Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Николай Фенерски

web

В началото беше скуката. После дойде жегата.

Това продължи два часа. Два ужасно дълги часа, изпълнени с агония. Но пък два часа или една секунда - има ли значение...

Малкото падна от гнездото точно в момента, когато по булеварда се разхождаха хиляди човеци във всички посоки. Някои говореха, други мълчаха. Разглеждаха витрините. Лъскави витрини с красиви боклуци. Влизаха в чейндж бюрата. Там си купуваха пари. Спираха да запалят цигара. На цигарите имаше надписи, че ще умрат. Хората не го знаеха преди това.

Много хора. Мноооого. Следобедната жега се бе укротила. Всички бяха наизлезли. Плъпнали. Някои като просяка без крака лазеха. Други като двете момченца седяха на цимента.

Майката, като всяко едно врабче, инстинктивно се пазеше от тези, двуногите. Или четириногите. Които имаха по две очи. И по две уши. Точки и запетайки. Гнездото беше точно над тротоара.

Разказ с много „ах“ и „ох“. Шибано състрадание.

Бяха минали двайсетина дена, откакто малките се излюпиха. Бебешкият им мъх тъкмо бе сменен с първите кафяви перца. Те смело размахваха крайничета, за да се научат да летят.

Първото полетя.

Тупна на два метра от дървото върху тротоара.

Майката ужасено се разчирика. Врабчетата чирикат. Не могат да пеят. Не могат и да крещят. Само чирикат с различна сила. Също като хората.

Майката нададе врява в листата на липата. Короната на дървото закипя. Майката подскачаше от клон на клон. Молеше за помощ. Тревожеше се. Също като... нали знаете.

Малкото правеше отчаяни опити да полети. В момент на шок всеки организъм е силен.

Група момичета спря наблизо. Зяпаха витрините и си купуваха сладолед. Две от тях забелязаха птичето. Съжалиха го. Едното го подбутна леко с крак. Врабчето подскочи по-нататък. Още не можеше да лети. Все още.

От другата страна една госпожа на средна възраст и с ужасно изморен вид спореше с продавачката на някаква сергия.

- Но вие не ми казахте, че цената важи само за по-голяма бройка. Сложили сте отпред една цена и сега ще ми продадете чорапите на нея. Няма да ви дам повече.

- Госпожо, да не правим скандали. Дайте ми още един лев и си вървете по пътя.

- Няма да си вървя и няма да ви дам. Как не ви е срам да лъжете хората!

- Не, не ме е срам. Няма от какво да се срамувам. Вече ви обясних. Тази цена е за количество над три чифта. Дължите ми още един лев.

- Нищо не ви дължа и няма да си тръгна оттук, докато не си получа покупката.

- Моля ви се, казах ви, стига толкова. Тръгвайте си и не ми създавайте повече грижи. - Продавачката повишаваше глас.

Госпожата с изморения вид се разкрещя бясно, че няма да си тръгне просто така. Че ще си получи чорапите за един и петдесет на всяка цена. Продавачката също й се разкрещя да се маха, да се изпарява, за да не излезе при нея и да помете улицата с дрипите й. Обеща й още, че ще я направи на салата, че ще я убие и ще я хвърли на рибите...

Останалите по улицата не проявиха интерес към разговора им. Крадешком хвърляха погледи натам. И засрамено и объркано се извръщаха. Опитваха се да продължат разговорите си оттам, докъдето бяха стигнали.

Врабчето се бе свило до прага на една мръсножълта стара сграда. Страхуваше се. Паника. Къде беше? Какво се случваше? Майка му крещеше от клоните на липата. Въпреки че врабчетата не крещят.

