ПЕРВЕРЗИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ

Николай Фенерски

web

Става дума за манталитетна особеност. Разни други нации са перверзни по отношение на парите и съдебните дела за щело и нещело като американците или са перверзни спрямо водката като руснаците, немците са перверзни на много равнища, повечето от които сексуални, в Иран перверзията се изразява по религиозен начин... А ние, за да се възбудим, строим паметници. Или пазим старите и им се покланяме. Душевно се съвокупляваме с тия гранити, мрамори и скали, които красят като гнойна пъпка всички наши градове, че и много от селцата. Пъпка недоебка, така викат на пубертетските пъпки, в резултат са на сексуална незадоволеност и хормонален дисбаланс. За същото става дума и при нас, но на душевно равнище. Не духовно - само душевно. И то дребнодушо.

Неотдавна в Бургас обсъждали на официално общинско ниво какъв да бъде паметникът на Петя Дубарова, момичето, което остана завинаги на 17 години. Разни нейни квазироднини настоявали паметникът й да бъде по-висок и по-голям от този на Христо Фотев и от този на Пушкин. Почвам с това измерение на въпроса, защото е показателно. Трябват ни нови паметници. Па били те и на едно невинно момиченце. На една поетеса, чийто талант е останал недокрай развит и разцъфтял. Дори за нея, горката, трябва да спорим колко голям да бъде камъкът за поклонение. И на какво да се покланяме. Та малко ли чувствителни души са си отишли от този свят преждевременно? Защо да фетишизираме Петя? Защото сме перверзни. Тия квадратни бездарни канари на нас ни трябват като въздуха и водата.

Стотици пъти съм се изказвал и съм писал за паметника на баба Цола в Бяла Слатина. (Не мога да я нарека Цола Драгойчева, защото лицето Драгойчева е съвсем различно нещо от камъняка, изцопан насред центъра на града в моята съзнателна възраст, когато бях в трети клас, пред очите ми. Откриха го ТиДжей и кухата бабичка и всички ръкопляскахме. Двете неща - лицето Драгойчева и монументът - са нетъждествени, несъразмерни и неадекватни. Първото е една руска КГБ агентка и шпионка, едно човешко същество без съвест и морал. Другото е просто един тъп камък, олицетворяващ глупостта на идиотите в продължение вече на 28 години.) Та отношението ми към баба Цола е еднозначно, ясно и категорично. Докато аз съм жив, ще се опитвам с всички легални средства да премахна това грозно недоразумение, тоя демон от центъра на моя любим град. И твърдя, че тоя демон има негативно и разрушително влияние върху психиката на обитателите там. На съвсем метафизично и магиено ниво. Този паметник е черната магия, тегнеща над Бяла Слатина. За да оздравее градът ни, трябва да го премахнем и всяко различно мнение е от тъмната страна. Комунистите са окултни в основата си. Не се шегувам и не преувеличавам.

Без емоции само ще отбележа, че през 1991 година този паметник беше свален. Комунетата се бяха ошашавили. Техните отгоре бяха изпаднали в лек нокаут. Но излязоха бързо от зашеметяването и камъкът, минал за известно време в нелегалност, изпълзя от землянката и се възкачи отново горе на своя пиедестал. И до ден-днешен си е там. Стърчи, аз видях... И до ден-днешен комунетата, които, за жалост, са огромна част от сънародниците ми, си правят душевна чикия пред лика на бабичката. Празнят се върху целия град. Заливат го с комунистическата си червена парцалива сперма. Толкова са възбудени от присъствието на вещицата там. А ние тук искаме нещо обикновено от тях. Ха-ха. Ние искаме покаянието им. Колко далече сме едни от други. Това е голямата ни трагедия - нямаме абсолютно нищо общо и сме на двата полюса. Ние не сме нито Естония, нито Словакия, бившите соц, които почти оздравяха от болестта. Ние сме фатално и неизлечимо болни. Не мога без емоции. Това изпразване, тоя оргазъм на команчите пред каменните им идоли ми идва в повече. О, как ги ненавиждам. Как само искам да ги няма. Дано да не ми се дава власт никога, бих ги изпратил в Скравена до края на живота им всички червеногъзи маймуни.

