Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

KZX

Николай Фенерски

web

Трябва да се отдаде нужното на бездарието.

Казвам се Клитор Зетхикс и съм затворник. Не знам със сигурност защо точно така са решили да ме нарекат учените от Института по Клониране и Заселване (който всъщност си е фабрика за производство на работна ръка). Може би на смяна се е случил някой млад стажант майтапчия, а може просто за момента да са били изчерпани буквените съчетания.

Така или иначе в безполовата 4153 година няма нищо срамно да се наричаш така. Просто едно име за статистиката. Самият аз нямаше да знам какво означава моето първо име, ако от любопитство не се бях поровил из старите медицински справочници. В известен смисъл дори се гордея, че съм наречен на нещо толкова първично - ако чуете само имената на другите затворници: Нуклеоза, Полиетилен, Квадрант 25, Гайгермюлеровброяч, Озон Ипсилон и т.н. Все стари традиционни имена, изведени от регистъра на института и чийто смисъл също е малко известен. Продукт съм на не особено прецизно генно моделиране, нещо като детска игра с пластилин.

Чувствителен съм.

Още на петата ми година в Школата за Възпитаване на Бъдещи Заселници и Клонинги за Служебни Цели, моите „попечители“ - учители, управители на школата и всички отговорни за мен, подали първата си жалба до Института по Клониране и до Федералното Министерство по Създаване на Живот и Заселване на Неизследвани Галактики с описание на поведението ми и изказани съмнения относно моята благонадеждност. Още тогава комисия от експерти, каквато се назначава в такива случаи, установила, че при създаването ми била допусната малка неточност в дозирането на протеините, което невинаги води до дефекти, но едно на милион е възможно да причини „непредвидени отклонения в развитието на клона“ (както ни наричат нас, създадените за служебни и производствени цели). Накратко - оказа се, че имам дефект - прекалена вазомоторна чувствителност на нервната система - и набързо ме преместиха в Школата за Обучение на Проблемни, което всъщност беше и първият ми затвор - там изолираха всички като мен с вграден дефект или вродена безполезност.

В ранните етапи от обучението ми забелязали, че реагирам по различен от предвидения начин и не успявам да възприема достатъчно рационално информацията. Когато трябвало да бъда хладнокръвен, уредите засичали вълнение, предизвикано от чист страх. Вместо да заучавам формулите, съм застрелвал учителите със странни въпроси, издаващи нездравото ми мислене. И т.н.

В Школата за Проблемни нас просто ни надзираваха, като ни караха сами да произвеждаме „фитопрена“, необходим за изхранването ни. Не ни обучаваха в Оцеляване, Четене и Писане - основните дисциплини на Школата за Заселници, откъдето ме изхвърлиха.

Оцеляването включваше и усвояване на редки, неизползваеми или забранени, езици като английския и познаване на технологиите - от архаичните компютърни системи до днешните плазмени деструктори, мисля, че така се наричаха. Глупости на търкалета.

Просто казано, от нас никой не се интересуваше и живеехме само защото съществуваше федерален закон, според който е нехуманно и следователно забранено да се убиват непотребните разумни живи същества. Названието „обучение” бе за параван - всички знаеха, че е прекалено скъпо да се отделя време за превъзпитание и коригиране на „проблемните” със средствата на общуването и интеграцията. Лошото обаче е, че ако не се откриват нови планети, на които да се създават „школи за проблемни”, нас гледат по един или друг начин да ни намаляват - и без друго дефектните са милиони пъти повече от официално изнесените данни.

Най-разпространеният дефект сред „клоновете”, игнориран в случаи на по-лека форма, е синдромът, придобит вследствие на генното програмиране, лабораторните условия и статичното електричество, наречен Остра Липса на Внимание (ОЛВ). Дори сред най-качествените продукти от стария модел рядко се среща екземпляр, способен да се концентрира и задържи вниманието си за повече от 15 минути. ОЛВ бе нелечим.

Казвам се Клитор Зетхикс.

Опитвам се да пиша, но ми е трудно. Тррра-ти-ти-тааа...

