ПЕЙО И АЗ

Николай Фенерски

web

Да се самоубиеш, не е като да се грижиш за бебе. Между двете дейности на организма няма нищо общо. На бебето трябва да му държиш сухо и топло, да му сменяш насраните памперси, да го къпеш, да го люлееш нощем, когато надава вой до небесата от стомашните колики, да му пееш, да му приготвяш млякото, една непрестанна ежедневна грижа, която поглъща цялата ти енергия, обсебва цялата ти мисъл.

Ако си бебе, от своя страна ти трябва да бозаеш, да дрискаш и пикаеш в току-що сменения памперс, да спиш и пак да спиш, да ревеш и пак да ревеш. Да бъдеш гушкано и люляно. Да ревеш не защото ти е криво, а понеже трябва да развиваш дихателната си система, да спортуваш по бебешки. Плюс това трябва да дереш гърло при всяко най-малко неудобство - мокро ти е на дупето, млякото закъснява с цели две минути, мама и тати не те люлеят на ръце, а на теб нещо ти е самотно...

Не казвам, че бях твърде млад, когато ми се роди дете, макар че някои мои познати си го мислят. Убеден съм, че всичко, което се е случило, е трябвало неизбежно да се случи, случило се е с определена цел. В края на краищата двайсет и пет е нормална възраст да ти се роди дете. Това, че с жена ми сме младолики и тогава изглеждахме по на осемнайсет, не се брои.

Бебето се роди малко преди да завършим четвърти курс славянска филология във Велико Търново. Целият пети курс се налагаше да съчетаваме ученето с грижите за бебето. На тези години не ти пука кой знае колко и лесно вземаш по две-три дини под една мишница. Всъщност изобщо от нищо не се притеснявахме. Имахме покрив над главата си и храна на масата, какво можеше да ни уплаши! Хей! Някой ще излезе ли насреща ми!

Студентските общежития в Търново са кацнали на хълма Света Гора, край университета. За семейните студенти в тухлените блокчета са построени сравнително по-обемни дупки, наричани „апартаменти“, една голяма стая, разделена на две по-малки с шперплатов параван. В едното стайче се отглеждат децата, в другото се пържи храна и се мият чинии. Тези студентски апартаменти обикновено са така натъпкани с вещи, че когато влезе страничен човек, не знае къде да стъпи, за да не се блъсне в пералнята или да не настъпи играчките на детето и почва да танцува странен танц. Шака зулу. Семейните бяха дивото племе сред свободомислещата млада интелигенция, чийто мечти нямат нищо общо с прозата на кърменето, прането и простирането. Някакви непонятни странни обитатели, дето все искат да им е тихо, разхождат се по пеньоари, с невиждащи отнесени погледи. Коридорите на семейните са осеяни с препълнени простори като мексикански коптор в чернобял филм. Семейните предизвикваха съжаление и присмех сред копелетата, дошли да се учат на наука и да поркат бира по цели дни и нощи.

Нашето жилище бе на най-високия трети етаж. Нощем, докато се опитвах да приспя ревящото бебе, се заслушвах в гукането на гълъбите на тавана, непосредствено над главите ни. Гукаха приспивно и успокояващо. Успокояващо. Отпускащо. Бебето лека-полека затваряше очи и се унасяше. Опитвах се да заспя с него на ръце. Да предизвикам съня. Бях доста упорит в опитването. Стисках очи до болка. Мъчех се да не мисля нищо до болка. Да броя овци до болка. Поне за час мечтаех да потъна в дълбок безпаметен сън. От напрягането ме заболяваше глава. Но най-големият ми успех беше да задремя до състояние на полусън, в което все така отчетливо продължавах да дочувам и най-лекото проскърцване на врата у съседите. Скърцането се усилваше, разбиваше се на парченца и се забиваше като хиляди тъпи ръждиви игли в мозъка ми.

Моята жена, предполагам като всички жени, си имаше защитен механизъм. Бушони, които изгарят при свръхнапрежение. И тя за миг се спускаше там долу в най-дълбоката фаза на съня. Дори само десетина минути да имаше свободни, тя припадаше в здрав ободрителен спасяващ сън. Сън-н-н-н-н-н.

