Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕРОДЕНА

Николай Фенерски

web

Човекът сънуваше, без да знае, че е сън. Тялото му просто си лежеше проснато върху леглото, докато в съня той се забавляваше с бебето. Срещаше го вече в трети сън, като заспиваше с надеждата да се срещнат отново. Тананикаше му игрива мелодия и то се поклащаше в ритъм. После го сложи да седне на гърнето и все така му пееше. Момиченцето нямаше годинка. С пухкави червени бузи и радостни очи. Приличаше на майка си. Братчето и сестричето му бяха одрали кожата на баща си, а то наследи нейните черти. Докато му пееше, бебето се смееше с цяло гърло, щастливо, че се е родило и живее. „На вуйчо момичето! Красавица си ми ти! Ела при вуйчо да го гушне!“, говореше му той, като го взе от гърнето. Бебето протегна към него беличките си ръце с всичкото доверие на света. „Обичаш ли вуйчо? А?“ - той го вдигна до себе си и усети мириса не просто на бебе, а на нещо близко по кръв. Сладкият солен мирис на роден човек.

В стаята бяха бабата на детето и още някаква жена. То обаче не им обръщаше внимание. Вуйчо му си играеше с него, невинното му личице светеше и изричаше всички думи, които още не познаваше, а нямаше и да научи. Човекът, който не знаеше, че сънува, бе щастлив от допира си до детето и от големите му добри очи. „Къде е мама?“, попита го той. Бебето се озърна и не откри майчиното присъствие в стаята. „Няма ли я маминка? Ще дойде...“ - той продължаваше да се радва на малкото с чувството, че мигът никога няма да свърши. От съня бе изпаднала една усмивка, която остана на лицето му и след като се пробуди.

- Усмихваш се насън - каза жена му.

- Сънувах нещо хубаво.

- Ще ми разкажеш ли?

- Нали знаеш, че не обичам да разказвам сънища. По-късно, може би...

Протягаше се блажено. Неделната сутрин му даваше удоволствието да не бърза. Заради неделните сутрини си струва да поемаш тежестта на всички всекидневни камъчета.

- Искаш ли да си имаме второ дете? - изведнъж попита той.

- Говорили сме. Има време, нали знаеш... - отвърна кротко жената. Тя беше убедена в думите си.

- Да, говорили сме. Ще почакаме...

- Защо се сети за това?

- А... Нищо - човекът се изправи, погледна спящото в малкото легълце четиригодишно момче и се усмихна. - Ще отида на църква - неделя е.

- Мини на връщане през магазина, ще ти напиша списък.

- М-м - съгласи се той.

 

„В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.“ Хората, събрали се в старата църква, се прекръстиха. Човекът също се прекръсти бавно, запали една свещ пред Спасителя, една пред Богородица и се запъти с третата към ъгъла, където се палеха за душите на мъртвите.

Наведе се и поднесе конеца към една от горящите свещички. Изправи се с пламъка в ръка и прошепна:

- За баба Йонка, за дядо Христо, за дядо Владимир и за Илонка... - замълча вцепенен с вперен в огъня поглед - и... за една неродена! Бог да ги прости!

Постави свещта и се прекръсти.

 

* * *

Излезе от църквата. Мина през магазина и напазарува. Привечер мобилният му телефон изввъня и той прочете на дисплея едно близко име.

- Здравей, батко! Как сте, отдавна не сме се чували. Поздрави всички вкъщи! - гласът на сестричката му го приюти.

- Здрасти. Добре сме, няма от какво да се оплачем. Ежедневие. Ще се видим напролет и ще се наговорим. Вие как я карате?

- Ми Васко на училище, Деси на градина. Ние по работа - и така... Аз ходих на лекар, сложих си спирала. Той Иван не е виновен, аз не му се сърдя, и аз нося вина, сама трябва да се грижа за себе си. Просто не можеше иначе, нали знаеш, не му бе времето... Кофти ми е за друго... Нали знаеш...

- Да... знам.

- Айде, дочуване. Обичам те!

- И аз те обичам. - Отговори човекът и натисна копчето.

Оттогава мина около година. Той й бе казал, че не е съгласен по принцип, но в ролята си на брат не можеше да взема решения...

 

 

© Николай Фенерски, 2004
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Първо издание, електронно.