Моят синдром ОЛВ се проявява доста силно и безсистемно, в случаи на регистрирани интензивни външни дразнители. Когато съм в такъв период, тялото ми изпада в стресови състояния и не успявам да стоя спокоен дори половин минута. Ако например гравитацията или магнитните полета на някоя планета са по-силни. (От това, освен синдромът, се засилва и сутрешната ми ерекция и става непоносима). Оглеждам се, въртя глава, мърдам с ръце и крака, мисълта ми прехвърча като слънчев лъч.

(Произвеждат се още клонинги войници, надзиратели, полицаи, за работа в радиация, под вода, в открит космос, за някои специфични нужди на Човеците - жителите на секретните квадранти. Според предназначението видоизменяха организмите с хриле, с подобрена физическа кондиция, с моделирана жестокост или друга черта в характера и тялото. Имаше и секретни разработки, за които само можехме да гадаем - франкенщайновци с изцяло променени органи. С по осем пръста на всяка ръка, очи на гърба, два реда зъби и два висящи полови органа.)

* * *

Избягах от школата на 18 (датата на „раждане” бе татуирана от вътрешната страна на ходилото на всеки „клон”). Избягалите никой не преследва, защо да се изразходват средства за залавянето на нещо, което още не е престъпник и няма шансове да оживее в непозната среда? Така просто си тръгнах оттам с увереността, че където и да отида, все ще е по-различно и няма да ме карат да повтарям до втръсване Правилата на добрия тон. Точно от това се нуждаех. Бягствата бяха рядкост - колкото и да е безполезен животът на „клона”, инстинктът за самосъхранение е един от неподлежащите на програмиране гени, отчита се като голям недостатък, с който се занимават министерства и фондации. Повечето необучени дефектни клонове предпочитат да останат живи. Другите са бегълци като мен. Знаят, че не могат да избягат от своята програмирана кожа и съдба, но все пак опитват в името на опита.

За сравнение - останали са неразшифровани и се смятат за неразгадаеми само пет гена от всичките милиарди конфигурации, един от които е този на инстинкта за самосъхранение. А друг - генът на сутрешната ерекция. Експериментите продължават - не са постигнати успехи дори при най-елементарните форми на живот: и най-низшият червей не може да бъде отказан, демотивиран, отчаян да продължава живота си. Както и най-болният клон всяка сутрин получава болезнено твърда ерекция, с която си няма представа какво да прави.

Та така, аз „рискувах” живота си и избягах от школата, мястото, където всички са обречени на тиха скръб и очакване на старостта, за да открия от какво е направен светът и в крайна сметка да се озова на затворническата планета Емпир 345 в периферната галактика Ро 15, с доживотна присъда за престъпление срещу живота. Средната продължителност на живота на клона е 300 години. Без майтап. На Човеците - 500. Идваха им множко, скуката направо ги довършваше. А на нас пък не ни стигаха, понеже не забелязвахме кога минават.

Казвам „рискувах”, защото истинският риск предполага силни чувства.

Модифицираха ни да не изпитваме излишни емоции. Всъщност бяхме толкова равнодушни, че дори пред очите ни да режеха някого на парчета, хич нямаше да ни пука. А колкото до болката, изпитвахме някакво подобно усещане, понеже още не можеха да изолират сензорите ни както си го мечтаеха, но и най-силната болка за нас бе доста повърхностно понятие, далечен дразнител, като да миришеш ацетон през противогаз. Дори аз, като дефектен и прекалено чувствителен в летаргичния си период, трудно можех да изохкам от болка. Правех го по-скоро от атавистичен порив за страдание, усещан като гъдел в стомаха. (Любима шега ни е да се самонараняваме пред очите на Човеците. Разрязваш плътта си, трошиш костите си с камък и им се усмихваш. Някои от тях припадат, други злорадстват, а има и такива, които притреперват от сексуална възбуда.)

Откъм чувства ние клоновете сме по-защитени от които и да е „живородени” същества. Дори от чехълчетата и амебите.

Далтонисти сме и виждаме в богатата гама нюанси от черно до бяло. Когато „оживях”, успях да различа шест цвята. Опитах се да ги запомня, защото знаех, че ще дойдат и лоши времена.

Сега в своя постактивен период си припомням вкусовете и цветовете и поклащам в ритъм остриганата си глава. Всичко в мен заспа завинаги.