Явно не разполагах с такава защита. Но в началото не обръщах внимание. Сутрин, тоест когато навън ставаше светло, се надигах с омерзение от досадното лепкаво легло и в същия полунощен унес замъквах тялото си на лекции или да поработя каквото се намери на борсата, за да напълня хладилника. Светът пред очите ми се движеше като зад стъкло, приглушен и мътен. Осъзнавах го ясно. Но не можех да си помогна. Вечер, тоест когато се стъмваше и почваше поредната бръмчаща гълъбова нощ, двамата с жена ми най-напред изкъпвахме бебето, аз му приготвях мляко, тя влизаше в изгнилата баня да пере на ръка със студена вода, а после гледахме телевизия на един стар преносим чернобял „Юность“. Някъде по онова време показаха в новините обезглавяването на някакъв войник. Убиецът стъпи на главата на жертвата с тежка кубинка и камерата в близък план показа как ножът влиза в гърлото, прерязва го, кръвта хвърчи, войникът умира, убиецът отрязва главата му докрай.

На края на втория месец от безсънието започнах да получавам сърцебиене. Сърцето ми думкаше като оловна топка в тенекия, сякаш целият се превръщах в едно голямо сърце и само след миг щях да почна да се блъскам в стените. Но не ми пукаше. Нощем все така с бебето на ръце продължавах да се друсам на пружиненото легло в неравноделен ритъм и да слушам гърленото мърморене на гълъбите някъде съвсем близо над мен. Съседите, също семейни и снабдени с бебе, на следващия ден ни поглеждаха със завист - кога пък намирахме време и за „тези неща“ - но аз така и не разбрах какво имат предвид.

Един следобед, когато останах сам за час, взех решение все пак да взема да заспя, завих се презглава и упорито застисках очи. Тогава съвсем ясно разбрах, че няма да се получи, че може би никога вече няма да заспя и се изплаших. Гледах прозореца и се чудех какво да правя със себе си, с тялото си. Тогава забелязах мухата. Между двете стъкла на прозореца лазеше една объркана муха. Как беше влязла там? Как щеше да излезе? Мухата не осъзнаваше, че е затворена, защото виждаше всичко във всички посоки. Опитваше се да литне. Полетяваше за миг, но полетът й се плъзгаше по прозрачната плоскост и спираше. Тя бе вътре. Нямаше изход. Тогава ме връхлетя един от онези мигове, в които виждаш мъртвата си надежда разстреляна и просната по лице на тротоара и разбираш колко си безпомощен. Заплаках от ярост. Безпомощна и дива ярост. Исках да си отпочина. Да легна и да изтрия с гумичка от съзнанието си насраните памперси, безкрайния рев, всичко и всички.

Някъде тогава почнах да пиша един лош разказ, в който главният герой става през нощта и тръгва, без да каже на никого къде отива. Вали дъжд. Героят живее на последния етаж. На тавана над него пеят, обичат се и се размножават хиляди гълъби. В разказа нямаше бебе. Героят напуска своята любима, всичките си близки. Решил е да избяга надалеч, може би в Бразилия. Или във Финландия. Тръгва по шосето. Дъждът вали тихо и монотонно, пред него е Свободата.

Един друг разказ успях да завърша, но редакторите не ми го харесаха. В него главният герой търси работа, за да храни семейството си. Обикаля по обявите във вестниците. Така попада в една омагьосана фирма, където го посрещат две елегантни красавици. Питат го с тъпа фалшива усмивка каква заплата би искал да получава. Толкова са любезни и отзивчиви, че героят почва да се чуди къде е попаднал и да се страхува да не му откраднат бъбреците. Наемат го. Работата му е заедно с още няколко човека, наблюдавани от тлъст шеф, вечер да вдигат с кран, въжета и лостове една изящна изкуствена луна над хълма на града. Хората в града не подозират, че луната е изкуствена. Мислят си, че това е истинската луна. Разказът завършва със сцена, в която главният герой една нощ се е промъкнал в хамбара, където лежи луната и с огромен чук я разбива на хиляди парчета. Докато я удря, героят псува целия скапан свят, всички фирми, корпорации, банки и мазни шефове, затворени зад дебелите стени, прозорци и врати на своето тъпо егоистично мизерно тлъсто високомерие.

