ПЕТНОТО

Николай Фенерски

web

Седях и гледах...

Петното се появи в горния ъгъл на кухнята в средата на януари. Отначало не му обърнах внимание. Правех се, че не го виждам, както не се забелязва дребна болка. Ще изчезне с времето. Обаче сметката ми излезе крива. Петното растеше, дебелееше, трупаше килограми, докато не се превърна в едно чудесно, добре оформено, разноцветно петно. Страхотно петно. В периода, когато се правех, че не го забелязвам, всъщност тайничко си мечтаех точно за това - то да не изчезне, да си остане там и да завзема все повече място. Отдавна желаех да си имам едно такова петънце, да го изследвам, измервам, рисувам, да му отдам жизнената си енергия, да се слея с него.

Нарекох го Нещото.

То растеше красиво и разноцветно. Отначало леко жълто, после в средата взе да потъмнява до светлокафяво, а накрая стана почти черно с преливания в тъмнозелено, лилаво и теменужено сиво. Богатата гама цветове импонираше на душевното ми състояние и доказваше, че с Нещото ще се разбираме добре. Още с появяването му усетих, че има силна емоционална връзка помежду ни. Това не се обяснява с думи, по-силно е от мен.

Не съм някакъв маниак, не си падам по простотиите на екзистенциалистите. „Пинк Флойд“ и Ж.-П. Сартр са ми твърде отегчителни, дори не ги познавам, защо ли въобще ги споменах!? А, да, понеже при тях разни типове седят и гледат в една точка часове наред...

Затова реших да открия произхода на петното и все пак да го почистя...

Трябва ли да се разяснява, че причината за появата му не бе открита... Съседите отгоре нямаха представа, а от комина не се разбра да е протекла някоя гадория. Нещото продължи да настъпва в три направления, по тапетите на двете стени и тавана, и да обсебва времето ми. Акъла ми. Очите ми.

Дойде февруари. Телевизорът ми вече стоеше само на off. Седях, мислех и наблюдавах извивките на петното и промените в цвета му. Беше пред очите ми дори когато погледнех през прозореца. Не си представях, че това е едва началото.

В средата на февруари една сутрин се събудих и разбрах, че не виждам нищо друго освен него. Всичко останало бе загубило смисъла си - гледах телевизора, а виждах Нещото, гледах компютъра, а виждах Нещото, гледах хората, а във всеки от тях виждах формата и цветовете на Нещото - същите неуловими контури, същата настойчивост. По улицата ме спираха познати и за да не ги обидя, устремявах очи в земята. Иначе биха разбрали, че не ги виждам. Жената, която се навърташе тогава покрай мен, дойде отнякъде, седна отсреща ми във формата на петно и каза: „Искаш ли да поговорим за това?“. „За кое?“, без малко да изкрещя, но спазих благоприличие и го преглътнах. Загледах се в ъгъла на тавана. Там нямаше лъжа и измама - голямото, убито, смрадливо Нещо се хилеше едно към едно и аз се успокоих.

- Добре - отвърнах.

И поговорихме.

Нещо от сорта: „Виждаш ми се притеснен, какво ти е? Може би е от времето. Ще мине. Ще дойде март, после април, после... Включи телевизора, вземи книга, разсей се. Напоследък не правиш нищо. Искам да ти помогна. Не се затваряй в черупката си...“ Може би щеше да продължава до безкрайност и ми дожаля за моите уши и нейните думи.

- Петното...

- Какво?

- Виж петното...

- Да бе, голяма гадост, откъде се взе тоя боклук! - но след това зацепи. - Ти май изобщо не ме слушаш. Както искаш.

- Навярно е някакъв знак.

- Ти си ненормален. Искаш ли да пием кафе? Да знаеш днес какво чух...

После ми се разсърди, че не ща да я чукам. Изгоних я, преди да е станало късно за нея. Заключих вратата и не я отключих повече. „Ама никой не е длъжен да те понася...“

Казваха, че пролетта щяла да дойде. Тази новина донякъде ме изплаши - ами после какво ще стане? Ами ако и Нещото вземе да изчезне...