Някаква хуманитарна организация се е заела съвсем сериозно да подобрява психоклимата и духовното развитие на затворническите планети и вече пандизчиите нямаме право да общуваме помежду си по друг начин освен със стихотворенията, които сме задължени да пишем. Всяка събота ни разделят по тематични кръгове и групички, където всеки чете творбите си и после ги обсъжда с останалите.

(Най-напред се проведе курс по четене и писане за неграмотните. Макар да се смятах за образован, нямаше да ми е излишно пак да мина курса.)

Тази идея помага на много клонове да разкрият неподозираната си богата душевност, а на тези, които нямат лирическа дарба - да се стремят към разбиране и контакт. Повечето пишат бял стих, малцина римуват като мен. Хе-хе.

Преди не ни беше позволена комуникация и всеки се гърчеше като червей, настъпен от тежката войнишка обувка на своя враг - самия себе си. Жестоко.

Все ми е едно.

След литературните четения се разотиваме по „килиите”. Нямаме право да се задържаме за по-дълго заедно, нито да обсъждаме неща, несвързани със стихотворенията. Клонингите-надзиратели са равнодушни професионалисти и имат почти нашата съдба. Целият им живот минава тук. Понякога ни бият „за удоволствие”.

Федерален закон забранява принудителните решетки и стени - живеем в нормални отделни двустайни къщи на установено разстояние една от друга, обзавеждането вътре е просто, без телевизор и радио, с бюро, моливи и листи. Няма тоалетна - не ни трябва, не произвеждаме пот, урина и други секрети. Разполагаме с мивка и - чудно защо - с огледало. Космите на лицата ни не растат. Почти съвършени сме.

Затворническата ни планета Емпир 345 не е много голяма и е изцяло пригодена за целта си, въздухът не е нито чист, нито мръсен, слънцето не е нито топло, нито студено, понякога духа слаб вятър и вали лек дъжд, но нищо не е ясно очертано и разграничено. Справям се отлично със стихотворенията и ми се носи славата на голям писач. Каква рима обаче им завъртях, преди да ме затворят тук...

* * *

Надзирателите не спазват правилата да не малтретират затворниците и ме принуждават да напиша и тази история. Понякога само си въобразявам, че ги има. Друг път съм сигурен, че няма никакви надзиратели. Знам ли и аз!

В този отсек на планетата сме до животните. Общо взето „клоновете” сме предсказуеми, има достатъчно данни, предоставени от Министерството по Създаване на Живот и Заселване, под чието ръководство произвеждаха повечето от нас. Ние се контролираме лесно, програмирани сме да нямаме агресия, либидо, чувство на унижение и стремеж към свобода, а и Федералната полиция ни наблюдава. В писането на съботните стихотворения не сме ограничени в тематиката и новаторството се поощрява - можем да пишем за Свободата като идея, за Съдбата си като фантазия, за спомените си - съхранена база данни, за пътешествието на живота ни до тази планета или за някой продукт като „фитопрен” - това, с което се изхранваме, откакто сме създадени.

Мачкайте „фитопрен”, за да не ви мачка животът! Съдържа всички необходими за здравия клон витамини.

Федерацията на Дванайсетте Галактики се управлява от секретните квадранти, където се намират Човеците. И където успях да проникна и мога да умра без съжаление.

Затова ме осъдиха, но хич не ми дреме. Тях всъщност ги е яд, че не съжаляваме за свободата си, от чиста злоба.

Предпочитаха да ни бяха модифицирали като себе си, за да имат достоен враг. Ние обаче никак не държим на достойнство, чест и подобни глупости.

* * *

Запасих се с „фитопрен” за месеци напред, облякох единствените си дрехи (памучни сиви панталон и риза) и с ръце в джобовете излязох от вратата на Школата. Беше нощ.

Нямах кой знае какъв избор - тази планета (казваше се Демиджън) бе сива и празна. За нас всичко е сиво. Седмица се мотах без идея как да се измъкна - обикалях изоставени складове, хангари, спях из мазетата и се ослушвах дори насън дали не ме преследват.

Знаех, че никога никого не преследват, но инстинктът ми подсъзнателно бе започнал да работи. То май иначе не може да работи...