На отсрещния тротоар, край бордюра, едно дете с прокъсани мръсни дрехи, на видима възраст около осем години, седеше и гледаше. Прегръщаше братчето си. То бе на не повече от две. Седеше в скута му върху голия цимент като в меко кресло. Бе разкрачило крачета и ровичкаше с пръчица в процепите между плочките. Голямото наблюдаваше булеварда. Зяпаше отнесено. През минута протягаше ръка към минувачите и се втренчваше в лицата им. Малкото, преждевременно узряло, осъзнаваше задълженията си. Също протягаше ръчички и се взираше...

Голямото прегръщаше малкото с любов. А и за да предизвика състрадание. Така му бяха казали. Хората са наивни. Вярват на тези неща. Покрай тях стоеше картонена кутия от бисквити с жълти стотинки на дъното. И двете деца бяха остригани почти до кожа. По главичките им личаха лишеи и рани.

Бяха на десетина метра от падналото врабче. Голямото момче го забеляза. Врабчето подскачаше наляво-надясно. Момчето започна да го следи равнодушно, бършейки носа си с ръкав. Любопитството му изчезна. Остана навикът да следи движещата се точка. Малкото продължаваше да рови с клечката. Какво ли има отдолу... Богатство.

Една жена без малко да стъпи върху врабчето. Спря се за миг. Погледа го и после извърна глава нагоре. Там врявата продължаваше.

- Ойии, горкото, каза тя на глас. - Горкичкото... - огледа се наоколо, никой нищо...

- Тези не ми харесват, купувала съм от тях. По-добре да видим нещо друго - дочу жената да казва някой зад нея.

Тя бавно продължи по пътя си, като през две крачки се обръщаше да погледне птичето. То се блъскаше в стените. Въртеше се лудо. Преобръщаше се. Чирикаше слабо. От дървото майка му отговаряше с див крясък.

По-голямото момче погледна в кутията със стотинки. И пак се взря в улицата. Улица. Огромна. Хора с пари. Срам. И болки. Пари, срам, болки. Парите бяха в джобовете. Срамът почти не го усещаха. Затова пък болките... Всеки си носеше по нещо. Ами пуснете в кутията ми де, що се стискате?

На близкия ъгъл, на двайсет метра оттам, момче и момиче се целуваха и прегръщаха. Бяха тук, но бяха далеч. Привличаха погледите с щастието си. Предизвикваха завист. И омраза. Бяха неземни. И излишни.

В небето бучеше самолет. Прелетя ниско над града, устремен нагоре. Голямото момченце сякаш изведнъж се събуди и го зяпна. Малкото му братче също обърна главичка към небето. Какво е пък това?

По правило тук разказът трябва да се „счупи“. Нещо трябва да се преобърне... Възелът трябва да се развърже, реката да потече.

Обаче нищо такова не стана. Абсолютно нищо такова. Нищо особено не се случи и напразно е очакването. Шибаният слънчев ден съвсем скоро щеше да свърши. Улиците щяха да опустеят. Всички доволни и недоволни щяха да се изпокрият там, където преминаваше животът им.

Нищо не се случи. Просто излишното влюбено момиче прошепна на излишното влюбено момче, че е бременно. И двамата още по-щастливи понесоха щастието си нанякъде. Изпариха се. И по-добре.

Нищо не се случи. Просто шибаният самолет се превърна в малка точица, отнасяйки няколко десетки човеци към някаква далечна шибана страна, където врабчетата не падат от гнездата си.

Нищо не се случи. Просто двете деца взеха кутията от бисквити, малкото хвана батко си за ръка и лека-полека гръбчетата им се заклатушкаха към залеза. Стопиха се във вечерния булевард.

Нищо не се случи. Просто на улицата остана само мъртвото телце на едно непораснало врабче. Под дебелата подметка на джапанката си туристът едва ли усети нещо повече от счупване на две кибритени клечки. Бе се заговорил с човека до себе си. Вървеше спокойно и камъчето, което изхрущя под крака му, дори не го накара да се обърне, за да види какво е.

Улицата беше пуста.

От клоните на липата не се дочуваше нищо.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2006, № 3 (76)