В началото на март все пак излязох да се разходя и отидох при майка си. Усетих как ръката й гали косата ми и ям някаква манджа, а в бюфета на кухнята й стои картина с рибар и планини, която си спомням отнякъде. После останах да спя там. През нощта тя ме събуди:

- Какво ти е? Защо крещиш...

Усетих влага по лицето си, по гърба си. Трябваше да дишам.

- Плачеш ли, момчето ми... Успокой се, сънуваш, няма страшно.

Моята майка седна до леглото и продължи да говори.

- Петното...

- Какво петно? Сънува ли нещо?

- Петното... Боли... Боли...

- Не бой се, синко, това петно има много имена... Спи спокойно. Сутринта ще го забравиш. На мама момчето... Трябва да идваш по-често, отдавна не съм те виждала.

На сутринта не помнех почти нищо. Майка ми разказваше, че съм сънувал кошмари и че това било от времето. Скоро всичко щяло да се оправи, само да дойде април... Ама на мен този април не ми вършеше работа. После ме попита още ли живея сам и загрижено поклати глава.

Станах, облякох якето и обух обувките си. Целунах майка си и излязох. Тръгнах към къщи. Качих се в асансьора и натиснах копчето, на което пишеше 3. Едва отворил металната врата, почувствах, че нещо твърдо ме подпря в тила. Дуло на пистолет... Шегувам се, разбира се, няма такива неща. Влязох с обувките, седнах на дивана и включих телевизора. Чудно защо и оттам няколко пъти повториха, че пролетта нямало как да не дойде и със сигурност ще ни донесе нещо ново. Съмнявам се. Просто е невъзможно. Макар че знае ли човек. Но защо точно сега и по такъв начин... Като фатална неизбежност - ще дойде, та ще дойде, сякаш друго не можеше да се случи...

Вдигнах слушалката на телефона, за да звънна на някоя женска, която няма да ми откаже нищо, но на втората цифра се разсмях на идеята и затворих.

Отидох в кухнята, запалих цигара и се загледах в петното. Наблюдавах го, докато спрях да го забелязвам, или, по-правилно, докато всичко се превърна в него, запрелива в цветовете и затрептя в краищата му. Бях готов да се обзаложа, че То говори, но...

Нищо не се случи. Така си и знаех. Нищо не се случи. Петното беше знак точно за това - няма никакви изгледи нещо да вземе да се случи.

С убийствена сигурност обаче стигнах до един-единствен шибан извод - от ситуацията се излизаше по два възможни начина. Първият бе да отида до центъра още в този миг, да се кача на покрива на двайсететажната постройка, да препсувам дългата студена зима и курвенската пролет, да се засиля и да се превърна в красиво розово петно върху мраморния площад. Задължително в центъра, за да ме видят повече хора, да ме видят и децата, а после да разгледат и петното върху мрамора и да си разказват разни неща за мен. Така трябва.

Вторият начин беше да си вдигна задника, да се завлека до съседния супермаркет, да купя вносен препарат в красива опаковка, чието име завършва на -икс или -зан и да му разкажа играта на това кафяво лайно в ъгъла. Ще се покача на стола и ще му прошепна: „Съжалявам, приятел, обаче просто нямаш шанс. Не се получава... Ще те изтрия и окото ми няма да мигне, ами по-добре да се разделим като приятели...“

Ето че знаех какво трябва да се направи, но действителността беше друга. За пръв път бях наясно как да постъпя. Това бе моят миг. Може би никога вече нямаше да зная какво да правя. А сега знаех...

Но вместо да го направя, седях и гледах. Седях и гледах. Седях и гледах. Седях и гледах.

Седя и гледам. Седя и гледам.

Ще седя и ще гледам.

© Николай Фенерски, 2003
© Издателство LiterNet, 30. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.