Накрая успях да се промъкна до един безпилотен товарен кораб и отлетях с него, без да знам накъде. Оцелях благодарение на отровнозелените жилчести хапченца „фитопрен”, които се бях научил и сам да произвеждам от модифицирани водорасли. Не мога да твърдя, че въобще имат вкус, тъй като звярът в мен още не бе се пробудил и бях съвсем послушен с леки дефекти „клон”, чиито вкусови рецептори са инженерно програмирани да не правят разлика между грес, литиеви сплави, сгурия или „фитопрен”.

Може ли някой Човек да си представи какво е да изпитваш просто глад, без да те вълнува вкусът на храната, защото то е необяснимо - не е само удоволствие от въобразимата тежест в стомаха, когато се наядеш... (Клоновете всъщност не разполагат с работещ стомашно-чревен тракт, всяка молекула, която погълнат се разгражда и тежестта в стомаха е чисто психическо явление. Инженерите го смятат за недостатък, но на клоновете им харесва. По-подробно е обяснено в несъществуващата глава „Физиология на клона” в настоящия документ.) Въпросът дали Човеците могат да изпитат глад като нашия ме измъчва през цялото време, откакто съм на Емпир.

И така, от кораб на кораб, от станция на станция след около месец се озовах на Дютифрий, забутана из периферните галактики планета, която се оказа съдбоносна за мен. По време на пътуванията се забавлявах да гледам през люковете закачените между планетите и спътниците им транспаранти, на които бяха изрисувани някакви знаци: COCA COЛА, СНИКЪРС, МАЙКРОСОФТ, АУЕЙЗУЛТРА, фак ю, рокендрол.

“По случайност” попаднах на място като Дютифрий - свободно и красиво, където междупланетната федерална полиция (МФП) не смее да обикаля явно, със свои закони, с огромно топло слънце, красиви сиви гори и солени океани. Там разбрах, че освен „клонове” има и други хора, които се размножават без лаборатория, че ги наричат Човеци и живеят някъде далеч в таен отсек на Вселената... (Клоновете все още вярваха в мита, че Човеците се възпроизвеждат по естествен път.) Имах и възможност да говоря с един Човек - авантюрист и безделник, който също се мотаеше на Дютифрий, казваше се Индиана. От него научих подробностите около историята на клонирането, историята на размножаването и историята на храненето. Той ме изгледа странно, когато си казах името, сякаш се подигравах с него, а после се разсмя, но не обясни защо - надменността, както установих, е тяхна главна черта. Когато говорят с нас, се държат резервирано, което учудва, сякаш не проумяват, че благодарение на техните геномоделисти сме създадени без усещане за унижение или вина.

Запомних историите на клонирането, храненето, размножаването и т.н., макар да съдържаха в по-голямата си част странна за мен информация. Изобщо не ми стана ясно например как може някой да не се храни с фитопрен или пък да е сътворен по различен от клонирането начин. Но и не ме вълнуваше. Бях обречен да го разбера от опит.

И косвено заради Дютифрий после ме осъдиха, какво ли не бих дал да съм там сега...

Нищо.

На тази планета намерих много „приятели” сред безполезните, побърканите, изхвърлените или бегълците като мен. От тях научих, че е по-удобно да заличиш татуираната година на крака си и да минаваш за Човек. В МФП са разработили специални тестове за разпознаване на клонинги, включващи въпроси-уловки за произхода, изпитване на вкусовите рецептори, различаване на цветовете, прожектиране на филми с тематика майчиното страдание, след което разпитват какво се е разбрало от това, а имало и случаи на ругатни спрямо майката на тествания, за да наблюдават реакциите му. Трябва естествено да се прави на развълнуван, засегнат и т.н., за да излъже, че е Човек или поне „леко модифициран”. Всички тези разработки се доставяха контрабандно на Дютифрий и „клоновете” бързо влизаха в крачката на ченгетата. Една безкрайна гоненица. (Най-трудно заучавахме вкусовете и цветовете. Киселото, горчивото, лютото, сладкото и соленото са в различните степени на блудкавото. От червеното до виолетовото са тъмносиво, по-светлосиво, по-светлосиво и т.н.) Известно време се занимавах с контрабанда и на такива тестове, приключенията ми бяха в кръвта. Като стана дума за кръв обаче не мога да кажа на кой съм се метнал - на татко или на майка. Баба, дядо, леля, стринка, вуйчо и братовчедите. Все тъпи копелета като мен. Много държа на родословното си дърво и произхода.