Беше хубав разказ. Не знам защо не го харесаха. Ама те, редакторите, са затова - да публикуват бозите на Сульо и Пульо и да отхвърлят истинските неща. Не им е лесно и на тях.

Всяка вечер, малко след седем, преди да започнем да къпем бебето, взех да вдигам температура 37,5. Сърцето ми се разблъскваше все по-често. Бях изгубил надежда, че някога отново ще заспя. Бях отслабнал, приличах на закачалка за дрехи. Не знаех какво предстои да се случи с мен и не ми пукаше. Една свежа сутрин при едно по-продължително и силно сърцебиене жена ми повика линейка. Изплаши се, че ще ми изтропат сандалите хей така, на майтап. Лекарката мери кръвното ми, посъветва ме да се изследвам, но всъщност разбра всичко, когато видя бебешкото креватче.

Когато след седмица на лекаря му стана ясно, че съм физически здрав, се вгледа продължително в потъмнелите ми очи и треперещите ми ръце и ме попита дали имам дете и дали плаче нощем. Измънках нещо неопределено. Предписа ми лексотан. Купих си. Не глътнах нито едно хапче, защото знам от майка си, че химията е вредна. Предписа ми и билкови капки за успокоение. Нервната ми система бе излязла от строя. Имах една система по-малко. Какво толкова, една система. Винаги съм си мечтал, когато зъболекарят ми вади нерв, да вземе да ми извади цялата нервна система и да я навие на кълбо, както бабите навиват прежда. И да го хвърли в контейнера.

В същия отрязък от времето и пространството ми се наложи да се запозная и с Пейо. Всъщност нямах голямо желание да го правя, понеже Пейо бе егоист, а аз си имах други грижи. Но също като женитбата ми запознанството с него бе неизбежно и съдбовно. За учениците в езиковата гимназия в Търново ежегодно се организират особен вид развлечения. Вместо даскалицата им по литература няколко часа поред им преподават различни студенти четвъртокурсници. Не посетих нито едно от представленията на колегите си. Казаха ми датата на моето, падаше се след седмица. Съобщиха ми и темата, по която ще трябва да се изявя пред единайсетокласниците. Пейо Яворов и неговото творчество. Имах цяла седмица за подготовка. Да науча всичко за живота и литературата на този човек така, че да мога да науча на него и други. Да ги лъготя колко изключителна е неговата личност, да анализирам заедно с тях комплексарските му демонични стихотворения. За една седмица трябваше да се науча да лъжа така, както го правят професионалистите. Да преодолея личното си мнение и да постигна обективност.

Вместо това след седмица седях в автобуса, който ме откарваше към гимназията, отварях учебника за първи път и не ми пукаше дали Пейо ще победи или аз ще бъда победен. След поредната безсъница в главата ми се плискаше топъл червен сироп. Раздрънканият стар икарус бе огромен подвижен компот, в който плувах и дишах и се давех. Седях на скъсаната седалка с книга на коленете и през почернелите си очи се опитвах да прочета съдбата на самоубиеца. Клан-клан недоклан. Леле, моя мъко непрогледна! Селянчетата от Чирпан не заслужават популярност. За тях е по-полезно и животоспасяващо да си останат обикновени телеграфисти в провинциалните пощи. Там да се задяват със селските булки и да се радват на пролетта. Душата ми-и-и-и-и, душата ми-и-и-и-и. Като припев на евтина попфолк песничка. Натрапчивата му душа дали е схващала своята космическа глупост? Всъщност не по-голяма от глупостта на всички нас... Какво ли ми пукаше за неговата нещастна душа! На него дали би му пукало, че не съм спал от два месеца. И половина. Едва ли. Самоубийците са префинени егоисти. Почти колкото хомосексуалистите.

