “Куклено шоу” на Джим Хенсън. [обратно]

2. По Станислав Лем. [обратно]

© Николай Фенерски, 2003
© Издателство LiterNet, 30. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.