За пръв път срещнах „клон” от другия пол, което тогава не ме развълнува особено, но задоволих любопитството си - произвеждат ги със същите настройки като нас, без сексуалност и емоционална уязвимост, със слабо изразени вторични полови белези, в ограничено количество, за домакински и специфични нужди. Казваше се Мандибула и страдаше от силен ОЛВ синдром. Абсолютно празните й очи ме плениха по особен начин - не изразяваха нищо. Представих си я като своя съпруга и майка на децата ми. Казах й го и се смяхме равнодушно. Искаше ми се от чисто любопитсто да разгледам отблизо разликите ни, но някаква мисъл другите да не разберат все ме възпираше.

Използват ги основно за почистване, домакинска работа и т.н.

Леко модифицираните всъщност нямат нищо общо с нас и не ги наричат „клонове”. Пипнати са им един-два генома, оправили са им зъбите и формите.

Ние обаче сме изцяло продукт на генетичната алхимия.

Сварява се супа от селекционирани ДНК структури, разпределят ни по контейнери и колби. Докато сме зародиши, ни доизпипват и в определения ден изпускат околоплодната течност от огромния топъл буркан. Заживяваме мълчаливо и упорито.

Иначе бизнесът с клонове върви добре, както обясни Индиана. Човеците си поръчват починали съпруги, деца и роднини от същия геноматериал. Компанията на Последните Технологии е лидерът в бранша. Безсмъртието в нашето хилядолетие доби съвсем тривиални измерения.

* * *

Смених сивите (всъщност не знам какви са) дрехи, защото ме издаваха.

Там се научих да чета не само на кирилица - официалната писменост на Федерацията, но и на латиница и английски. Почти никъде не се употребяват и са забранени.

Книжката „Правата на клона” от Пърлиц 3, един от първите клонове бегълци, живял преди около 550 години, също бе преследвана от федерален закон. Авторът твърдеше, както и очаквах, че рано или късно ние, изкуствено създадените човешки същества, ще бъдем свободни и ще управляваме сами живота си, че това е въпрос не на нашето желание, защото сме създадени без такова, а на време - времето, когато така или иначе Човеците ще изчезнат, защото им е заложено, обречени са и не могат да го предотвратят, въпреки или точно заради придобитото си дълголетие. Тогава, казва Пърлиц 3, клоновете няма да бъдат използвани за нуждите на управители и полковници от Федерацията, за черната космическа работа на Човеците. Ще могат да живеят спокоен благодарен живот на ведро слънчево място по техен избор, ще общуват помежду си, колкото и да им е неприсъщо, ще намерят за какво да говорят - за времето, спомените и т.н., ще отглеждат естествено селекционирани цветя, ще забранят генното модулиране и ще чакат старостта.

Които искат, ще могат да живеят с клон от другия пол, заедно да подреждат дома си, да садят водорасли, да си спомнят... И ако животът е по-силен от всичко и Бог разреши, може би някой ден ще се случи и чудото - те двамата да засадят домати, рецепторите им лека-полека да започнат да различават вкусовете, очите цветовете и впоследствие да се събуди тяхното либидо и размножителна способност, за да се сложи началото на новия свят, изграден изцяло от нови създания - нито Човеци, нито клонове. Глупости на квадратчета.

Наказанието за четенето и разпространението на тази книга бе 50 години затвор, но не се знаеше да има доказано обвинение. Чудех се доколко другите вярват на това и доколко им служи само за кураж. Не можех и да попитам.

Усещането за реалността тревожи много живи същества. Иначе защо ще пишат книги?

Казвам се Клитор Зетхикс. Затворник съм.

Нямам нищо общо с вас.

* * *

Сега „излежавам” втората си присъда, доживотен затвор без право на помилване за престъпление срещу живота, издадена на трийсети август 4147 година. Истинската причина според мен е, че проникнах в центъра на Човешкото общество, в тайната планета Протоиърт. А поводът е жената, с която се срещнах там. Тази мръсница, дето ми показа обратната страна и после ме натопи пред всички. Разрови хубаво утайката в гените ми и ме заряза...