В село Новград, Русенско, до ден-днешен стърчи най-големият паметник на Ленин на Балканския полуостров. Какво знаят тези селяци там за Ленин? Какъв им е той на тях? Познават ли го, чели ли са поне нещо за него, да не казвам от него, щото не знам тоя дебил дали е написал нещо. Но селяците се кефят. Щото си имат паметник. Имат си нещо такова голямо и достолепно, пред което да склонят смирено селските си кратуни. Психопати са били тия, дето са решили в това село да вдигнат такъв паметник, психопати са и всички след тях, които се покланят на звяра. В центъра на Бургас се мъдри един комунистически войник - с автомат “Шпагин” в ръка. Другата му ръка стърчи нагоре. Не знам какво означава този жест. Но е тъпашки и екзистенциално унизителен. Какво ни показваш бе, комунисте? Нататък нагоре е излетяла и твоята душа. Нататък ще поемат и феновете ти в най-скоро време. Дъртите бургаски културтрегерски муцуни и разни бивши лигави и грозни доносници със сигурност биха дали живота си за тоя гранит. Ми да го дават и без друго не им остава много. Да умират, за да може да го махнат след тях нормалните хора, ако все още има такива. Чувате ли ме, доносници дърти, плиткоумни, вие вече умирате. И никой няма да ви запомни. И тоя съветски солдатин ще изчезне с вас. Колко още да чакаме? Хората в нормалните страни отдавна се пречистиха. А ние тука вече кашляме от вас, туберкулози. Задръстихте ни. Тая 18-метрова чикия само на вас ви гъделичка простатата, нас отдавна ни е гнус от нея.

Над Пловдив бди Альоша. И пръска нечистата си аура над града. Излъчва отровни флуиди. “Неколкократно са предприемани опити за премахване на пловдивския Альоша, но до момента те остават безуспешни.” - така пише в уикипедията. Жилави сте, мамка ви. Не си пускате завладяната територия, бесове вонящи. Отношението на българина към паметника е еднопластово и двуизмерно. Изключения са разни паметници като оня на двамата Славейкови на едноименния площад. За българина няма статуи като в други страни. Има само паметници. Този жанр от изобразителното изкуство не е успял да се сдобие с многоплановост и разнообразие, закърнял е като много други български чувства и крайници. След балканските войни и след Освобождението се вдигат паметници и поради искрените чувства на населението. Почти във всяко северозападно село стои паметник на войника насред мегдана. Във Видин дори можете да видите единствения паметник на паднал войник, никъде другаде няма изобразен победен български войник. А е паднал, защото съжалява, защото се е бил в братоубийствена война... Защото е човек и защото се е осъзнал. И точно затова този паметник е красив като никой друг. И още един забележителен монумент има във Видин, рядкост, каквато не ще срещнете навсякъде - мемориалът на жертвите на комунизма прилича на храм и е разположен в центъра съвсем близо до Дунав.

Но изключенията само потвърждават правилото. Неотдавна едни младежи се подиграха леко на комунистическия окупаторски паметник в столицата на България. Нарисуваха го с въображение и чувство за хумор. Превърнаха го в истинско произведение на изкуството - и трябваше само да се мине с лак отгоре, за да се консервират цветовете. Само че, дами и господа, не чакайте нежност, чувство и промяна тук, красножопите са на всеки километър, оттук до края на света... Щото, както е казал Гошо Тарабата: “Дружбата със СССР е нужна на България така, както въздухът и слънцето за всяко живо същество.” и това го пише върху паметника на команчите в Русе. Тая тънка плесен, имам предвид комунистическото проклятие, лежи над родината ни и скрива слънцето от нас, разпростряла се е над градчета и селца. Градчета и селца, които се топят и горят, и загиват. Не им достига въздух и светлина. Не им достига нормална човечност и човешкост. Пелената е тотална, непробиваема, душеща. А ние нали сме перверзни, харесва ни да ни душат. Оргазмът ни е по-силен така.

Съществуват термини като геронтофилия, некрофилия... За непреодолимите нужди на българските комуноиди сега въвеждаме и понятието каменофилия. И това е чист фетишизъм в сексуален и надсексуален смисъл, камъкът добива свръхестествени свойства, става амулет и талисман, става сам по себе си божество и златен телец, материализиран демон от преизподнята, дяволско изчадие, ужасяващо извънземно. Самият демон си мре от удоволствие, че му е дадена толкова власт. В онова, невидимото измерение, дето не вярвате, че съществува.

Тенгиз Абуладзе прави филма “Покаяние” още през 1984. Ползват изкуството ония човеци, за да се пречистят. А тук през 1983 Волев прави добрия филм “Господин за един ден”, където главният герой дори се превръща в паметник, застава на пиедестала, боядисан в бяло, нали се сещате. И идва дебелогъзият тюфлек от Парламента, за да го открие... Надсмиваме се на себе си. Хилим се на наивността си, без да преставаме да бъдем наивни. Щото сме хорица, не човеци. Но да направим следващата крачка и да изрежем всичко гнило от душите си не ни стиска. Така е то при дребосъците. Харесва си им в малката им смрадлива къщичка. А немците през 2006 правят “Животът на другите”, в който се разказва за 1984... Немецът режисьор и сценарист на този филм е роден през 1973. Само че немците не са чикиджии и бъзливци. Те знаят как да си доставят истинско удоволствие от единствения живот, с който разполагаме. Представяте ли си у нас бивше ченге, доносник, ушенце (при нас бивше такова лайно няма) да стане прост пощальон!!! Или да изпита вина!

Хайде разходете се сега за отмора по центъра на своя град или село. Да ви е приятно!

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2011, № 11 (144)