В него, виждате ли, се борели две души - на ангел и на демон. Приятелите му е трябвало да предусетят наближаващата шизофрения и да го уредят на лечение в Алпите. Никакъв алкохол и никакви жени повече. Малко режим, каква е тази работа... Опитвах се да харесвам Пейо. Въпреки недостатъците му. Вместо да го харесвам обаче, ми домъчня за него. И се разплаках. Както и за Кърт (не Вонегът, той все още диша и пърди някъде из Ню Йорк), и за Майкъл, и за Ърнест, и за Петя. И за жената на Пейо. И за Офелия. И за едно момиче, което винаги ще искам да съм познавал... Особено за него...

Какво им става на тези хора? Някой наблизо не е ли усетил болката им? Сега, когато вече са се лишили от живота, ние можем ли да се помолим за тях? Според мен това снизхождение е задължително. Поне това. Другият вариант е да изкараме машината на времето от мазето, да я почистим от прахта на вековете и да я включим от копчето, на което пише „Включване“.

Бяха мъчителни четиресет и пет минути. Подивял, неспал, небръснат стоях отпред на катедрата и не ми пукаше кой какво мисли за мен. Треперех. Потях се. Казах на момчетата и момичетата, че самоубийците са егоистични неудачници. Определен процент от човешките същества се раждат с такава нагласа. Мозъците на суицидно настроените работят на различни вълни и това със сигурност се стимулира от липсата на любов, на ласка и допир. Те имат нужда от помощ. И от хладнокръвно равнодушие. От обич. И от здрав пердах. На всеки потенциален самоубиец трябва да се връчи по едно ревящо едномесечно бебе за отглеждане. Самоубийците трябва да бъдат подложени на принудителна любов без право на обжалване. Последните неща не им ги казах.

То това и оставаше. Изпитващата ми писа четворка от съжаление. Само за да не ми грози дипломата с по-ниска оценка. Каза ми да си отивам вкъщи и да се грижа за детето си. И повече да не дрънкам глупости, а да взема да се запозная по-отблизо с „големия български поет“. Горкият Пейо, само ако знае каква слава изпуска! Какво преклонение пред световния му талант! „Душата ми е стон...“

След няколко седмици ситуацията в студентското ни жилище се поуспокои и уравновеси, за което допринесоха и капките от мента, глог и валериан, които добрият чичко доктор ми предписа. Капките се смесват с лъжица вода и носят на сърцето ти покой и лекота. Тези билки Бог е създал точно с това предназначение. И родителите ни видяха в какви призраци се бяхме превърнали с жена ми - от съжаление взеха бебето за известно време. Мухата между стъклата на прозореца я нямаше. Или беше навирила крачета или все някак се бе добрала до дупчицата, през която бе влязла в скапания капан.

През следващите няколко години продължих по задължение да се срещам с Пейо, като една от срещите ни бе особено официална. На посещение от Управлението в училището ни дойде една стройна и красива инспекторка, която просто нямаше начин да не харесва Пейо. Остана възхитена от урока, който изнесох, и написа една дълга почти неклиширана възторжена похвала в официалния коментар на учебния час. Пред нейните красиви очи и пред очите на всички двайсет и няколко момчета от моя клас направих виртуозен анализ на двете хубави очи от онова стихотворение, в което лирическият герой, стар мръсник, алтер егото на Пейо, се опитва да поквари една невинна душица. Само че парашутът му този път няма да се отвори. Демонът отново остава сам и изигран. Двете хубави очи са равнодушни към терзанията му. Пръсни се от яд, демон глупав! Така ти се пада!

Те, демоните, друга работа си нямат, освен да покваряват и мърсят. Добре че не винаги успяват. Би било тъпо всеки път да успяват.

Бебето, за което се грижехме през онези години, вече е голямо момче, на което предстои да тръгне в първи клас наесен. И любимото му занимание сега е да задава въпроси от типа „защо сянката има бор“ и „защо мустаците имат котки“. Приоритетните дейности се променят. Последното негово прозрение е, че космонавтите не могат да видят Господ, тъй като ракетите летят с голяма скорост, а освен това има и облаци. Така си е. Няма какво тук да сториш.

Сякаш след толкова години още не мога да наваксам изгубения си сън. Все се прозявам. Ето, дори сега... Лека нощ.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2007, № 11 (96)