Първата ми присъда беше за кражба. Откраднах книга. Бяхме заедно с Неутрал 33. Наричах го 33. Той е клон, с когото се сприятелих на Дютифрий и решихме да пътуваме заедно. Беше беглец като мен и по външност много си приличахме, предполагахме, че са ни създали от идентичен геноматериал, което ни „сродяваше”. Ние не бяхме някакви бунтари или престъпници, нямаме заложени такива страсти. Живеехме си кротко бездомния, безполов и безстрастен живот и не искахме нищо друго. Абсолютни шматки. Решението да тръгнем изникна съвсем неочаквано. Хипнотизираше ни еднообразието на дните на тази светла планета, нейното огромно слънце и солени океани, приспиваше ни латентното съзерцание на Вселената от това място кой знае защо наречено Дютифрий. З-з-з-з-з-з-т, з-з-з-з-з-з-т, з-з-з-з-з-т и изведнъж...

Хряс. Така се случва в живота.

Интересът ни към книгите се зароди в дупката, където прекарвахме дните си. Невзрачен и уютен бар, каквито на Дютифрий има хиляди. Истинското му предназначение прикриваше табелата „Найтбар”. Стопанисваше го симпатично застаряващо „семейство” клонове бегълци. Приемаха и се сприятеляваха с всеки бездомник, без да искат пари, а единственото условие да останеш в страноприемницата бе да общуваш с тях. Зад бара, отрупан с бутилки разноцветни напитки и кутии „фитопрен”, бе вратата, откъдето се влизаше във вътрешността на сградата. Там пред погледа се откриваше безкрайна стена - библиотека. Книгите покриваха всяка педя от стаите. Собственикът Хомо Кариес Курникус Кокоши Трън и приятелката му Кварка ги бяха изчели. Препоръчваха ни книги, а после ги обсъждаха с нас. (Лабораторното му име бе само Хомо Курникус, останалите си бе прикачил за благозвучие, извадил ги от различни книги.)

Незабравими вечери, в които всеки присъстващ в стаята се опитваше да открие смисъла на действията на онзи беден студент, убил бабичката и другата жена, на съсухрения нещастник, яхнал мършавия си кон и тръгнал да върши добрини и т.н.

Спомням си, че изчитах без вълнение книгите, а после в безкрайна главоблъсканица заедно се мъчехме да отгатнем защо тези същества, живели преди векове, са постъпвали по един или друг начин. Странното беше, че всеки от нас винаги предлагаше различен вариант, мненията ни относно причините и мотивите никога не съвпадаха. Неразбираемата логика на книгите ни забавляваше, ако може така да се нарече реакцията ни. Според 33 студентът бе разцепил главата на бабата, за да види какво има вътре и е останал разочарован, когато кръвта го оплискала и така и не се добрал до вътрешността. Мандибула пък предположи, че после заровил плячката, за да разбере колко време може да издържи металът под земята, без да корозира. Мен лично ме впечатли желанието му да признае, че я е убил и да отиде в затвора. Тогава още не знаех какво е затвор.

Старият идалго, каза Кварка, със сигурност се е хвърлил срещу вятърните мелници с цел да покаже на другите, че изобщо не е трудно да се направи. Никой от нас не знаеше какво означават думите „лудост” и „душевноболен”, потърсихме ги в речника. Може пък старецът да е смятал, че вътре в мелниците има нещо, което трябва да излезе наяве, някаква материя или усещане.

Най-странен обаче бе случаят с онзи „принц”, дето се чуди „да бъде или не”. Не го разбирахме и нямахме понятие как да го разгадаем. Нищо не можехме да предположим - защо си говори сам, какво точно се опитва да каже, в какво се състои въпросът му.

На сбирките не допускахме Човеци. Случи се да направим изключение, скитникът Индиана дойде веднъж, но не бе заинтригуван. Не знам защо.

Хомо Кариес криеше „Правата на клона” и я даваше само на проверени. МФП може би разполагаше с информация за дейността на „бара”, но не предприемаше действия. Навярно им се струваше безобидна.

От Хомо Кариес научихме за Библията. Разказа на мен и 33 легендите, които знае за книгата. Останахме озадачени от тайнствеността, с която бе обгърната. На галактическата карта ни показа къде се предполага, че се намират планетите на Човеците и ни обясни как устройват населените си места. Още тогава ми хрумна, че го съобщава с определена цел. Явно старият кръчмар искаше ние да сторим нещо по въпроса. На него годините му бяха много, а и имаше обществено положение, което не можеше да продаде евтино.

* * *

Просто ни се пътуваше от любопитство - първата емоция, която изпитах след бягството си от Школата на Демиджън. Явно метаморфозирах.

С Неутрал 33 теглихме по една ругатня на клонинг жаргон и той равнодушно предложи да се качим на първия товарен кораб и да заминем. Мисля, че в основата на това безумство стои стремежът да се докажем сами на себе си, че въпреки вградените ни дефекти, можем да оцелеем. Бях заличил татуировката на крака си и знаех да чета на кирилица и английски. Натъпкахме една раница с фитопрен и се вмъкнахме в първия по-голям кораб за далечни разстояния.

По пътя разчетох надписите на транспарантите между планетите и спътниците им - СОСА СОЛА, ШВЕПС, джизъс ловз ю, няколко хулигански драсканици на забранения английски и разни други. Крайните галактики бяха пълни с тия украшения. 33 ми обясни, че красивите букви ги закачват от Федерацията, а драсканиците ги прави незнайно кой и наказанието за разпространяване и използване на английски език е доживотен затвор. И с усърдие залавят престъпниците.

Междупланетната полиция ни спипа на един космодрум, когато сменяхме корабите. Разпитаха ни със специалните си тестове и ни пуснаха. Полицаите също бяха клонове - стар модел и затова не ни усетиха. Тях без проблем ги премятахме. Човеците, които работят с клонове непосредствено, обаче, се обучават перфектно. А и имат нюх за нас. Винаги ни разпознават. Някои от тях проявяват снизходителност и си затварят очите като разберат, че сме безобидни. Ние пък сме модифицирани спокойни и не се вълнуваме при среща с тях, както очакват.

Полицаите-клонове правят рутинни проверки из големите галактически центрове, водят редовните специални разпити с тестове и са по-жестоки към нас от самите Човеци-полицаи.

Но те просто изпълняват дълга си. Една затворническа поговорка гласи: Никой Човек не може да направи това, което прави един клон на друг.

Стигнахме до Централната галактика на Федерацията, състояща се от сто слънчеви системи. Минахме през десетина проверки. Ченгетата-клонове дори не се усъмниха в нас. Изключително трудно е да се правиш на Човек, да имитираш лицемерна заинтересованост, срам, честолюбие и егоизъм. Явно и котролът не бе силен, все пак клоновете сме достатъчно опознати, за да не се страхуват от нас - те са ни създали.

Потърсихме най-малко опасното място, с кръчми, бардаци и мръсотия и заживяхме за няколко месеца сред Човеци и леко модифицирани. Там се научихме да пием алкохол толкова, че да не будим подозрение с безапетитието си.

Тягостни моменти от съществуването ми. Безкрайното притворство, имитиране на уважение, учудване, раздразнителност, смях, бреме, което не знам как понесох. Направо ще взема да съчиня един разказ и за това. Единственото ни забавление бе да наблюдаваме тези, които ни разпознаваха и погнусата им. Обикновено по-изостанали културно Човеци от далечните краища на Вселената.

Казвам се Клитор Зетхикс, братовчед ми е Неутрал. Хубавото на лошите разкази е, че може и да не ги четеш.

* * *

Май е време да приключвам с глупостите.

По-интересна е доживотната ми присъда. След процеса разправят, че контролът по границите и контактните точки между галактиките станал железен. „Не дават и пиле да прехвръкне”. И този израз го прочетох някъде. Човеците се дразнят, че у нас няма нищо оригинално, клонинг технологиите изтриват въображението. Способни сме единствено да възпроизвеждаме.

Заради фантазията си Човеците ще умрат като „мухи еднодневки”. Какво е „муха”? А „еднодневка”? Взех го от фразеологичен речник, издаден преди две хиляди години. От време на време в затвора получавам колети с книги от анонимен подател, но подозирам кой стои зад това. Изчитам ги без вълнение и търся скрития им смисъл. Тежи ми, че няма с кого да споделя въпросите си. Трупам ги в кухнята под мивката. Въпросите.

Откраднахме Библията - най-охраняваната книга във Вселената.

После в различните арести дочух, че съм станал знаменитост сред бунтовно настроените клонове и изметта на Дванайсетте галактики. Социалисти, анархисти, природозащитници и хипита скандирали името ми по площадите и пеели песни за мен, което дори не ми беше забавно, тщеславието е от най-непознатите ни страсти. На Дютифрий вдигнали празник в наша чест. Вдъхновила ги не кражбата ни (не я разбират), а смелостта да я извършим.

Преди да ни заловят, направихме копие на книгата и успяхме да го изпратим на Хомо Кариес. Така космическата му библиотека бе запълнена. Задължен ми е и затова сега ми праща за четене. Между другото - клонът беглец Пърлиц 3 в по-голямата част от „Правата на клона” е заимствал точно от Библията. С 33 я прочетохме, преди МФП да ни закопчае в един парк на Човешката планета Иърт 2, докато седяхме на пейката и чакахме полета си. Ченгетата бяха клонове и то от новите модели, действаха бързо и не се поддадоха на провокациите ни.

После, когато бях няколко години на свобода, имах възможност да сравня „Правата на клона” с Библията... Така разбрах защо годината е, както казват, точно 4141 - преди никой не го знаеше. Как е възможно да крият такива факти? Все ми е едно.

В началото на света хората живеели по около осемстотин години... и жените не се притеснявали от остаряването и бръчките.

Както и подозирах - живота не го дават Човеците, а някой над тях. Генните инженери са черноработници, програмирани да вършат тази дейност. Но не те управляват всичко това. Въпреки протофизиката, кибергеномиката, ядрения синтез и настървението. Как го казах! Наистина Човеците произвеждат себеподобни, летят из космоса сякаш правят утринна гимнастика, живеят по 500 години... Но така им се пада.

Станали са почти стерилни и отвратително скучни. Едва три процента от тях се размножават по нелабораторен начин. Останалите боледуват от нещо много по-тежко от ОЛВ синдром... Не рак или СПИН, всичко това е забравено. Боледуват от себе си. Самите те са болестта. Нещо като гъбички на краката, сърбящи досадни паразити.

Затова се и страхуват, което ни дава предимство и повечето от бегълците и нелегалните го осъзнават.

На Дютифрий се носеха какви ли не слухове.

По време на първия ми затвор реших да разуча по-подробно Човеците като изляза.

Така се обрекох да прекарам остатъка от годините си на неопределимата затворническа планета Емпир 345 в периферната галактика Ро 15 и ми е все едно. Не съм глупав и смятам, че го направиха най-вече заради накърненото си честолюбие. Разбираха, че техният свят „отива на кино”. Ще гледам филма „Апокалипсисът е дело лично”. Режисьор е някой си Стефан Шпилберг Мордухай.

* * *

Ние, клоновете, не уважаваме и не обичаме никого. Пиша тая история по поръчка на надзирателите в затвора. Искат да се забавляват безплатно. В замяна няма да ми дадат нищо. Копелетата са откровени - нищо и не обещават.

* * *

След първия си затвор бях под засилено наблюдение.

Все трябва да е записано някъде как бягах и как стигнах да секретните квадранти и Слънчевата система на Човеците. Там се обяснява и за съдебните процеси и другите глупости.

Цяла доживотна присъда е пред мен, за да го подредя в думи и букви. Днес общоприетият език е някаква славянска модификация.

Протоиърт е планетата, откъдето, както казват, се управлява Федерацията. Там някога за зла участ се е зародил животът. Любопитството ми беше доволно - за седмица научих всичко за Хюман биинс, както още се наричат. Английският език се използва за психотронна диверсия, разпространява се полунелегално, на улично ниво.

Разказаното от Индиана преди години ми свърши работа. Наблюдавах улиците на Нйу Ьорк, ниските постройки, светлосивите таксита и си мислех как ли ще успея да предам на Мандибула, на 33 (с когото заедно киснахме в затвора, но после се разделихме), на Хомо Кариес и другите от Дютифрий странното излъчване на това място. Средата ми се струваше неестествена. За разлика от местата, където бях живял, тук имаше твърде много нюанси на сивото и музика. На външен вид Човеците почти не се различават от нас. Първото, което се забелязваше, бе отчаянието в очите им. Тези техни очи, с които виждат всички цветове на спектъра...

 

 

© Николай Фенерски, 2003
© Издателство LiterNet, 30. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.